Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (42)

Глава 41
Буря

— Чичо Мейдър?

Чакаше вече доста отдавна, съвсем сам в сумрачната пещера, докато отвън сивият ден бързо преваляше. Не се чувстваше неудобно, понеже мястото, което използваше като Оракул (добре скрито под един кичест бор) бе съвсем сухо, дървото пък спираше хапещия северен вятър и вътре не беше толкова студено.

Въпреки това беше неспокоен и изгаряше от нетърпение да си поговори с духа на своя предшественик, да му разкаже за отговорността, с която бе принуден да се нагърби, за внезапната промяна, настъпила както в неговия, така и в живота на всички по тези земи. Неочаквано осъзна, че откакто Пони се бе върнала при него, не бе идвал при Оракула — младата жена се бе превърнала в негов довереник, пред нея той изповядваше тревогите и надеждите си, с нея се съветваше и търсеше изход от всеки проблем.

Ала сега Пони я нямаше, а той се надяваше, че този път легендарният пазител ще му даде недвусмислени отговори, както правеше тя. Прекрасно знаеше, че не така стоят нещата с Оракула, че общуването тук бе съвсем различно от онова с истински, живи хора като младата жена, ала се боеше, че този път не ще успее да открие отговорите, които търси. Този път нямаше да е достатъчно да говори за притесненията и тревогите си, докато решението, скрито и преди някъде в съзнанието му, не се избистреше окончателно. Този път имаше нужда от истинска помощ.

Повика отново, после, след около половин час, когато в пещерата вече беше толкова тъмно, че с мъка различаваше дори краищата на огледалото, опита пак.

Затвори очи и се замисли за случилото се през този ден. Момчето от Края на света, малкият Шоно, не му бе помогнало кой знае колко, ала въпреки това Елбраян беше убеден, че именно Туел’алфарите бяха избавили бегълците от ръцете на злите паури.

Ала къде бяха елфите сега? Та нали ако се намираше наблизо, Джуравиел на всяка цена би опитал да се срещне с него? А и Тунтун, тя за нищо на света не би пропуснала да му натякне колко зле се е справил със задачата си и как не е успял да спаси трите селца, за които уж се грижеше!

Когато отвори очи, младият мъж с изненада видя, че в глъбините на огледалото блещука малка свещичка с пламък някак приглушен от странна белезникава мъгла, чийто източник той не можеше да различи.

Не, това не беше отражение, осъзна изведнъж Елбраян — светлината идваше от самото сърце на огледалото!

Миг по-късно шумно си пое дъх, различил пред себе си безмълвния образ на своя предшественик, брата на неговия баща.

— Чичо Мейдър! — прошепна той. — Колко се радвам, че се отзова на повика ми в този тежък ден.

Образът остана все така неподвижен и ням.

Откъде ли да започне, зачуди се Елбраян.

— Поселищата паднаха — избъбри той на един дъх. — И трите. Ала мнозина се спасиха — почти всички от Тревясал лъг и всички от Дъндалис.

Призрачният образ едва-едва помръдна, ала Елбраян ясно усети, че предшественикът му е доволен — не от случващото се навън, а от него и от онова, което бе успял да стори.

— Така че сега се крием — продължи младият мъж. — Крием се в гората, а зимата става все по-люта. Много скоро ще изпратя всички, които не могат да се бият, на сигурно място — това вече е решено. Също така ще предупредим хората на юг за надвисналата опасност. Всъщност Пони, моята любима, която се завърна в живота ми след всички тези години, вече препуска натам със Симфония. Ала какво да правя след това, чичо Мейдър, как да постъпя оттук нататък, и аз не знам.

И той замълча, надявайки се да получи някакъв отговор, знак, каквото и да било.

— Вярвам, че с онези, които останат да се бият заедно с мен, трябва да се изправим срещу нашествениците — продължи Елбраян след малко, убедил се, че отговор няма да има. — Мога да ги превърна в нещо смъртоносно, в таен отряд, който нанася ударите си бързо и безпощадно и изчезва в нощта, преди врагът да успее да отвърне.

И този път му се стори, че духът е доволен от думите му.

— Но колко по-силни ще бъдем, ако подозренията ми се окажат верни и Туел’алфарите наистина са тук, готови да се бият заедно с нас. Знаеш ли, чичо Мейдър? Знаеш ли дали са наблизо…

Внезапно младият мъж млъкна и се загледа в огледалото, в което изведнъж заблестяха безброй свещички покрити със сняг, досущ миниатюрни снежни къщички, насред една поляна, която той добре познаваше.

— Чичо Мейдър, какво… — започна Елбраян, ала образът на призрака вече го нямаше, останали бяха само свещиците, блещукащи под ослепително бялата пелена и гаснещи постепенно, докато първо над огледалото, а после и над цялата пещера, се спусна непрогледен мрак.

Младият мъж остана вътре още дълго, обмисляйки онова, което му предстоеше. Луната отдавна беше изгряла, когато той най-сетне се показа навън, а там, играейки си с няколко камъка, го очакваше брат Авелин. На едно от близките дървета монахът беше окачил запалена факла, която хвърляше причудливи сенки върху земята.

— Студеничко е — отбеляза той. — Един истински приятел би излязъл много по-рано.

— Не знаех, че ме чакаш — отвърна Елбраян и изпитателно се вгледа в Авелин. — Всъщност дори не подозирах, че знаеш за това място.

— Камъните ми го показаха — обясни монахът и вдигна дребно късче кварц.

— Значи си ме търсил?

— Доста работа ни чака, приятелю — заяви Авелин и пазителят нямаше как да не се съгласи с него. — Това не е прост набег, не е дори обикновено нашествие.

— Обикновено нашествие? — повтори Елбраян, изненадан да чуе тези две думи заедно. — Как може едно нашествие да бъде обикновено?

— Може, ако целта му не е нищо повече от грабеж и кръвопролития. Паурите неведнъж са нахлували в Хонс-де-Беер и са върлували из земите ни, докато не заситят жаждата си за кръв и плячка. Тогава дрязгите между тях стават неудържими, войската им се разпада и те си тръгват. Пострадалите от тях земи се възстановяват и така — до следващия път. Доколкото знам, така е било винаги.

— Но сега е различно.

— Точно от това се боя — съгласи се монахът.

— И все пак, не е ли по-вероятно една толкова разнородна армия да се разпадне още по-бързо?

— Така и щеше да стане — мрачно кимна Авелин. — Не след дълго гнусните твари щяха да се обърнат една срещу друга, стига да не се подчиняваха на общ и много по-могъщ от тях господар.

Елбраян се облегна на дебелия бор, чудейки се какво да отвърне. Добре знаеше какви мълви се носеха между елфите малко преди той да си тръгне от вълшебната долина, потаен шепот за някакъв демон-дактил, пробудил се нейде на север.

— И ако наистина си прав? — попита най-сетне.

— Тогава моят дълг е ясен — решително отвърна Авелин. — Тогава най-сетне разбирам чий божествен разум насочваше ръката ми, когато избирах камъните, с които да напълня кесията си…

— Завиждам ти за тази вяра — сериозно рече Елбраян. — Аз пък вярвам, че сами избираме съдбата си, че нашите грешки са си само наши, а изборът, който правим — дело на свободната ни воля.

Авелин се замисли за миг, после кимна:

— Различен начин да погледнеш на едно и също нещо. Изборът ми онзи ден се основаваше на всичко, което бях преживял дотогава, връхната точка на един път, по който бях поел много преди да постъпя в Абеликанския орден. Чувствам, че Бог е с мен, пазителю, а ако подозренията ми за природата на звяра се оправдаят, вече знам какво трябва да сторя. Това е. Просто смятам, че трябва да го знаеш.

— Защото ни напускаш?

— Още не — побърза да го успокои монахът. — Оставам с теб и ще използвам камъните и всичките си умения, за да те подкрепям в избрания от теб път. Поне засега.

Елбраян кимна, доволен, че и занапред ще може да разчита на Авелин. Младият мъж прекрасно разбираше, че без помощта на монаха и неговата магия, Тревясал лъг щеше да даде много повече жертви. А смелостта му — да вземе камъните и да избяга от манастира, да се изправи срещу брат Правда, а после и срещу скверните чудовища — бе извън всякакво съмнение.

— Вярваш ли във видения? — неочаквано попита Елбраян. — В пророчества?

Авелин го изгледа изпитателно:

— Не казах ли току-що точно това?

— А как разбираш дали едно видение е истинско или не?

— Така значи! — засмя се Авелин. — Видял си нещо в тази твоя дупка, а?

Елбраян се усмихна:

— Но как да разбера какво означава и как да постъпя?

Авелин се разсмя още по-силно:

— С тежка отговорност си се нагърбил, приятелю. И понеже съдбата на мнозина зависи от твоя избор, тя става още по-голяма и ти не смееш да се довериш на преценката си. Ам’че да! Освободи се от оковите на страха, приятелю, и тогава решавай. Как би постъпил, ако не носеше тази отговорност на плещите си?

Младият мъж дълго време не каза нищо, само се взираше в лицето на едрия монах, който му се струваше надарен с не по-малка мъдрост от елфите, превърнали го от момчето Елбраян в мъжа Нощна птица.

После изведнъж разбра какво трябва да стори. И понеже до утрото оставаха само няколко часа, а Симфония го нямаше, щеше да му се наложи да побърза.

— Извини ме, но трябва да вървя, приятелю — рече той.

— Видението те зове? — засмя се Авелин и Елбраян кимна. — Ще имаш ли нужда от мен?

Пазителят го погледна с благодарност — тази нощ наистина можеше да има нужда от помощ. Ала освен това разбираше, че видението, каквото и да вещаеше то, бе предназначено единствено за него, затова потупа Авелин по рамото и обясни:

— Остани тук и заедно с Брадуордън дръжте хората под око.

После изчезна в нощта, а Авелин се запъти обратно към лагера.

В горичката цареше необичайна тишина — не се чуваше нито птича песен, нито далечен вик на животно, дори вятърът сякаш бе спрял. На Елбраян му се искаше да бе дошъл преди луната да залезе, за да може по-добре да разгледа заснежените поля, които ограждаха вълшебното място. За миг се поколеба дали да не запали някоя от свещичките, които носеше със себе, после обаче се отказа и се зае за работа.

Движеше се бавно и предпазливо из полето и издигаше малки снежни куполи, не по-високи от дланта му, после внимателно ги издълбаваше и поставяше по една свещ вътре. Когато му остана само още една, той извади огнивото си, запали я и тръгна от купчинка на купчинка, докато приглушено сияние не окъпа полето.

Не знаеше колко дълго ще издържат свещичките, не знаеше и дали снежните куполи няма да се разтопят и да ги погребат под себе си. Затова просто стоеше там и гледаше миниатюрните светлинки, а те все така горяха ли, горяха, докато Елбраян не започна да се досеща, че пред очите му се случва нещо необичайно, че някаква невидима сила поддържа блещукащите пламъчета.

И тогава чу някой да прошепва името му. Обърна се към тъмните борове зад гърба си, осъзнал извън всяко съмнение, откъде бе долетял звукът. Навлезе между дърветата и се отправи към могилата в сърцето на горичката.

Нещо не бе наред и той го усещаше с цялото си същество, сякаш магията, която витаеше във въздуха, си беше отишла. Изведнъж в това вълшебно място, осветено, както вярваше той, лично от Туел’алфарите, като че ли не бе останало нищо свято.

Когато се озова във вътрешността на горичката, Елбраян се облегна на Ястребокрилия и се взря в каменната могила. Колко ясно я виждаше, изуми се той, после прехапа устни, осъзнал изведнъж, че светлината, която огряваше малката полянка, идва не от къде да е, а от самия гроб.

Измежду скалните късове струеше ослепителна, яркозелена светлина!

Неочаквано горните камъни се размърдаха. Елбраян бе обзет от непреодолимо желание да се обърне и да избяга, цялото му същество го молеше да се маха оттам.

Ала нещо друго, нещо по-силно от самия него, го накара да остане.

Много бавно камъните се отместиха встрани и се подредиха един върху друг, образувайки високи стени около отворения гроб. Светлината стана още по-силна и Елбраян ясно видя погребаното вътре тяло — разложено и съсухрено, куха обвивка, от която животът отдавна си бе отишъл.

Младият мъж вдигна оръжие пред себе си, готов за всякакви изненади, ала въпреки това едва успя да се задържи на крака, когато трупът неочаквано отвори очи и те заискриха в мрака, кървавочервени и зловещи, а после се надигна, изпънат като струна, ала в същото време така скован, че веднага ставаше ясно — у него имаше нещо свръхестествено.

— Махай се, демоне! — прошепна Елбраян.

Рязко, сякаш нещо го бе издърпало, зомбито се изправи и тръгна към него отсечено, без да сгъва колене и да движи ръцете си.

Елбраян направи крачка назад, а желанието да побегне го връхлетя с удвоена сила. Разумът му нашепваше, че това чудовище е прекалено могъщо за него, ала той събра цялата си воля и като се облегна на Ястребокрилия за опора, се приготви да го посрещне.

— Кой си ти? И какво си? Добро или зло?

Последният въпрос прозвуча нелепо дори в неговите уши — та нима имаше добра сила, която би нарушила вечния покой на едно тяло по този начин и би го подложила на подобни мъчения? И все пак, пазителят не можеше да забрави, че това е свято място, че онзи, който бе положен в гроба, е бил приятел на елфите.

Неживото създание вдигна ръце — жест, който можеше да бъде както заплаха, така и отчаяна молба.

Миг по-късно, понесено от външна сила, чудовището се намираше на сантиметри от него, сключило костеливи пръсти около врата му!

Елбраян отчаяно се опита да се отскубне от отвратителните ръце, помъчи се да извика, ала от устата му не излезе нито звук. Как му се искаше Авелин да бе дошъл с него! Монахът щеше да му се притече на помощ и да вдигне гнусното същество във въздуха само за миг!

Но не, каза си той, видението беше предназначено само за него, значи и битката трябваше да води сам. Прогонвайки обзелата го паника, младият мъж провря Ястребокрилия между душещите го ръце и го завъртя, мъчейки се да разхлаби хватката им.

За момент му се стори, че вместо това е на път да прекърши собствения си врат, най-после обаче успя да се откопчи и като отскочи назад, стовари тоягата си върху главата на чудовището.

Все едно го беше ударил със стрък трева, помисли се Елбраян — ужасяващото създание дори не трепна и пристъпи напред, протегнало кокалести ръце към него.

Младият мъж се хвърли настрани и се претърколи през глава с надеждата да се отдалечи достатъчно, за да стреля.

Ала когато се изправи на крака, установи, че зомбито някак си се е озовало до него. Успя да вдигне Ястребокрилия навреме, за да посрещне ръката на противника си, ала ударът беше прекалено силен и го запрати надалеч.

Едва-що изправил се, Елбраян бе принуден да приклекне, за да избегне юмрука на чудовището, което и този път се бе озовало до него само за миг. После се втурна към дърветата, като непрекъснато свръщаше ту вляво, ту вдясно, мъчейки се да заблуди преследвача си.

На два пъти свиваше зад някое дърво, само за да открие зомбито от другата му страна. Първия път съумя да избегне нападението му като се хвърли на колене, а след това се провря покрай него и продължи да тича. Вторият път чудовището го сграбчи за рамото, ала той някак си успя да се измъкне, преди да се окаже притиснат в желязната му прегръдка.

Не след дълго достигна края на горичката и се озова на поляната със свещите.

Зомбито също беше там, застанало встрани.

Елбраян ахна при вида на познатия образ — точно същото бе видял и в огледалото, с тази разлика, че на мястото на чичо му сега имаше едно ужасяващо чудовище. А въздухът все така не помръдваше.

— Чичо Мейдър? — въпросително прошепна младият мъж, после политна назад, запратен обратно към дърветата от неживото създание, озовало се до него.

От едното му ухо се стече струйка гореща кръв и той тръсна глава, за да прогони обзелата го слабост. Каквото и да бе това същество, силата му беше изумителна!

После отново се хвърли между дърветата, където, както и предполагаше, зомбито вече го очакваше. Този път обаче, беше готов и не само че посрещна всичките му мълниеносни удари, но и сам успя да нанесе няколко. Ала даже когато оръжието му се стовари право между очите на чудовището, то дори не трепна.

Тежката костелива ръка отново замахна и той се извъртя, убивайки част от силата на удара. Падна и се преметна няколко пъти, след това скочи на крака и се затича, питайки се какво би могъл да направи срещу такъв противник, чудейки се дали самият дактил не го бе подмамил тук, за да го унищожи.

Премина през някакви клони и разбира се, от другата им страна го чакаше чудовището. Без изобщо да се изненадва, той дори не забави крачка, а продължи напред, стоварвайки оръжието си в лицето му.

И този път зомбито сякаш не усети нищо и с все сила го удари през раменете, запращайки го встрани.

— Трябва ми меч — помисли си пазителят, докато се изправяше, доволен, че клоните бяха омекотили падането му.

После за кой ли път посегна, с надеждата да се отдалечи от свръхестественото създание достатъчно, за да успее да измисли някакъв план. За миг се поколеба дали да не се махне от това място и да потърси сигурността на гората, където щеше да се чувства в свои води.

Бързо прогони тази мисъл обаче — колкото и безполезни да изглеждаха усилията му, чудовището се бе появило, донякъде благодарение и на него, затова негов дълг бе да се опита да го довърши.

Вместо това си запробива път между боровете, като през цялото време криволичеше, за да не даде възможност на противника си да изникне пред него. През цялото време се насочваше към сърцето на горичката и могилата, откъдето бе започнало всичко.

Най-сетне се озова на полянката с гроба, все така обляна от ослепителна, зелена светлина. Едва беше спрял, когато чудовището се появи зад гърба му и така силно го удари, че той политна напред и спря, чак когато се блъсна в струпаните камъни.

Замаян и окървавен, младият мъж се надигна на лакти и надникна над ръба на отворения гроб.

Знаеше, че трябва да се изправи и да побегне, знаеше, че чудовището сигурно вече се е озовало зад него, ала не можеше да помръдне, напълно поразен от гледката, разкрила се пред очите му. Там, положен така, сякаш могилата бе издигната именно заради него, почиваше меч, и то не какъв да е, а истинско произведение на изкуството, великолепен и възхитителен. Ако някой опреше върха му в земята, краят на закръглената дръжка нямаше да стигне и до кръста на Елбраян, острието също не бе кой знае колко широко, ала от него се излъчваше несъмнена сила и здравина, почти осезаемо могъщество.

Младият мъж се протегна, но не му достигнаха само няколко сантиметра.

А чудовището вече беше зад него.

И тогава, без сам Елбраян да знае как, мечът се озова в ръката му и той светкавично се обърна, готов да посрещне ужасяващото създание. Мечът оставяше след себе си ярка синкавобяла диря, която пропъждаше зеленото сияние, откъдето и да минеше. Зомбито изръмжа и отскочи назад.

Елбраян се изправи, опитвайки се да огледа новото си оръжие, като в същото време не изпускаше противника си от очи. Мечът беше невероятно лек, с улей за кръв в средата и, както осъзна изведнъж пазителят, беше изкован от сребрий! Напречникът му, с извити, позлатени краища, също бе направен от сребрий, а дръжката бе обвита със синя кожа, привързана със сребристи нишки. Ала най-изумителна бе топката на върха й. Изработена от сребрий, тя бе издълбана и в сърцето й беше инкрустиран камък, какъвто Елбраян не бе виждал досега — наситеносин и прошарен от сивкавобели пръски, като буреносни облаци, пълзящи по ясно есенно небе. И надарен с магия, съвсем ясно усети младият мъж, същата магия, като онази, заключена в камъните на Авелин.

Той пусна Ястребокрилия на земята (чудейки се дали отсега нататък изобщо ще го използва като тояга) и бавно вдигна новото си оръжие, изпитвайки баланса му.

Без никакво усилие го подхвърли от едната в другата си ръка и направи няколко движения от Би’нел дасада, после замахна напред, за да не позволи на чудовището да се доближи.

То обаче очевидно нямаше такова намерение и предпочете да се държи настрани, ръмжейки яростно, докато червените му очи горяха със свиреп пламък.

— Защо не идваш? — тихичко подканяше Елбраян. — Нали искаше да ме убиеш, хайде, ела и опитай!

Зомбито потъна между дърветата и той се хвърли след него. То обаче вече бе изчезнало и младият мъж осъзна, че не бива да спира нито за миг. Двубоят им още повече заприлича на игра между котка и мишка, само че този път котки бяха и двамата.

Гледаше да не напуска тесните пътеки и се движеше бързо с надеждата да забележи чудовището, преди то да е изникнало на сантиметри от него. Реши да се върне при поляната със свещите и никак не се изненада, когато откри неживото създание да го очаква там. Сега вече разбираше, че тази битка, на това поле, е била предопределена незнайно откога. Направи крачка към зомбито и то също пристъпи към него, първо бавно и някак колебливо, после обаче неудържимо, размахало костеливи ръце.

Младият мъж отби нападението му и като се претърколи на една страна, изправи се и сам се хвърли в атака. Този път ударът му не остана без последствия и в разкапаната плът зейна дупка.

Чудовището отново замахна и тежкият му пестник се стовари върху рамото на Елбраян; Той обаче не се поклати и отново заби меча между ребрата на противника си, после посегна към врата му.

Зомбито вдигна ръка, за да се предпази и камъкът, вграден в дръжката на меча, изведнъж засия, а острието се изпълни със страховита енергия, сякаш бе уловило мощна светкавица и я бе заключило в себе си.

Без никакво усилие оръжието посече ръката на чудовището над лакътя, после се стрелна към лицето му.

Заслепено, неживото създание се дръпна назад, виейки от болка. Елбраян го последва и заби меча дълбоко в гърдите му, след което го извади и нанесе нов удар — разсече ключицата и продължи надолу, оставяйки още една дупка в разложените гърди.

Зомбито рухна на земята и се пръсна на парчета всред взрив от зелена светлина, от който младият мъж политна назад, а целият свят сякаш се завъртя около него.

Дойде на себе си доста по-късно, когато небето на изток вече започваше да просветлява. Намираше се върху най-горните камъни на непокътнатата могила.

— Отново цяла? — прошепна той и се зачуди дали гробът изобщо се бе отварял.

Опита се да стане, ала не можа — боляха го всички кости. Едва тогава усети колко му е студено и се запита дали това не бе краят, дали нямаше да умре тук, съвсем сам. Какво ли, чудеше се, бе предизвикало този кошмар?

Осенен от неочаквана мисъл, той се огледа наоколо.

— Чичо Мейдър? — промълви, останал без дъх — това наистина беше гробът на Мейдър, неговия предшественик и чичо.

Дали всичко щеше да се окаже само един сън? Ами чудовището? Ами мечът?

Прекалено заинтригуван, за да обръща внимание на болката, Елбраян се изправи на крака и когато погледна надолу, видя на земята познатото оръжие.

Протегнал ръка, младият мъж тръгна към него, то обаче го изпревари и само се озова в десницата му.

Възхитен от прекрасната изработка, Елбраян го поднесе към очите си и се вгледа в искрящия сребрий, във великолепната дръжка, в наситеносиния камък и подобните на буреносни облаци пръски.

— Буря! — ахна младият мъж, разбрал изведнъж истината за неповторимия камък.

Това беше Буря, мечът на Мейдър, един от шестте пазителски меча, изковани от елфите преди много години.

— Точно така — разнесе се мелодичен глас някъде зад него и когато се обърна, Елбраян видя Бели’мар Джуравиел да седи на един нисък клон и да му се усмихва.

— Мечът на Мейдър.

— Вече не — отвърна елфът. — Мечът на Елбраян, извоюван в мрака на нощта.

Младият мъж с мъка си пое дъх.

— Стари приятелю — рече той най-сетне. — Боя се, че светът е полудял.

Джуравиел кимна безмълвно.