Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (39)

Глава 38
Възнаградена милост

— Остани тук — рече Елбраян на Брадуордън, когато стигнаха до магическата горичка. — Или поне някъде наблизо. Виж какво става в Тревясал лъг и подготви жителите на Дъндалис за решението, което скоро ще им се наложи да вземат.

— Човеците хич не обичат да си говорят с таквиз кат’ мен — припомни му кентавърът. — Е, ще видя какво мога да направя, а и ще изпратя някои от горските си приятели да търсят гоблинови следи на северозапад. Ти отиваш в Края на света, нали?

— Надявам се да стигна навреме. Дано поне тримата трапери са успели да ги предупредят.

— Моли се за второто, защото да разчиташ на първото си е, мен ако питаш, чиста загуба на време — отвърна Брадуордън. — А и за траперите — надявай се хората да са проявили достатъчно здрав разум, та да са се вслушали в приказките им.

Елбраян кимна и като дръпна юздите на Симфония, се приготви отново да препусне. Макар и покрит с пяна след дългото галопиране, гордият жребец, по-издръжлив от всеки свой събрат и разбиращ колко много зависи от неговата бързина, полетя като стрела, докато зората бавно се сипваше и спря чак когато денят започна да преваля. От върха на един висок хълм Елбраян с облекчение видя, че небето на запад е чисто — значи Края на света не гореше.

За първи път забеляза някакво движение в бързо спускащия се полумрак, когато от селото го деляха десетина мили. Призрачните силуети се движеха на изток и това не вещаеше нищо добро. Младият мъж се скри зад няколко брези и сложи тетивата на Ястребокрилия, твърдо решен да се добере до Края на света, дори ако трябваше да си проправя път с бой.

На няколко метра пред себе си зърна дребна фигурка да се провира между дърветата. Все още не можеше да различи кой е там, но виждаше, че е слабичко същество, което едва му стигаше до кръста. Съвършено безшумен, той сложи стрела в Ястребокрилия и се прицели. В този миг дребното създание се показа на пътеката, препъвайки се на всяка крачка. На ръст беше колкото малък гоблин, ала нещо в начина, по който се движеше, привлече вниманието на наблюдателния пазител. Това не беше водачът на отряд войници, поели на опустошителен поход, а отчаяното бягство на изтощено, преследвано същество. Младият мъж изчака още няколко секунди, докато лъчите на луната съвсем ясно осветиха залитащата фигурка.

Момче, човешко момче, което надали имаше повече от десетина години.

Елбраян подкара Симфония в галоп, прекалено бързо, за да успее уплашеното дете да избяга. Когато го достигна, пазителят се наведе, улови го под мишницата и с лекота го качи на седлото пред себе си, мъчейки се да заглуши виковете му.

Неочаквано вниманието му беше привлечено от някакво движение от другата страна на пътеката. Държейки здраво съпротивляващото се момче, той се обърна, готов да спре всеки враг.

Разпознал го изведнъж, нападателят му рязко спря.

— Полсън! — ахна Елбраян.

— Добра среща и на теб, Нощна птицо — отвърна едрият мъжага. — Бъди по-търпелив с хлапето. Доста му се насъбра — и битката, и бягството след туй.

Елбраян сведе поглед към малкия си пленник.

— Края на света? — попита той.

Полсън мрачно кимна.

Измежду дърветата се показаха още хора — мръсни, мнозина от тях ранени, и всички до един с празния, недоумяващ поглед на хора, които току-що са преминали през ада.

— Гоблини и великани удариха селото два дни след като пристигнахме — обясни Полсън.

— Имаше и джуджета — допълни Крик и заедно с Катерицата също се приближи. — Гадни създания.

— Паури — отбеляза Елбраян и им показа аленото кепе.

— Успяхме да убедим част от хората да напуснат селото и да поемат на юг още преди битката — продължи Полсън. — Повечето обаче останаха. Упорити излязоха.

Младият мъж кимна, мислейки за собственото си село. Малцина от Дъндалис биха си тръгнали, дори да знаеха, че гоблините идват, за да отмъстят за убития си другар. Не, те биха останали, биха посрещнали нашествениците, биха умрели, защитавайки дома си. Защото Дъндалис беше точно това, техният дом, и те нямаха къде другаде да отидат.

— Направо ни пометоха, Нощна птицо — мрачно поклати глава Полсън. — Ако със собствените си очи не бях видял ордите на север, никога нямаше да повярвам, че е възможно да се съберат толкоз много накуп. Обаче някак си успяхме да се измъкнем, аз, Катерицата и Крик, както и още двадесетина оцелели и оттогава не сме спирали; страх ни е, че гоблините са по петите ни.

Елбраян затвори очи, разкъсван от състрадание. Колко добре разбираше отчаяното положение на тези хора, ужасяващата празнина, която несъмнено изпитваха сега, пълната безнадеждност.

— На около двеста метра оттук има закътана полянка — рече той на Полсън и махна натам, откъдето бегълците току-що бяха дошли. — Вървете и се дръжте един до друг, за да се пазите от студа. Аз ще ида да огледам земите на запад и ще се върна, за да решим какво да правим.

Полсън кимна:

— Малко почивка наистина няма да ни се отрази зле.

Пазителят свали момчето и го подаде на ловеца, като не пропусна да забележи нежността, с която той го пое от ръцете му. После се загледа в окаяните хора пред себе си, чудейки се какво може да стори за тях.

Миг по-късно вече препускаше през обляната от лунна светлина гора. Измина повече от час, преди най-сетне да се увери, че наоколо няма нито гоблини, нито джуджета, и със сигурност — нито един великан. Което беше наистина странно — защо ли гнусните създания не бяха тръгнали след побягналите хора? А и в небето нямаше дим. Защо ли гоблините не бяха подпалили Края на света, също както бяха сторили с Дъндалис преди всички онези години.

Когато се върна на поляната, Елбраян разреши на бегълците да накладат няколко ниски огньове. Разбираше, че светлината може да ги издаде, ала тези хора отчаяно се нуждаеха от поне мъничко топлина.

След това скочи от Симфония и като го помоли да се навърта наоколо и да се ослушва, готов да дойде, щом го повика, седна край огъня на тримата трапери.

— Учуден съм, че не сте поели на юг заедно с малцината, проявили мъдростта да се вслушат в думите ви — отбеляза той след кратко, неловко мълчание и не пропусна да забележи настойчивия поглед, с който Крик измери Полсън, както и начина, по който едрият мъж упорито го избягваше, забол очи в огъня.

— Не му беше времето — неубедително промърмори той.

Елбраян не каза нищо и дълго изучава лицето на ловеца, чудейки се какво ли се крие зад тази необичайно благородна постъпка. Най-сетне Полсън вдигна глава и твърдо срещна погледа му.

— Е, значи сме с теб — изръмжа той. — Ама хич и не си мисли, че ми пука за скапаното кралство или за който и да било смрадлив град оттук до Урсал!

— Тогава защо? — простичко попита пазителят.

Полсън отново сведе очи към огъня, после скочи на крака и като изрита една цепеница, която се бе търкулнала настрани от пламъците, се отдалечи.

Елбраян се обърна към неговите спътници и видя Крик да махва към детето, което той беше заловил по-рано.

— Някога Полсън имаше момче — обясни гологлавият мъж. — Горе-долу на тия години. Падна от едно дърво и си строши врата.

— Пък онзи хлапак — обади се и Катерицата, — май изгуби родителите си в битката.

— Но вие можехте да избягате на юг.

Крик се накани да каже нещо сърдито, ала млъкна, когато Полсън връхлетя отнякъде:

— Пък и хич не обичам смрадливите гоблини! — изръмжа той. — Смятам да си набавя толкоз много уши, че дори да ми дават само по жълтица за всяко от тях, пак да мога да си построя господарска къща с цяла дузина слугини и огромен двор!

Елбраян кимна и се усмихна, опитвайки се да успокои разлютения трапер, той обаче изрита още една цепеница и отново се запиля нанякъде. Изобщо не ставаше въпрос за възнаграждението, убеден беше пазителят. А това, че Крик и Катерицата също не си бяха тръгнали, подсказваше, че не ще да е само споменът за изгубеното някога дете. При всичките си недостатъци и гръмогласни протести, тримата ловци все още носеха нещо човешко у себе си. Каквито и възражения да имаха, Крик и Катерицата бяха останали заради бегълците, водени от съчувствие и желание да им помогнат.

Пък и в края на краищата, какво го интересуваха причините, задържали Полсън и двамата му другари по тези земи. Като виждаше накъде отиват нещата, присъствието на тримата опитни трапери, които освен това познаваха тези места поне колкото него (ако не и по-добре), можеше само да го радва.

На следващия ден младият мъж отпрати бегълците към Дъндалис, ако успееха да се доберат дотам, като не пропусна да даде на Полсън упътвания как да намери още няколко подходящи места, тайни пещери и закътани долини в случай на нужда. Той самият се отправи към Края на света, за да потърси отговор на въпросите, които го тревожеха, и да се опита да разбере какви са плановете на врага. Освен това се надяваше да открие и други спасили се от битката.

Колкото повече се приближаваше до селото, толкова по-осезаемо усещаше тишината, която цареше в гората. Небето обаче си оставаше все така ясно, без следа от дим. Остави Симфония скрит между дърветата и предпазливо се запромъква напред, докато не се добра до едно много подходящо за наблюдение местенце в началото на селото.

Навсякъде гъмжеше от гоблини, джуджета и великани, щъкащи насам-натам сякаш си бяха у дома. Имаше и тела, десетки мъртви тела (както човешки, така и на гнусните създания), захвърлени в една канавка в западната част на селото, ала беше повече от явно, че битката не би могла да се сравнява с отдавнашната сеч в Дъндалис. Къщите почти не бяха пострадали, нито една не беше опожарена. Дали пък армията на нашествениците не възнамеряваше да се установи тук? Или, както младият мъж подозираше, смятаха да използват Края на света като свой базов лагер?

Никоя от възможностите не му се нравеше. Оттук вражеската войска можеше да се насочи на юг, а после и на изток, отрязвайки пътя за бягство на жителите на Дъндалис и Тревясал лъг, които несъмнено бяха следващата им цел. А това, че нашествениците не бяха плячкосали и опустошили Края на света, красноречиво говореше, че едва сега започват.

Младият мъж си припомни безчислените пълчища, които бе видял на север и неволно се зачуди дали всички войници, не, всички жители на Хонс-де-Беер, бяха достатъчни, за да ги спрат.

Нямаше какво да прави повече тук, помисли си той и се накани да се върне при Симфония.

И тогава го чу. От една къща недалеч от него се носеше детски плач.

Той приклекна и се замисли какво да стори. Не можеше да обърне гръб на подобен отчаян вопъл, ала заловяха ли го сега, онова, което знаеше, никога нямаше да достигне до ушите на хората от Дъндалис и Тревясал лъг. На карта бе заложено много повече от живота му.

Ала стенанието прозвуча отново, придружено от нечий жален хленч. Жена.

Бърз като мълния, младият мъж се втурна към най-близките къщи, огледа се, за да се увери, че наоколо няма никой и притича до колибата, от която се носеха писъците.

— Помия за кучета! — грубо изръмжа някой вътре, досущ като дрезгавия глас на джуджето, което Елбраян беше убил. — Ще ми намериш истинска храна или ще изям ръката на гадното ти синче!

Жената нададе още един отчаян писък, после се разнесе звук на плесница и нещо изтрополя, сякаш някой беше рухнал на пода. Младият мъж заобиколи къщата и надникна през малкия прозорец.

Вътре джуджето тъкмо пристъпваше към падналата жена с намерението отново да я зашлеви, ала когато се намираше само на няколко крачки от нея, внезапно се закова на място и я изгледа изумено.

Тя също го гледаше недоумяващо, без да разбира какво става… докато мъчителят й не се строполи на земята и тя видя стрелата, която стърчеше от гърба му. Тогава съзря и мъжа, който стоеше на прозореца и й даваше знак да вземе детето и да бяга.

Тримата се промъкнаха между къщите, после се втурнаха през голата полянка. Тъкмо когато се добраха до прикритието на дърветата, зад гърба им се разнесе силен вик.

Елбраян се обърна тъкмо навреме, за да види как от къщата изскача друго джудже, крещейки, че наоколо се навърта стрелец.

— Бягайте! — трескаво прошепна пазителят на жената и детето и те се втурнаха навътре в гората, докато в селото пронизително ечаха бойни рогове.

Много скоро навсякъде щяха да плъзнат вражески съгледвачи. Ето, двама от тях вече бяха тук и се носеха след бегълците. Два бързи изстрела и на тази непосредствена заплаха беше сложен край.

Имаше обаче още като тях, а и преследвачите от селото бяха добре организирани — с помощта на съгледвачите си те бързо и сигурно стесняваха територията, на която можеха да се намират жертвите им.

Тримата успяха да се доберат до Симфония, който нетърпеливо риеше земята с копито и пръхтеше предупредително. Елбраян помогна на жената да се качи на седлото, после сложи детето зад нея.

— Кажи на кентавъра какво се е случило с Края на света — нареди той на жената, тя обаче само поклати неразбиращо глава. — Кажи на Брадуордън — запомни това име! — и на всички останали, че гоблините най-вероятно ще се насочат на юг и на изток и ще им отрежат пътя за бягство!

Тонът на младия мъж беше толкова настоятелен, че жената най-сетне кимна, успяла малко да се съвземе.

— Аз ще се върна колкото се може по-скоро — продължи Елбраян, после се обърна към Симфония: — Препускай, препускай колкото сили имаш и намери Брадуордън!

— Ами ти? — попита жената и го сграбчи за ръката. — Как ще избягаш оттук?

Само че пазителят нямаше време за отговори. Щом издърпа ръката си от пръстите на притеснената жена, Симфония стремително полетя в галоп, поваляйки двата гоблина, имали глупостта да се изпречат на пътя му.

Елбраян остана загледан след него за миг-два, спокоен, че жената и детето са спасени, после насочи внимание към собственото си, крайно тежко положение. Съвсем ясно виждаше многобройните силуети, които се прокрадваха между дърветата, чуваше и пронизителните подвиквания на гоблините, дрезгавите гласове на джуджетата и страховития рев на великаните.