Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (37)

Глава 36
Сблъсък

— Сега ме мислят за още по-луд! — щастливо се провикна Авелин. — Ам’че да!

Елбраян погледна към Брадуордън, който сви рамене — очевидно нямаше никакво намерение да противоречи на едрия монах.

— Да се мъкна с такива като вас — продължи Авелин. — Само като си помисля какво биха казали, ако ме видеха да вечерям заедно с един кентавър!

— Щяха да се отнасят към теб с уважение, ако познаваха Брадуордън така, както го познавам аз — обади се Елбраян. — В противен случай той, боя се, би ги стъпкал, без да се церемони много-много, Брадуордън преглътна една огромна хапка и звучно се оригна.

— Ам’че да! — отново се провикна Авелин, който искрено се забавляваше от всичко това.

Чувстваше се прекрасно, така добре, както не се бе чувствал от най-ранните си години в Сейнт Мер’Абел, от онези невинни дни, преди да научи грозната истина за Абеликанския орден. В лицето на Елбраян бе открил човек, комуто искрено се възхищаваше, човек, който добре познаваше опасностите на света и бе твърдо решен да се бори със злото и неправдата. Когато Авелин му разказа историята си, пазителят прецени постъпките му не според писаните закони, а според повеленията на истинската справедливост.

Сега Авелин прекарваше нощите в Дъндалис, Тревясал лъг или Края на света, а дните — в гората заедно с Елбраян и Пони, а понякога и с другите, по-необичайни приятели на пазителя — Брадуордън и великолепния жребец Симфония. В този живот имаше нещо изначално добро, една праведност, каквато монахът не бе срещал от много години. Единственото, за което съжаляваше, бе въздействието, което завръщането по тези земи бе оказало върху Джил. От случката с Куинтал тя рядко беше с тях, а предпочиташе да се разхожда сама, най-често — в околностите на Дъндалис. Изправяше се срещу призраците от миналото си, досещаше се Авелин, и това го радваше, макар да страдаше, че не може да й помогне.

След като се нахраниха, Брадуордън взе гайдата си и засвири тъжна мелодия, която извика в съзнанието на монаха образи на хълмисти земи и житни поля, на овощни градини и лозя, натежали от плод. Образа на родния му Йоманеф. Мислите му се насочиха към родителите му, към покойната Аналиса и към Джейсън Десбрис, за когото Авелин се молеше да е добре. Макар да не го знаеше, баща му можеше да е спокоен — най-младият му син най-сетне бе щастлив.

 

На един хълм недалеч оттам, Пони също чу нежните звуци на гайдата и се пренесе назад през годините, към безгрижните дни на своето детство, към времето, прекарано с Елбраян. Ужасните картини от деня, когато Дъндалис бе изгорен до основи си бяха там, ала сега й беше някак по-лесно да живее с тях. Сега вече бе в състояние да погледне на всичко случило се тогава рационално, а с Елбраян до себе си започваше да свиква с онова, което съдбата й беше отредила.

Защото сега Пони разбираше, че не само ужасът и болката я бяха принудили да заключи спомените си толкова надълбоко. Не, онова, което я бе подтикнало да избяга от миналото си, бе чувството за вина. Тя бе оцеляла, докато всички (или поне така вярваше тогава) бяха загинали. Защо точно тя бе пожалена?

Ала когато видя, че още някой — скъпият й Елбраян! — също се е спасил, младата жена усети как част от усещането за вина си отива. Вече знаеше цялата истина и бе достатъчно силна, за да я приеме. А ако някога се почувстваше слаба, Елбраян щеше да бъде до нея, така, както и тя щеше винаги да бъде до него. За първи път от толкова много години Пони не беше сама.

 

— Няма ли да ходиш в селото тази нощ? — учуди се Елбраян, виждайки, че Авелин не бърза да си тръгва.

— Джил… Пони отиде там — обясни монахът, — аз обаче смятам да прекарам нощта в гората.

— Мразовит вятър и твърда постеля — предупреди го Елбраян, все пак, зимата вече тропаше на вратата.

— Ам’че да! — разсмя се Авелин. — Дори не можеш да си представиш трудностите, които съм понесъл, приятелю. Това закръглено туловище доста заблуждава.

Елбраян се усмихна — отдавна бе разбрал, че под привидно отпуснатата фигура монахът е истински кален.

— Така че тази нощ оставам тук — продължи Авелин. — Време е да си платя поне част от дълга.

— Дълг? — недоумяващо повтори пазителят.

— И аз, и Пони ти дължим живота си.

— Просто направих единственото възможно в случая.

— За което съм повече от благодарен! — възкликна Авелин. — Ам’че да!

Елбраян отново се усмихна и развеселено поклати глава.

— Значи смяташ да ми се отблагодариш, като ми правиш компания? — предположи той.

— О, много повече от това — отвърна Авелин. — Пък и се боя, че ако ти предложа прекалено много от своята компания, накрая ще имам да изплащам още по-голям дълг!

И отново последва гръмогласен смях, който бързо затихна:

— Разкажи ми за онзи твой кон — вече сериозен рече Авелин.

— Аз нямам кон.

— Симфония.

— Той не е мой — обясни Елбраян. — Той е свободен и не принадлежи никому.

— Още по-добре! — заяви монахът и бръкна в кесията си.

Докато Авелин ровеше в нея, младият мъж успя да зърне част от съдържанието й и неволно ахна при вида на пъстроцветните отблясъци, които се гонеха в нея и струяха навън, ослепителни дори на слабия светлик, хвърлян от догарящия огън. Ето значи защо Абеликанският орден толкова държеше да се добере до брат Авелин!

Най-сетне монахът намери онова, което търсеше и го извади — тюркоаз.

— Дали Симфония е някъде наблизо? — поинтересува се той.

Елбраян кимна колебливо и подозрително попита:

— Каква магия мислиш да използваш върху него?

— Нищо, което той не би искал — уверено отвърна монахът.

Откриха Симфония да пасе недалеч оттам, облян от лунна светлина. Авелин помоли пазителя да го изчака в края на поляната и бавно тръгна към жребеца, протегнал камъка напред и с тих напев на уста.

Елбраян затаи дъх, питайки се как ли ще реагира животното. Наистина, него самия то бе приело, ала това не беше нещо обичайно за гордия жребец. Затова пазителят изобщо нямаше да се изненада, ако сега го видеше да се хвърля напред, премазвайки монаха под тежките си копита.

Ала Симфония не направи нищо такова, само изцвили тихичко, когато Авелин застана до него. Нежният напев не спираше да се лее и Елбраян изведнъж осъзна, че монахът разговаря с животното! Нещо повече, сигурен беше той — жребецът слушаше много внимателно! Най-сетне Авелин му даде знак да се приближи.

Когато Елбраян стигна при тях, монахът все още шептеше нещо съвсем тихичко, а Симфония бе застинал съвършено неподвижен, вдигнал красивата си глава.

— Довърши! — нареди Авелин на пазителя и му тикна тюркоаза в ръката.

Елбраян взе камъка, без да има ни най-малка представа какво да прави с него. Преди обаче да успее да попита каквото и да било, почувства силен порив, сякаш нещо извън него неудържимо го зовеше. Погледът му бе привлечен от дълбоките, тъмни очи на жребеца и изведнъж разбра, че именно той се опитва да му каже нещо! Младият мъж примига изумено, после сведе поглед към тюркоаза в ръката си и осъзна, че светлината не идва от луната, а извира от сърцевината му, от магията, пулсираща в дълбините му, едва тогава усети и колко топъл бе станал камъкът изведнъж.

— Опри го в гърдите на Симфония — нареди му Авелин и Елбраян бавно протегна ръка към жребеца.

Симфония затвори очи и изпадна в дълбок унес. Младият мъж постави камъка на гърдите му, точно там, където се сливаха мускулите на мощните му рамене, и го задържа, докато Авелин поде нов, по-силен и по-настоятелен напев.

Елбраян не усещаше абсолютно нищо, а и животното стоеше съвършено спокойно, докато магическият предмет бавно потъваше в плътта му.

Внезапно Елбраян отдръпна ръка, ужасен при вида на камъка, превърнал се изведнъж в част от Симфония. Авелин спря своя напев и успокоително положи ръка върху рамото на приятеля си. Жребецът отвори очи, все така спокойни и ясни — очевидно не изпитваше никаква болка.

— Какво направих? — възкликна Елбраян. — Какво направихме?

Монахът сви рамене.

— И аз не съм съвсем сигурен — призна той. — Ала магията на този камък е за животно, това поне знам.

— Изцелява ли го? Или го прави по-силно?

— Навярно и двете — отвърна Авелин и се смръщи, опитвайки се да намери подходящ отговор. — Виж сега, невинаги знам какво би сторил един камък, когато призова магията му. Те просто ми говорят, сами ми казват какво да направя.

— Значи нямаш никаква представа какво причинихме на Симфония току-що? — от тона на Елбраян ясно личеше, че тази мисъл въобще не му се нрави, та жребецът не беше опитно зайче! — Изобщо не знаеш дали то ще му е от полза или ще му пречи?

— Със сигурност ще му бъде от полза — уверено заяви Авелин. — Ам’че да! Нали ти казах, че искам да ти се отплатя.

— Но ти дори не знаеш какво си сторил!

— Но знам каква е природата на камъка, който използвах — обясни Авелин. — Тюркоазът е камъкът на животните, за тях той е истинска благословия. Убеден съм, че от днес нататък връзката ти със Симфония ще стане още по-дълбока; чувствам, че вече сте неразривно свързани.

— Като господар и слуга? — недоволно попита Елбраян.

— Като двама приятели — поправи го Авелин. — Ти сам ми каза, че Симфония не принадлежи никому, а аз не бих и помислил да прекърша духа на подобно прекрасно животно! Ам’че да! Никога не бих сторил подобно нещо! Имай вяра в камъните, приятелю, те са най-скъпоценният дар от Бога. Много скоро ще разбереш с каква магия се е сдобил Симфония и ще се зарадваш… и ти, както и той.

Сякаш за да потвърди думите му, Симфония изведнъж се изправи на задни крака, изцвили и запрепуска около двамата мъже, а изпод копитата му хвърчаха искри. Нищо в поведението му не показваше, че изпитва болка или каквото и да било неудобство, само неочакван прилив на енергия и въодушевление.

Въодушевление, което Елбраян усещаше така добре като да бе негово, сякаш можеше да надникне в съзнанието на Симфония и да разбере какво става там.

Можеше да чете мислите на жребеца!

Младият мъж вдигна поглед към Авелин и видя, че той се усмихва.

— И ти ли ги чуваш? — попита той — не знаеше каква друга дума да използва за онова, което му се случваше. — Усещаш ли какво изпитва?

— Аз бях само посредник — обясни Авелин. — Само отключих магията, ала ти я използва, приятелю. Сега двамата със Симфония сте свързани по-силно отпреди. Но иначе, да, и аз мога да почувствам мислите му — дяволито се усмихна монахът. — Нали ги виждам на лицето ти!

В този миг животното се закова на място и отново се изправи на задни крака, после изцвили гръмко и се отдалечи в галоп, потъвайки в лунната нощ.

Ала макар да го бе изгубил от поглед, Елбраян прекрасно знаеше къде се намира то сега; стига да поискаше, можеше да почувства земята под копитата му. Без никакво усилие чу свистенето на вятъра и видя прелитащите дървета, докато Симфония препускаше в нощната гора. Ала не беше само това. Сега Елбраян беше в състояние да види света, който заобикаляше Симфония през неговите собствени очи! Едва тогава пазителят оцени докрай интелигентността на прекрасното животно, наистина, оформена от една друга перспектива, ала не по-малко забележителна от неговата собствена. Неговото познание беше просто, без намесата на разума, през чиято призма пречупваха света хората, елфите и останалите висши раси. За Симфония нещата нямаха нужда от тълкуване, те просто бяха ефективен и съвършен начин на възприятие, не замъглявано от чувства и спомени; възприятие, което живееше единствено в настоящето, без тревога за бъдещето или призраци от миналото.

Просто, красиво, съвършено.

Мина доста време преди Елбраян най-сетне да отвори очи и да погледне Авелин. Върху лицето му се четеше искрена благодарност — дарът на монаха се бе оказал също толкова ценен, колкото и лъкът, изработен от Джойсеневиал.

Младият мъж сложи ръка на рамото на Авелин и кимна — нямаше думи достатъчно красноречиви, за да изразят благодарността му.

Докато се връщаше в Дъндалис на другата сутрин, Авелин срещна Джил, запътила се към лагера на Елбраян. За миг се поколеба дали да не й предложи да я придружи, но като се вгледа по-внимателно в лицето й, се отказа и продължи по пътя си, подсвирквайки си весело, досетил се какво може да означава изражението й.

Пони завари Елбраян да зарива жаравата от огъня и безшумно се приближи до него.

Младият мъж се изправи и я погледна. Бяха сами, за първи път съвсем сами, а имаха да си кажат толкова много, да си зададат толкова въпроси, че не знаеха откъде да започнат, затова просто стояха един срещу друг като двама противници в дуел и бавно се въртяха в кръг, както биха сторили две пантери, натъкнали се неочаквано една на друга.

В очите на Пони Елбраян откри напрежение, каквото не бе виждал досега, жажда или може би ярост, някакво силно чувство, което я караше да не откъсва поглед от лицето му и да дъвче нервно долната си устна.

Постепенно младият мъж изпадна в същото състояние, единственото, което виждаше, беше Пони. В този миг за него съществуваше единствено тя, единствено тези яркосини очи, които го изгаряха и нежните устни, които го мамеха.

Двамата продължаваха да се въртят в кръг и всяко движение ги доближаваше още мъничко един до друг.

Рязък звук, долетял откъм гората, ги стресна и ги извади от унеса. Никой от тях не знаеше какво ги бе сепнало, нито пък искаше да разбере.

— Ела! — рече Елбраян и като я хвана за ръка, я поведе по една заснежена пътека.

Не след дълго излязоха от гората и се озоваха на просторна поляна, където ги очакваше Симфония. Точно както бе очаквал, усмихна се младият мъж. Нещо повече, той сам беше използвал телепатичната си връзка с животното и го бе помолил да дойде там.

Когато ги видя, жребецът се изправи на задните си крака и изпръхтя, а дъхът му излизаше на кълбета в мразовитото утро.

— Ела — повтори Елбраян и поведе Пони към жребеца.

Сега, когато Симфония беше с него, пазителят знаеше точно къде иска да отиде, знаеше кое бе единственото място, подходящо за първата му среща насаме с Пони. Дали обаче животното щеше да приеме двама ездачи, запита се той, докато внимателно се приближаваше към него.

— Спокойно, приятелю — меко каза Елбраян и като го погали по кадифената муцуна, взря се в дълбоките му очи.

Получи отговор само след миг и кимна на Пони.

— Красив е — рече тя, думи, които бледнееха пред великолепието на Симфония, ала всъщност нямаше такива, които да опишат възхитителното животно по достойнство.

Елбраян я улови за ръката и внимателно й помогна да яхне Симфония.

Жребецът изпръхтя и нервно тръсна глава, но веднага се успокои и прие новата си ездачка. Сега предстоеше истинското изпитание — Елбраян затаи дъх и скочи върху гърба на коня, пред Пони.

Симфония дори не трепна, готов да препусне при първия знак.

И точно това стори! Бърз като вятъра, той се носеше по пътеките, летеше между дърветата така вихрено, че Пони запищя от страх и удоволствие и толкова силно стисна Елбраян през кръста, че след всеки скок на животното той оставаше без дъх.

Не след дълго достигнаха горичката с форма на диамант. Боровете и високите смърчове бяха побелели, ала силният вятър бе отвял снега наоколо. Симфония спря и двамата скочиха на земята Пони отиде до главата на жребеца и се загледа в тъмните му очи. Дишаше накъсано, ръцете й леко трепереха. У Симфония имаше нещо толкова първично, така волно и неконтролируемо, така ужасяващо силно. И все пак, ето че беше невредима, останала без дъх от радост и вълнение.

Беше препускала с великолепното животно!

Обърна се към Елбраян, който се бе запътил към горичката, и тръгна след него. Когато го видя да изчезва между дърветата, спря за миг и се поколеба, мъчейки се да си изясни какво точно изпитва.

После тръсна глава и хвърли поглед към Симфония, който се изправи на задни крака и изцвили, сякаш я подканяше да последва Елбраян. Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен — също като чувствата, които напираха в нея и заплашваха да я погълнат.

Тя продължи напред, навлезе между дърветата и много скоро достигна неголяма полянка. Елбраян вече беше там и се грижеше за огъня, който току-що беше наклал. Пони го наблюдаваше как събира съчки, как ги подрежда, как подухва лекичко, за да се разгорят.

Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен. Тези думи се въртяха като заклинание в съзнанието й, предупреждаваха я, ала в същото време я изкушаваха. Отпуснатите покрай тялото й ръце неволно се свиха в юмруци, тя задъвка долната си устна и още по-напрегнато се взря в мъжа, заел мястото на момчето, с което беше споделила детството си.

Боеше се от онези спомени, които още не бе извикала на повърхността, ала докато гледаше Елбраян разбираше, че много скоро ще й се наложи да го стори.

Пристъпи напред и той се изправи. Съвсем близо един до друг, те се гледаха безмълвни, без да усещат времето около себе си.

И тогава той направи последната крачка, която ги делеше, и се приведе над нея. Младата жена неволно ахна, очаквайки черните крила на ужаса отново да заплющят край нея, очаквайки страховит писък да проехти в съзнанието й. Ала единственото, което почувства, бе топлото му тяло и вкуса на устните му върху своите, единственото, което чу, беше учестеното му дишане.

Целувката им ставаше все по-настоятелна и постепенно страховете на Пони се стопиха, пометени от вихъра на връхлетелите я чувства. Целуваше го със същата страст, с която той нея, устните й се отвориха и допуснаха езика му да проникне между тях.

После изведнъж се отдръпнаха един от друг и като се взря в дълбоките й сини очи, Елбраян протегна ръка и разкопча наметката й. Младата жена я остави да падне на земята и почувства хладния въздух върху кожата си. Елбраян вече разкопчаваше копчетата на ризата, докато най-сетне и последната й дреха се свлече на земята. Не изпитваше никакво притеснение, никакво неудобство или срам, призраците от миналото й също ги нямаше.

Елбраян смъкна плаща и ризата си и застана пред нея гол до кръста. Приближиха се един към друг, докато тя не усети косъмчетата по гърдите му върху нежната си кожа. Преплели пръсти, те вдигнаха ръце над главите си, после неговите нежно се заспускаха надолу, плъзнаха се до раменете й, продължиха назад към гърба и докоснаха тила й.

Допирът на пръстите му запали огън в тялото й и тя закопня да го почувства още по-силно, ала в същото време знаеше, че стане ли по-настойчив, ще изгуби възпламеняващата си наслада. Отметна глава назад, полуотворила устни, разтапяйки се под изгарящите ласки на ръцете му, които бавно тръгнаха надолу по гърба й, погладиха бедрата й и докоснаха нежната кожа от вътрешната им страна. Водена от него, тя се обърна и потъна в силната му прегръдка. Едната му ръка отметна гъстата й коса и устните му се плъзнаха по тила й; целувката му ставаше все по-страстна, докато не се превърна в гальовно ухапване, станало още по-настойчиво, след като тя простена от удоволствие.

— Усещаш ли ме? — прошепна той в ухото й. — Да.

— Чувстваш ли се жива? — Да!

— Искаш ли да се слееш с мен?

Младата жена помълча за миг, търсейки в съзнанието си заплахата от ужасните спомени. Мислите й се върнаха към първата й брачна нощ и погледът й неволно се спря върху огъня, припукващ в краката й, като да беше някакъв враг или зла прокоба. Ала този път всичко беше различно; този мъж беше друг, различен от Конър. По-силен.

Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен. И правилно, случващото се бе толкова правилно!

— Да! — тихо отвърна тя и двамата се отпуснаха на земята, върху все още топлия му плащ, уловени в настоящето и обгърнати от миналото.

За Елбраян това беше кулминацията на младостта му, съвършеният миг, който бе очаквал цял живот, с тази жена, само той и тя, неговата Пони. Това беше краят на връзката му с момичето и началото на още по-дълбоката му връзка с жената Пони. Сега той беше мъж, а тя — жена и цялата любов, довела ги дотук се сля в едно, така, както се сляха и телата им. Елбраян за първи път познаваше такова щастие, ала в същото време никога не се бе чувствал по-уязвим — отнемеха ли му я сега, изгубеше ли я отново, в сърцето му щеше да зейне рана, която никога нямаше да може да изцели, а животът му завинаги щеше да изгуби смисъл.

За Пони това беше краят на мрака, в чийто плен бе живяла досега. Тук, в горичката, тя най-сетне строши оковите на миналото и замести ужасяващите спомени, преследвали я толкова време, с образи на топлота и любов, образи на прекрасните мигове, които двамата с Елбраян бяха споделили като деца — онзи път, когато той я бе дръпнал за косата, а тя го бе проснала на земята, закачките на другарчетата им и начина, по който той им се беше противопоставил, без нито за миг да се отрече от чувствата си към нея; дългите им разговори и разходките по северното възвишение; утрото, когато заедно съзерцаваха великолепието на Ореола; мига, когато се целунаха за първи път. Ала сега този спомен не свършваше рязко, прекъснат от писъци и мрак, а продължаваше към нещо много по-възвишено и чисто. Свързваше ги толкова много — общ живот и общи спомени, изгубената им и наново преоткрита любов и макар да не се бяха виждали години наред, те знаеха всичко един за друг.

Лежаха един до друг дълго след това, сгушени в топлия плащ, без да говорят, с погледи, вперени в тихо припукващия огън. Елбраян стана веднъж, за да сложи още дърва и Пони не можа да сдържи веселия си смях, докато го гледаше как подскача по студената земя, гол и треперещ, а когато се върна при нея, се загърна още по-плътно с наметалото, отказвайки да го пусне при себе си.

Усмивката обаче издаваше истинските й чувства и Елбраян, подтикван от топлотата в погледа й, започна да я гъделичка, двамата се сборичкаха, докато не се озоваха притиснати един в друг и светът отново се завъртя около младата жена.

Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен.

Малко по-късно Елбраян се надвеси над нея, впил поглед в дълбоките й очи, искрящи на светлината на огъня.

— О, Пони! — прошепна той. — Колко пуст беше животът ми до този миг, толкова безсмислен, че дори не смеех да мисля за празнината, която зееше в него. Едва сега, когато си тук, разбирам колко безцелно съществуване съм водил.

— Не! — възпротиви се Пони. — Животът ти никога не е бил безсмислен!

Елбраян поклати глава:

— Ти ми върна цветовете на света! — прошепна той и като затвори очи, нежно я целуна.

Нощта бързо напредваше, вятърът свиреше между дърветата, а малкото птички, осмеляващи се да прекарат лютата зима толкова далече на север, тихичко чуруликаха от време на време. Нейде в далечината протяжно зави вълк, после още един, от друга част на гората. За Елбраян песента на нощната гора беше по-сладка дори от онази, която изпълваше долината на елфите и, приспиван от нея, той бързо се унесе.

Пони обаче остана будна. Лежа така през цялата нощ, долепена до него, част от него. Мислеше си за Конър и за първата си брачна нощ, за черните спомени, погълнали я тогава, и инстинктивно потърка ръката, с която преди беше бръкнала в огъня.

Едва сега всичко си дойде на мястото; за първи път съвсем ясно видя труповете и изпепелените къщи; за първи път писъците на умиращите хора отекнаха в ушите й така, както ги беше чула тогава; Олван издъхна пред очите й, смазан в лапите на огромния великан, а тя самата отново пропълзя в мрачната, тясна дупка под горящата сграда.

Само че този път това бяха просто спомени, а не ужасяващи призраци. Сега, когато Елбраян беше до нея, тя бе достатъчно силна, за да се изправи срещу тях и да ги приеме.

По бузите й се стичаха сълзи, сдържаните с години сълзи, с които младата жена оплакваше гибелта на Дъндалис. А когато те пресъхнаха, когато моментната слабост отмина, тя още по-здраво прегърна Елбраян и се усмихна, истински свободна за първи път от онзи ден под боровете, когато го бе целунала за първи път.