Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (32)

Глава 31
У дома

През следващите няколко седмици, докато кръстосваха пътищата на кралството, Авелин недвусмислено показа на Джил колко голямо доверие й има — започна да я посвещава в познанието за камъните. В началото използваше традиционни методи, същите, по които беше обучаван той самият, ала бързо установи, че Джил е далеч над нивото на начинаещ ученик. Всъщност, тя показваше заложби почти толкова големи, колкото онези, които отец Йойона бе открил у него самия при първото му съприкосновение с хематита. Авелин знаеше и причината за това. Джил беше силна по природа, ала със сигурност не бе по-силна от него. Само че тя съвсем не беше начинаеща. По време на онова сливане в Дъсбери, се бе сдобила с познание, чието овладяване отнемаше месеци, дори години, на повечето монаси. Затова, колкото по-силно ставаше приятелството между тях, колкото по-голямо доверие си имаха, толкова по-ясно Авелин разбираше, че най-доброто, което може да направи, е отново да използва хематита. От уроците с него полза имаше не само младата жена, но и той самият — при всяко ново сливане научаваше по още нещичко от мрачното й минало.

— Дъндалис — думата се отрони от устните й тежко, като звънливия екот на църковна камбана, който можеше да приканва към ликуване, да вдъхва надежда за по-добър живот и за справедливост в отвъдното, ала можеше и да вещае смърт.

Младата жена прокара пръсти през косата си (която бе пораснала и отново й стигаше до раменете) и подозрително изгледа Авелин.

— Знаел си! — обвинително рече тя.

Монахът само сви рамене.

— Разкрил си миналото ми — продължи Джил, използвайки вълнението, усещането, че е била предадена, за да потисне чувствата, отключени от споменаването на това отдавна забравено име.

Името на родното й село… както и на новото поселище, издигащо се сега на негово място.

— В Палмарис — досети се тя. — Говорил си с Гревис.

— Всъщност — спокойно я поправи монахът, — беше Петибуа.

— Как си посмял?

— Нямах друг избор. Аз съм ти приятел.

За миг Джил не знаеше какво да каже, прекалено объркана от прямите думи на Авелин. След Палмарис двамата бяха поели на север, първо по крайбрежието на Масур Делавал, а после и навътре в сушата. Бяха се движили доста заобиколно и, противно на очакванията на Джил, така и не бяха минали през земи, които да са й дори най-бегло познати. Спомените й започнаха да се пробуждат, едва когато пристигнаха в някакво селце, наречено Края на света, и чуха някой да споменава името „Дъндалис“. Затова сега й се искаше да се разкрещи на Авелин, ала в същото време осъзнаваше, че в последните му думи има голяма доза истина. Наистина, той й беше приятел, един от най-добрите, които бе имала някога. Та нали трябваше само да се сети за безценния дар, който й даваше — умението да борави с магическите камъни, — за да се увери, колко му е скъпа.

— Бягаш от духове, мила Джил — търпеливо обясни Авелин. — Да не би да мислиш, че не виждам болката ти, че не я усещам, като да е моя? Тя се долавя във всяко твое движение, във всяка твоя престорена усмивка. Да, престорена, защото, да си го признаем, кога за последен път си се усмихвала истински?

Сълзи изпълниха очите на младата жена и тя извърна поглед.

— Защото си го правила, убеден съм в това! — продължи Авелин. — Усмихвала си се широко и искрено. Ала то е било преди трагедията, преди призраците, от които упорито бягаш, да започнат да те преследват.

— Защо ме доведе тук?

— Защото тук тези призраци няма къде да се скрият — твърдо заяви монахът. — Тук, в селото, което се издига на мястото на стария ти дом, най-сетне ще се изправиш лице в лице с демоните на своето минало и ще ги прогониш веднъж завинаги, за да познаят и те, и ти покоя, който заслужавате.

Всичко това беше изречено така решително, че Джил не можеше повече да се сърди на Авелин. Той наистина й бе приятел, желаеше й само доброто и несъмнено би дал живота си за нея. И все пак, тя продължаваше да мисли, че постъпката му е погрешна и че той не разбира болката й. Авелин просто не бе в състояние да проумее колко дълбоко е страданието й; Джил също не бе сигурна, ала знаеше, че то е там, спотаило се е и само чака да бъде освободено, за да я погълне.

Младата жена кимна, ала не каза нищо — не й бяха останали повече думи, само страхове, бездънни и обсебващи. Затова влезе в странноприемницата и се качи в малката стаичка, която двамата с Авелин бяха наели. Не знаеше какви спомени ще отключи познатото име, ала знаеше, че иска да е сама, когато това стане.

 

Беше освирепял от гняв. Задавян от безсилна ярост, беше изкъртил вратата на стаята си и дори бе строшил челюстта на една уличница, осмелила се да му предложи услугите си. Палмарис го бе измамил така, както срещата с Доси го бе смутила. Не само че не се бе доближил до жертвата си, ами бе изгубил и малкото следи, с които разполагаше, докато кръстосваше безцелно големия град. Единствено късметът го бе срещнал с някакъв си Билдебург и един женкар на име Грейди Чиличънк, и двамата — отвратителни пияници.

Въпреки това историите им, издрънкани в замяна на няколко халби евтино пиво, се бяха оказали доста интересни. Особено Грейди наистина имаше какво да сподели — само преди месец бил видял майка си, някоя си Петибуа, съдържателка на „Пътя на задругата“, да говори с друг абеликански монах.

— Доста необичайно е да видиш двама от ваш’те по широкия свят — грубовато отбеляза Грейди. — Обикновено си стоите скрити зад манастирските стени, та човек се пита как ли се забавлявате там?

На фона на мръснишкото му държание, намекът беше повече от ясен, и двамата с Конър избухнаха в смях.

Брат Правда трябваше да си представи как му извива врата, за да извика усмивка на устните си — налагаше се да се покаже достатъчно любезен, за да изкопчи всичко, което тези двамата знаеха. В края на вечерта вече бе научил, че монахът (за когото бе почти сигурен, че е Авелин) се е насочил на север, към Дивите земи и едно далечно селце, наричано Тревясал лъг.

По това време на годината нямаше кервани, които да отиват на север от Палмарис — есента беше в разгара си, не след дълго над тези земи щеше да се спусне люта зима, ала за брат Правда това нямаше значение. Без да губи и ден повече, той пое на път, тичайки през по-голямата част от времето, твърдо решен да стопи преднината на Авелин и веднъж завинаги да приключи с всичко това.

* * *

Спомни си едно отдавнашно утро — стоеше на един покрит с дървета склон и съзерцаваше небето и Ореола, засиял с нежните си багри. Спомни си и музиката, която изпълваше хладния въздух, загадъчна и красива. Спомни си още нещо, още някого, който беше заедно с нея тогава — беше му казала нещо за далечната мелодия.

— Момче — прошепна младата жена, макар че нямаше кой да я чуе.

Някакво име, може би „Елбраян“, се опита да строши оковите на забравата, ала заедно с него се надигна и всепоглъщащо чувство на болка и непоправима загуба, отново заплющяха черните криле, накарали я да се затвори в себе си и тласнали я да запрати пламтящия въглен в лицето на Конър Билдебург.

Джил си пое дъх и прогони всички спомени, заключи ги обратно в тъмницата им. Тази нощ младата жена не можа да заспи, ала въпреки това бе готова за път още в ранни зори и, водейки замаяния от умора и махмурлук Авелин, напусна странноприемницата и пое на изток, към селото, наречено Дъндалис.

Пристигнаха късно следобед, когато слънцето вече преваляше, а къщите хвърляха дълги сенки. Къщи, които Джил никога не беше виждала. Беше затаила дъх много преди да стигнат в селото, очаквайки спомените да я връхлетят всеки миг. Нищо такова обаче не се случи. Това беше един Дъндалис, построен върху останките от предишния Дъндалис, и приличаше колкото на предшественика си, толкова и на Тревясал лъг, Края на света и всяко друго гранично поселище… поне на пръв поглед.

Двамата прекосиха цялото село, чак до старата, изпотрошена ограда в северния му край, в самото подножие на възвишението, което се издигаше отвъд.

Възвишението!

— Оттук видях Ореола — наруши мълчанието Джил.

Авелин се усмихна, ала усмивката му бързо помръкна — припомнил си бе кога той бе видял Ореола по-ясно от всеки друг път. Беше насред морето, по време на най-важното пътуване в живота му.

— Беше толкова истинско — прошепна младата жена, повече на себе си, отколкото на Авелин, успокоена, че поне тази мъничка частица от предишния й живот е действителна, а не плод на въображението й.

Защото в този миг, докато гледаше възвишението, което разделяше селото от долината с вечнозелените дървета и белия еленов мъх, възвишението, играло толкова важна роля в отминалия й живот, Джил почувства, извън всякакво съмнение, че споменът й за онова магическо утро, обагрено от сиянието на Ореола, е съвсем истински. Нещо повече, в този миг тя отново се почувства както тогава, свободна от оковите на физическото си тяло, частица от безкрайната вселена.

— Момчето — промълви тя и Авелин я изгледа заинтригувано.

— Имало е и още някой?

— Някой скъп за мен — кимна младата жена.

После всичко свърши, споменът отлетя и тя отмести поглед към селото, само за да се обърне към оградата миг по-късно:

— Тук си играехме. Изкатервахме се до най-горната греда и тръгвахме по нея, за да видим кой ще издържи най-много.

— Ние?

— Аз и приятелите ми — отвърна Джил, без да се замисли.

Авелин се надяваше, че с въпроса си ще я накара да си спомни името на някой от тези изгубени приятели, ала не бе особено разочарован, когато това не стана. Решението му да дойдат на север се оказа правилно — едва-що бяха пристигнали в Дъндалис и ето че тя си бе припомнила повече неща, отколкото през всичките години след трагедията.

— Бънкър Кройър — неочаквано каза тя, а по лицето й се изписа любопитство.

— Приятел?

— Не — поклати глава Джил и посочи старата ограда. — Това беше неговият корал. Коралът на Бънкър Кройър.

Широка усмивка огря лицето на Авелин, но той побърза да я изтрие, когато младата жена се обърна към него, без да се мъчи да прикрие раздразнението си. Всичко се завръщаше, ала бавно, мъчително бавно, а тя започваше да става нетърпелива.

— Да вървим да намерим място за нощуване — предложи монахът. — На идване май минахме покрай една странноприемница.

Още щом наближиха вратата на „Виещата Шийла“, голямата пивница, издигаща се насред Дъндалис, Авелин разбра, че още един спомен — и то невероятно силен — трябва да бе връхлетял Джил при вида й. Младата жена беше като вцепенена и не можеше да откъсне поглед от основите на сградата, а изражението й бързо се менеше — от любопитство към страх и от страх — към всепоглъщащ ужас.

Обърна се, цялата разтреперана, и ако Авелин не я беше хванал, щеше да побегне. Всъщност монахът подозираше, че оставили я, Джил ще избяга чак в Тревясал лъг, чак в Края на света, чак в Палмарис!

— Това място ти е познато — рече той, без да я пуска.

Младата жена с мъка си поемаше дъх, ноздрите й бяха пълни с миризмата на пушек, гъст, черен дим. Въпреки че бе на открито, струваше й се, че се задушава, сякаш е затворена натясно и не може да излезе.

— Виждала си го и преди! — настоя Авелин и я разтърси.

Джил изръмжа и се отскубна от ръцете му, после впери поглед в каменните основи на сградата.

— Тук се скрих — с мъка успя да изрече. — Криех се, докато селото наоколо гореше. Криех се, докато писъците…

Силен хлип я задави и тя не можа да продължи. Олюля се и ако Авелин не я беше уловил, сигурно щеше да падне.

Но в Дъндалис нямаше друга странноприемница, освен това не я беше довел чак дотук, само за да й позволи отново да избяга от миналото си. Нае една стая (единствената свободна в момента), като изрично обясни на добродушния ханджия, че между него и младата жена няма абсолютно нищо и че са просто добри приятели, тръгнали заедно на път. За първи път си даваше труда да обяснява някому какви са отношенията му с Джил, помисли си Авелин, докато я водеше нагоре по стълбите. Тук навярно щяха да останат по-дълго от обикновено и понеже селото беше малко, искаше му се да защити доброто й име. В Дъндалис я очакваха достатъчно изпитания и без да й се налага да понася злостни подхвърляния от местните сплетници.

Джил заспа още щом си легна, надвита от умора и вълнение. Авелин дълго стоя край нея, боейки се да не я споходят кошмари.

Тя обаче спеше дълбоко, прекалено изтощена, за да сънува. Най-сетне монахът почувства, че повече не може да устоява на шума, носещ се от общата стая на приземния етаж. Сигурен бе, че почти цялото село се е събрало там долу и при всичката си любов към Джил (а той наистина я обичаше като родна дъщеря), той също си имаше свои нужди.

Не след дълго вече беше слязъл, пиеше и приказваше пред многолюдната тълпа (повече от обикновено, тъй като мнозина трапери бяха слезли в селото, за да се запасят с провизии за идващата зима). Корави бяха жителите на Дъндалис, упорити и затворени, мъже и няколко жени, които оцеляваха благодарение на верните си оръжия и на находчивостта си. Много скоро Авелин вече спореше разгорещено с някакъв пияница, настоявайки, че място с мрачна история, като тази на Дъндалис, би трябвало да е по-подготвено да се справи с опасността.

И когато траперът подигравателно заяви, че най-опасното нещо по тези земи били срещащите се от време на време прегладнели ракуни, брат Авелин без колебание му заби един юмрук право в лицето.

Когато се свести, Авелин установи, че е останал сам с ханджията, а върху едното му око има голямо парче сурово месо.

— Ам’че да! — заяви той. — От години не съм виждал хора да се бият толкова добре.

Белстър се разсмя. Жителите на Дъндалис наистина бяха корави и едно сбиване не само че не можеше да ги уплаши, ами дори им се струваше приятно разнообразие. И, колкото и да бе странно, Авелин, който се беше бил наистина добре (макар и да не го помнеше), си бе спечелил искреното им уважение, въпреки че повечето от посетителите в кръчмата го смятаха за напълно луд.

Най-сетне Белстър спря да се смее и му подаде къс хартия. Сметка.

— Решиха, че последните питиета трябва да са от теб — осведоми го той.

— Ам’че да! — провикна се Авелин и, широко усмихнат, бръкна в кесията си.

Усмивката му стана много по-топла и мека, когато, малко по-късно, се качи в стаята и видя спящата Джил, свита на кълбо под завивките, досущ като изгубено малко момиченце. Той коленичи край леглото й и я помилва по косата, после се наведе и я целуна по бузата.