Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (40)

Глава 39
Разликата

Готвеха се да нападнат Тревясал лъг. Сигурен беше в това — чуваше го в крясъците на птиците, в движението на катеричките, стреснати от присъствието на толкова много нашественици в спокойната им гора, подплашени от тежките стъпки на огромните великани и от грохота на оръдията, от грозните викове на паурийските генерали и от пронизителните гласове на жадните за кръв гоблини.

Готвеха се да нападнат Тревясал лъг, а Авелин и Пони не бяха успели да убедят селяните да избягат, поне повечето от тях, макар че сега, когато земята трепереше под краката на прииждащите пълчища, мнозина от хората започнаха да осъзнават, че може би са сгрешили.

От мястото си на едно възвишение на около две мили от селото, Елбраян ги виждаше как укрепват стени и издигат барикади. Не че това щеше да им помогне. Единствената надежда за осемдесетината жители на Тревясал лъг бе да успеят да се измъкнат от селото и да избягат, колкото се може по-скоро и по-надалеч. А при скоростта, с която нашествениците прииждаха от всички страни, това беше невъзможно без помощта на пазителя и неговите приятели.

А те бяха толкова малко. Освен Пони и Авелин, които бяха там долу, в щуращата се тълпа, Елбраян можеше да разчита единствено на тримата трапери и Брадуордън. Оцелелите от Края на света все още не бяха готови за нова битка, всъщност половината от тях не бяха отронили и дума от онзи злощастен ден насам. Единственото преимущество на пазителя бе това, че познаваше местността около Тревясал лъг като петте си пръста. Селото беше заобиколено от високи хълмове и тесни долини, където стотина души с лекота можеха да се промъкнат незабелязани. Това беше земя, изпълнена с най-различни шумове — ромоляха потоци, птички чуруликаха, носеше се цвърчене на дребни животинки. Една гора, в която кипеше живот, а вечнозелените борове и смърчове предлагаха достатъчно прикритие дори и сега, през зимата.

— Какво мислиш? — попита Брадуордън и се приближи до приятеля си.

— Трябва да ги изведем оттам.

— Няма да е лесна задача. Иначе Авелин и Пони отдавна да са го сторили.

Кентавърът внезапно млъкна, виждайки болката, изписала се по лицето на младия мъж. Прекрасно разбираше какво изпитва пазителят в този момент, когато споменът за собствената му загуба преди всички онези години се смесваше с чувството на безпомощност пред лицето на същата опасност, надвиснала сега над друго селце. През последните два дни, откакто Елбраян се бе завърнал, измъквайки се от пълната с преследвачи гора около Края на света, Брадуордън не го изпускаше от поглед, ала никога досега не го бе виждал толкова мрачен.

— Ще измъкнем поне Пони и Авелин, бъди сигурен — увери го кентавърът. — И част от останалите. Повечето обаче няма да искат да тръгнат и ти го знаеш. Ще останат, чак докат’ не видят врага да се задава и не разберат каква опасност ги грози. Ала тогаз вече ще е прекалено късно.

— Дали? — попита Елбраян и Брадуордън го изгледа озадачено.

Дори ако пазителят, тримата трапери, бегълците от Края на света и всички жители на Дъндалис му се притечаха на помощ, Тревясал лъг пак щеше да бъде сравнен със земята за по-малко от час. Елбраян несъмнено го знаеше, ала като гледаше твърдата решимост, изписала се по лицето му, Брадуордън се питаше дали пък приятелят му не бе измислил някакъв план.

— Ето там — посочи младият мъж към две високи планини, издигащи се на изток от селото и побелели от сняг, под който прозираха дърветата, покриващи стръмните им склонове. — Долината между тях е пълна със скали и борови горички. Прекрасно прикритие, ако успеем да се доберем дотам достатъчно бързо.

При тези думи той потупа силния врат на Симфония, убеден, че вярното животно не само разбира всичко, но и ще бъде от първостепенно значение за успеха на плана му.

— Ще избереш толкова нисък терен за бягство? — попита Брадуордън невярващо.

— Прекалено много дървета — обясни пазителят, все по-уверен, че е намерил може би единствения изход от тежкото положение. — Трудно ще им бъде да улучат когото и да било от високото.

— Та те ще се спуснат отгоре ни като ято освирепели ястреби! — възпротиви се кентавърът.

Елбраян обаче го изгледа с лукава усмивка, докато си представяше стръмните склонове, покрити с дебел, девствен сняг и си мислеше за Авелин и свойствата на някои от магическите му камъни, както и за несъмнените способности на Полсън, Крик и Катерицата.

— Така ли смяташ? — спокойно попита той и в гласа му имаше толкова хладнокръвна увереност, че Брадуордън сметна за ненужно да задава повече въпроси.

 

— Как успя да се промъкнеш тук? — ахна Пони, щом видя младия мъж да влиза в гостилницата на Тревясал лъг, и с все сила го прегърна. — Вече знаем, че около селото е пълно с гоблини.

— Дори повече, отколкото предполагате — потвърди Елбраян, отвръщайки на прегръдката й.

Чувстваше се толкова добре, докато я държеше в обятията си, изпълваха го такава топлина и усещане за покой, че изведнъж го обзе неудържимо желание двамата да се махнат от това място, да отидат нейде много далеч и да заживеят мирно и щастливо.

Разбира се, прекрасно знаеше, че не може да го стори, че никога не би изоставил дълга си, съдбата, която му беше отредена и която Туел’алфарите му бяха показали. Защото колкото и силно да бе желанието да избяга с Пони, двойно по-голяма бе силата на спомена за трагедията, сполетяла собствения му дом едва преди няколко години.

Миг по-късно към тях се присъедини и Авелин, някак попритихнал в сравнение с обичайното си шумно държание.

— Не щат да си тръгват — оплака се той на Елбраян. — Не поискаха да се вслушат в думите ни, а дори сега, когато и сами виждат прииждащия мрак, мнозина заявяват, че ще останат и ще се бият.

— Всеки, който остане тук и се опита да спре нашествениците, е обречен — заяви пазителят на висок глас, достатъчно силно, за да бъде чут от неколцината селяни, застанали наблизо.

При тези думи двама едри мъже, седнали близо до вратата, се надигнаха, изритвайки настрани една маса. Измериха го със заплашителни погледи от глава до пети, ала не казаха нищо и бавно се отдалечиха към другия край на стаята.

Без да се впечатли особено, Елбраян отиде до дългата маса, която служеше за бар, и скочи отгоре й.

— Ще го кажа само веднъж — заяви той и посетителите (двадесетина мъже и около десет жени) вдигнаха погледи към него, повечето разгневени, макар някои да бяха прекалено уплашени, за да се осмелят да дадат открит израз на недоволството си. — Току-що се промъкнах между редиците на врага — стотици гоблини, великани и паури.

— Паури? — ахна една жена.

— Ха, празни дрънканици! — долетя глас от отсрещния ъгъл.

— Единствената ви надежда е да се измъкнете оттук навреме — продължи Елбраян, без да се церемони и хвърли аленото кепе на пода. — Дори и сега няма да е никак лесно да избягаме. Ще тръгна тази вечер, след като луната изгрее, и ще взема всички, които мога.

Тук той млъкна и се огледа наоколо, така че всички да видят огъня, който гореше в очите му и непоколебимостта, изписана по лицето му.

— Колкото до останалите — шансовете ви срещу прииждащите пълчища са нищожни и всяко колебание може да ви струва живота.

— Кой си ти, че нахълтваш сред нас и започваш да се разпореждаш? — провикна се някой и думите му много скоро бяха подети и от другарите му.

Както беше предупредил, Елбраян скочи от масата, без да каже нищо повече и като даде знак на Пони и Авелин да го последват, се запъти към вратата.

И дори не трепна, нито се обърна назад, когато една халба, очевидно предназначена за него, се разби в стената зад гърба му.

Щом се озова навън, първо поговори с Авелин, за да се увери, че не се заблуждава за свойствата на магическите камъни, после насочи вниманието си към Пони, която по-добре познаваше местността, с нейните гористи възвишения и многобройни потоци.

— Те също ще се спуснат там — изтъкна младата жена, когато чу плана му. — Ако наистина са така добре организирани, както личи от нападението им над Края на света, никога не биха допуснали подобна грешка — непременно ще минат през долината, като ще се погрижат да покрият и възвишенията от двете й страни.

— Малцина ще успеят да прекосят долината — увери я Елбраян. — Редиците им ще бъдат рехави, а бързината и изненадата ще ни бъдат съюзници. Що се отнася до онези, които ще бъдат на хълма… е, трима приятели вече се готвят да ги посрещнат подобаващо.

Пони кимна. Не се съмняваше в думите му и все пак нещо в плана силно я тревожеше:

— Разумно ли е да възлагаме толкова големи надежди на животните?

— Тюркоазът — обясни Елбраян. — С негова помощ мога да чета мислите на Симфония. Нещо повече, убеден съм, че когато му говоря по този начин, той също ме разбира.

Авелин кимна, напълно уверен в силата на камъка. Та нали сам той му бе нашепнал да го даде на Елбраян и Симфония, като да бе надарен със собствен разум. А и нищо, никаква проява на божествената сила, не можеше да изненада монаха, който се бе хвърлял от висока скала, бе ходил по вълните и там, насред морето, бе държал в смъртната си ръка силата на свирепа светкавична буря.

— Нямаме кой знае какъв избор — съгласи се Пони.

— Нямаме никакъв друг избор — поправи я Елбраян.

Авелин видя погледите, които двамата си размениха, и тактично се отдалечи — първо безцелно, след това се насочи към колибата на едно семейство (вдовица с три малки деца), което със сигурност щеше да тръгне с Елбраян тази нощ.

Пони и Елбраян дълго се гледаха, после се целунаха — безмълвно обещание от страна на Елбраян, че няма да я изостави, а от нейна — че тя и онези, които тръгнат с нея, ще бъдат готови, когато му потрябват.

Младият мъж напусна селото по-късно същата вечер, повел вдовицата и трите й деца със себе си. Гората беше тиха, но не и пуста, в никакъв случай пуста.

— Гоблини — беззвучно рече пазителят и вдигна ръка, за да покаже на жената, че са петима.

После постави стрела в тетивата на Ястребокрилия, макар че нямаше намерение да убива никого, не и ако можеше да го избегне — натъкнеха ли се дори само на един труп, нашествениците щяха да разберат, че в настъпващите им редици има пролука.

И така те зачакаха, боейки се дори да дишат. Жената трябваше да полага огромни усилия да попречи на най-малкото си дете, още бебе, да заплаче.

Гоблините минаха толкова близо, че петимата бегълци съвсем ясно чуха пискливите им гласове, а случеше ли се някое от гнусните създания да настъпи съчка, пукотът й отекваше в ушите им неизразимо силно.

Лежаха плътно притиснати до земята, а Елбраян се мъчеше да им вдъхне сигурност, като потупваше децата по главичките и им показа оръжията си, за да ги увери, че даже гоблините да ги усетят, той е готов да ги защити.

И дори не трепна, когато един гоблинов ботуш стъпи едва на метър от главата му, само затаи дъх и още по-здраво стисна брадвичката си, трескаво преценявайки как най-бързо и безшумно да се справи с дребното същество, станеше ли ясно, че то ги е забелязало.

После всичко свърши, гоблините отминаха, без да усетят нищо. Единствено тяхното невнимание им спаси живота — така и не разбраха, че са минали само на крачка от смъртта. И, което бе по-важно, невниманието им спаси и плана на Елбраян.

 

Постепенно мракът започна да отстъпва място на сивкава дрезгавина. Скоро щеше да съмне, а от небето отново започнаха да се сипят едри снежинки, които танцуваха във въздуха и бавно се носеха към земята. Изправени на върха на същия хълм, от който бяха наблюдавали селото и предишната вечер, Елбраян и Брадуордън очакваха първите признаци на започващото нападение. Нападение, което, сигурни бяха те, щеше да връхлети този ден.

— Остави я там — неочаквано рече кентавърът и когато видя любопитния поглед на приятеля си, допълни: — Момичето. Любимата ти.

— Тя е много повече от това — отвърна Елбраян.

— И все пак я остави, макар да знаеше, че натам са се насочили хиляди гнусни чудовища!

Младият мъж още не можеше да разбере дали кентавърът одобрява или осъжда избора му.

— Остави жената, която обичаш, на пътя на прииждащото зло.

Думите му подействаха на Елбраян като плесница, накараха го да погледне на избора си по съвсем различен начин.

— Тя сама реши така, дългът й…

— Днес може да е последният й ден на тоз’ свят.

— Доставя ли ти удоволствие да ме измъчваш?

Брадуордън го изгледа изпитателно и се разсмя от все сърце.

— Да те измъчвам ли? Та аз ти се възхищавам, момче! Обичаш момичето и въпреки туй я остави сама в едно село, което всеки момент може да бъде пометено от безчислени гоблинови орди!

— Но аз й вярвам! — възкликна младият мъж, заемайки отбранителна позиция, прекалено засегнат, за да усети искреността в гласа на приятеля си. — Вярвам в нея!

— И аз тъй виждам — успокои го Брадуордън и постави ръка на рамото му, а в очите му се четеше възхищение. — И именно там ти е силата. Мнозина от твоята раса биха я принудили да дойде с тях, за да я пазят. Ти обаче си достатъчно мъдър, за да знаеш, че Пони и сама може да се грижи за себе си.

Елбраян отново обърна поглед на север, към Тревясал лъг.

— Днес може да е последният й ден на тоз’ свят — повтори кентавърът.

— На нас също!

— Както и на десет хиляди гоблини! — разсмя се Брадуордън.

Пазителят се присъедини към смеха му, ала веселието им бързо секна, когато миг по-късно видяха огромен огнен език да облизва небето — къс горящ катран, полетял със свистене към Тревясал лъг.

— Джуджешки катапулт — сухо отбеляза кентавърът.

— Време е да тръгваме — отвърна Елбраян и хвърли последен поглед към далечното селце и дима, който бе започнал да се вие над него.

Селцето, където беше Пони. На пътя на прииждащите орди.

Младият мъж стисна зъби и се опита да прогони тази мисъл. Обърна се към кентавъра, който препускаше пред него, и усети как го обзема яд. До този момент не беше поглеждал на нещата от този ъгъл; дори не се бе замислял за опасността, на която се излагаше Пони — толкова голяма бе вярата му в нея. Тя щеше да застане начело на селяните и дори някои от тях да загинеха, неговата Пони непременно щеше да оцелее.

Думите на Брадуордън го накараха да погледне истината в очите и постепенно раздразнението му отстъпи място на благодарност. Не, не че вярата му в Джил беше намаляла, просто беше в състояние да овладее желанието си да не се откъсва от нея, за да я пази. Брадуордън му бе показал истината за връзката между тях двамата, за любовта и доверието, които изпитваше към жената, завърнала се отново в живота му. Елбраян кимна и се усмихна, изпълнен с искрена благодарност.

 

— Ам’че да! — изрева монахът и се втурна към поредния огън, стиснал парче серпентин в пълната си ръка.

Използвайки магическата защита на камъка, той се хвърли в пламъците, широко усмихнат, докато те пращяха около него и облизваха раменете му, за крайно изумление на селяните.

Без да им обръща внимание, монахът потъна още по-дълбоко в магията на камъка, докато силата й не се разпростря наоколо и не угаси пламъците.

Едва-що излязъл от транса си, Авелин видя друг огън наблизо.

— Ам’че да! — провикна се той и разбута скупчилите се мъже, които се мъчеха да го потушат — неговият метод беше къде-къде по-ефективен.

Въпреки усилията му огненият дъжд се засилваше, а заедно с горящия катран, врагът все по-често изстрелваше и тежки снаряди, след които и от най-солидната къща оставаше само купчина трески. Едно огнено кълбо се удари в източната стена на селото и обля двамата мъже, застанали наблизо, с пламтящ катран. Пони реагира светкавично и обви единия с дебело одеяло; Авелин също бе достатъчно бърз и с помощта на серпентина спаси другия.

— Сивия камък! — изкрещя Джил и посочи първо хематита, а след това и лошо изгорения мъж в краката си.

Монахът изтича при нея и веднага облекчи страданията на ранения, ала лицето му беше мрачно — започваше да осъзнава, че е безсилен да се справи с вражеската канонада.

А всичко едва сега започваше.

Пони остави изгорения мъж в грижовните ръце на Авелин и се втурна между обезумелите от ужас селяни, като им се караше, задето не се бяха вслушали в съветите й и им напомняше, че много скоро може да им се отвори път за бягство.

Никак не се изненада, когато установи, че сега, под свирепия вражески обстрел, хората са далеч по-склонни да се вслушат в думите й. И все пак, въпреки огнените доказателства, немалка част от гордите и упорити жители на Тревясал лъг отказваха да признаят, че става въпрос за нещо повече от обикновено гоблиново нашествие.

— Ще ги отблъснем! — спореше един мъж. — Ще ги наврем в такава миша дупка, че никога няма да успеят да се измъкнат от нея!

Пони поклати глава, опитвайки се да му отвори очите, ала той имаше прекалено силна подкрепа от петимата си другари, които заедно с него стояха до стената.

— Най-обикновени гоблини! — настоя мъжът и се изплю презрително.

Одобрително мърморене последва думите му, то обаче секна миг по-късно и Пони изненадано проследи погледите на петимата мъже към неголямата полянка, която делеше селото от първите дървета на гората.

Двама огромни, петметрови великани, всеки от които тежеше колкото десет здрави мъже, крачеха напред-назад в сянката на дърветата, нетърпеливи да се хвърлят в атака.

— Доста големички гоблини, а? — саркастично подхвърли младата жена и огледа оръжията на малката групичка — вили и лопати, както и един-единствен ръждясал меч.

Тя самата беше дала меча си на вдовицата, която избяга с Елбраян предната вечер, и сега носеше единствено тънка тояга и малка брадва — жалки играчки, когато ги сравнеше с грамадните създания отвън.

— Източната стена — напомни тя за последен път и остави шестимата мъже, за да потърси Авелин.

Намери го недалеч от същата тази източна стена и позабави крачка, когато между гредите на една от портите видя да проблясва малко, синкаво пламъче.

— Досега не знаех, че серпентинът е в състояние да осигурява трайна защита от огъня — отвърна монахът, виждайки любопитството, изписано по лицето й. — Нито пък знам колко дълго ще успея да я поддържам. В едно обаче можеш да бъдеш сигурна — няма огън, който да успее да подпали тази порта.

Младата жена сложи ръка на рамото му — наистина се радваше, че имаха брат Авелин на своя страна.

Миг по-късно откъм северната стена долетя пронизителен вик — врагът беше подновил атаката си.

 

Елбраян едва смогваше да не изостава от кентавъра. Беше отпратил Симфония и жребецът бе потънал в гората така, както изчезва сянката, щом слънцето се скрие зад тъмен облак.

— Не мога по-бавно! — извика Брадуордън и изпръхтя, когато усети младия мъж да се вкопчва в опашката му.

Така, двамата с полутичащия, полувлачен от препускащия кентавър Елбраян, най-сетне пристигнаха в лагера, където Полсън, Крик и Катерицата вече ги очакваха.

— Започнаха да навлизат в долината — съобщи Полсън. — Най-вече гоблини — в дълги, ала доста рехави редици.

— А по хълмовете има джуджета — обади се Крик.

— Капаните заложени ли са? — попита Елбраян и тримата ловци кимнаха утвърдително.

Младият мъж затвори очи и насочи мислите си към Симфония. Миг по-късно вече бе получил отговора на вярното животно.

— Внимавайте къде се целите — напомни той. — Трябва да изтъним редиците им възможно най-много, да убием колкото се може повече великани, както и онези чудовища, които са на път да се измъкнат.

И като хвърли поглед на изток, добави:

— Симфония ще се погрижи за останалото.

С тези думи петимата се разделиха — Полсън, Крик и Катерицата безшумно се запромъкваха към подножието на северния хълм, а Елбраян и Брадуордън — към южния.

 

Пъргавата Пони с лекота се покатери на покрива и запълзя, плътно долепена до гредите, за да избегне прелитащите над главата й копия. Напълно неудържими, вражеските орди бързо прииждаха към северната порта и когато надникна над ръба на покрива, младата жена видя, че само край три от петте стени все още има защитници, а и те трескаво се изтегляха.

Двамата великани на няколко пъти стовариха пестниците си върху стената, после просто я прескочиха.

Пони затаи дъх, ала за щастие чудовищата бяха прекалено погълнати от щуращите се в краката им хора и минаха покрай нея, без да я забележат. Паниката в селото беше пълна — отчаяни мъже и жени тичаха насам-натам и пищяха, осъзнали най-сетне, че собствената им глупост и самонадеяност ги бяха обрекли.

— Ам’че да! — разнесе се познат вик и Пони видя Авелин да застава на пътя на великаните.

В този миг на разсеяност едно копие замалко не я улучи. Бърза като котка, тя се обърна, тъкмо когато главата на един гоблин се показа над ръба. Тоягата й се стовари върху него и го запрати на земята, навсякъде по стената обаче пълзяха още много от гнусните му събратя, зажаднели за човешка кръв. С яростен рев, Пони събори още едно от скверните същества, после хвърли поглед на изток, където всичко все още бе спокойно.

— Проклятие! — тихо изруга тя и като се втурна към югозападната стреха, скочи и сграбчи по-близкия великан за косата. Понесена от устрема си, тя се озова на сантиметри от лицето му и, разбира се, изобщо не се поколеба, преди да забие брадвичката си в грозната мутра.

Великанът изрева, а тя падна, претърколвайки се през глава, за да омекоти удара. Миг по-късно другият звяр се обърна и тъкмо се канеше да я стъпче под огромното си ходило, когато се разнесе познат вик — Авелин бе отключил енергията на графита.

От ръката му изскочи раздвоена светлосиня мълния и се стрелна към двамата великани. Чудовището, което Пони бе ударила в лицето и което все още притискаше раната си с две ръце, политна назад, блъсна се в крепостната стена и се преметна през нея, премазвайки един гоблин, имал лошия късмет да се намира там в този момент. Великанът, който се готвеше да стъпче младата жена, замръзна на мястото си, прекалено разтърсен, за да успее да реагира, докато жертвата му бързо се отдалечаваше.

Пони изтича при Авелин и отчаяно се огледа наоколо — гоблините пълзяха като мравки по стените, стотици пъплещи твари, които заливаха малобройните защитници на селото като смъртоносна черна вълна.

— И на изток се бият! — изкрещя някакъв мъж и се втурна към момичето и монаха. — Е, къде ви е планът сега? — попита той, ала сарказмът не можеше да скрие безнадеждността в гласа му.

Пони изтича заедно с него при източната стена, а Авелин ги прикриваше — следващият магически взрив събори цяла дузина гоблини от покрива, който младата жена току-що бе освободила.

В същото време по източната стена, недалеч от портата и току пред лицето на Пони, се покатери едно джудже.

— Е, къде ви е планът сега? — повтори мъжът, давайки глас на отчаянието, изписано по лицата наоколо.

Джуджето се изправи над стената, после изведнъж се олюля и като се преметна през глава, тупна в краката им и остана да лежи там напълно неподвижно.

От гърба му стърчеше дълга стрела с пера, които младата жена беше виждала и преди.

— Ето го нашият план! — уверено заяви тя.

Миг по-късно откъм изток долетя гръмовният тътен на стотици конски копита, а заедно с него се разнесоха и обречените писъци на гоблините, имали нещастието да се озоват на пътя на препускащите коне.

— Авелин! — изкрещя Пони.

— Ам’че да! — провикна се в отговор монахът, отприщвайки още една магическа мълния, този път — в краката на групата гоблини, насочили се към него.

Последва мощен взрив и гнусните създания бяха запратени на метър във въздуха.

Пони грабна вилата от ръцете на застаналия наблизо мъж и се втурна към източната порта.

От другата й страна двама гоблини с изумление гледаха как портата сама се отваря пред тях. Без да губи нито миг, Пони заби острата вила в гърлото на единия, а другият не бе направил и крачка, когато една стрела го улучи право между очите и го повали на земята.

Пони вдигна поглед и видя Елбраян между клоните на едно дърво в северния край на долината. Под него Брадуордън тичаше напред-назад и газеше всички изпречили се на пътя му гоблини и паури, други пък налагаше с тежката си сопа. Точно в този момент удари едно джудже по главата и когато то се свлече в безсъзнание, го мушна в голямата си торба.

Пони нямаше време да се чуди на странната му постъпка, тъй като грохотът все повече се засилваше — воденото от Симфония стадо бързо приближаваше. Онези от гоблините и джуджетата, които не се разбягаха, бяха премазани под копитата на дивите коне.

— Авелин! — изкрещя Пони и монахът, обвит от същия светлосин светлик, с който преди това бе защитил портата, изскочи сред гоблините навън, докато младата жена удържаше селяните зад стената.

Повечето от скверните създания бяха прекалено слисани и твърде уплашени, за да направят каквото и да било, някои обаче се нахвърлиха отгоре му.

Монахът протегна ръка и Пони видя нещо червеникаво да проблясва в отворената му длан.

Миг по-късно тялото на Авелин беше обгърнато от огромно огнено кълбо, което изпепели всички чудовища, намиращи се наоколо и бе толкова силно, че Пони и изумените селяни почувстваха горещ вятър, да докосва лицата им.

Когато пламъците се разсеяха, край Авелин нямаше никой. Пътят беше чист.

Или почти чист. Едно джудже — с изгорени вежди, почерняло от сажди лице и тояга, от която бе останала само дръжката, ала все пак живо и задавяно от ярост — изскочи иззад един камък и се нахвърли върху монаха, готово да го удуши с голи ръце.

В другата си ръка Авелин държеше още един камък — кафяв и прошарен с черни ивици. Тигрова лапа, така го наричаха. Монахът потъна в магията му, оставяйки серпентиновия щит да се разсее. Миг по-късно изкрещя от болка — не заради джуджето (то все още не беше стигнало до него), а заради трансформацията, която камъкът бе предизвикал и която огъваше и трошеше костите на лявата му ръка. Пръстите му се извиха и скъсиха, ноктите му станаха по-тесни и се дръпнаха назад под кокалчетата, а цялата му ръка се покри с гъста оранжево-черна козина.

Докато освирепелият паури стигне до него, Авелин вече се бе съвзел и отново бе самият себе си… с изключение на лявата ръка, на чието място се бе появила тежка тигрова лапа.

Едно мълниеносно движение и хищническите нокти се впиха в лицето на злощастното джудже и смъкнаха месото от костите му.

Сега вече пътят беше чист.

В този миг водените от Симфония коне връхлетяха на поляната и се заковаха на място, готови да качат всички селяни. Пони скочи върху гърба на Симфония, а Авелин и дотичалият при тях Елбраян останаха, за да прикриват отстъплението.

И Пони, и пазителят прехапаха устни при вида на ръката на Авелин, ала не казаха нищо — това бе последното, за което имаха време в този отчаян момент.

Малко по-късно Симфония и останалите коне препуснаха в галоп, с петдесетината оцелели мъже и жени вкопчени в гривите им, докато гоблини и паури панически се разбягваха от пътя им и се хвърляха към хълмовете с надеждата да се спасят.

Същите хълмове, по които се спускаха и останалите извън долината паури, разярени при вида на хаоса, възцарил се сред другарите им. Само че те дори не предполагаха колко добре си бяха свършили работата Полсън, Катерицата и Крик. Въжените примки, дълбоките ями, покрити с листа и клонки, и вълчите капани, които бяха заложили, спряха мнозина, други бяха затрупани от малката лавина от сняг и скални късове, задействана от разместването на купчина внимателно закрепени цепеници.

Онези, които все пак успяха да се доберат до долината, бяха посрещнати от Брадуордън и тежката му сопа. Авелин отново отключи магията на графита и изпрати мощна мълния към източната порта, разпръсвайки показалите се гоблини и разчиствайки път на Елбраян, който държеше да се върне и да провери дали няма да открие някой останал селянин.

Вместо това се натъкна на един великан, който идваше право към него, рушейки всичко, което срещнеше по пътя си, обезумял от ярост и ранен от предишното магическо нападение на Авелин.

Тетивата на Ястребокрилия пропя и една след друга четири стрели се забиха дълбоко в тялото на чудовището: първата потъна в гърдите му, втората — в корема, третата — между две ребра, а четвъртата — отново в корема.

След всеки изстрел великанът позабавяше крачка, а Елбраян получаваше възможност да изпрати още една стрела срещу него. Най-сетне упоритото чудовище не издържа и бавно се свлече на земята.

Иззад него се показаха неколцина уплашени мъже, гонени по петите от група въодушевени гоблини.

Пазителят коленичи край портата и внимателно се прицели, поваляйки гнусните създания едно след друго.

— Авелин, имам нужда от теб! — изкрещя той, открил внезапно, че положението му е по-тежко, отколкото предполагаше — върху стената, на по-малко от два метра от него, стоеше един гоблин и очевидно се канеше да се нахвърли отгоре му.

Авелин обаче не можеше да му помогне, тъй като сам той си имаше предостатъчно грижи — цяла група паури, които бяха успели някак да избегнат капаните на траперите и сега се спускаха по южния хълм, насочвайки се право към него.

Елбраян се обърна, за да посрещне удара на гоблина от стената, ала в този миг видя да проблясва нещо сребристо и чудовището рухна в краката му, а от мъртвото му тяло стърчаха три ками. Пазителят хвърли поглед назад и видя Катерицата, доволно усмихнат, да се втурва към едно зашеметено джудже.

— Авелин! — още по-настоятелно извика Елбраян и пак стреля, пронизвайки поредния гоблин, докато преследваните селяни притичаха покрай него и изскочиха през портата.

Елбраян отскочи назад и се претърколи през глава; гоблините се изсипаха на поляната отвъд стената…

… където магическият взрив на Авелин ги помете като съчки.

Сега вече можеха да избягат и те сториха точно това — Елбраян, тримата трапери, Авелин и Брадуордън, както и последните оцелели селяни. Макар и изморени, те поеха по следите, оставени от Симфония и дивите коне.

Тичаха цяла сутрин, като неведнъж им се наложи да се бият, макар че до сериозно сражение така и не се стигна. Да се изгубят беше невъзможно — дирите бяха достатъчно ясни, освен това Елбраян използваше мисловната си връзка със Симфония, за да е сигурен, че са на прав път.

Една особено упорита групичка от около тридесетина паури не спря да ги преследва през целия ден. Крясъците им ехтяха, а успееха ли гнусните създания да се приближат достатъчно, въздухът се изпълваше с летящи ками и брадви. А колчем Елбраян или Брадуордън поспираха, за да изстрелят някоя стрела срещу тях (неизменно убивайки онзи, в когото се целеха), жестоките джуджета само още повече се настървяваха.

Авелин, запъхтян и облян в пот, прекалено изтощен, за да се опита да използва някой друг камък, все ги караше да го оставят и да не се бавят заради него. Разбира се, Елбраян не даваше и да се издума подобно нещо, Брадуордън също не искаше да чува такива приказки и въпреки че час по час спираше, за да изстреля поредната стрела с арбалета си и макар да носеше и торбата с борещото се джудже, което бе зашеметил по-рано, все пак имаше достатъчно сили, за да качи едрия монах на гърба си.

Следите все така водеха на изток, Елбраян обаче даде знак, че е по-добре да се насочат на юг и пое надолу (повече пързаляйки се, отколкото тичайки) по един горист хълм, в чието подножие имаше полузамръзнал ручей, отвъд който пък се простираше заснежено поле. Бегълците прегазиха потока и продължиха напред, следвани от паурите, които сега, на равното, бързо започнаха да скъсяват преднината им.

— Защо минахме оттук? — отчаяно извика един от селяните.

Отговорът дойде миг по-късно, когато Пони, стиснала решително зъби, се показа насреща им, възседнала Симфония и следвана от още четиридесетина мъже, също на коне.

Групичката, водена от Елбраян не спря, паурите обаче се заковаха на място и се опитаха да се обърнат и да побегнат.

След като Пони и останалите мъже приключиха, на поляната не остана нито едно живо джудже, с изключение на злощастното създание, което продължаваше да рита в торбата на Брадуордън.

 

Тази вечер в лагера, който бегълците си устроиха в гората, по-близо до Дъндалис, отколкото до Тревясал лъг, царяха смесени чувства. Повече от шестдесетина от осемдесетте жители на селото се бяха спасили, ала това означаваше, че почти двадесет човека са загинали. На всичкото отгоре оцелелите до един бяха останали без покрив над главата си.

— Отпрати го, нали? — досети се Пони, когато Елбраян се приближи към огъня, край който се бе разположила заедно с Авелин.

— Не можех да разреша подобно нещо в лагера — обясни младият мъж.

— Как изобщо го допускаш? — учуди се Авелин.

— А как бих могъл да го спра? — отвърна Елбраян.

— Имаш право — призна монахът. — Ам’че да!

Пони и Елбраян се спогледаха, потръпвайки неволно при мисълта за Брадуордън и онова, с което се канеше да вечеря. След като младият мъж не успя да изкопчи никаква полезна информация от плененото джудже, Брадуордън най-безцеремонно бе предявил претенциите си върху него, не оставяйки никакво съмнение какво смята да прави със злощастното същество.

Все пак беше обещал, че смъртта му ще бъде бърза и безболезнена и Елбраян трябваше да се задоволи и с това, още повече, че прекрасно разбираше колко невъзможно бе да водят пленник със себе си и то едно толкова свирепо и глупашки дръзко създание като джуджето.

— Добре мина — отбеляза Авелин и като подаде една паница на младия мъж, кимна към близкия казан.

Елбраян обаче поклати глава — тази вечер изобщо не беше гладен.

Монахът сви рамене и отново се зае с вечерята си.

— Ти също се справи отлично — рече Елбраян. — Огненото ти кълбо отвори път за Симфония и другарите му, а дори и тяхната помощ дължим на теб и тюркоаза. Мълниите ти пък спасиха живота на мнозина, включително и моя.

— Както и моя — обади се Пони и нежно потупа едрия мъж по гърба.

Авелин погледна първо към нея, а после към пазителя и по лицето му се изписа удовлетворение. За миг дори забрави за храната и се облегна назад, мислейки си за случилото се този ден и за ролята, която той и божествените камъни бяха изиграли в него.

— Години наред се питах дали не сгреших, като ги взех от манастира — проговори той най-сетне. — През цялото време ме измъчваха съмнения, боях се, че съм постъпил не както повелява Бог, а както аз смятах — може би погрешно, — че той повелява.

— Сега вече можеш да бъдеш сигурен — убедено заяви Елбраян. — Постъпил си правилно.

Авелин кимна, в истински покой със себе си за първи път, откакто бе избягал от манастира. После улови погледа, който Пони и Елбраян си размениха, и като се извини, отдалечи се от огъня — в лагера имаше доста ранени, много от които щяха да имат нужда от него и от хематита.

— Не можах да спася Тревясал лъг — рече младият мъж, когато двамата останаха сами.

Вместо отговор Пони се огледа наоколо, посочвайки му насядалите край огньовете мъже и жени и малките деца, които със сигурност вече щяха да са мъртви, ако той и приятелите му не им се бяха притекли на помощ.

— И все пък съм доволен — продължи Елбраян. — Не можах да спася селото, ала колко различно е случилото се днес от онова, което сполетя собствения ни дом.

— Защото тогава си нямахме пазител, който да бди над нас — усмихна се момичето.

Усмивките им обаче бързо се стопиха, удавени от горчивия вкус на спомена за днешното нещастие и отдавнашната трагедия. Двамата се свиха един в друг и мълчаливо се загледаха в огъня, а в мислите им, наред с болката от загубите, преживени преди толкова години, имаше и задоволство, гордост, задето именно те не бяха допуснали и други да преживят техния кошмар.