Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (30)

Глава 29
Една-едничка цел

Дадоха му само два камъка — гладък, жълтеникав слънчев камък и тъмночервен гранат, полиран до съвършенство. Първият (един от най-ценните в съкровищницата на манастира) беше в състояние да защити притежателя си от повечето камъни, да прочисти значителна площ от всяка магия и така да обезсили заклинанията, произнесени в нейните граници. Гранатът пък долавяше и най-слабата магия и именно той щеше да му показва пътя. Това бяха оръжията, с които брат Правда щеше да открие и унищожи Авелин.

Потегли от манастира една свъсена утрин, възседнал пепелявосива кобила, не особено бърза, но затова пък издръжлива. Послушното животно можеше да върви часове наред, а брат Правда, напълно посветен на жизненоважната си цел, я изцеждаше до краен предел.

Първо се отправи към Йоманеф, родното село на Авелин Десбрис, на около триста мили от Сейнт Мер’Абел. Когато стигна там, се изкачи на малкия хълм, на който беше разположено гробището, откри камъка, издигнат върху гроба на Аналиса Десбрис и със задоволство установи, че името на Джейсън Десбрис все още го няма там.

— Дошъл си да ми кажеш нещо за Авелин? — попита още от вратата възрастният мъж, който му отвори — кафявите одежди на брат Правда веднага издаваха откъде идва.

Простичкият въпрос, зададен така искрено, подразни монаха.

— Мъртъв ли е? — уплашено попита Джейсън.

— А трябва ли? — сопна се брат Правда.

Възрастният мъж примигна стреснато, после поклати глава.

— Къде ми е възпитанието! — извини се той и се отдръпна, за да пусне гостенина да влезе.

Монахът се възползва от поканата, свел глава, за да прикрие жестоката си усмивка.

— Просто реших, че посещение на човек от Ордена трябва да е свързано с него — обясни Джейсън. — И понеже не е лично Авелин…

— Къде е той? — грубо го прекъсна брат Правда и старецът усети как изтръпва от ледения му тон.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Не е ли в манастира?

— Знаеш ли за дългото му пътуване? — продължи да разпитва монахът все така рязко.

Джейсън поклати глава — объркването му беше явно и съвсем искрено:

— За последен път го видях през есента на лето Господне осемстотин и шестнайсето, когато го предадох на грижите на Абеликанската църква, в ръцете на Бог.

Брат Правда усети, че му вярва, но това само още повече го разлюти. Беше се надявал да изкопчи това-онова от Джейсън Десбрис, поне намек за пътя, по който можеше да е поел синът му, та да приключи с мръсната си задача бързо и лесно. Ала Авелин очевидно не се бе върнал вкъщи или поне не се бе свързал с баща си и сега монахът не знаеше как да постъпи. Дали трябваше да убие стареца, та върнеше ли се Авелин след време, да не разбере, че някой е по петите му? Или щеше да бъде по-добре да разсее подозренията на Джейсън, като измисли някаква благовидна причина за посещението си?

Не, това беше невъзможно, осъзна той още щом си го помисли — ако някога Авелин си дойдеше у дома и научеше, че някой от манастира е идвал у тях, веднага щеше да се досети, че са търсили информация за него. От друга страна, разправеше ли се със стареца сега, местните власти щяха да го бележат като убиец и навярно щяха да го преследват.

Оставаше му още един изход.

— Опасявам се, че нося лоши новини — рече той с цялата убедителност, на която беше способен (а тя съвсем не беше много). — Синът ти наистина е мъртъв.

Джейсън тежко се облегна на масата, състарен сякаш с двайсет години.

— Падна от стената — продължи брат Правда. — В залива Вси светии. Така и не открихме тялото му.

— Тогава защо идваш тук и разпитваш къде е? — остро попита някой и в стаята нахлу едър мъж, навярно с около десетина години по-голям от Авелин.

В тъмнокафявите му очи гореше ярост, ала брат Правда се престори, че не го забелязва. Цялото му внимание остана насочено към Джейсън — на всяка цена трябваше да прикрие истината за предишните си въпроси.

— Авелин се отправи на най-дългото пътуване — тихо рече той и духовният смисъл, който уж вложи в думите си, като че ли поуспокои разгневения Тенегрид, брата на Авелин.

— Той е вече при Бог — довърши умиротворително, ала Тенегрид се изпречи пред него и го изгледа заплашително:

— Нали каза, че така и не сте открили тялото му?

— Прекалено високо е — спокойно обясни монахът, скръстил ръце пред себе си.

Широките ръкави на одеждите ги скриваха, та Тенегрид не можеше да види стиснатите му юмруци.

— Махай се оттук! — заповяда братът на Авелин. — Махай се, вестителю на злото, който идва, за да ни измъчва с празните си въпроси, преди да каже истината!

Очевидно бе, че този гневен изблик е просто отдушник на много по-силно чувство и съвсем не е насочен към монаха. Тенегрид бе дълбоко наранен — както от гледката на страдащия си баща, така и от вестта за смъртта на брат си. Брат Правда добре разбираше това, ала в гърдите му нямаше и зрънце жал.

Въпреки това, злият монах може би щеше да остави нещата така, ако Тенегрид не бе допуснал фатална грешка.

— Върви си! — повтори братът на Авелин и като го сграбчи за рамото, побутна го към вратата.

По-бързо отколкото човешкото око бе в състояние да види, юмрукът на брат Правда се стрелна и се стовари върху гърлото на Тенегрид. Изненаданият мъж политна назад, опита да се подпре на някакъв стол, но не успя да се задържи и се строполи на земята.

Винаги готов да убива, жестокият монах трябваше да впрегне цялата си воля, за да се обърне и да си тръгне. Изгаряше от желание да излее едва сдържаната си ярост върху брата на омразния Авелин, да му откъсне главата пред очите на родния му баща, а после бавно и мъчително да умъртви и Джейсън. Това обаче би било неразумно и най-вероятно би затруднило неимоверно изпълнението на същинската му задача — да залови мерзкия предател.

— Аз и братята от Сейнт Мер’Абел искрено съжаляваме за загубата ви — увери той Джейсън.

Възрастният човек премести невярващ поглед от сина си, който все още лежеше на земята, попипвайки раненото си гърло, към монаха, който излезе от къщата, без да каже нищо повече.

Единствената му надежда да открие някаква следа, която да го отведе до Авелин, се бе стопила безвъзвратно, така че на брат Правда сега не му оставаше друго, освен да прибегне до магия. Дошло бе време да извади граната, наричан още Драконов взор, заради способността си да долавя и най-слабото магическо излъчване. Тръгна си от Йоманеф малко след това — никъде в това жалко село и околностите му нямаше и следа от магия. Онова, което откри в Йоманеф, бе по-лошо и от най-изстиналата диря — тук диря просто нямаше.

А светът беше толкова широк.

Първият му досег с магия дойде няколко дни по-късно, когато се натъкна на някакъв керван. Един от търговците притежаваше камък — призна си го, когато брат Правда го хвана натясно в една от покритите каруци. Всъщност ставаше въпрос за съвсем малко късче диамант, много полезно за дълги пътувания, тъй като спестяваше на притежателя си необходимостта от свещи и мазнина.

Не след дълго монахът отново бе на път, насочвайки се на север. Беше решил, че Урсал, най-големият град в Хонс-де-Беер, е добро място за начало на търсенията му. Естествено, добре разбираше и какви недостатъци крие подобен план. В Урсал със сигурност щеше да има не един и двама търговци, притежаващи магически камъни — в крайна сметка, манастирът ги продаваше в немалки количества. Гранатът щеше да го повежда ту в една, ту в друга посока, повечето от които — без изход. Все пак, като имаше предвид ограничените възможности на Драконовия взор (камъкът долавяше единствено магически излъчвания, чийто източник се намираше на не повече от стотина-двеста метра), брат Правда пак щеше да има много по-голям шанс да се натъкне на следа от Авелин, отколкото в необятните и пусти простори на централен и северен Хонс-де-Беер.

Не беше изминал и една трета от пътя до Урсал, когато плановете му неочаквано се промениха, а ледената диря, която уж следваше, изведнъж се нажежи до червено.

Всичко стана съвсем случайно, в някакво селце, прекалено малко, за да си има дори име. И точно през това селце преди време, на път за Дъсбери, беше минал някакъв „луд монах“. Реакцията на селяните при вида на кафявите му одежди, веднага подсказа на брат Правда, че не ще да е първият абеликански монах, отбил се в селото наскоро. Щом го зърнеха, хората се сепваха, после обаче, видели, че този монах не е същият, въздъхваха облекчено.

На въпросите му отговаряха с готовност, дори се надпреварваха да разказват за „лудия монах“, който дошъл при тях с приказки за надигащо се зло и предизвикал масово сбиване в кръчмата. Един мъж дори показа на брат Правда счупената си ръка.

— Не ще да е добре за църквата, тъй ми се чини — отбеляза пострадалият. — Туй дето се разхожда насам-натам и троши ръцете на хората, де.

— Ами да — намеси се и кръчмарят, — чувам, че не един и двама се отрекли от Сейнт Гуендолин след битката.

— А той от Сейнт Гуендолин ли беше? — поинтересува се брат Правда, разпознавайки името на един манастир, усамотена крепост, която се намираше на около два часа път на изток.

Мъжът със счупената ръка сви рамене и се обърна към съдържателя на пивницата, но той също не знаеше.

— Ама дрехите му бяха като твоите — бе единственото, което можа да каже.

Брат Правда изгаряше от желание да попита дали „лудият монах“ не е носел у себе си магически камъни, но добре разбираше, че двамата мъже пред него надали можеха да знаят подобно нещо, освен това не искаше да се разкрива пред никого — задачата му щеше да стане още по-трудна, ако Авелин разбереше, че някой е по петите му.

Затова брат Правда се задоволи само с описанието на непознатия монах и макар че то не се покриваше напълно със спомените му за Авелин, все пак в него имаше предостатъчно храна за размисъл. Ето как изведнъж се сдоби и с описание, и с име („лудия монах“), и с посока — всички селяни бяха категорични, че монахът е поел по западния път, придружаван от красива, около двайсетинагодишна жена.

Още топла, следата водеше брат Правда от град на град, чак до Дъсбери. Откъдето и да минеше, научаваше нови и нови неща — в едно от сбиванията, предизвикани от него, например, „лудият монах“ запратил двамина селяни чак в другия край на стаята, с помощта на някаква синя мълния.

Графитът!

Само месец след като бе тръгнал от малкото селце, уверен, че най-сетне е на прав път и бавно, но сигурно топи преднината на своя враг, брат Правда прекрачи укрепените порти на Палмарис.

Два дни по-късно, с помощта на Драконовия взор вече бе усетил силни магически вибрации, долитащи от североизточната част на града, там, където бяха разположени къщите на палмарските големци. Убеден, че жертвата му е близо, чувствайки се като ловуващ лъв, канещ се да скочи върху престаряла, изтощена зебра, той се втурна натам, като разбутваше тълпите по улиците и събаряше всеки, който не успееше да се отдръпне достатъчно бързо от пътя му. Забави крачка, едва когато стигна до къщата, иззад чиито порти долиташе магията. А сградата наистина беше внушителна, построена само от най-скъпи материали — гладък, снежнобял мрамор от юг, тъмни греди от Гористите земи и най-различни градински украшения, които можеха да идват единствено от галериите на най-изкусните урсалски скулптори. Първата мисъл на брат Правда бе, че Авелин е сключил някаква сделка с този очевидно заможен търговец, може би да му покаже някой и друг номер с камъните срещу добро заплащане, нещо като придворен шут. Помъчи се да убеди сам себе си, че наистина е станало така, макар и да разбираше, че подобно предположение е повече от нелепо. Нима действително вярваше, че Авелин, за когото нямаше нищо по-свято от камъните, е способен да ги принизи дотам, че да ги превърне в забавление за някакъв преситен търгаш? Само в най-краен случай, отговори си сам брат Правда, и тъй като Авелин надали бе стоял в Палмарис повече от две седмици, нямаше откъде да знае за тази къща.

Оставаше още една възможност… и тя никак не му се нравеше. Имаше само един начин да провери, затова той прескочи портата и се озова в предния двор, тих като котка. За щастие, там имаше високи храсти и гъст жив плет, така че можеше да се добере до вратата на къщата, без да рискува някой да го забележи.

Не бе направил и няколко крачки, когато до ушите му достигна свирепо ръмжене.

Миг по-късно видя и самото куче — едър, черно-кафяв звяр с масивна глава и огромна паст, пълна с остри, бели зъби. Животното се поколеба само за секунда, после яростно се хвърли срещу него, злобно оголило зъби.

Монахът приклекна и като подви крака под себе си, застина в готовност, без да сваля поглед от бързо приближаващия се звяр. Животното вече бе на сантиметри от него и тъкмо се канеше да го захапе за гърлото, когато брат Правда скочи във въздуха, с крака присвити до тялото.

Кучето рязко спря, ала устремът му беше прекалено голям, за да успее да смени посоката на нападението си, затова нямаше какво да стори, когато монахът се стовари върху него, ритайки с все сила.

Злощастното животно рухна на земята с жално скимтене, после замлъкна и остана да лежи напълно неподвижно, с прекършен гръбнак и пробити дробове.

Спокоен, че вече няма кой да издаде присъствието му, брат Правда се насочи към къщата. Реши да не се церемони много-много, затова отиде до вратата и потропа силно с месинговото чукало, поредната скъпа вещ, издялана във формата на подигравателно ухилено лице.

Вдигна крак още щом видя бравата да се завърта и в мига, в който вратата започна да се отваря, изрита я с все сила, запращайки нищо неподозиращия прислужник на земята.

— Господарят ти? — попита рязко, ала слугата, прекалено изплашен, за да отговори, само избъбри нещо неразбираемо.

— Господарят ти? — повтори монахът и като го сграбчи за яката, го вдигна във въздуха.

— Не се чувства добре — едва успя да смотолеви прислужникът.

Брат Правда го зашлеви през лицето, после го стисна за гърлото толкова силно, че ужасеният мъж веднага разбра — непознатият нямаше да се поколебае да му изтръгне гръкляна с голи ръце. Разтреперан, той посочи някаква врата в другия край на преддверието.

Брат Правда прекоси помещението, влачейки злощастния прислужник със себе си. Когато стигна до вратата обаче, му се наложи да го пусне, почувствал магическите вибрации, които долитаха от съседната стая… вибрации, разбра той веднага, насочени към него.

Бързо извади слънчевия камък и задейства защитните му сили. Атаката беше сравнително силна, макар да очакваше повече от могъщия Авелин. Все пак, слънчевият камък бе изключително мощен, а, защитата, която даваше бе по-пълна от тази на далеч по-често използвания хризоберил, простичък, ала непробиваем щит срещу всяка магия. Само след миг, брат Правда беше обгърнат от жълтеникаво сияние и вълните, прииждащи иззад вратата, вече не можеха да му навредят.

С разкривено от омраза лице, той стовари тежкия си ботуш върху вратата, тя обаче не се отвори. Рита я отново и отново, докато най-сетне дървото поддаде и разкри човека от другата страна — едър, пищно облечен мъж, застанал до солидно дъбово писалище и стиснал арбалет в ръце.

— Имаш само един изстрел — спокойно заяви монахът и влезе в стаята, впил поглед в лицето на търговеца. — Един-единствен изстрел, а не успееш ли да ме убиеш с него, обречен си на бавна и мъчителна смърт.

Ръцете на мъжа се разтрепериха, в това брат Правда беше сигурен и без да свежда поглед към тях. Търговецът пребледня и неволно задъвка долната си устна, по челото му изби ледена пот.

— Да не си посмял да се приближиш! — нареди той с цялата смелост, на която беше способен.

Монахът спря.

— Можеш ли да ме убиеш? — попита той, а устните му се изкривиха в жестока усмивка. — Това ли искаш?

— Искам само да защитя онова, което ми принадлежи — отвърна търговецът.

— Аз не съм ти враг.

Едрият мъж го изгледа невярващо.

— Помислих те за друг — спокойно обясни брат Правда и като му обърна гръб, затвори вратата толкова плътно, колкото разкривената й каса позволяваше.

Докато го правеше, забеляза скупчилите се в преддверието слуги и се усмихна насмешливо.

— Преследвам един опасен беглец — обясни той с обезоръжаваща усмивка, когато отново се обърна към търговеца. — Беглец, който използва магията на камъните. Не вярвах, че друг, освен него, я владее толкова добре.

— Винаги съм готов да помогна на братята от Сейнт Прешъс — заяви едрият мъж и най-сетне свали арбалета, при което монахът едва успя да прикрие ехидната си усмивка.

— Сейнт Мер’Абел — поправи го той. — Прекосих цял Хонс-де-Беер и този път наистина вярвах, че жизненоважната ми мисия е към своя край. Прости грубото ми нахлуване — абат Маркварт ще възстанови всички причинени от мен щети, разбира се.

Търговецът, чието лице се проясни при споменаването на абата, само махна с ръка.

— Как я кара старият Маркварт? — попита той дружески и брат Правда отново трябваше да стисне зъби, за да не избухне — как смееше този жалък окаяник да говори за абата на Сейнт Мер’Абел по този начин, сякаш му бе равен!

Очевидно си бе имал вземане-даване с него (откъде иначе можеше да се сдобие с толкова могъщ камък), ала брат Правда познаваше естеството на отношенията между монасите и външния свят много по-добре, отколкото търговците. Абат Маркварт никога не отказваше да приеме парите им, ала не и в замяна на своето уважение.

— Дали не мога да ти помогна в търсенето? — предложи едрият мъж, после се плесна през челото. — Ама къде са ми обноските! Казвам се Фоло Досиндиен, Доси за приятелите ми. И за стария Маркварт, разбира се! Сигурно си гладен и жаден след целия този път?

И като вдигна ръка, накани се да повика някой слуга; брат Правда обаче го спря.

— Нямам нужда от нищо.

— Нищо, освен малко помощ в издирването, нали? — пошегува се търговецът.

Монахът го изгледа заинтригувано. Човекът пред него имаше поне един могъщ камък, най-вероятно хематит. А с него, отлично знаеше той, можеха да се правят много неща.

— Търся един монах от Ордена — обясни той. — Известен като „лудия монах“.

Търговецът сви рамене — прякорът очевидно не му говореше нищо.

— В Палмарис ли е?

— Най-малкото е минал оттук. Преди не повече от две седмици.

Търговецът приседна зад писалището си и се замисли.

— Ако пътува из Хонс-де-Беер като изгнаник, сигурно е отседнал някъде из бедняшките квартали край пристанището — предположи той накрая и вдигна очи към гостенина си. — Палмарис е голям град.

Брат Правда го гледаше без да мигне.

— Аз ти казах името си — напомни му търговецът.

— Аз нямам име — студено заяви монахът и в стаята отново се възцари напрежение.

Доси се покашля:

— Е, да — рече. Ще ми се да можех да помогна повече на един от хората на Маркварт.

Брат Правда присви заплашително очи — никак не му харесваше как някакъв глупак се опитва да поеме контрола над случващото се и над него самия, като говори толкова фамилиарно за игумена на манастира.

— Обаче има едно място — прошепна едрият мъж изведнъж и затворнически се приведе към гостенина си, — където човек може да потърси отговори. Отговори на всички въпроси в целия свят!

— Ала не и преди да сме похапнали — добави той след малко и отново се облегна назад. — Ще те нагостя така, както никой в Палмарис не може, та като се върнеш в Сейнт Мер’Абел да кажеш на Маркварт някоя добра дума за стария му приятел.

Брат Правда остави търговеца да стори, каквото е намислил и много скоро установи, че хвалбите му изобщо не са били пресилени. Слугите — мъжът, когото монахът беше повалил в преддверието и три жени (едната от тях — безспорно много красива) — носеха ястие след ястие, всичките приготвени от най-крехко месо и най-сладки плодове. Сочно агнешко и дебели парчета вкусно еленско месо, залети с гъст, кафяв сос и с много гъби; портокали, чийто сладък сок потичаше по ръцете в мига, в който започнеха да ги белят, както и огромни, жълти пъпеши, каквито монахът не бе виждал досега и които бяха по-сладки от всичко, което беше вкусвал някога.

Яде и пи, без да прекалява с нищо, и когато около два часа по-късно най-сетне приключиха с обяда, облегна се в стола си и остави домакина да говори.

А той точно това и стори — приказваше ли, приказваше, разправяше му за отношенията си с различните манастири на Хонс-де-Беер, та дори със Сейнт Бругалнард в далечен Алпинадор. Брат Правда добре разбираше, че от него се очаква да се покаже впечатлен и той положи немалко усилия да си придаде заинтригуван вид, докато минутите бавно се точеха. Доси като че ли нямаше никакво намерение да спира и прекъсваше „вълнуващите“ си разкази, само за да се оригне звучно; толкова бе погълнат от чувството за собствената си значимост, че почти бе забравил за събеседника си. Сигурно, помисли си монахът, беше свикнал при него да идват хора в нужда, хора, които го молеха за помощ или услуга, и просто нямаха друг избор, освен да го слушат безропотно, преструвайки се, че наистина им е интересно. Ето как Доси дори не предполагаше колко досаден и смешен е в действителност.

Ала брат Правда също имаше нужда от него или поне предполагаше, че търговецът може и да успее да му помогне, затова остана да седи край масата и да го слуша търпеливо, дълго след като слънцето залезе.

Най-сетне, толкова внезапно, че монахът едва не подскочи на стола си, така неочаквано го извадиха от полусъненото му състояние, Доси заяви, че е време да получат някои отговори и че най-добре било да го сторят на тъмно.

Въпреки че наостри уши, в действителност брат Правда не очакваше да научи кой знае какво. Глупакът сигурно щеше да използва хематита, за да се всели в телата на неколцина кръчмари от бедняшките квартали и така преобразен, да поразпита за „лудия монах“.

Каквито и съмнения да имаше монахът, все пак последва домакина си в кабинета с дъбовото писалище. След като нареди на слугата си да донесе още един стол и да го сложи пред бюрото, Доси подкани гостенина си да седне и да се отпусне.

— Мога и аз да отида — предложи той, ала изражението му красноречиво говореше, че никак не му се ще да го прави.

Брат Правда продължи да седи безучастно, сякаш случващото се около него не го интересува особено.

— А защо сам не провериш? — предложи търговецът, сякаш току-що се бе сетил за тази възможност. — Какво ще кажеш да отидеш ти?

— Да отида?

— За да намериш отговорите, които търсиш.

— Не знам за какво място ми говориш — призна брат Правда. — Единственото, което знам, е, че притежаваш магически камък.

— О, тук става въпрос за нещо много повече! — подразни го Доси и като бръкна под ревера на скъпата си сива жилетка, извади голяма декоративна карфица и я поднесе към очите на госта си.

Сега вече на монаха му беше много по-трудно да се преструва на безразличен. Както и предполагаше, камъкът в средата беше хематит, овален, наситеносив и съвършено гладък. Около него обаче, впримчени в златната обковка, имаше десетина кръгли, прозрачни кристалчета. Брат Правда не можа да ги различи веднага (не на последно място, защото не бяха от един и същ вид), ала в едно беше сигурен — те всички бяха надарени с магия и по някакъв начин бяха свързани със свойствата на хематита.

— Мое творение — похвали се търговецът. — Най-забавното на камъните е да измислиш как точно да ги съчетаеш, нали?

„Най-забавното“, повтори си монахът наум и усети как с всяка изминала минута омразата му към наглия глупец и пренебрежението му към такива свети неща като камъните, нараства.

— Най-обикновен кварц — обясни Доси и поглади ръба на брошката. — За проницателен взор.

Гадателски камък, спомни си най-сетне брат Правда; постепенно започваше да разбира за какво става въпрос. С помощта на прозрачния кварц човек можеше да види много, много надалеч, а ако съчетаеше силите му с тези на хематита…

— Тази брошка ще те отведе там, където ще откриеш всички отговори, които ти трябват — увери го Доси. — Място, за което знам само аз. Домът на един приятел, един много могъщ приятел, от който дори старият Маркварт би се впечатлил.

Напълно погълнат от възможностите, които думите на търговеца разкриваха пред него, монахът почти не чу поредното пренебрежително споменаване на абата. Любопитството му отдавна бе отстъпило място на тревога — със самото си същество усещаше, че този път се е натъкнал на нещо наистина опасно. Припомни си уплахата, с която търговецът едва-едва бе предложил сам да отиде до това загадъчно място, а по лицето му се смесваха краен ужас и тръпно вълнение. Кое ли създание можеше да предизвика такава реакция? Какво ли имаше в края на това духовно пътешествие?

Внезапно монахът усети, че го побиват ледени тръпки. Орденът май трябваше сериозно да се замисли дали да продължи да продава камъни на глупци като Доси.

Тези въпроси отлетяха така бързо, както се бяха появили — освен всичко друго, брат Правда бе специално обучен да не поставя под съмнение решенията на своите господари.

— Върви — подкани го търговецът и му подаде брошката. — Остави камъкът да те води. Той знае пътя.

— Трябва ли да обсебя нечие тяло?

— Камъкът знае пътя — повтори Доси спокойно и някак лукаво.

Част от брат Правда, онези полумъртви, дълбоко заровени късчета, останали от предишното му аз, осъзна, че изражението на търговеца е досущ като на пакостлив хлапак, който подтиква някой малчуган да извърши беля.

Въпреки това взе брошката и я поглади, без да сваля очи от Доси. Добре разбираше колко уязвимо ще бъде физическото му тяло, докато духът му броди незнайно къде, ала силно се съмняваше, че търговецът ще се осмели да нападне един от пратениците на абат Маркварт. А дори и да го стореше, той винаги можеше да проникне в тялото му с помощта на хематита. Доси също го знаеше, така че, каза си монахът, май наистина нямаше за какво да се тревожи.

И така, брат Правда се облегна в стола си, затвори очи и се остави на магията да го погълне. Представи си хематита като тъмно езеро, в което бавно нагазваше, а светът край него се размиваше, докато не се стопи напълно. После духът му се отдели от тялото и се огледа наоколо. Прозрачните кристали около хематита неустоимо го привличаха със сила, каквато монахът никога досега не бе усещал и на която не можеше да устои. Заля го вълна от съмнения — дали постъпва правилно, като се впуска в това пътуване към неизвестното, дали Орденът не трябва веднъж завинаги да престане да продава камъни на всякакви идиоти; струваше му се, че край него плющят черни крила и разбиват решителността му на безброй късчета.

И ето че вече потъваше в кристалното сияние, далеч от стаята, от тялото си, от глупавия търговец.

След това полетя, по-бързо от мисълта. Време и пространство се изкривиха. Онова, което преди секунда му се бе струвало като дълъг час, сега бе просто кратък миг; онова, което изглеждаше като безкрайна равнина, той прекосяваше с една-единствена крачка. Все напред летеше брат Правда, на север към Дивите земи, над огромни езера и вековни гори, над върхове и чукари. Неведнъж беше сигурен, че ще се блъсне в някой особено остър зъбер, само за да го избегне в последната възможна секунда. Никога не си бе представял, че е възможно магия да бъде настроена до такова съвършенство, че цялата мощ на кристалите може да бъде съсредоточена с такава сила върху една точка. Това беше нещо опасно и неразбираемо за него, а той знаеше за камъните повече от когото и да било на този свят, с изключение единствено на абат Маркварт и Авелин Десбрис!

Най-сетне остави високите планини зад гърба си и се озова над просторна и дълбока долина, обградена от всички страни от остри върхове. Далеч под него се чернееха многочислени войски. Искаше му се да се спусне надолу, за да види какви създания се сбират в такива огромни количества, ала волята на кристалите беше прекалено силна и все така го тласкаше напред, към планината, която се издигаше отвъд. Висока и самотна, с гъст дим, виещ се над върха й и покрит с дървета южен склон, от нея тръгваха два черни ръкава и обграждаха гъмжилото в долината.

Брат Правда едва не припадна, напълно зашеметен от скоростта, с която започна да профучава през изникналата на пътя му плетеница от тунели. Всеки остър завой го разтърсваше от глава до пети, макар физическото му тяло да бе на стотици мили оттам; при всяко внезапно хлътване и рязко изкачване светът наоколо се замъгляваше, а мислите му се разпиляваха.

Най-сетне стигна до тежки бронзови двери, върху които бяха вдълбани хиляди сложни символи. Вратата се открехна едва-едва и духът се промъкна вътре. Озова се в огромна зала, покрай чиито стени бяха наредени каменни колони във формата на гигантски войни, и вниманието му начаса бе привлечено от пиедестала, който се издигаше насреща му. Там, това брат Правда почувства още с влизането си, седеше най-могъщото създание, което някога бе виждал, създание, чиито мощ и първична злина сякаш се надсмиваха над самия живот.

Кристалите най-сетне го освободиха от примката си и той се изправи пред пиедестала. Обикновено отделилите се от телата си духове бяха невидими, ала не и тук. Брат Правда сякаш си бе възвърнал физическата обвивка, с тази разлика, че сега беше сив и така прозрачен, че виждаше каменния под, върху който беше стъпил.

Не за това обаче мислеше монахът, не и докато страховитото чудовище го гледаше подигравателно само на метър-два от него. Какъв ли звяр беше това, трескаво се питаше брат Правда, докато погледът му обхождаше червеникавата кожа, черните очи, прилеповите крила, рогата, хищните нокти. Какво изчадие на преизподнята се бе пръкнало в материалния свят? Какъв демон?

За негов ужас, отговорът беше очевиден и осъзнаването му заплашваше да изпепели мозъка му, да го раздроби на хиляди безпомощни късчета. Той знаеше! Знаеше истината от уроците, от годините, през които наставниците му ден след ден бяха насаждали у него страх от него, най-голямото зло, врага на техния Бог.

Той знаеше!

— Значи уби глупака Доси и му открадна съкровището? — попита го телепатично чудовището и в този миг монахът почувства как някой нахлува в съзнанието му, страховита атака, която не можеше да отблъсне.

Внезапно усети как му отнемат всяка мисъл, всяко намерение, самата му същност. Спаси го единствено обзелото го отвращение, което запрати духа му обратно, като камъче, изстреляно от прашка — навън от залата и главоломните тунели, обратно към многохилядните армии (армии на злото, сега вече знаеше това!), над планини и гори, над езера и равнини, обратно в Палмарис и кабинета на Фоло Досиндиен. Духът му се завърна в обвивката си толкова устремно, че тялото му едва не падна на пода.

— Е, научи ли онова, което търсеше? — попита го Доси в мига, в който го видя да отваря очи.

Брат Правда се взря в безумното му изражение и там съвсем ясно откри докъде срещите с онова създание бяха довели безразсъдния търговец. Искаше му се да разтърси човека пред себе си, да го попита знае ли какво е сторил, осъзнава ли какво зло е пробудил, ала още щом си го помисли, разбра, че е твърде късно. За този мъж отдавна нямаше спасение, а посещенията му сигурно бяха разпалили опасното любопитство на демона.

Преди Доси да успее да каже каквото и да било, ръцете на монаха се сключиха около гърлото му. Изненаданият мъж се опита да се откопчи, да изкрещи за помощ, да си поеме дъх, ала брат Правда беше прекалено силен. Много скоро търговецът рухна на колене, но монахът не отпусна хватката си, дълго след като ръцете на жалкия безразсъдник бяха увиснали безжизнено покрай тялото му.

Полуобезумял от ярост и страх, той излезе от стаята и пое из къщата, търсейки слугите и семейството на търговеца.

Тръгна си късно след полунощ и единствено гневът му помагаше да се пребори с обзелия го сковаващ смут. Брошката беше в джоба му, домът на Фоло Досиндиен — мъртъв.