Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (33)

Глава 32
Мракът се надига

Елкенбрук беше селце като много други — почти не се различаваше от Дъндалис и Тревясал лъг, само дето климатът беше по-студен (все пак, намираше се доста по на север, на западната граница на Алпинадор) и затова наоколо му имаше повече вечнозелени и по-малко широколистни дървета. Зимата тук започваше още в осмия месец, Октенбург, само няколко седмици след есенното равноденствие и не си тръгваше преди края на Туманей. След нея следваха кратка пролет и още по-кратко лято. Жителите на Елкенбрук, както и повечето алпинадорци, бяха руси, със светла кожа и светли очи. Освен това бяха забележително издръжливи, високи и плещести, свикнали да понасят трудностите на живота из Дивите земи. Дори децата на алпинадорската граница (а по-голямата част от тези Диви земи все още се смятаха за гранични) можеха да си служат с оръжие — гоблини и фоморийски великани тук се срещаха много по-често, отколкото в доста по-цивилизованите южни кралства. Самото поселище също говореше за това — за разлика от селата по северните граници на Хонс-де-Беер, около него се издигаше близо триметрова стена от заострени колове.

Ето защо, когато елкенбрукските съгледвачи съобщиха, че са забелязали гоблини, коравите им съселяни не се разтревожиха особено. Дори когато стана ясно, че с дребните създания има и великани, старейшините на селото стоически свиха рамене и се заеха да точат сабите и тежките си брадви.

И само миг преди същинското нападение, когато слънцето вече докосваше западния хоризонт, чак тогава елкенбрукци разбраха колко сериозна е заплахата този път, чак тогава осъзнаха, че са обречени. Обикновено гоблините идваха накуп, минаваха покрай дърветата и храсталаците и се хвърляха срещу коловете и барикадите. Този път обаче злите създания обградиха цялото село, застанали по десет един зад друг, а на всеки двадесет крачки имаше по един фоморийски великан, загърнат в пластове кожуси.

Жителите на Елкенбрук никога досега не бяха виждали толкова много гоблини на едно място, а и им се струваше странно, че злите, себични същества могат да се обединят в такива големи орди. И все пак, те бяха тук, скупчени зад стените на градчето, а върховете на копията им блестяха под последните слънчеви лъчи, блестяха и щитовете им, украсени с гербовете на най-различни племена.

Жителите на селото затаиха дъх като един, прекалено смаяни, за да говорят или да измислят какво да правят. Нерядко преди нападение безчинстващите гоблинови нашественици изпращаха свой говорител, мъчейки се да изкопчат някакво споразумение с противника, да го накарат да им плати, за да се откажат от нападението. Обичайният отговор на подобно предложение бе селяните да набият главата на нахалника върху някой кол от крепостната стена.

Този път обаче, мнозина се чудеха дали наистина не биха могли да се договорят с придошлата орда.

След като се подредиха, скверните създания известно време не направиха нищо, после, по дадена команда, се разделиха, пристъпвайки вляво или вдясно.

В зейналите сред редиците им пролуки се появи поредната изненада — кавалерия, още гоблини, възседнали рошави понита. Всъщност гоблини не за първи път се качваха на коне, но по принцип това се случваше рядко, а да се съберат толкова много ездачи на едно място — това жителите на Елкенбрук не бяха и предполагали, че е възможно.

— Четиристотин — отбеляза един мъж — дори само кавалерията на врага беше двойно по-многочислена от цялото село.

Не по-малко изумени бяха хората и от начина, по който гоблините се бяха разделили, за да пропуснат конниците.

— Обучена войска — промърмори друг от мъжете.

— И дисциплинирана — съгласи се трети, а невярващото и отчаяно изражение, изписало се по лицето му, бе повече от красноречиво.

Единствено това, че отделните гоблинови племена трудно се сработваха едно с друго, им бе попречило да опустошат цял Алпинадор. Въпреки че бяха далеч повече от хората в северното царство, злите създания се биеха помежду си много по-често, отколкото с която и да било друга раса.

В този миг четирима от нашествениците излязоха напред, досами главната порта на стената. Единият — огромен великан, висок почти колкото трима едри мъже, увит с дебели кожуси и наметнат с цяла меча кожа — държеше най-грамадното копие, което селяните бяха виждали някога. Заедно с него напред пристъпи и един невероятно грозен гоблин, с обезобразено от белези лице и ръка, отрязана до лакътя. Въпреки че не бяха по-високи от гоблините, останалите две създания очевидно бяха от друга раса — имаха масивни, подобни на бурета туловища и дълги, клечести крайници, които изглеждаха някак недоразвити в сравнение с останалата част от тялото им. Ала най-забележителното у тези дребни същества бяха кепетата им — толкова наситеночервени, че се виждаха отдалеч дори на угасващите слънчеви лъчи.

— Аленокапци! — ахна един от мъжете и останалите закимаха в знак на съгласие, макар никой от Елкенбрук да не бе виждал истински паури досега.

Вражеските редици продължаваха да стоят напълно неподвижни, смълчани и затова — още по-ужасяващи. Най-сетне едно от джуджетата даде знак на великана и той, зловещо ухилен, го вдигна високо във въздуха, където злото създание свали червената си шапка и я размаха.

Това беше сигнал, досетиха се жителите на Елкенбрук и се приготвиха да посрещнат врага, твърдо решени да му дадат героичен отпор, дори това да им струваше живота. Онова, което чуха обаче, не беше тропот на конски копита, нито викове на хвърлящите се в нападение гоблини — тишината на умиращия ден бе прорязана от свистенето на десетки катапулти. Паурите бяха донесли своите оръжия. Тежки камъни, четириметрови копия и късове горящ катран се издигнаха във въздуха, превръщайки застиналия от ужас градец в океан от трески и огромни огнени езици, над който заехтяха отчаяни писъци и предсмъртни стонове.

Малцина бяха останали на стената при втория залп — почти всички бяха заети с грижи по ранените, с потушаване на многобройните пожарища и с укрепване на защитните барикади — затова малцина видяха щурма на нашествениците, но пък всички усетиха тътена на земята под краката им.

Третият залп, повече от двеста тежки копия, хвърлени от прииждащата пехота, влетя в града малко преди конниците, а когато понитата нахлуха през многобройните дупки в крепостната стена, ездачите им завариха повече трупове, отколкото живи защитници. Онези, които бяха оцелели след трите залпа, много скоро отчаяно закопняха да са на мястото на мъртвите си другари.

Когато слънцето потъна зад хоризонта, Елкенбрук бе вече сравнен със земята, а Майер Дек, Готра, Уба Банрок и Улг Тик’нарн стояха насред осеяното с трупове селце и, издигнали ръце и погледи към небето, зовяха своя господар, своя бог.

Далеч оттам, седнал на обсидиановия си трон в недрата на Айда, дактилът чу виковете им и се наслади на смъртта и разрухата, останали след първото организирано нападение на неговите войски. Демонът усещаше мириса на кръв, болка и погибел толкова остро, сякаш беше там заедно със своите генерали.

А това беше само началото, напомни си дактилът — армиите му продължаваха да растат, пъклени пълчища, сбиращи се в прегръдката на черните ръкави на Айда, а откъснатите от света алпинадорски селца бяха просто изпитателните им площадки. Същинското предизвикателство лежеше на юг — Хонс-де-Беер, най-богатото и многолюдно кралство на Корона.

Когато зимата започнеше да отпуска желязната си хватка около света, когато снеговете се стопяха достатъчно, за да станат планинските проходи преодолими, те щяха да са готови.

Те щяха да са готови.

 

Изкачваше се по склона на север от Дъндалис и се опитваше да си спомни. По-рано беше валяло и сега тънка, бяла покривка застилаше замръзналата земя. Снегът обаче беше спрял и небето синееше над нея, кристално ясно в ледения въздух. Дори въздухът, изпълнен със свежест, каквато младата жена не бе усещала нито в Палмарис, нито в Пирет Тюлм, където влажната мъгла като че ли никога не се вдигаше, дори той й беше познат. Да, тя помнеше този въздух, така хладен и невероятно чист, вдишвала го бе и преди, в ранната си младост. И сега десетки образи от тази отминала младост се опитваха да разбият тъмницата на забвението, в която тя ги бе заключила.

В едно младата жена беше сигурна — животът й тогава бе щастлив, изпълнен със свобода и весели игри. Бе имала много приятели, всички те — съучастници във веселите планове, които постоянно измисляха. Всичко беше по-просто и по-чисто, бяха се трудили здраво, но и здравата се бяха забавлявали, радвали се бяха на вкусна храна, приготвена със собствените им ръце, и на искрен смях, който извираше чак от корема, а не се дължеше на желанието им да се покажат учтиви.

Въпреки това подробностите продължаваха да й убягват, имена също не можеше да си спомни, макар доста лица да се бяха завърнали в съзнанието й. Ето какво не й даваше мира и я караше да обикаля наоколо, да се катери по склона, чак до върха му, от който се виждаше ширналата се в подножието му долина с гъстия еленов мъх и вечнозелени дървета, побелели от първия сняг.

На самия връх се издигаха два високи бора и в мига, в който приседна между тях, младата жена усети как я залива вълна от спомени. Пред очите й изникна образът на група ловци, проправящи си път между дърветата в долината с мъха, понесли убитите от тях животни на раменете си; отново я обзе тогавашната радостна възбуда от успешния лов.

Беше се втурнала в долината, ала не сама, а с един от приятелите си. Беше се запровирала между дърветата, докато най-сетне се промуши под клоните на онзи последен бор (още усещаше допира на острите иглички върху ръцете си) и се изправи лице в лице със завръщащите се ловци, сред които, изведнъж осъзна тя, беше и нейният баща!

Споменът беше толкова жив! Виждаше ги съвсем ясно — мъже, прибиращи се у дома, натоварени с богата плячка — кошути, зайци и… и още нещо.

Джил рязко отвори очи — внезапно образът беше станал прекалено истински, сякаш онова отвратително, разкривено в смъртта създание наистина беше пред нея и й нашепваше да се маха оттам, колкото се може по-надалеч.

Тя обаче стисна зъби и не побягна, нито прогони спомена. Върна се назад, към ясното утро, така прилично на днешното. Утрото, в което бе занемяла пред красотата на Ореола, утрото, в което бе посрещнала ловците и за първи път бе видяла истински гоблин.

— Гоблинът — прошепна тя на глас, осъзнавайки внезапно, че тази на пръв поглед незначителна случка, всъщност е била предвестник на гибелта, сполетяла Дъндалис, дома й, семейството и приятелите й.

Усети, че не й достига дъх, ръцете й се разтрепериха.

— Добре ли си?

Неочакваният въпрос я накара да подскочи и тя рязко се обърна, озовавайки се лице в лице с онзи, който го беше задал — абеликански монах, облечен в същите кафяви одежди, които носеше и Авелин. Непознатият беше доста по-нисък от Авелин, ала имаше широки рамене и несъмнено бе много силен. Качулката му бе отметната назад, откривайки бръснатата му глава.

— Добре ли си?

Въпросът бе зададен внимателно, почти нежно, ала Джил усети някаква твърда нотка в гласа на монаха — загрижеността му, почувства тя извън всякакво съмнение, беше престорена. Съвсем неподправен обаче беше интересът, с който той я оглеждаше — очите му дълго се задържаха върху косата, после се спуснаха към лицето й, мъчейки се сякаш да попият всяка частица от него.

А те точно това и правеха. Брат Правда бе чул много описания на спътницата на „лудия монах“ и сега, докато оглеждаше плътните й устни, поразяващо сините очи, гъстата, руса коса, усещаше как се изпълва с все по-голяма сигурност. Това бе тя.

— Не трябва да идваш тук съвсем сама — изрече той на глас.

Джил се изсмя презрително и докосна дръжката на късия си меч, не заплашително, а за да му покаже, че далеч не е беззащитна.

— Някога служех в кралската войска — увери го тя. — В Бреговата стража, по-точно.

При тези думи непознатият присви очи и младата жена внезапно почувства, че може би не е трябвало да е толкова откровена с него.

— Как се казваш? — попита монахът.

— А ти? — отвърна на въпроса с въпрос Джил, която с всяка изминала минута ставаше все по-подозрителна.

Пък и наистина, странно си бе да срещнеш абеликански монах толкова на север и то съвсем сам, на някакъв безлюден хълм. Замисли се над историята на Авелин и решението му да се самоотлъчи от ордена си и се зачуди какви ли бяха последствията от една такава постъпка. Ако мълвата за „лудия монах“ бе достигнала до ушите на останалите духовници, това със сигурност не би им се понравило.

— Моето име не е важно за никого — спокойно заяви непознатият. — Освен за едного. За един монах от моя орден, който избяга като страхливец, ограбвайки своето братство.

По лицето на Джил се изписа тревога, ала непознатият продължи безмилостно:

— Да! За Авелин Десбрис аз съм брат Правда. За твоя спътник, момичето ми, аз съм ръката на възмездието, протегнала се чак от Сейнт Мер’Абел, за да си отмъсти и да си възвърне онова, което ни принадлежи.

Още преди той да довърши, Джил вече бе скочила, с гол меч в ръка.

— Нима ще нападнеш един пратеник на църквата? Пратеник, чието име е истинно и справедливо? Пратеник, който идва, за да донесе заслужено наказание на беззаконника, когото наричаш свой спътник?

— Да! — твърдо заяви младата жена. — Ще защитавам Авелин, каквото и да ми струва това. Той не е беззаконник!

Брат Правда се изсмя презрително и се изправи. После, бърз като котка, приклекна и се хвърли напред, описвайки пълен кръг, протегнал крак към меча на противничката си.

С едно ловко движение Джил успя да отдръпне оръжието и ритникът на монаха само го закачи, принуждавайки я да направи крачка назад.

Изпълнен с новопоявило се уважение към младата жена, монахът се приготви за втори скок. Явно наистина я биваше в битките.

— Говори се, че ти също бягаш от закона — подразни я той. — Била си дезертирала от Пирет Тюлм.

Джил дори не трепна.

— Кой знае, може пък Бреговата стража да предложи награда за главата ти — подметна монахът, след което започна нова атака.

Три бързи ритника, всеки — на различна височина, се посипаха върху младата жена. Тя обаче ги избегна с лекота и сама се хвърли в нападение.

Спря я единствено съвестта, осъзнаването на факта, че се кани да убие човешко същество.

Всъщност, нямаше защо да се тревожи — мечът й бездруго нямаше да успее да прониже изкусния монах. Той изчака до последния момент, после се отдръпна съвсем леко встрани и като провря ръка под острието, блъсна го нагоре, като с другата ръка й нанесе силен удар.

Джил незабавно отстъпи назад, ала въпреки това не можа да избегне напълно удара в ребрата и за момент остана без дъх. Олюля се и направи още няколко крачки назад, готвейки се да посрещне следващото нападение.

Когато се съвзе обаче, установи, че той не я бе последвал. Вместо да се възползва от временното си преимущество, монахът стоеше на около четири метра от нея, пъхнал ръка в джоба на кафявите си одежди. После, за нейно огромно изумление, затвори очи.

Миг по-късно всички въпроси излетяха от съзнанието й, прогонени от една-едничка цел — да спре атаката на брат Правда. Макар да не се бе помръднал от мястото си, той се бе впуснал в най-страховитото си нападение и сега Джил трябваше да впрегне цялата си воля, за да се пребори с него, да не му позволи да завземе тялото й!

Нечовешка болка прониза тялото и душата й, същото изпитваше и монахът. Тази мисъл обаче не я утешаваше особено. Усещаше скверното му нахлуване като стена от мрачна сянка, напираща в нея, опитваща се да я прогони от собственото й тяло. За миг й се стори, че е победена, безсилна да се съпротивлява, после осъзна, че това е бойно поле, където предимството е на нейна страна. Та това беше нейното тяло! Впрегна цялата си воля и почувства как силата на мисловната атака отслабва. Представи си се като източник на светлина, като огромно, ярко слънце, което прогонва пъплещата мрачна сянка; тази смъртна обвивка й принадлежеше и с едно последно усилие, тя успя да прогони натрапника.

Мракът се вдигна и тя отвори очи.

Само за да види подигравателно ухиленото лице на монаха на сантиметри от своето. Едва тогава разбра истината, едва тогава проумя, че мисловният двубой е бил просто уловка, от която той бе в състояние да се съвземе много по-бързо от нея.

Разбра го в частицата от секунда, преди всичко да свърши. Разбра, ала това познание й донесе единствено отчаяние, защото врагът вече беше прекалено близо. Надежда нямаше.

Юмрукът му се стовари върху гърлото й и тя се свлече в разкаляния сняг. Един-единствен удар, точен и премерен така, че да не я убие. Не, брат Правда не я искаше мъртва. Задържеше ли я за заложник не само че щеше да я принуди да му каже къде да открие Авелин, но и можеше да я използва като примамка за предателя.

Не, брат Правда я искаше жива, засега. Разбира се, щом се разправеше с изменника, щеше да му се наложи да убие и нея.

И това ни най-малко не го притесняваше.