Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Демонски войни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Awakens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон(2010)
Корекция
mistar_ti(2010)

Издание:

Р. А. Салваторе. Пробуждането на демона

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София

ISBN 954—761—202—6

ISBN 978—954—761—202—0

История

  1. —Добавяне

Глава 35
Бягство

Пони.

При звука на това име, произнесено с толкова познат глас, младата жена потръпна, като да бе поразена от гръм. Като хипнотизирана, тя гледаше как силният млад мъж се приближава към нея, с внезапно насълзени очи.

— Пони — повтори Елбраян, този път напълно сигурен. — Пони, аз мислех, че…

Не можа да каже нищо повече и като коленичи край нея, затвори очи и опита да се успокои. Когато най-сетне вдигна поглед и се взря в този образ от миналото, върху лицето й видя най-вече объркване.

— Не ме ли помниш? — попита той и дори този простичък въпрос, необходимостта изобщо да го задава, го жегна право в сърцето.

Джил не знаеше какво да отговори. Помнеше го, със сигурност го помнеше — той бе някъде там, в съзнанието й и отчаяно се мъчеше да излезе от забравата, в която тя го беше потопила. Начинът, по който бе изрекъл името й — умалителното й име, внезапно осъзна тя, спомнила си, че не се казва нито Пони, нито Джил, а Джилсепони! — й бе така познат, че несъмнено го бе чувала и преди.

— Дай й малко време, Елбраян — помоли го Авелин.

Точно така, Елбраян! Звукът на това име й подейства по-силно и от най-жестоките плесници на брат Правда, разтърси я, върна я назад във времето.

— Когато избяга от мен там, на хълма, когато се втурна в горящия Дъндалис, сметнах, че съм те изгубил завинаги — продължи Елбраян, подтикван от неочаквано припламналия в очите й спомен. — О, Пони! Как те търсих след това! Открих майка ти и баща ти, открих и моите родители, открих и приятелите ни. Карли дан Обри издъхна в ръцете ми. Аз също щях да умра, погубен от един фоморийски великан и група гоблини, ако…

Младият мъж внезапно млъкна — прекалено много бързаше, всичката тази информация още повече объркваше бездруго зашеметената Джил.

Ала това наистина беше тя, неговата Пони, сигурен беше Елбраян. Приближи се още малко и се наведе над нея, така че вече ги деляха само няколко сантиметра.

— Елбраян — меко прошепна тя и като повдигна с мъка ръка, докосна лицето му.

Всички спомени, които досега бе държала заключени, нахлуха наведнъж в съзнанието й, като огромна мозайка, чиито разбъркани парченца от само себе си се подредиха по своите места. Спомни си го така, сякаш никога не го бе забравяла, спомни си разговорите и разходките, приятелството им и онова, което бе започнало да се заражда между тях. После го видя как се приближава към нея и я целува.

Изведнъж образът му беше заменен от този на Конър, горкия Конър, а тя, борейки се да си поеме дъх, посягаше към горящото огнище.

Когато Джил най-сетне успя да пропъди тази картина, Елбраян се бе отдръпнал и гледаше към Авелин, търсейки отговор.

— Доста неща имаме да обсъдим — рече монахът.

Пазителят кимна и отново се обърна към Пони, все така красива… не, още по-красива, отколкото я помнеше.

— А Куинтал? — попита Авелин и когато видя недоумяващия поглед на Елбраян, поясни: — Брат Правда. Палачът, изпратен от моя Орден да ме открие и да унищожи мен и моите приятели.

— Мъртъв е — отвърна младият мъж.

— Заведи ме при него.

Елбраян кимна и зададе въпроса, който Авелин отдавна очакваше и на който щеше да му се наложи да отговори съвсем честно:

— Защо са го изпратили?

Монахът погледна първо него, после и Джил:

— Не всичко, което брат Правда каза, беше лъжа — призна той. — Когато се махнем оттук, ще ви обясня всичко и ще ви оставя сами да решите каква е вината ми. И двамата. Вие преценете дали мисията на брат Куинтал наистина заслужава новото име, което са му дали и дали брат Авелин, лудият монах, наистина е престъпник.

— Аз не съм съдия — заяви Елбраян.

— Значи съм обречен — отвърна Авелин. — Защото единствените, които се наемат да ме съдят, отдавна са взели решението си и то се основава на алчност и страх, а не на повелите на справедливостта.

Елбраян дълго се взира в лицето му, докато най-сетне кимна, после помогна на Джил и на Авелин да се изправят на крака и ги поведе към мястото, където беше паднал Куинтал.

Тялото на мъртвия монах беше почти неразпознаваемо — овъглена, все още тлееща купчинка.

— Какво е станало? — учуди се Елбраян и се наведе, за да потърси някакви следи, които да обяснят защо тялото на Куинтал бе изригнало в пламъци.

Не откри нищо, докато Авелин не му посочи брошката, която лежеше недалеч от трупа. Стопеният хематит се бе разкривил, а повечето кристали, почернели от мощния взрив, бяха изпопадали от златната обковка и се бяха разпилели наоколо.

— Силата й си е отишла — заяви монахът, след като внимателно разгледа брошката. — Поради някаква причина при падането на Куинтал магията на хематита и кристалите е изригнала.

Дали пък, замисли се той, магическият предмет не беше надарен с някаква особена защита? Дали не бе предвиден да предупреди монасите от Сейнт Мер’Абел, в случай че Куинтал умре, или пък мисията му се провали? А дали магията на брошката не бе още по-силна? Възможно ли бе могъщият хематит да бе пренесъл някъде душата на Куинтал?

Авелин, чийто дух неведнъж се бе отделял от физическата си обвивка и дори веднъж бе покорил чуждо тяло, неволно потрепери, представяйки си какво би могло да означава това.

В това време Елбраян продължаваше да побутва трупа, търсейки някакви следи. Вместо това откри два непокътнати камъка — слънчев камък (както Авелин бе очаквал) и гранат.

— Ето как ме е проследил чак дотук — отбеляза монахът, докато разглеждаше находката. — Може да открие всяка магия.

— А ти имаш такава у себе си — досети се Елбраян.

— И то доста — призна Авелин. — Навярно най-големият запас, притежаван от един-единствен човек.

— И си я откраднал от манастира.

— Взех я от онези, които не я заслужаваха, онези, които я поругаваха и използваха Божия дар, за да носят нещастие на хората — твърдо заяви Авелин. — Намери ни място за лагеруване, приятелю, и ще ти разкажа историята си, без да скрия абсолютно нищо. И тогава реши кой от нас, аз или Куинтал, заслужава името, което той носеше.

Когато пристигнаха в лагера на Елбраян и се разположиха край топлия огън, Авелин удържа на обещанието си и им разказа всичко — за пътешествието до Пиманиникуит и злощастния му завършек, за потопяването на „Бягащия с вятъра“ и смъртта на Дансали, за бягството му от Сейнт Мер’Абел и за убийството на Сихертън. Въпреки че по време на странстванията им, монахът бе споменавал някои неща на Джил, никога досега не бе споделял цялата си история с когото и да било, никога досега не бе разголвал душата си пред някого, никога досега не бе признавал престъпленията си, ако те наистина можеха да се нарекат така. Когато най-сетне свърши, представляваше окаяна гледка — едрото му тяло сякаш се бе смалило, очите му бяха пълни със сълзи.

Пони скочи на крака и отиде при него — сега го усещаше хилядократно по-близък и го обичаше повече и отпреди. Освен това й беше жал, болеше я, че един толкова нежен мъж (защото, въпреки кръчмарските свади, в душата си Авелин беше нежен и любящ) е бил поставен пред подобен избор.

Когато вдигнаха поглед към Елбраян, боейки се от неговата присъда, двамата видяха единствено съчувствие и разбиране върху красивото му лице.

— Не ти завиждам за онова, което си бил принуден да сториш — решително заяви той. — Нито смятам, че си извършил престъпление. Действал си в самозащита, а това винаги е оправдано. Да откраднеш камъните също е било правилно — след като със собствените си очи си се убедил за какви долни цели ги използват в манастира.

Авелин кимна, искрено благодарен за тези думи.

— Ами да си тръгвам тогава — неочаквано рече той. — Сега, когато Джил — не!, Пони — най-сетне откри своя дом.

И като докосна лицето на младата жена, добави, сам той грейнал от щастие:

— Ам’че да! Тя вече няма нужда от мен.

— Но дали брат Авелин няма нужда от нея? — попита Елбраян.

Монахът сви рамене:

— Орденът няма да се откаже толкова лесно, значи трябва да продължа да бягам. Сега, когато знам каква опасност е надвиснала над главата ми, не искам да излагам и приятелите си на нея.

Елбраян се взря в очите на Пони, после и двамата избухнаха във весел смях, сякаш думите на Авелин бяха чисто и просто нелепи.

— Оставаш с нас — отсече младият мъж. — Това е домът на Пони, така е, но това е и домът на Авелин, освен ако не съм се излъгал.

— Нейният дом е и домът на Авелин — твърдо заяви Джил.

Лек снежец се сипеше над гората, ала сякаш бягаше от лагера на пазителя, от веселия пламък на неговия огън, от топлината на новия дом на брат Авелин.