Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (4)

Глава 3
Целувката

Животът в Дъндалис бързо потече постарому. Дните след завръщането на ловците постепенно прераснаха в седмица, после в две и мисълта за убития гоблин полека-лека бе изместена от далеч по-належащите тревоги покрай настъпващата зима. Тя нямаше да се забави дълго, а имаше още толкова много за вършене — да се прибере последната реколта, да се изсуши и опуши месо, да се закърпят прокъсаните тук-таме колиби, да се почистят огнищата. С всеки изминал ден опасността от гоблиново нападение изглеждаше все по-нереална; с всеки изминал ден все по-малко от възрастните обикаляха селцето, за да се уверят, че наоколо не се навъртат врагове.

И именно в това Елбраян и приятелите му (някои от които едва бяха навършили шест години) виждаха своя шанс. В началото призракът на гоблиновата заплаха държеше родителите им нащрек, ала малко по малко бдителността отстъпи място на тъпа тревога някъде в дълбините на подсъзнанието им. У децата обаче, с тяхното живо въображение и ненаситна жажда за приключения (все още неусмирена от болката на истинска загуба), представата за гоблиново нападение предизвикваше единствено приятна възбуда — ето това беше време, когато героят у всеки от тях можеше да се прояви! Елбраян и другарите му предложиха да патрулират около селото още в деня, в който ловците се завърнаха. Всяка сутрин те отиваха при старейшините на Дъндалис и всяка сутрин срещаха недвусмислен, макар и любезен отказ и получаваха някоя доста по-скучна задача. Дори Елбраян, който съвсем скоро щеше да остави детството зад гърба си, за да бъде приет в света на възрастните, прекара почти цяла седмица в чистене на мръсни комини.

Ала въпреки това той не само не губеше надежда, ами успяваше да поддържа подобно настроение и у приятелите си. Възрастните вече започваха да се уморяват от постоянното патрулиране, като в същото време все повече се убеждаваха, че инцидентът с гоблините е бил просто злощастна случайност — прогонените от тях създания надали биха имали смелостта да припарят до мястото на битката, камо ли пък да проследят човеците чак до селото им, на повече от тридесет мили оттам.

И ето че когато две спокойни седмици отминаха без следа от навъртащи се наоколо врагове (с изключение на един-два празни слуха за забелязани недалеч от селото гоблини, които обаче дори и най-предпазливите жители на Дъндалис отхвърлиха като неверни), Елбраян със задоволство установи, че съпротивата в гласа на баща му бе станала значително по-слаба. Затова, когато една сутрин, вместо да поклати неодобрително глава, Олван начерта в прахта груба скица на околните земи и му посочи къде да застане с другарите си, Елбраян ни най-малко не се учуди.

Изненада се обаче — и то много приятно — когато баща му извади семейния меч — късо, дебело оръжие, осеяно с много резки и доста поръждясало, ала все пак — един от малкото истински мечове в селото.

— Погрижи се всички от отряда ти да са добре въоръжени — най-сериозно заръча Олван. — И се увери, че всички добре познават както ползата, така и опасността от своето оръжие.

Олван прекрасно разбираше, че ако се засмее или по какъвто и да било друг начин покаже, че от стража вече няма смисъл, не само ще засегне сина си, но и ще му отнеме нещо много важно — чувството за значимост, от което момчето така отчаяно се нуждаеше.

— Мислиш ли, че е разумно да даваме оръжия на децата? — попита Шейн Макмайкъл малко по-късно, когато Елбраян изтича при приятелите си. — И изобщо да ги пускаме там сами?

Олван въздъхна и сви рамене:

— Възрастните ни трябват тук — обясни той. — Пък и нали другият отряд е в долината, а ако гоблините наистина дойдат, най-вероятно ще минат именно оттам.

При тези думи бащата на Елбраян отново въздъхна и безпомощността, изписала се по лицето му, силно изненада Шейн, който го знаеше като един от най-хладнокръвните и уверени жители на Дъндалис.

— Освен това — продължи Олван след малко, — ако в Дъндалис наистина се появят гоблини или фоморийци, за децата може би ще е по-добре да са в гората.

С натежало сърце, Шейн Макмайкъл трябваше да се съгласи с него. Тъй като в Хонс-де-Беер от дълги години цареше мир, а гоблините и злите великани бързо потъваха в забрава, превръщайки се в храна за преданията, разказвани край огнището в зимните вечери, Дъндалис не беше строен с мисълта да бъде отбраняван. Нещо повече — за разлика от първите поселища по тези земи, той си нямаше дори крепостна стена, а жителите му бяха съвсем слабо въоръжени. Когато отидоха на лов, дванадесетимата от отряда носеха със себе си повече от половината истински оръжия, с които разполагаха стотината им съселяни. Прав беше Олван, потръпна Шейн — ако гоблините дойдеха, цялото село щеше да бъде в опасност.

Олван се отдалечи, последван малко по-късно и от Шейн, чието притеснение бързо бе отминало — всъщност никога не бе вярвал истински, че гоблините могат да се върнат и да потърсят разплата. Така смятаха и останалите му съселяни, единствено старият Броуди, какъвто си беше непоправим песимист и мърморко, продължаваше да разказва мрачните си истории.

От този ден двадесет и петте деца започнаха да охраняват долината, в дъното на която се гушеше селцето. Освен тях имаше още един патрул — шепа поотраснали младежи, чиито обиколки достигаха по-надалеч, надолу към боровете и мекия еленов мъх на североизток. Всеки път, щом се срещнеха, членовете на различните отряди си кимваха един на друг най-почтително, някои от младежите дори бяха заявили на всеослушание, че момчетата и момичетата на Елбраян щели да бъдат безценна свръзка със селото. След подобна размяна на любезности, нищо, даже и дългите, безметежно скучни часове, не бяха в състояние да попарят въодушевлението на малките стражи. Ето че най-сетне и те бяха част от нещо наистина важно, вместо да бъдат оставени настрани от случващото се, с безкрайно втръсналото им обяснение, че са още твърде малки.

С всеки изминал ден, с който настъпването на зимата ставаше все по-осезаемо, а вятърът се измести и започна да духа от север, Елбраян усъвършенстваше пътя на своите отряди. Беше ги разделил на четири групи от по петима души и една от трима, като последната трябваше да обикаля между останалите четири и да събира информация, докато той и Пони държаха всичко под контрол от мястото си на най-високия склон на север от Дъндалис, откъдето погледът им стигаше чак до вечнозелените шубраци и еленовия мъх. В началото имаше оплаквания срещу това разпределение, най-вече от страна на по-големите момчета, всяко от които смяташе, че именно то заслужава да бъде вторият човек след Елбраян. Някои дори прибягнаха до съвсем детински похвати, подхвърляйки хапливи забележки за връзката му с Джилсепони (поръчваха му да „обязди своето пони“ и други подобни грубости).

Елбраян обаче приемаше всичко най-спокойно… с изключение на обидите, изречени по адрес на Пони, разбира се — всеки, дръзнал да засегне момичето, предупредил бе той от самото начало, щеше да си навлече гнева му, а заедно с това — и сериозни неприятности. Що се отнасяше до него — другарите му можеха да си говорят каквото искат, тъй като той най-сетне бе признал — както пред тях, така и пред себе си — че Пони е неговият най-добър и доверен приятел.

— Остави ги да се забавляват — снизходително й прошепна той, докато всеки от отрядите поемаше по отредения му маршрут.

Когато малко по-късно Елбраян се зае да прави заслон срещу вятъра от изсъхналите клони, търкалящи се по земята, Джилсепони спря многозначителен поглед върху него и по лицето й се разля топла усмивка.

 

Ала не само Пони наблюдаваше Елбраян отстрани; още някой се бе скрил в един от близките борове. Прескачайки от клон на клон пъргаво и съвършено безшумно, спотаеното създание следеше всяка стъпка на младежа, изучавайки го с огромен интерес.

Нито Пони, нито Елбраян, при цялата си бдителност, забелязаха каквото и да било. Дори да бяха погледнали право към неуловимото същество, неговите движения бяха толкова бързи и добре премерени, и винаги под прикритието на гъстите борови клони, че двамата най-вероятно биха ги сметнали за повей на вятъра или за катерица.

Отмина още една спокойна седмица. В селото кипеше усилена работа, всички се готвеха за зимата. В долината единственият и най-страшен враг беше скуката. Елбраян вече бе изгубил половин дузина от хората си — те всички си бяха тръгнали с оправданието, че родителите им имали нужда от тях и не ги пускали да идват. От вниманието на момчето не бе убягнало облекчението, с което тези „войници“ му съобщаваха, че няма да могат да патрулират повече.

Той обаче не се отказа, а веднага прегрупира останалите, за да покриват по-голяма територия, тъй като сега разполагаше единствено с три отряда от по петима човека и само двама вестоносци.

— Утре ще изгубим и Шеймъс — подхвърли Пони, докато се настаняваше между двата високи бора, които ги пазеха от вятъра; следобедът преваляше, а по небето пълзяха гъсти, сиви облаци и закриваха немощното есенно слънце. — Майка му каза, че днес ще му е последният ден навън.

Елбраян разрови пръстта в краката си с върха на късия си меч.

— Значи от утре неговата група става четиричленна — сухо отбеляза той.

Въпреки че се опитваше да не го показва, раздразнението в гласа му не убягна на Пони. А как да не се ядосва, когато виждаше първият поверен му отряд да се разпада пред очите му и то не за друго, ами за да се захванат с кърпене на колиби и прибиране на жито! Момичето му съчувстваше, ала в същото време разбираше, че така е по-добре.

— Викат ги вкъщи, защото няма врагове — меко му напомни Пони. — А това несъмнено е по-добре, отколкото от усилията ни наистина да беше имало полза.

Елбраян вдигна внезапно потъмнелите си очи.

— Всъщност кой знае? — побърза да добави момичето, опитвайки се да спаси поне малко от достойнството му. — Откъде можем да сме сигурни, че патрулирането ни не е дало резултат?

Елбраян вирна глава и прокара пръсти през гъстата си, светлокестенява коса.

— Ами да, може пък техни съгледвачи да са се промъкнали дотук и като са видели нашите отряди, да са разбрали, че Дъндалис съвсем не е беззащитен.

— Та ние сме само шепа деца! — смръщи се Елбраян.

— Но всеки от нас, освен най-малките, е по-голям от един гоблин — убедено възрази Пони. — А не е ли най-добрата армия онази, която е достатъчно силна, за да не се осмели врагът да я нападне?

Елбраян не отвърна нищо, ала познатият блясък се завърна във ведрите му зелени очи. Вече прояснен, погледът му се спря върху изрисуваните в прахта драсканици.

Пони се усмихна доволно, поздравявайки се за добре свършената работа. Доставяше й искрено удоволствие да помага на Елбраян в тежки моменти и да се грижи за чувствата му. В действителност никой от двамата не вярваше, че наоколо са се навъртали гоблини, ала така младежът все пак можеше да продължи да смята, че първите му усилия за нещо истински значимо не са отишли нахалост. Невъзможно бе да се каже имало ли е полза от техните отряди и това бе достатъчно, за да се почувства той окрилен.

В това време Пони, усетила, че в този миг връзката между тях е прекалено силна, за да го остави да отмине ей така, реши да действа.

Тя хвана импулсивно брадичката му в ръка и го накара да я погледне в очите.

— Чудесна работа свърши.

— Не бях само… — започна Елбраян, ала момичето сложи пръст на устните му и го накара да замълчи.

Едва тогава младежът забеляза колко близо се намират един до друг, едва тогава видя, че ги делят само няколко сантиметра. Помисли си, че би трябвало да отскочи назад, да се изплюе и да извика „момичешка отрова“ — така, както се очакваше от него и както бе постъпвал винаги, когато Пони, или някое друго от момичетата, се опиташе да го целуне.

Само че сега, внезапно осъзна той, изобщо не желаеше да го прави. Тъкмо обратното — последното, което искаше, бе да се отдръпне. Всъщност, запита се изведнъж, колко ли време беше минало от последния път, когато Джилсепони се бе опитала да го целуне? Със сигурност поне година! Дали се страхуваше от реакцията му? Дали се боеше той да не се изплюе отвратено и да извика „момичешка отрова“, присмехулен напев, който много скоро щеше да бъде подет и от останалите момчета?

Или се бе досещала, че още не е готов? Да, реши Елбраян, докато устните им се докосваха нежно и почти плахо, това трябва да беше — Пони го познаваше по-добре, отколкото се познаваше дори той самият, а и последните дни, прекарани почти изцяло насаме, ги бяха сближили още повече.

А сега и това. Елбраян изобщо не искаше то да свършва. Без да знае какво точно прави, той се размърда неспокойно на мястото си и вдигна ръце. Пусна меча на земята, защото щеше да му пречи, а и можеше да нарани някого, после, събирайки цялата си смелост, прегърна Пони и я притегли към себе си, докато не почувства меките извивки на тялото й. За миг усети, че го обзема паника — какво трябваше да стори сега, къде трябваше да постави ръцете си и трябваше ли изобщо да ги използва?

Единственото, в което беше сигурен, бе, че не иска целувката да свършва, че иска още нещо, макар и да не разбираше какво. Копнееше да бъде колкото се може по-близо до Пони, както физически, така и емоционално. Това беше Джилсепони, най-скъпата му приятелка, момичето — не, жената! — която обичаше. От тази пролет той вече нямаше да бъде момче, Пони също щеше да се прости с детството и не след дълго той щеше да поиска ръката й…

Тази мисъл го изплаши и той се отдръпна, поемайки си рязко дъх. Ала всичките му опасения избледняха в мига, в който се взря в искрящите сини очи на Пони, в щастливата усмивка, която огряваше цялото й лице и го правеше още по-красиво. Заля го вълна от обич и той я прегърна отново.

Целувката им, в началото плаха, постепенно стана настоятелна и дори дръзка, после отново се превърна в нежната милувка от първите мигове. Изведнъж дрехите им се превърнаха в пречка и макар въздухът да бе доста хладен, на Елбраян му се стори, че ще му бъде по-топло без тях. Внезапно изчезна и страхът, който сковаваше ръцете му допреди малко. Инстинктивно, той прокара пръсти по врата на Пони, после плъзна ръка надолу, докато стигна до крака й. Едва не извика от изненада, когато устните на момичето се отвориха и езикът й, мек и подканящ, докосна неговите.

Това беше най-вълшебният, най-неповторимият миг в живота му…

… и той отлетя безвъзвратно, разбит на хиляди парченца от страховития вик, който отекна над долината и смрази кръвта във вените им. Двамата скочиха на крака и с ужас се взряха в разкрилата се пред очите им картина — доскоро спокойното селце сега приличаше на разбунен мравуняк, изпаднали в паника, близките им тичаха напред-назад, а над една от къщите се виеше дим, прекалено гъст и черен, за да излиза дори от най-големия комин.

Гоблините бяха дошли.

 

На стотици мили оттам, в една злокобна, брулена от ветровете земя, наричана Барбакан, дълбоко в недрата на планината Айда, демонът-дактил се наслаждаваше на бушуващата битка. Нямаше никаква представа кой, къде и с кого се сражава, ала прекрасно чуваше предсмъртните писъци на умиращите. Това трябва да бе работа на някой безчинстващ гоблинов вожд или пък поредният набег на един от многобройните отряди на паурите, върлуващи из Корона и сеещи гибел сред жалките човеци.

Този път заслугата за кървавия пир не беше негова, ала за демона това нямаше особено значение. Важното бе, че е буден, че над света отново се надига мрак и че собственото му отровно влияние започва да се усеща. Ето че гоблините, злите джуджета или някое от другите племена, които той не след дълго щеше да привлече под крилото си, бяха почувствали пробуждането му и това ги бе подтикнало към действие.

Злото създание разпери огромните си криле и се настани още по-удобно в трона, който си бе направило от обсидиановия саркофаг, държал го в плен съвсем доскоро. Да, черната скала съвършено точно му предаваше мрачните вибрации на чуждата агония и страдание, болката на умиращите и горестта на близките им.

Хубаво бе да е буден отново!