Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (43)

Глава 42
Слава

Зимата най-сетне отпусна ледената си хватка, повече от три седмици след пролетното равноденствие. Понякога все още валеше сняг, който обикновено преминаваше в дъжд и чистата снежна покривка постепенно отстъпи място на разкаляна, сива каша. За Елбраян и неговия таен отряд тази промяна се оказа нож с две остриета. От една страна, вече не им се налагаше да прекарват нощите скупчени толкова близо до огъня, че едва не си опърляха веждите, ала омекналото време отваряше на нашествениците път там, където доскоро не можеха да минат. Гоблините, паурите и великаните започнаха да навлизат все по-навътре в гората и макар че Елбраян и другарите му обикновено унищожаваха малките им съгледвачески отряди навреме, опасността да бъдат открити ставаше все по-голяма.

Пони още не се бе завърнала от юг, ала Полсън, Катерицата и Крик се бяха появили, носейки доста точно описание на движенията на вражеската армия. Случваше се точно това, от което се опасяваха — използвайки трите завзети селища като военни бази, нашествениците постепенно се разпростираха все по на юг, първо на малки отряди, ала не след дълго, убеден беше Полсън, щяха да поемат на завоевателен поход.

— Ще ударят Ландсдаун най-много до седмица, освен ако не се извие буря — мрачно заяви едрият ловец.

— Зимата си отиде — отбеляза Авелин. — Вече няма да има бури, достатъчно силни, за да забавят врага.

Елбраян беше съгласен с него, още повече, че Джуравиел и останалите елфи (които се държаха настрани от хората и за присъствието им по тези земи знаеха само пазителят и Брадуордън) също смятаха така.

— Значи Ландсдаун е обречен — рече Полсън.

— Трябва да ги предупредим — отсече Авелин и погледна към Елбраян, който на свой ред се обърна към ловеца.

— Ами ние казахме на няколко фермери — обясни той, — а и момичето ти вече беше минало оттам със същите вести.

Младият мъж видимо наостри уши.

— Но дали ще ни послушат? — попита Авелин.

— Кой може да ги накара? — отвърна му с въпрос Полсън.

Елбраян затвори очи и се замисли над чутото. Жителите на граничните поселища на север от Палмарис можеха да бъдат толкова упорити! Дошло бе време да помоли Джуравиел и останалите за помощ. Туел’алфарите можеха да се доберат до Ландсдаун преди чудовищата и ако гледката на един елф не се окажеше достатъчна, за да налее малко здрав разум в коравите им глави, значи обитателите на Ландсдаун щяха да си получат заслуженото!

— Аз ще се погрижа за това — обеща пазителят и насочи вниманието си към друг належащ проблем. — Ами нашите хора?

— Има около стотина, които не се справят никак добре — съобщи Брадуордън. — Не са слабаци, ама доста им се струпа на главите таз’ зима.

— Има ли някое място, където да ги отведем? — попита Елбраян.

Тримата ловци нямаха никакви предложения, Авелин пък не можеше да се сети за по-близко убежище от манастира Сейнт Прешъс в Палмарис, ала да бъдат отведени толкова много хора чак дотам, без вражеските пълчища да забележат нещо, му се струваше невъзможно. По изражението на Брадуордън, Елбраян се досети, че и той мисли същото — скритата елфическа долина би им била от огромна полза в този тежък момент. Ала младият мъж, който бе прекарал дълги години в Андур’Блау Иннинес, не вярваше, че Туел’алфарите биха приели в дома си толкова много хора, независимо в колко отчаяно положение се намират. Дори Джуравиел, навярно най-приятелски настроеният сред елфите, онзи, който най-добре познаваше човеците, бе отказал категорично дори да се появи в лагера им, с обяснението, че присъствието му само ще изплаши онези, които не са в състояние да различат приятел от враг.

— Значи трябва да им приготвим скривалище — заяви Елбраян — и да ги държим далеч от врага, докато дойде мигът, в който ще можем да ги отведем на юг, в охраняваните от кралската стража градове. Погрижете се за това — нареди той на тримата трапери и те кимнаха.

Отлични войници, помисли си пазителят одобрително.

Следващата седмица отмина, без да се случи нищо особено, с изключение на деня, когато Елбраян, Авелин и Брадуордън се натъкнаха на дузина гоблини, дошли да си насекат дърва, и набързо се разправиха с тях. Когато един великан, чул шума от битката, дотича да види какво става, кентавърът го препъна и първото, което фомориецът видя, след като тупна на земята (както и последното, което щеше да види в живота си), бе свирепото лице на пазителя и синкавобялата диря, която оставаше след страховития му меч.

Елбраян почти не се виждаше с елфите — беше се срещнал с Джуравиел само веднъж, веднага след разговора, който бе провел с тримата трапери, Авелин и Брадуордън. Приятелят му неохотно се бе съгласил да изпрати неколцина от другарите си в Ландсдаун, за да се опитат да предупредят селяните.

— Боя се, че се оказваме въвлечени в една битка, която човеците сами трябваше да водят — оплакал се беше елфът.

— Сами решихте така — спокойно отвърна пазителят.

В края на седмицата Джуравиел и Тунтун се завърнаха с отлични новини:

— Жителите на Ландсдаун изпревариха врага и поеха на юг — съобщи Джуравиел. — Всички до един.

— Нещо повече — добави Тунтун, — с тях има и войници на вашия крал.

— Задължен съм ви — отвърна младият мъж и им се поклони.

— Недей да благодариш на нас — засмя се Тунтун. — Хората вече бяха напуснали селото, когато пристигнахме там.

Елбраян недоумяващо се вгледа в девойката.

— Благодари на нея — обясни Джуравиел и като по даден знак, Пони се показа иззад близкия смърч.

Младият мъж се втурна към нея и я притисна до гърдите си. Дълго я държа в прегръдките си, докато изведнъж не осъзна какво означаваха думите на Джуравиел. Елфите бяха видели Пони, познаваха я!

— Ти вече й беше разказвал за нас — обясни Джуравиел.

— Въпреки това — вметна Тунтун, която изглеждаше необичайно весела — появата ни доста я стресна.

— Бях в Ландсдаун, последната, останала там, когато те се появиха — обади се и Пони.

Елбраян я огледа от глава до пети, доволен, че не е ранена. Вярно, изглеждаше изморена от дългия път, беше и доста мръсна, ала иначе беше цяла и невредима.

— Чак до Палмарис — отговори тя на неизречения му въпрос. — Няма кон, който да може да се мери със Симфония! Отведе ме до Палмарис и обратно, без нито веднъж да забави крачка или да се покаже уморен. Сега всичко в кралството е съвсем различно, пътищата са пълни с войници и врагът вече не може да ни хване неподготвени.

Елбраян отметна един рус кичур, паднал върху изпоцапаното й лице, и махна парченце пръст, залепило се на бузата, ала през цялото време не откъсваше поглед от ясните й сини очи. Колко я обичаше, колко силно й се възхищаваше, колко много я уважаваше! Искаше му се завинаги да я задържи в прегръдките си, да не се отделя от нея, да я защитава, ала как да го стори, как да я пази, когато опиташе ли се да го стори, щеше да й отнеме самата същност, желязната й воля, силата, на която толкова се възхищаваше.

— Целият свят трябва да ти благодари — прошепна той и се обърна, за да каже нещо на елфите, те обаче отдавна си бяха отишли, оставяйки двамата влюбени насаме.

 

— Знаят, че сме тук и сега не могат да си обяснят защо следите, които оставяме, намаляват — обясни Елбраян на Авелин.

Двамата бяха застанали под прикритието на гъстите дървета, които обграждаха една полегата, подобна на паница, долчинка. Размекнат, мокър сняг все още покриваше земята и проблясваше синкавобял на слабата лунна светлина. В далечния северозападен край на поляната, между дърветата се прокрадваха три дребни силуета, очевидно гоблинови съгледвачи.

— Може би ще решат, че сме си тръгнали — обнадеждено предположи монахът.

И наистина, повече от две трети от хората бяха отишли на изток, така че сега Елбраян имаше на разположение по-малко от четиридесетина бойци, без да се броят елфите, които бяха толкова потайни, че дори той не знаеше броя им.

— И точно там ще им е грешката — мрачно отвърна пазителят.

Нещо в гласа му накара Авелин да го изгледа любопитно. За свое успокоение видя Буря да виси от едната страна на седлото, което Белстър О’Комли беше поръчал за Елбраян преди време, Ястребокрилия също бе на мястото си, заедно с пълен колчан стрели.

Ала тогава, за огромна изненада на монаха, Елбраян заби пети в хълбоците на Симфония, излезе от прикритието на дърветата и се спусна по южния склон на долината.

Насреща му, на не повече от стотина метра, гоблините се сепнаха, после се разтичаха между дърветата, поставяйки стрели в тетивата на лъковете си.

— Елбраян! — трескаво прошепна Авелин. — Върни се!

Пазителят обаче не помръдна, гордо изправен върху седлото, без дори да докосва оръжията си.

Три стрели се издигнаха в нощното небе, ала и трите паднаха прекалено далеч от него.

— Те наистина мислят, че не можем да ги видим — очевидно развеселен каза Елбраян.

Авелин изтича на поляната, заставайки така, че Симфония да бъде между него и гоблините.

— По-добре да не ги бяхме виждали — изпуфтя той. — А още по-добре — те да не ни бяха видели!

— Успокой се, приятелю — отвърна пазителят, тъкмо когато поредната стрела изсвистя във въздуха и тупна само на десетина метра от тях.

Симфония дори не трепна, ала на Елбраян му се щеше и монахът да имаше такова спокойствие.

Уплашен, Авелин надникна иззад главата на жребеца и видя, че гоблините са се спуснали до подножието на долчинката, все още скрити зад голите дървета.

— С три изстрела наведнъж все ще им излезе късметът — отбеляза той и отново погледна към Елбраян, който тъкмо опъваше тетивата на лъка си.

Обърна се достатъчно бързо, за да види как стрелата се забива дълбоко в гърдите на един от гоблините. Разбира се, не можеше да различи самата стрела, затова пък толкова по-ясно видя как скверното създание потръпна конвулсивно и бавно се свлече на земята. Двамата му другари панически се втурнаха обратно, подхлъзвайки се непрестанно, докато се мъчеха да се изкачат обратно по склона.

Елбраян ги наблюдаваше съвършено неподвижен, готов за следващия изстрел.

— Бързо, ще ги изпуснеш — подкани го Авелин.

— Трябва да бъда напълно сигурен, че ще улуча — отвърна пазителят. — Нямам право на грешка.

Най-сетне, намерил подходяща пролука между дърветата, той стреля, улучвайки жертвата си в главата. Последният оцелял гоблин изпищя и се спъна, при което се пльосна по корем в мекия сняг и се търкулна надолу по склона.

— Хайде! Стреляй! — възторжено възкликна Авелин.

Вместо да го послуша, Елбраян преспокойно окачи лъка обратно на седлото, с притворени очи и отметната назад глава, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да се наслаждава на хладния ветрец.

— Какви ги вършиш? — възкликна монахът, когато гоблинът се добра до върха на склона и само след миг изчезна от погледа им. — Какво беше това?

Младият мъж бавно отвори очи.

Всичко е въпрос на репутация — обясни той и като обърна Симфония, отправи се обратно към дърветата.

— Репутация? — повтори Авелин. — Та ти остави последния да се измъкне! А той със сигурност ще разкаже на всички, че не сме си тръгнали, че ние, или поне ти, все още си тук…

Внезапно монахът млъкна, а по устните му заигра лукава усмивка. Разбира се, че ужасеният гоблин щеше да се завърне в лагера си и да разкаже на всеослушание какво му се е случило. И разбира се, щеше да съобщи на всички, че загадъчният пазител е тук заедно с могъщия си жребец, щеше да им каже, че смъртта още дебне в гората.

— Ам’че да! — гръмко се разсмя Авелин. — Нека знаят, че Елбраян е тук!

— Не — поправи го пазителят. — Нека знаят, че Нощната птица е тук и нека тази мисъл всява ужас в сърцата им!

Монахът кимна, наблюдавайки го как изчезва между дърветата, възседнал великолепния си жребец. Да, помисли си той, врагът наистина трябваше да се страхува!

 

И тази сутрин Елбраян изпълняваше своя танц на меча, така, както го бе правил безброй пъти в Андур’Блау Иннинес. Описваше сложни фигури с великолепното си оръжие, въртеше се, привеждаше се, после отново се изправяше. Движенията му бяха съвършено премерени, хармонията — невероятна. Пристъпваше напред с единия крак, после с другия — стъпка, стъпка, замах и връщане назад.

И всичко се преливаше едно в друго плавно и с такава възхитителна лекота, сякаш Елбраян не беше обикновен смъртен, а въплъщение на извечния войн; този млад мъж с изваяно тяло се бе слял в едно с великолепния си меч, постигайки абсолютно съзвучие.

Скрити зад близките дървета, Авелин и Пони го наблюдаваха благоговейно. Бяха се натъкнали на него случайно и монахът, виждайки, че Елбраян е гол, се опита да отклони идващата малко след него Пони. Закъсня обаче — веднъж забелязала младия мъж на поляната, тя бе като запленена и никакви усилия от страна на Авелин не можеха да я откъснат оттам.

Докато го наблюдаваше как се движи с изяществото на дива котка, напълно погълнат от сложния си танц, Пони усети, че научава още нещо за него, почувства го така близък, както когато лежеше в прегръдките му, сляна в едно с него.

Макар и различно, онова, което се случваше сега, бе изпълнено със същата пламенна страст. Също както онези мигове, и това бе акт на единение на духа и тялото, преживяване съкровено и свято, надхвърлящо ограниченията на обикновеното човешко съществуване.

Авелин и преди бе виждал подобни упражнения (всъщност, Би’нел дасада не беше кой знае колко различен от физическата подготовка, през която преминаваха монасите от Сейнт Мер’Абел), ала никога не бе срещал някой, който да ги изпълнява с такава съвършена грация.

Както не бе виждал и друго оръжие, което да прилича на Буря — не обикновен меч, а сякаш част от самия войн, част, която с великолепието и синкавобялата си диря още повече подчертаваше красотата на движенията му.

— Не трябва да сме тук — прошепна Авелин на Пони, когато Елбраян спря за момент.

Младата жена нямаше как да не се съгласи, тя също се чувстваше като натрапница в нещо, което си беше само на Елбраян. Ала после пазителят отново поде своя танц, вдигайки Буря над широките си рамене, и Пони застина на мястото си, неспособна да откъсне поглед от него.

Досущ като Авелин.

Тръгнаха си, едва когато Елбраян приключи с упражнението и се отпусна в тревата.

Когато го видя отново, около час по-късно, младата жена трябваше да положи огромни усилия, за да прикрие обзелите я угризения, усещането, че е надзърнала там, където не би трябвало. Най-сетне не издържа и заяви:

— Видях те тази сутрин.

Елбраян я погледна заинтригувано.

— Докато се упражняваше — уточни тя. — Н-н-не… не исках — не можа да продължи обаче и засрамено сведе поглед.

— Сама ли беше? — попита младият мъж и нещо в тона му я накара да вдигне поглед, нещо в усмивката, която играеше в крайчеца на устните му, го издаде.

— Ти си знаел!

Елбраян сложи ръка на гърдите си, преструвайки се на засегнат.

— Знаел си!

— Но не бях сигурен дали ще ми кажеш — спокойно отвърна той.

— Стана случайно — обясни Пони. — Не искахме…

— Ние?

Пони го изгледа сърдито.

— Ти и Авелин — предаде се Елбраян.

— Сърдиш ли ми се? — попита Джил след дълго мълчание и той се усмихна топло.

— Няма нищо, което бих скрил от теб.

— Но аз останах. Наблюдавах те до края.

— Щях да се разочаровам, ако ме беше видяла в този вид и си бе тръгнала просто ей така — закачи я той и изведнъж цялото напрежение изчезна.

Успокоена, младата жена го прегърна и силно го целуна.

— Ще ме научиш ли? На танца, имам предвид.

Елбраян се вгледа в лицето й.

— Това е дар от Туел’алфарите — обясни й. — Дар, който на драго сърце ще споделя с теб, ала само ако получа благословията им.

Искрено поласкана, Пони се накани да го целуне отново, ала слабо шумолене откъм близките храсталаци я спря.

Миг по-късно Полсън се показа измежду дърветата:

— Сигурно е пътувал до късно през нощта — рече той.

Ставаше въпрос за кервана гоблини, който идваше от север, носейки провизии на нашествениците, и който те следяха от известно време.

— Ако не ударим днес, утре вече ще са в Тревясал лъг.

— Още ли се движат покрай реката? — попита Елбраян и когато видя утвърдителното кимване на ловеца, обърна поглед към Пони.

Младата жена го разбра без думи и веднага отиде да потърси Авелин, за да съберат бойците, за които отговаряше тя.

Елбраян затвори очи и насочи мислите си към Симфония, който (както обикновено напоследък) пасеше наблизо в гората.

— Да вървим тогава — рече той миг по-късно. — Нека подготвим бойното поле по свой вкус.

По пътя на кервана нямаше високи места, с изключение на хълмовете край Тревясал лъг. Те обаче бяха прекалено близо до завзетото селище, а Елбраян и хората му трябваше да пресрещнат и унищожат кервана преди някой от многочислените отряди, разположили се из тези земи, да успее да им попречи.

Само че подходящи възвишения нямаше, единствено гъсти гори, които покрай реката отстъпваха място на едри сиво-кафеникави камъни. Все пак, водата можеше да им бъде полезна — дори и да не го спреше съвсем, все щеше да забави бягството на гоблините.

— Разделили са се на две — обясни Брадуордън, който се появи, докато пазителят и останалите обсъждаха плана за предстоящата битка. — По-малката група се движи напред — предимно гоблини са, ама има и един великан, и проправя път — секат дървета, изкореняват храсти, разчистват камъни.

— За каруци? — попита Елбраян, молейки се да е прав.

— За оръдия — поправи го кентавърът. — Два огромни катапулта — покачили са ги на колела и са сложили по трима великани да ги теглят.

— Прекалено много са — промърмори Полсън и Елбраян, който стоеше близо до него, го изгледа замислено.

Едрият ловец със сигурност не беше страхливец и пазителят неволно се запита дали няма право. Седем великани, както и неизвестно колко гоблини и паури, наистина можеха да се окажат прекалено много за малобройния отряд.

— Е — рече Полсън след миг, — нищо не ни пречи да ги ударим. Само дето трябва да сме готови да бягаме, в случай че нещата се обърнат срещу нас.

Елбраян се обърна към Брадуордън:

— Ами съгледвачи?

— О, разпратили са колкото искаш плъхове из гората — засмя се кентавърът и като вдигна една съчка от земята, взе да си чисти зъбите. — Ама вече са с двама по-малко.

Младият мъж скришом допря ръка до главата си, имитирайки заострените уши на елфите, и Брадуордън кимна — Туел’алфарите бяха наоколо, така че нямаше защо да се притесняват от вражеските съгледвачи.

В този момент се появи Пони, възседнала дореста кобила, един от малкото диви коне, които се оставяха да бъдат яздени. След нея подтичваше Авелин, запъхтян и изпотен, ала без да се оплаква.

— Най-важната ни задача е да унищожим оръдията — заяви Елбраян. — Несъмнено ги готвят за по-добре защитените южни градове, а защо не и за крепостните стени на Палмарис.

За миг се замисли над всичко, което беше чул, и се обърна към Брадуордън:

— Колцина са тръгнали напред?

— Не са много, проклетите му изчадия — кисело отвърна кентавърът, сякаш споменаването на гнусните същества оставяше лош вкус в устата му. — Трябва да има към дузина. Секат дървета, а великанът ги разчиства от пътя. Противни твари! Ще ги изтребя до крак, само да поискаш!

Закана, в която Елбраян изобщо не се съмняваше.

— Можеш ли да се справиш с великана? — попита той и Брадуордън изсумтя, сякаш подобен въпрос беше ненужен и дори обиден. — Вземи десетина души и Брадуордън — обърна се младият мъж към Пони, — и тръгвайте. Унищожете авангарда колкото се може по-бързо, а аз и останалите ще пресечем пътя на основната група.

— И ще се изправите срещу шестима великани?

— Ще се опитаме да ги задържим, докато Авелин унищожи оръдията им с магическите си камъни. След това ще се разпръснем, макар че се надявам дотогава да сме успели да погубим голяма част от чудовищата.

— Но те имат съгледвачи — обади се Полсън. — Ще научат, че идваме, още преди да сме се приближили достатъчно.

— Съгледвачите са мъртви — уверено заяви Елбраян и ловецът, както и мнозина от останалите, го изгледаха изпитателно.

— Елфическите ти другарчета? Хич не съм сигурен, че туй ми харесва.

— Пак ще си поговорим след края на битката — сухо отвърна пазителят и даде знак на Пони да тръгва.

Полсън въздъхна примирено — нямаше как, трябваше да приеме уверенията на Елбраян. В този миг някой го потупа по рамото и той с изненада разбра, че Пони го кани да се присъедини към нейния отряд заедно с Катерицата и Крик.

— Ще ги нападнем челно — обясни младата жена на Елбраян, докато се приготвяше да потегли.

— А ние ще атакуваме отстрани, откъм дърветата — отвърна той и й кимна, изпълнен с онази трепетна възбуда, която го обземаше преди всяка битка и която, сигурен бе, Пони също изпитваше. Да, опасност имаше, както за него, така и за нея, ала това бе техният живот, тяхната съдба, техният дълг и въпреки ужаса и страха, беше невероятно вълнуващ.

Със стиснати зъби Елбраян наблюдаваше как вражеският авангард минава покрай него и всеки път, щом видеше гнусните създания да посичат прекрасните дървета, едвам се удържаше да не се нахвърли отгоре им.

Гоблините и великанът, който ги водеше, се движеха бавно, ала сигурно и не след дълго Елбраян и останалите чуха грохота на оръдията, както и дрезгавото ръмжене на великаните, които ги теглеха.

— Изчакайте докато се приближат съвсем и тогава стреляйте — нареди пазителят. — Целете се във великаните. Те са най-опасни. Ако още с първия залп успеем да свалим двамина, противникът ще се окаже в доста неблагоприятно положение.

— А ако не успеем? — изръмжа Тол Юганик. — Трябва ли да се нахвърлим върху шестимата и да бъдем премазани до смърт?

— Ще ги ударим толкова силно, колкото е възможно, без да се излагаме на ненужна опасност, и ще избягаме — спокойно обясни Елбраян. — Не си заслужава да рискуваме живота на толкова хора заради един керван.

— Лесно ти е да го кажеш, нали си имаш кон! — сопна се Юганик. — Ние обаче ще трябва да тичаме, а не са много онез’, дето ще успеят да надбягат един великан!

Елбраян го изгледа сурово, искрено съжалявайки, че скандалджията не бе тръгнал с Пони или, още по-добре, не бе заминал на изток, заедно с останалите бегълци. Вярно, че беше добър боец, ала раздорът, който непрекъснато всяваше, го превръщаше в същинска напаст.

— Изчакайте, докато се приближат — повтори пазителят. — Те смятат, че наоколо е пълно с техни съгледвачи, така че ще ги хванем неподготвени. Целете се във великаните, които теглят първия катапулт. Нека видим какво ще се случи след това.

После се обърна към Авелин и попита:

— Колко души ще вземеш със себе си?

— Нито един — заяви монахът. — Просто им отклонете вниманието, за да мога да се промъкна отзад. И се дръжте по-надалеч от катапултите! Днес се чувствам особено могъщ!

Без повече приказки, той се шмугна в близките храсталаци, а Елбраян се загледа усмихнат след него, мислейки каква ирония имаше в това, че едва в тези неспокойни дни брат Авелин Десбрис бе успял да намери покой. Дни на война, която напълно оправдаваше постъпката, заради която монахът се бе измъчвал през всички тези години.

След малко младият мъж отново насочи вниманието си към дърветата, които се издигаха около него в продължение на около десетина метра. Отвъд тях се простираше неголям, наскоро разчистен шубрак, а зад него беше каменистият бряг, както и самата река, придошла от топящите се снегове. Грохотът на двете оръдия ставаше все по-силен и по звуците, които се носеха откъм реката, Елбраян се досети, че керванът се движи по самия бряг.

Време бе, реши той и даде знак на другарите си, които поставиха стрели в тетивата на лъковете си и предпазливо започнаха да се прокрадват между дърветата. Той самият остана на мястото си, скрит зад преплетените клони на две високи ели. Огледа се наоколо и макар да не ги виждаше, силно се надяваше, че елфите са наоколо. Никой не можеше да се прицелва по-добре от тях, а той лично се бе убедил, че дори един великан може да бъде повален от миниатюрните стрели на Туел’алфарите.

В този миг една жена от неговия отряд му даде знак, че керванът е съвсем наблизо.

Елбраян постави стрела в тетивата на Ястребокрилия и мислено каза на Симфония какво иска от него. Умното животно го разбра веднага и тихичко изцвили.

И ето че първият великан се появи, приведен на две под тежестта на хомота, е който влачеше масивното оръдие. Зад него, впрегнати по същия начин, се показаха и другите две чудовища.

Погледите на всички се насочиха към пазителя в очакване да даде знак за атака. Младият мъж беше донякъде притеснен, че така и не бе чул шума от битката, която би трябвало да се води на юг, ала знаеше, че нямат друг избор — трябваше да вярва, че Пони ще се погрижи за гоблините и великана, останали зад гърба им.

Тетивата на Ястребокрилия пропя в мига, в който той заби пети в хълбоците на Симфония и препусна напред.

Първият великан изръмжа (по-скоро от изненада, отколкото от болка), когато стрелата се заби в рамото му, после въздухът около него и двамата му другари сякаш изригна, потъмнял от полетелите стрели и копия.

Елбраян стреля отново и отново, улучвайки безпогрешно всеки път. Когато излезе измежду дърветата видя, че първият великан е вече мъртъв, а другите двама отчаяно се мъчат да се освободят от хомотите си, докато дребните им съюзници (двадесетина паури и двойно повече гоблини) се щурат напред-назад и надават гръмки викове — по-смелите размахваха оръжие, други си търсеха място, където да се скрият.

Веднага след Елбраян, на поляната излязоха и неколцина от другарите му и в този миг, за всеобщо облекчение, зад гърба им се разнесоха дългоочакваните звуци на далечна битка.

Едно джудже се беше покатерило върху първия катапулт и раздаваше команди на висок глас.

Следващата стрела на Елбраян го повали в прахта. Мъртво.

 

Пони връхлетя върху вражеските редици като вихър. За броени секунди посече лицето на най-близкия гоблин, после насочи кобилата си встрани и прониза друг в гърлото. Само че това беше лесната част от задачата, прекрасно разбираше тя. Хванати неподготвени, дребните създания нямаха време да реагират и още в началото на атаката половината от тях бяха или мъртви, или агонизираха на земята.

След тях обаче идваше ред на далеч по-сериозния проблем с великана.

Още щом видя чудовището да се насочва към нея в опит да й пресече пътя, Пони дръпна гривата на кобилата си, за да я накара да свърне встрани, като с крайчеца на окото си не пропусна да забележи впечатляващото нападение на Брадуордън. Размахал огромната си сопа като да беше най-обикновена тресчица, кентавърът препускаше право към великана и пееше колкото му глас държи.

Чудовището се приготви да го посрещне, той обаче спря на около метър от него и му обърна гръб. Повярвал, че нападателят му се е уплашил и възнамерява да избяга, великанът се наведе и посегна към опашката му…

… превръщайки се в прекрасна мишена. Два мощни ритника право в лицето и злото създание се олюля и седна на земята.

Без да спира да пее на висок глас, Брадуордън започна да го налага по главата с тежката си тояга.

Пони се втурна към него и заби меча си във врата на звяра.

— Хей, защо ми разваляш удоволствието! — възмути се кентавърът и като скочи високо, изрита го още веднъж, този път в гърдите.

Великанът се свлече на земята и Пони препусна към най-близкия гоблин, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя й. Брадуордън я проследи с усмивка, после се засмя още по-широко, виждайки, че противникът му, замаян и безпомощен, се е надигнал на лакти.

Прекрасна височина за удар изотдолу.

* * *

Следващият великан рухна мъртъв още преди да се бе измъкнал от хомота си. Третият успя някак да се освободи, ала и това не му помогна — първата стрела на пазителя потъна дълбоко в окото му, последвана от още половин дузина, които се забиха в лицето и врата му.

Преди да бе направил и крачка, той се свлече на земята.

Истинският проблем обаче бяха паурите, както и другите трима великани, напълно невредими, които вече се бяха отскубнали от тежката сбруя.

— Побързай, Авелин! — шепнеше Елбраян. — Побързай!

— Ето я Джили! — провикна се един от мъжете. — Идват насам!

Тъкмо навреме, помисли си пазителят. Пристигането на Пони и нейните бойци можеше да означава само едно — вражеският авангард бе унищожен, а това със сигурност щеше да повдигне духа на неговия отряд.

— Целете се във великаните! — извика Елбраян, а на себе си прошепна: — Побързай, Авелин!

 

Брадуордън препусна в галоп, за да настигне младата жена, ала изведнъж се закова на място, виждайки Катерицата да вади камите си от трупа на един гоблин. За учудване на кентавъра, очите на дребния мъж бяха пълни със сълзи.

— Крик! — проплака той. — О, Крик!

Брадуордън проследи погледа му и наистина, паднал между двама убити гоблини, там лежеше високият, гологлав ловец.

— Мъртъв е! — изхлипа Катерицата.

— А къде е третият? — попита кентавърът. — Онзи едрият?

— Отиде напред. Зарече се да ги изтреби до крак — гоблини, паури, великани, всичките!

— Качвай се на гърба ми, човече, и по-бързо! — нареди кентавърът и дребният трапер стори точно това.

После двамата полетяха напред, Брадуордън — с гръмка песен на уста, докато Катерицата преглъщаше сълзите си и ги заключваше зад стена от леден гняв.

 

Беше се свил зад едно дърво само на няколко метра от оръдието и едва сдържаше раздразнението си. Двама от великаните се бяха втурнали напред, където се водеше битката, ала третият остана край катапулта, при това не сам, а заобиколен от цяла орда паури, мнозина от тях — въоръжени с арбалети.

На всяка цена трябваше да се приближи още малко, ако искаше огненото му кълбо да има някакъв ефект, но покажеше ли се на открито, неминуемо щеше да бъде заловен или прострелян, много преди да успее да задейства магията.

На всичко отгоре знаеше, че трябва да побърза — Елбраян надали можеше да му осигури още много време, без да изложи на прекалено голяма опасност живота на хората си. Друг избор не му оставаше и като се обгърна със серпентинов щит, монахът изскочи от храстите и се претърколи, озовавайки се точно под катапулта.

Чу паурите да надават яростни викове и, разбрал, че няма нито миг за губене, съсредоточи всичките си усилия върху рубина.

В следващия миг великанът коленичи край оръдието и протегна ръка, за да улови дръзкия човек.

Авелин беше принуден да се претърколи встрани, ала не се бе отдалечил кой знае колко, когато една стрела се заби наблизо. Обърна се и видя две джуджета да пълзят към него, протегнали копията си напред.

Затвори очи и започна да се моли с цялото си сърце. Усети силата на рубина, която сякаш молеше да бъде отключена, представи си и болката от забиващите се в тялото му копия.

Внезапно отвори очи и на сантиметри от себе си видя грозното лице на един великан.

— Ам’че да! — ликуващо се провикна той и бум! — страховито огнено кълбо обгърна оръдието, изпепели пълзящите под него паури и заслепи великана.

Огромното дървено съоръжение лумна като гигантска факла и джуджетата на върха му бяха принудени да наскачат по земята, търкаляйки се като обезумели, за да потушат обвилите ги пламъци. В отчаяните си опити да се спаси, едно от дребните създания имаше лошия късмет да се озове на пътя на ревящия от болка великан. Наистина, на обгърналия го огън бе сложен край само за миг… също както и на него самото, премазано до смърт под тежкия ботуш на чудовището. Без да му обърне внимание, великанът продължи да се мята насам-натам, махайки с ръце като обезумял. Блъсна се в едно младо дърво (при което прекърши голяма част от клоните му) и се олюля. Все пак успя да запази равновесие (за свое нещастие, защото пръстта беше най-добрата му възможност да се избави от пламъците) и продължи да се щура във всички посоки.

Авелин здраво стискаше серпентина, докато наоколо се сипеха късове горящо дърво. Ала колкото и да бе могъщ, камъкът нямаше да го предпази от дима, така че не му оставаше друг избор, освен да се измъкне изпод оръдието. Не бе изминал и няколко сантиметра, когато едно от колелетата избухна в пламъци и тежкото съоръжение се килна на една страна, притискайки го към земята.

— Помощ! — простена той, опитвайки да се извърти на другата страна. — Помощ!

 

Взривът, предизвикан от Авелин, уравновеси положението само за миг. Сега Елбраян и тридесетимата му войни имаха насреща си един великан и двайсетина джуджета. Ала за пазителя дори такава равностойна битка беше немислима — и една пета от хората си да изгубеше, пак щеше да е прекалено много за един-единствен сблъсък. Тъкмо се канеше да даде заповед за оттегляне (Пони току-що се бе присъединила към тях), когато Брадуордън профуча покрай него с гръмка песен на уста и с ръмжащия от ярост трапер на гърба.

— Спри! — провикна се младият мъж след тях, ала още докато говореше, въздухът се изпълни с настойчиво жужене, звук, който можеше да идва единствено от тетивите на десетки елфически лъкове.

Неколцина паури рухнаха от върха на първия катапулт.

Брадуордън се втурна към най-близкия великан, ала Катерицата го изпревари — една след друга, четири от камите му се забиха със страшна сила в лицето на чудовището.

Злото създание изрева от болка и вдигна ръце към главата си, тъкмо когато Брадуордън връхлетя върху него и го повали на земята.

Елбраян разбра, че не е в състояние да удържи хората си, най-малко пък озверелия Полсън, който с лекота избегна копието на своя противник и като го вдигна във въздуха, запрати го на повече от шест метра. Злощастното джудже се блъсна в едно дърво и се свлече на земята, а на главата му зееше грозна дупка.

Последният великан се втурна към гората, онези джуджета, които още не се бяха включили в същинската битка, също хукнаха да бягат.

— Строшете втория катапулт! — провикна се Елбраян. — Нека подкладем огъня на Авелин!

— А той къде е? — попита минаващата наблизо Пони.

— При елфите в гората — предположи младият мъж. — Сигурно преследва великана.

В този миг, горящото оръдие изскърца зловещо и още повече се килна настрани. Елбраян се загледа в него, усетил, че нещо не е наред.

— Не! — прошепна той и като скочи от седлото, тръгна натам, първо бавно, после все по-бързо, докато накрая тичаше с всичка сила.

Когато се приближи достатъчно, се хвърли по очи на земята и се взря в гъстия дим. Видя две тела, за щастие — прекалено дребни, за да бъдат нещо друго освен джуджета.

— Какво обаче са търсили под катапулта? — запита се той, обзет от внезапен ужас.

— Греда, трябва ми греда! — изкрещя колкото глас имаше и се изправи, подскачайки нетърпеливо на едно място. — Намерете ми някакъв лост! По-бързо!

— Авелин! — ахна Пони, досетила се за подозренията му.

Сражението беше стихнало почти напълно, няколко мъже и Брадуордън дори се бяха заловили да разглобят втория катапулт. Кентавърът, който тъкмо се занимаваше с рамото на оръдието, също чу отчаяния зов на пазителя.

Катерицата извади последния клин, който държеше тежката греда и Брадуордън с почти великански усилия я освободи. Мнозина се хвърлиха да му помагат, но единственото, което можаха да направят, бе да я дотътрят някак си до горящото съоръжение.

— Въжета от другата страна — нареди Елбраян, а сам той, заедно с още неколцина мъже, се зае да подпъхне единия край на гредата под най-високата част на катапулта. — Трябва да го преобърнем изцяло. Колкото се може по-бързо!

Всички се хванаха на работа, Пони дори впрегна Симфония и собствената си кобила и ги накара да теглят, докато най-сетне успяха да повдигнат оръдието, което простена и бавно се прекатури на другата страна сред порой от оранжево-жълти искри.

Отдолу, покрит със сажди и напълно неподвижен, лежеше Авелин.

Елбраян се хвърли към него, същото сториха и останалите. Пони разбута хората пред себе си, за да се добере до монаха, който й бе станал по-близък от роден брат.

— Не диша! — изкрещя Елбраян и коленичи край него, мъчейки се да вкара поне малко въздух в гърдите му.

Пони пък откачи кесията с камъните от кръста му и трескаво зарови вътре, докато не откри онова, което търсеше — сивия хематит. Нямаше никаква представа какво да прави (Авелин така и не я бе научил, не и в традиционния смисъл на думата, как да борави с този най-опасен от всички камъни), ала знаеше, че трябва да опита. Призовавайки цялата си воля, тя съсредоточи мислите си в камъка, припомняйки си как монахът бе сторил съвсем същото както за нея, така и за Елбраян.

Молеше се на Бог, отчаяно просеше помощ и ето че изведнъж, макар самата тя да не вярваше, че е успяла да се докосне до силата на камъка, почувства нечия ръка върху пръстите си. Вдигна поглед и видя Авелин да й се усмихва немощно.

— Доста се поизпържих — отбеляза той, кашляйки мъчително и плюейки черни сажди. — Ам’че да!

 

— Оръдията бяха наистина впечатляващи — отбеляза Елбраян по-късно тази нощ, докато заедно с Джуравиел и Тунтун седяха край леглото на Авелин.

Монахът отвори едното си око и се загледа в новодошлите. Разбира се, знаеше, че елфите са наблизо (всички в лагера го знаеха), ала никога досега не бе виждал някой от потайните Туел’алфари, затова побърза да затвори очи, да не би да ги стресне и те да си отидат.

Прекалено късно — Елбраян бе забелязал раздвижването му.

— Боя се, че прокобите за надвисналото над Корона зло са верни — рече пазителят и го разтърси лекичко, за да покаже, че говори на него.

Авелин отново отвори едното си око, ала погледът му се спря не върху Елбраян, а върху елфите.

— Нека ти представя Бели’мар Джуравиел и Тунтун — кимна младият мъж. — Мои учители и двама от най-скъпите ми приятели.

Монахът отвори и другото си око и се усмихна:

— Добра среща! — бодро поздрави той, ала се закашля, все още прекалено изтощен за такива усилия.

— Добра среща и на теб, добри ми монахо — отвърна Джуравиел. — Впечатляващите ти умения с камъните ни вдъхват голяма надежда.

— А много скоро наистина ще имаме нужда от тях — добави Тунтун. — Защото над Корона се спуска мрак.

За Авелин това не беше нищо ново, знаеше го още от първите дни, след като напусна манастира, всъщност, замислеше ли се, разбираше, че го е знаел още откакто се върна от Пиманиникуит. Изморен, прекалено немощен, за да говори за подобни неща в този момент, той отново затвори очи.

— Вече със сигурност знаем, че това не е обикновен грабителски поход. Този път си имаме работа с огромна и отлично организирана армия.

— Така е — съгласи се Тунтун. — Нечия по-висша воля ги обединява и ги държи в подчинение.

— Ще говорим за това някой друг път — обади се Джуравиел и кимна към монаха, който изглеждаше така, сякаш отново е потънал в сън. — Засега нека се задоволим да мислим за битките, които ни предстоят.

И като се сбогуваха с младия мъж, двамата елфи тихичко се измъкнаха от палатката, минаха покрай заспалите войници в лагера и покрай стражите, разположени около него и потънаха в гората, незабележими като сянката на прелитаща птица и тихи като падащ лист.

Елбраян остана до Авелин през цялата нощ, ала той така и не помръдна, потънал ту в дълбок сън, ту в мрачни мисли, припомняйки си всичко, което беше чул за мрака, плъзнал по земята, за демона-дактил и за злото, покълнало в хорските сърца.

 

— Господарят няма да е доволен — изскимтя гоблинът Готра, подскачайки уплашено из стаята.

Улг Тик’нарн го изгледа кисело. Като всички от своята раса той не хранеше особено топли чувства към гоблините и смяташе Готра за жалко, хленчещо създание. Все пак, не можеше да отрече, че в думите му има истина, а и една такава реакция със сигурност беше по-добра от безгрижието на Майер Дек, който сякаш изобщо не забелязваше все по-тежкото им положение. Наистина, бяха превзели трите села, ала повечето им жители се бяха спасили, а загадъчният пазител и неговите другари нанасяха сериозни поражения върху продоволствените им кервани, факт, който не можеше да е убегнал от вниманието на безмилостния дактил. Това, че демонът отлично знае какво става, се потвърждаваше недвусмислено от пристигането на неговия пратеник — дух, наричащ себе си брат Правда.

И разбира се, сигурен беше Улг Тик’нарн, именно той щеше да бъде обвинен за неприятностите, причинени им от хората. Той обаче разполагаше с тайни съюзници, имаше си и план.