Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (34)

Глава 33
Издайнически удар

Седеше край една маса в ъгъла на пивницата, избутал стола си така, че да има защитата на стената и от двете си страни. Не че очакваше неприятности (жителите на Дъндалис не го харесваха особено, но никога не бяха проявявали открита враждебност), просто елфическото обучение си казваше думата — винаги трябваше да заема най-лесно защитимото положение.

Тази вечер кръчмата беше особено пълна — навън валеше сняг и хората се тревожеха, че може да се засили. Извиеше ли се снежна буря, като нищо щеше да ги затвори в къщите им за цяла седмица.

Пивото се лееше, приказката (най-вече за времето) също вървеше. Само в единия край на бара неколцина селяни и един едър, облечен в кафяво мъж, спореха за опасността от гоблиново нашествие по тези земи.

— И преди се е случвало — сухо заяви Авелин. — Селото било изравнено със земята, и само един, къде ти, никой не успял да се спаси.

Монахът изсумтя, надявайки се, че никой не е забелязал неволната му грешка. Тайната на Джил си беше нейна и единствено тя можеше да реши кога и дали изобщо да я разкрие.

— Но само защото група ловци убили някакъв гоблин в гората — възрази едър мъж на име Тол Юганик, същинска мечка, макар дори той да не можеше да се мери с над стокилограмовия Авелин. — А и това е било преди почти десет години. Гоблините няма да се върнат. Нямат причина да го правят.

— Особено пък сега, когато Прашльо дебне наоколо — изсмя се друг от мъжете и хвърли поглед към масата на пазителя в отсрещния ъгъл.

Тримата му другари, винаги готови да се подиграят на Елбраян, побързаха да се присъединят към неговия смях.

— Кой е той? — полюбопитства Авелин.

— Някой, който доста ще се заинтересува от мрачните ти прокоби — отвърна Юганик и изпразни халбата си, при което целият се изцапа с пяна.

— А не беше ли именно Елбраян онзи, който се погрижи за развилнялата се черна мечка? — обади се Белстър О’Комли и се приближи, бършейки една чаша толкова енергично, че двамина от другарите на Юганик трябваше да се отдръпнат встрани, за да му направят място. — Същата мечка, дето опустоши къщата ти, Бърджис Гоусън!

Дребничкият Бърджис сякаш още повече се сви при тези думи.

— Ха! — изсумтя Юганик и лицето му се разкриви от гняв — той така и не бе успял да свикне със зародилото се приятелство между кръчмаря и странника, наричащ себе си Нощната птица.

Белстър обаче дори не трепна. Доста дълго бе гледал да не разтръбява наляво-надясно за дружбата си с пазителя, боейки се, че репутацията му може да пострада. Напоследък обаче в отношението му се забелязваше очевидна промяна. Съвсем наскоро бе поръчал на местния майстор да му изработи много специално седло и ясно бе дал да се разбере, че не е за него, а за Нощната птица, отплата за някаква услуга, която младият мъж му бил направил.

— Мечката бездруго си беше болна — изфуча Тол Юганик. — Съмнявам се, че негово величество Елбраян, нашият височайши покровител, изобщо я е видял, преди животното да предаде Богу дух.

Мнозина от мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие, разнесоха се доста одобрителни възгласи. Белстър, който добре разбираше, че няма да постигне нищо, ако се опълчи срещу избухливите си гости, само поклати глава и отново се зае за работа. Прекрасно знаеше, че Юганик, който се бе заклел лично да се разправи с мечката (за което би получил нелошо възнаграждение), побеснява при всяко споменаване на животното.

Пропускайки покрай ушите си ехидните подмятания на Юганик и другарите му, Авелин загледа с нов интерес младия мъж, седнал в другия ъгъл. Същия, когото Юганик подигравателно бе нарекъл „нашия височайши покровител“. Кой знае, може пък непознатият да бе прозрял истината за света?

— Бих казал, че трябва да сте малко по-благодарни — подхвърли монахът, разсеяна забележка, насочена по-скоро към него самия, отколкото към някой друг.

Миг по-късно някой с все сила го сръга в гърдите.

— Нямаме нужда от закрила! — заяви Юганик и навря разкривеното си от гняв, ала въпреки това някак детинско лице, под носа на Авелин.

Монахът изпитателно се вгледа в злобно присвитите очи, в които гореше почти дивашка ярост, после хвърли поглед през рамо и видя Белстър да клати примирено глава, досетил се какво следва.

Авелин направи крачка назад и извади плоско шише изпод наметалото си:

— Отвара за кураж — смигна той на Бърджис Гоусън и си сръбна порядъчно, после въздъхна доволно, потърка лице със свободната си ръка и прибра бутилката обратно в джоба си.

След това се изпъчи и срещна злия поглед на Юганик, предвкусвайки забавлението. Едрият мъжага изръмжа и се нахвърли върху него, ала Авелин беше готов.

— Ам’че да! — изрева той, когато Юганик понечи да го сръга в гърдите за втори път.

Бърз замах с лявата ръка и противникът му се сгромоляса на земята.

Начаса, двамина от другарите на Юганик скочиха срещу монаха, ала той ги отблъсна и ето че побоят вече бе в разгара си.

Застанал зад бара, Белстър отново поклати глава и въздъхна дълбоко, питайки се колцина ли щяха да се държат на краката си, когато всичко свърши, за да му помогнат да оправи бъркотията.

 

Зла усмивка разкриви лицето на брат Правда, когато шумът от сбиването долетя до ушите му. „Лудият монах“ наистина беше тук. Междувременно, той беше сменил издайническите си кафяви одежди с далеч по-незабележимите дрехи на обикновен селянин. Позачуди се дали старият му приятел Авелин ще го разпознае без монашеското одеяние и тази мисъл го накара да спусне качулката още по-ниско над очите си.

Защо пък да не го изненада?

 

Съотношението на силите беше петима към един в полза на Юганик и другарите му и то, само защото трима от посетителите на кръчмата се биеха на страната на Авелин или по-скоро — против тълпата, която все повече стесняваше обръча около него.

Елбраян също се бе изправил, ала засега само гледаше, без да е съвсем сигурен какво да мисли за странния монах, който се биеше наистина добре, наричаше лютия пердах „полезно упражнение“ и крещеше нещо за „постоянна бдителност“. Пък и, ако трябваше да бъде честен, стига нещата да не излезеха извън контрол, нямаше нищо против да види как Тол Юганик и другарчетата му си получават заслуженото.

Младият мъж не можа да сдържи усмивката си, когато видя Юганик да се надига от земята и да се нахвърля върху Авелин с нечовешки рев, само за да се препъне в крака на отскочилия в последния миг монах и отново да се сгромоляса на пода, подпомогнат и от силен удар в тила.

— Ам’че да! — възторжено се провикна Авелин.

Това бе една от онези ситуации, с които жителите на Дъндалис сами трябваше да се справят. Елбраян продължи да стои настрани, макар че бе свалил тетивата на Ястребокрилия и бе готов да се намеси веднага щом сметнеше за необходимо — още отсега бе решил, че няма да допусне селяните да накажат със смърт монаха, щом го надвият.

Ако го надвият, поправи се пазителят малко по-късно, впечатлен от пъргавината на едрия мъж — личеше си, че е опитен войн. Хвърляше се ту насам, ту натам, за да избегне юмруците на противниците си, сипеше удар след удар върху нападателите си, а когато не успееше да се измъкне от пестниците им, разсмиваше се още по-силно. В един момент, без да спира да се смее нито за миг, преметна двама едри мъже през раменете си, после обаче някой строши тежък стол в гърба му. Белстър О’Комли неволно простена, монахът обаче избухна в още по-гръмогласен смях и отново нададе обичайния си вик:

— Ам’че да!

Елбраян се облегна на тоягата си, наслаждавайки се на представлението. В мига, в който изглеждаше, че се е отпуснал, един разгорещен от битката селянин реши да си опита късмета с омразния на всички пазител.

Без да полага никакво усилие, Елбраян вдигна Ястребокрилия пред себе си и юмрукът на нападателя му срещна коравото дърво. Селянинът изохка и стисна ръката си, а Елбраян така изви тоягата, че дългият й край се вряза между краката на стенещия мъж.

Все така бързо Ястребокрилия се стрелна към гърдите на селянина и го изтласка назад. Докато противникът му се превиваше от болка на пода, стиснал ръката и слабините си, Елбраян отново се облегна на тоягата си и се загледа в боя. Не след дълго монахът щеше да се умори, а още при първата му грешка разлютената тълпа щеше да се нахвърли отгоре му.

И тогава той щеше да се намеси.

За трети път тази вечер Тол Юганик връхлетя върху Авелин и за трети път бе запратен на пода. И сега Елбраян не можа да скрие усмивката си, която обаче бързо се стопи при вида на непознатия, проправящ си път през биещата се тълпа. Заинтригуван, той не сваляше поглед от него и затова не пропусна да забележи лекотата, с която новодошлият избегна юмрука на един от побойниците и на свой ред му нанесе три толкова мълниеносни удара, че още преди да успее да вдигне ръка, за да се защити, противникът му рухна на пода.

Ала дори и без тази проява на забележителна ловкост, Елбраян вече се бе досетил, че човекът пред него не е обикновен селянин. Непознатият имаше походката на опитен войн и целеустремеността на професионален убиец. И също като на убиец, лицето му бе наполовина закрито от плътен шал и ниско спусната качулка.

А коя беше целта, към която новодошлият така упорито си проправяше път, съвсем не бе трудно да разбере.

Какви ли врагове си бе създал необузданият монах, зачуди се пазителят, докато на свой ред си запробива път през тълпата.

Смъртоносният удар бе насочен към гърлото на Авелин, той обаче, прекалено погълнат от двамата си противници, така и не го видя. Тоягата на Елбраян спря нападението на непознатия и отби юмрука му, но той дори не го забеляза и светкавично замахна с другата си ръка.

Ястребокрилия се стрелна надолу и го перна през пръстите.

Сега вече брат Правда насочи вниманието си към Елбраян — само за част от секундата бе осъзнал, че той не ще да е обикновен селянин. Един от побойниците нападна злия монах изотзад, той обаче го удари с лакът — в гърдите, в гърлото, в лицето — и злощастникът рухна, останал без дъх от болка. Никой от онези, които видяха впечатляващата проява на непознатия, не искаха да си имат вземане-даване с него, а никой в цялата кръчма (освен може би Юганик, който все още лежеше на пода) нямаше желание да се изправи срещу Елбраян. И така, двамата застанаха един срещу друг, двама леденоспокойни войни, странно сами насред разбуненото човешко море.

Монахът се хвърли напред, давайки си вид, че се кани да го удари в лицето, ала в същото време вдигна крак, за да го изрита в коляното. Ястребокрилия се стрелна нагоре, за да посрещне мнимия пестник, Елбраян обаче не можеше да бъде измамен толкова лесно и в последния миг се завъртя, избягвайки на косъм ритника на противника си.

Брат Правда удвои устрема си с надеждата да се възползва от маневрата на неприятеля си и да го нападне в гръб.

Елбраян обаче не описа пълен кръг, вместо това рязко спря и с все сила замахна назад, после се провря под вдигнатото оръжие и с мощен тласък принуди монаха да отстъпи, след което се впусна в яростна атака — Ястребокрилия отскачаше ту в едната, ту в другата посока, свистеше във въздуха и ту се стрелваше нагоре, ту рязко се спускаше надолу.

Брат Правда отбиваше ударите с голи ръце със завидна сила и бързина, мъчейки се да открие пролука в защитата на пазителя, та сам да се впусне в атака. Само че Елбраян беше прекалено добър, за да позволи подобно нещо, ударите му следваха твърде бързо и противникът му едвам намираше време да ги отклонява.

Ала защитата на брат Правда бе също толкова безпогрешна — той не само отбиваше всички удари на пазителя, но и много бързо се съвзе от яростта на неочакваното нападение и дори престана да отстъпва назад.

Най-сетне Елбраян спря и приклекна, вдигнал Ястребокрилия пред себе си. Ред беше на монаха да нападне и той, стори именно това, нахвърляйки се върху врага си така ожесточено, сякаш искаше да счупи тоягата му с голи ръце.

Точно както Елбраян очакваше. Бърз като котка, той придърпа оръжието до гърдите си и когато противникът му пропусна целта си, с все сила го стовари върху ръката му, после пристъпи напред и както държеше Ястребокрилия водоравно пред себе си, заби го в брадичката на монаха.

Брат Правда политна назад, въпреки това съумя да овладее движението си и замахна, нанасяйки удар на противника си.

Двамата се отдръпнаха един от друг, Елбраян — борейки се за въздух, монахът — мъчейки се да прогони обзелото го замайване. Развилнялата се тълпа начаса ги заля — вече всички в пивницата се налагаха здравата, било с юмруци, било със столове и халби.

— Ам’че да! — възторженият възглас надвика врявата — у Елбраян нямаше никакво съмнение, че дебелият монах искрено се наслаждава на ожесточеното сбиване.

В този миг младият мъж долови шум зад гърба си и рязко се обърна. Ястребокрилия спря юмрука на Тол Юганик, после се стрелна нагоре, оставяйки кървава диря по лицето на едрия побойник. Още преди новият му нападател да се бе съвзел, Елбраян пусна оръжието си с една ръка и заби разтворена длан под брадичката му. Когато Юганик се свлече на земята, погледът на пазителя обходи тълпата, търсейки новодошлия монах. Без да губи нито миг, той си запроправя път между биещите се селяни, като раздаваше юмруци, когато се наложеше, а едного, осмелил се да се нахвърли отгоре му, повали на земята с три бързи удара на тоягата си.

В това време брат Правда, отдалечил се на безопасно разстояние от силния си противник, извади малка брошка от колана си и я притисна о слънчевия камък. Обикновено слънчевият камък се използваше като щит — най-често срещу други магии, но нерядко и като противоотрова. Ала освен това силите му можеха да бъдат обърнати наопаки.

Така въоръжен, брат Правда се огледа и, както очакваше, откри пазителя близо до Авелин, готов отново да го защитава. Използвайки телата на побойниците като прикритие, той се запрокрадва натам; Елбраян обаче го забеляза и се приготви да го посрещне.

Монахът се престори, че се кани да го нападне, ала в последния миг смени посоката на атаката си и се хвърли към Авелин, който в този момент въртеше безпомощния Бърджис Гоусън над главата си с намерението да го хвърли в другия край на стаята.

Елбраян, виждайки сребристо сияние да се процежда през пръстите на убиеца, разбра, че трябва да действа незабавно.

Пръстите му се сключиха около китката на монаха и макар ръката на противника му да го улучи, Ястребокрилия също намери целта си. Този път обаче брат Правда беше в по-изгодна позиция и Елбраян, лошо ударен, падна на едно коляно, в обречен опит да се защити от юмруците на неприятеля си.

Само че те така и не се посипаха отгоре му. Над главата му прелетя сянка — Бърджис Гоусън, запратен надалеч от Авелин — и когато всичко свърши, от непознатия убиец нямаше и следа.

Едва тогава младият мъж осъзна, че ръката му, онази, с която беше сграбчил китката на злия монах, кърви. Раната не беше сериозна, ала туптеше болезнено, сякаш някой бе посипал в нея сол. Елбраян обаче нямаше време да се занимава с това — на всяка цена трябваше да се добере до дебелия монах.

Виждайки го да приближава, Авелин се приготви да го посрещне.

— Не съм ти враг! — опита се да му обясни пазителят, ала нямаше кой да го чуе.

Монахът замахна и Елбраян бе принуден да приклекне, за да се защити, после промуши Ястребокрилия зад краката му и го събори на земята.

Миг по-късно младият мъж се хвърли отгоре му, повече за да го предпази от развилнялата се тълпа, отколкото защото се боеше от ново нападение.

— Не съм ти враг! — изкрещя отново и като улови монаха за китката, дръпна го да се изправи и го изблъска навън от пивницата.

Побоят продължи и без тях — Авелин просто бе дал на селяните и траперите повод здравата да се повеселят.

Възмутен и недоумяващ, монахът искаше да зададе десетки въпроси; Елбраян обаче не му позволи и продължи да го влачи след себе си, а очите му напрегнато се взираха в сенките между къщите — смъртоносният непознат можеше да е навсякъде. Най-сетне се спря до задната стена на последната колиба, досами подножието на гористия склон, издигащ се на север от селото.

— Тренировки за бдителност — обясни Авелин, а изражението му красноречиво говореше, че се кани да продължи битката тук и сега, с най-новия си „ученик“.

Когато обаче го огледа по-добре, бързо се отказа от това си намерение — струйки пот се стичаха по лицето на младия мъж, накъсан и хриптящ, дъхът му с мъка излизаше от гърдите.

Виждайки любопитството на едрия монах, Елбраян му протегна пронизаната си ръка и той внимателно я разгледа на лунната светлина. Раната не беше сериозна, просто едва забележима драскотина, твърде малка, за да е причинена от кама. И именно това бе за Авелин сигурен знак, че човекът пред него е в голяма опасност. Защото такава малка раничка можеше да причини толкова силна болка, единствено ако…

Монахът извади хематита. Подозираше, че става въпрос за отрова и знаеше, че колкото повече се забави, толкова по-дълбоко ще трябва да проникне духът му и толкова по-голяма ще бъде агонията и на двамата.

Едва бе задействал силите на камъка, когато направи неприятно откритие. Да, младият мъж наистина беше отровен, в това нямаше съмнение, само че не с материална отрова, извлечена от растение, билка или животно. Тази отрова бе почерпена от магически източник. За могъщия хематит не бе никакво предизвикателство да надвие действието на неизвестната магия — много скоро болката изчезна и Елбраян отново задиша леко.

— Не си ми враг, така ли? — попита монахът, когато видя, че пазителят е добре.

— Не съм. Но бързо ще си създадеш неприятели с такива приказки и такива…

— Тренировки за бдителност — довърши Авелин и му смигна.

— Именно — сухо рече Елбраян. — Е, ако продължаваш да си търсиш белята с местните негодници, не след дълго можеш да си извоюваш и малко земя в гробището.

Авелин кимна и безпомощно сви рамене.

— Раната ти ще оздравее — увери го той и потъна в нощта, обратно към „Виещата Шийла“, където побоят вече бе започнал да стихва.

Елбраян го проследи с поглед и въздъхна облекчено, виждайки го да влиза през страничната врата на хана — очевидно имаше намерение да се качи право в стаята си. Дебелият монах беше в сериозна опасност, в това той беше убеден — мъжът с отровната игла съвсем не бе обикновен нехранимайко, разпален от опиянението на битката. И макар да не знаеше къде е неговото място в нещо толкова лично като отношенията между двамата непознати, в едно Елбраян беше сигурен — това не бе последният път, в който вижда дебелия монах, а най-вероятно и неговия преследвач.