Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (29)

Глава 28
Сродни души

Добра се до брега с последни усилия, изтощена, измръзнала и гневна. Хвърли поглед назад, към малката лодка, която силните течения продължаваха да подмятат безмилостно. Беше се носила по вълните през целия ден, през нощта, както и през голяма част от следващото утро. Беше възнамерявала да слезе на първото подходящо място, което успее да намери, да потърси помощ и да се върне в Пирет Тюлм. Едва се бе отдалечила от кораба на паурите обаче, когато болката от раните, които дори не бе усетила, че е получила, я надви. Възбудата на битката беше отминала и безсъзнанието се спусна над изнуреното й тяло като хищна птица, чиито огромни крила засенчваха и слънце, и луна, и звезди.

Когато се събуди късно през нощта, установи, че се носи нейде из залива и можеше само да се моли теченията да не са извели лодката й в открито море. Късметът и този път бе на нейна страна — бреговата линия все още се виждаше, високи планини тъмнееха на южния хоризонт. Беше й отнело дълги часове, докато най-сетне успее да се доближи до брега и да си намери място, където да слезе. Избра едно тясно заливче, ала още щом навлезе в него, установи, че водата е пълна с остри скали. Опита се да мине между тях, но бързо разбра, че усилията й са обречени. Друг избор нямаше, затова свали червената си куртка и тежките ботуши и заплува към брега, борейки се с течението.

Лодката остана на произвола на вълните.

Все още не знаеше къде е попаднала, но предполагаше, че трябва да е нейде на запад от Пирет Тюлм, по северното крайбрежие на Ръката на Мантис. Не беше вървяла дълго, когато достигна някакъв път и разбра, че е права, а след около час се натъкна и на табела, която съобщаваше, че Макомбър се намира само на три мили оттам.

Младата жена заобиколи града, за да се приближи от запад, а не от изток, както би сторил някой откъснал се от частта си войник от Пирет Тюлм. Опита се да пооправи подгизналите си дрехи, макар да разбираше, че каквото и да стори, все ще изглежда подозрителна, с боси крака, които обаче не бяха загрубели и покрити с мръсотия, като краката на обикновените селянки. И макар че беше захвърлила издайническата си униформена куртка, пак си оставаше необичайна гледка с простата си бяла риза, жълтокафеникави панталони и боси крака. Искаше й се да има поне някаква наметка, с която да се загърне.

Както и очакваше, появата й в сравнително голямото поселище (в Макомбър трябва да имаше около шейсетина къщи, някои от които — на два етажа) веднага привлече немалко погледи. Откъдето и да минеше, хората започваха да си шушукат, някои дори я сочеха с пръст, а мнозина демонстративно й обръщаха гръб и тръгваха в друга посока, щом я видеха да се задава. Всички изглеждаха странно напрегнати и Джил се запита дали вестта за трагедията не я беше изпреварила.

Подозренията й се засилиха, когато до ушите й започнаха да достигат откъслечни думи от разговорите на селяните — отряд от Кралската войска се бил насочил на изток. Младата жена кимна мрачно. Точно така, ето какво трябваше да стори — да се присъедини към тях, да се върне в Пирет Тюлм и да отмъсти…

Изведнъж Джил изпита чувството, че са й зашлевили шамар. Да отмъсти за кого? За другарите си? За онзи женкар Миклош Бармайн? Или за Гофлау, когото неведнъж си бе представяла как души със собствените си ръце?

Не след дълго откри селската пивница. Табелата над вратата беше прекалено избледняла, за да се разбере какво пише на нея, ала нарисуваната препълнена халба беше достатъчно красноречива. Още не бе влязла, когато от вътрешността на кръчмата изригна познат глас.

— Какви демони приемаме сред себе си? — извика някой и Джил беше сигурна, преди дори да го е видяла, че пак е застанал върху някоя маса, вдигнал ръка нагоре.

Влезе вътре, очаквайки да завари буреносна атмосфера, вещаеща всеки миг да се разгори ожесточено сбиване. За свое учудване установи, че този път лудият монах се радва на далеч позаинтригувана публика.

При това доста голяма — вътре трябва да имаше към четирийсет души, изпълнили помещението от край до край. Младата жена си проправи път през тълпата и тъкмо се канеше да си поръча халба с пиво, когато изведнъж си спомни, че няма никакви пари, затова се облегна на бара и се обърна към монаха, следейки особено внимателно реакциите на неговите слушатели.

Съвсем ясно чуваше шепот за жестока битка, гоблини, както твърдяха някои, макар че други, по-добре осведомени, настояваха, че нападателите били паури. И то най-малко хиляда, казваха едни, докато други настояваха, че всъщност били цяла флотилия, хиляда кораба, пълни с войни.

На Джил й се искаше да им обясни, че става въпрос за един-единствен откраднат кораб и пет бурелодки, ала си замълча, тъй като не искаше да разкрива прекалено много за себе си, освен това смяташе, че на селяните няма да им се отрази зле, ако се понаплашат малко.

Лудият монах очевидно споделяше чувствата й, защото думите му ставаха все по-мрачни, а картините, които обрисуваше — все по-злокобни.

Напрежението започна да придобива застрашителни размери, когато монахът взе да описва тълпи от чудовища, запътили се към Макомбър. Изведнъж кръчмарят се показа иззад тезгяха, стиснал здрава сопа в ръце и се насочи към него:

— Достатъчно! — предупреди той и размаха оръжието си. — Каквото и да се е случило, това си е работа на войската, не наша!

— Целият свят трябва да е готов! — отвърна монахът и разпери ръце, сякаш призоваваше останалите да се присъединят към него.

Само че вече беше твърде късно, страхът беше изместен от гняв и когато кръчмарят се обърна към посетителите си за подкрепа, доброволци не липсваха.

Лудият монах и този път се съпротивляваше яростно, с лекота запращаше яки мъже през стаята, крещейки нещо за тренировките за постоянна бдителност. Както можеше да се очаква, селяните го надвиха и най-безцеремонно го изхвърлиха на улицата.

Джил побърза да изтича навън и коленичи край него. Първото, което той стори, бе да бръкне в един от джобовете си, да извади плоска манерка и да я надигне. Отпи голяма глътка и с мъка сподави оригването си, след което хвърли позасрамен поглед на младата жена.

— Отвара за кураж — сухо обясни. — Ам’че да!

Джил го изгледа смръщено, после се изправи и му протегна ръка.

— Последователен си — заяви тя.

Едрият мъж я изгледа заинтригувано. Сигурен бе, че я е виждал и преди, но така и не можеше да се сети къде точно.

— Срещали ли сме? — попита най-сетне.

— Веднъж — отвърна Джил. — Не много далеч оттук.

— Не бих забравил толкова красиво лице — настоя монахът.

Младата жена беше прекалено мокра и разчорлена, за да се изчерви или дори да му обърне особено внимание.

— Може би, ако все още носех червената си униформа — рече тя, без да може да повярва, че доброволно му е разкрила коя е.

Монахът се замисли над думите й, после лицето му изведнъж просветна, само за да помрачнее отново миг по-късно, когато осъзна значението на чутото току-що.

— Т-т-твоят дом — заекна той. — Пирет Тюлм.

— Пирет Тюлм никога не е бил мой дом — заяви Джил и когато видя, че събеседникът й се кани да отвърне нещо, му даде знак да замълчи. — Аз бях там — мрачно рече тя. — Видях.

— Слуховете?

— Верни са — потвърди Джил. — Паури бяха. С Пирет Тюлм е свършено.

Едрият монах й подаде манерката си, ала тя отказа. Без да се засегне, той кимна и прибра плоското шише в джоба си, след това сериозно се вгледа в нея.

— Ела с мен — каза най-сетне. — Бих искал да чуя историята ти.

Джил се поколеба само за миг, после отиде с него в стаята му в една странноприемница в покрайнините на селото. Монахът трябва да бе очаквал разказ за бягство пред лицето на опасността, ала думите й, простички и искрени, описаха съвсем друга картина. Младата жена видя как в кафявите му очи проблясва уважение и разбра, извън всякакво съмнение, че този мъж е приятел и никога няма да я предаде на войниците, че и неговото мнение за тях не е по-добро от нейното.

Когато най-после свърши историята си и му каза колко се е зарадвала отново да чуе гласа му и предупрежденията, в чиято основателност сама се бе убедила, монахът се усмихна топло и стисна ръцете й.

— Аз съм брат Авелин Десбрис и някога бях послушник в Ордена на Сейнт Мер’Абел — нещо в тона му говореше, че Джил е първият човек, който научава истинското му име от дълго време насам. — И двамата сме изгнаници.

— Но по собствена воля — отвърна Джил.

— По собствена воля, наистина — съгласи се Авелин, а по лицето му пробяга тъмна сянка.

— Аз ти разказах своята история — меко каза младата жена и Авелин не чака втора подкана.

В изблик на чувства, на какъвто не се бе поддавал от нощта, когато плака за починалата си майка, монахът заразказва. Сподели й много неща (повече, отколкото бе вярвал, че може да разкрие пред някого, когото едва познаваше), като си замълча единствено за особеностите на камъните, за Пиманиникуит и за начина, по който бе избягал от манастира. Не й каза и за откраднатите магически камъни, които носеше със себе си. Всичко това не му се струваше чак толкова важно, не и когато го сравнеше с трагедията, сполетяла „Бягащия с вятъра“ и загубата на скъпата му Дансали.

— Казала ти е истинското си име! — прошепна Джил и Авелин усети, че очите му се насълзяват — тя бе в състояние да оцени какво означава подобно доверие!

— Ала ти — не — припомни й той.

— Джил — отвърна младата жена след съвсем кратко колебание.

— Джил?

— Просто Джил.

— Е, Просто Джил — засмя се той, — не ти ли се струва, че сме две отлъчени от стадото агнета?

— Да, луди монахо — отвърна му тя по същия шеговит начин, — две агнета, сами сред глутница вълци.

— Толкова по-зле за вълците тогава! — извика Авелин. — Ам’че да!

Веселият им смях разсея прокрадналото се по време на разговора напрежение — у Джил заради наскорошните изпитания, а у Авелин — задето най-сетне бе проговорил открито за мрачното си минало, задето беше запалил свещ в едно място, където доскоро не смееше дори да надзърне, и бе хвърлил светлина върху образите, накарали го да се скита немил-недраг из пътищата на Хонс-де-Беер.

— Благочестие, достойнство, бедност — изплю се Авелин, когато най-после спряха да се смеят.

— Веруюто на Абеликанската църква — рече Джил.

— Пълна лъжа! — заяви той. — Няколко ритуала — това им беше цялото благочестие, достойнството им стигна, колкото да се принизят до нивото на обикновени палачи, а бедността… бедността съвсем не бе на почит сред духовниците в манастира.

И той изсумтя възмутено. Джил обаче имаше дори още по-голямо основание да бъде отвратена:

— Винаги на пост, винаги нащрек — сухо изрецитира тя девиза на Бреговата стража. — Кажи го на паурите!

Двамата отново се разсмяха — това беше единственото им оръжие срещу горчивите сълзи.

Джил прекара нощта в стаята на Авелин, който, естествено, се държа като истински джентълмен. След като й бе разказал историята на живота си, той неволно се замисли за онова, в което се бе превърнал.

— Ех, Джил — въздъхна неволно. — Да ме беше видяла някога, когато бях още млад и изпълнен с идеали. Колко различен бях тогава, преди да науча грозната истина за покварата на света.

Дълго мисли за това, внезапно осъзнал, че ако иска да бъде истински приятел на тази жена, ще трябва да пробуди онази част от себе си, която до този миг бе смятал за непоправимо изгубена. За да бъде приятел на Джил — за да бъде приятел на когото и да било! — трябваше да си възвърне поне малко от стария идеализъм, да повярва, че светът в крайна сметка не е чак толкова ужасен и че с малко усилие би могъл да стане по-добър.

— Да! — зарече се той над спящата жена. — Двамата заедно ще намерим правилния път!

На следващата сутрин се запасиха с някои необходими неща (между които къс меч, ботуши и наметало за Джил) и тръгнаха от Макомбър. Поеха на запад, без да обръщат внимание на любопитните погледи и шушукането на хората, които срещаха. Чувстваха се свързани от някаква тайна, от познанието, което останалите — какви глупци! — все още не можеха и не искаха да прозрат.

Именно тази мисъл свързваше Джил и Авелин през първите им няколко седмици. Те бяха като брат и сестра, настояваше монахът, две сродни души, сами срещу надигащия се мрак. Джил бе съгласна с повечето от думите, ала не можеше да каже, че се чувства като негова сестра. Та той пиеше почти непрекъснато и в който и град да попаднеха, все намираше начин да се забърка в някое сбиване. Така стана и в Дъсбери, поселище, разположено на брега на Масур Делавал, по средата между Амвой и Урсал. Както винаги, Авелин бе в пивницата и покачен на една от масите, сипеше предупреждения и проклятия. Джил влезе тъкмо когато избухна сбиването — две дузини мъже, нахвърлящи се върху всеки, до когото успееха да се доберат, без да се интересуват дали е враг или приятел. В подобни побоища (различни от случаите, когато всички в кръчмата се обединяваха срещу него) Авелин обикновено се справяше прекрасно. Огромен като мечок, той запращаше нападателите си през цялата стая, раздаваше юмруци и ритници, крещейки обичайното си „Ам’че да!“, всеки път щом повалеше някого.

Този път и на Джил й се наложи да се включи в битката — нямаше друг начин да се добере до приятеля си. Тя също се справяше с полупияните побойници без особено усилие — с лекота избегна удара на един от гостите и като мина покрай него, изрита го така, че той рухна на земята.

— Винаги ли трябва да правиш така? — възнегодува, когато най-сетне се озова до Авелин.

Той само кимна, широко усмихнат и като я избута встрани, нанесе два бързи удара на връхлитащия зад гърба й мъж.

— Ам’че да! После ще ми благодарят!

С тези думи Авелин се накани отново да се хвърли в боя, ала се закова на място, когато Джил с все сила го изрита отзад. Обърна се към нея, повече засегнат, отколкото сериозно наранен, но тя нямаше намерение да отстъпва и решително му посочи вратата.

Вече бяха излезли навън (боят вътре беше все така ожесточен), когато Авелин внезапно спря и се вгледа в красивата си спътница със странно изражение. Без дори да трепне, пъхна ръка под дрехите си и бързо я извади…

… почервеняла от кръв.

— Май са ме наръгали — отбеляза той и се олюля.

Джил го улови, преди да бе паднал, и го отведе встрани от главния път, до някаква порта в една странична уличка. Подпря го удобно и тъкмо се канеше да потърси лечителя на Дъсбери (дори най-малкото градче имаше свой лечител), когато Авелин я улови за ръката.

И тогава тя го видя — сивкавочерен камък, така съвършено шлифован, че приличаше на искряща течност. У него имаше нещо необичайно, нещо магическо, това младата жена усещаше с цялото си същество.

— Ще трябва да взема част от твоята сила, приятелко — рече Авелин. — Иначе съм обречен.

Джил, коленичила пред него, веднага кимна, готова да стори всичко, за да му помогне.

Монахът обаче не беше спокоен — боеше се, че младата жена не разбира добре за какво я моли, колко много иска от нея.

— Ще трябва да се слеем в едно — опита се да й обясни, а гласът му бързо отслабваше. — Ще познаем върховна близост, такава, каквато не си изживявала с никого досега. Готова ли си за подобно изпитание?

— Не мислиш ли, че не си в състояние да…

— О, не! — бързо я поправи Авелин и се разсмя, макар да бе очевидно, че изпитва ужасни болки. — Не физически, не, не. Имах предвид духовно сливане.

Джил неволно се отдръпна и го изгледа заинтригувано. Физическото единение за нея беше немислимо — нито с Авелин, нито с Конър, нито с когото и да било! Ала тези загадъчни приказки за духовно сливане като че ли не звучаха толкова страшно.

— Направи каквото трябва — съгласи се тя.

Авелин дълго я гледа, най-сетне кимна и като затвори очи, поде тих напев, отдавайки се на магията на хематита. Джил също затвори очи и се вслуша в заклинанието му.

Много скоро вече не го чуваше, а го усещаше, сякаш думите излизаха от собствената й уста. И тогава почувства нахлуването, усети как духът на Авелин се мъчи да проникне в тялото й.

Опита се да прекърши подсъзнателната си съпротива, повтаряйки си, че ако не го стори, монахът ще умре, напомняйки си, че му вярва, че той й е приятел, че мисли като нея и споделя ценностите й.

Впрегна цялата си воля, за да го допусне, да му позволи да се слее с нея.

После закрещя — безмълвно, а може би и на глас, вече и сама не знаеше. Авелин беше близо, толкова близо. Прекалено близо. Двамата бяха едно. В съзнанието й нахлуха безброй образи — видя сивите стени на внушителен манастир, видя остров, покрит с тучна растителност и листати дървета. Миг по-късно усети, че пропада, а заедно с нея пропадаше и слаб мъж с остри, ястребови черти.

Изведнъж почувства болка, острата, пареща болка от прободна рана. Не тя беше пронизана, в това бе сигурна, но той беше наблизо, съвсем наблизо и я въвличаше в глъбините на страданието си. Опита се да го отблъсне, ала твърде късно — бяха се слели в едно и като безмилостен вампир, той пиеше от жизнената й енергия.

Ужасена, Джил отвори очи и с изненада видя, че Авелин все още е там, немощно облегнат на портата.

Болката постепенно се промени, изгаряща и лична, ала в същото време споделена. Младата жена инстинктивно се отдръпна, ала нямаше къде да избяга. Беше допуснала монаха в себе си и сега трябваше да издържи докрай.

За Авелин сливането на духовете им се оказа нещо невероятно. Едва-що бе открил тази непозната досега употреба на хематита, а вече бе успял да предаде на Джил познанията си за камъните. И то с такава лекота! Почувства отговора й още на мига, енергията й преливаше в неговото тяло така, сякаш срещу себе си имаше не неопитната жена, а някой петокурсник от манастира. Колко погрешно им преподаваха в Сейнт Мер’Абел, помисли си той. Колко по-бързо биха напредвали всички, ако учеха по този начин, духовно, с помощта на хематита. Още отсега беше сигурен, че когато единението им свърши, Джил ще знае страшно много за камъните и тяхната магия. Освен това беше силна, невероятно силна. Малко упражнения и няколко сливания — и тя би могла да си съперничи дори с най-могъщите монаси от Сейнт Мер’Абел. И всичко това — благодарение на тази простичка техника!

Ала насред въодушевлението от това откритие, Авелин съвсем ясно си представи стотици развилнели се мъже, опиянени от силата, която им даваха камъните. Начаса се отказа от мисълта за посвещаване в изкуството на камъните по този начин — самоконтролът, необходим при боравенето с тях, не се научаваше така лесно. Изведнъж се почувства ужасно виновен, задето току-що бе дал на тази жена, която едва познаваше, такова знание, струваше му се, че е предал своя Бог, като не се бе допитал до него, нито му бе принесъл някаква жертва.

Всичко свърши за секунди и Авелин се завърна в почти изцеленото си тяло. Джил се извърна, неспособна да срещне погледа му.

— Съжалявам — рече той и макар в гласа му да се усещаше крайно изтощение, изчезнала бе всяка следа от физическо страдание. — Ти ми спаси живота.

Джил се мъчеше да отблъсне черните криле на миналото, онова, което вече толкова време я пазеше от всяка близост, бента, който Авелин не беше срутил, но някак си бе успял да заобиколи. С огромно усилие, тя най-сетне се обърна и го погледна.

Сянката на болка и смърт се бе вдигнала от лицето му и той й се усмихваше смутено.

— Съжа… — започна той, ала младата жена сложи пръст върху устните му, после протегна ръка и му помогна да се изправи на крака.

Без да кажат нищо повече, двамата си тръгнаха от Дъсбери, така, както си бяха тръгвали от всички градове и селца досега. Вървяха до късно през нощта, а Джил продължаваше да мълчи, изживявайки отново и отново ужасяващите мигове от сливането им. Не спираше да си повтаря, че изпитанието е било наложително и се мъчеше да разбере образите, запечатали се в съзнанието й, несъмнено дошли от миналото на Авелин. Ала имаше и още нещо, някакъв дар, който монахът бе оставил след себе си. Никога до този ден Джил не бе чувала за магически камъни, още по-малко пък бе използвала такъв, а сега усещаше, че е в състояние да си служи с тях, сякаш тайните им се бяха разкрили пред нея само за миг. Не каза обаче нищо, тъй като още не бе сигурна дали това познание бе дар или проклятие.

Авелин също мълчеше. И той имаше много храна за размисъл — чувствата на изстрадалата жена, които и сам бе изпитал; картините, които беше видял в съзнанието й, зловещи картини на жестока сеч в някакво малко селце, нейде по границите на Дивите земи. Всъщност, макар че Джил все още не можеше да си го спомни, Авелин бе успял да научи и името на селцето и още в следващия град, в който влязоха, тайничко поразпита за него, а след това незабележимо, но сигурно поведе младата жена на север.

Ето как след известно време двамата се озоваха в Палмарис. Разкъсвана от противоречащи си чувства, Джил не беше сигурна как да постъпи. От една страна, изгаряше от желание да потърси Гревис и Петибуа, да ги увери, че е добре, да ги прегърне и да потъне в успокояващите обятия на добрата жена. Знаеше обаче, че не може да го стори, не и докато целият свят гледаше на нея като на дезертьор. Една случайна среща с Конър би имала катастрофални последици, а ако Грейди я зърнеше или дори само научеше, че се е завърнала, сигурно щеше да изпрати Кралската войска по петите й — ако не за друго, то за да е сигурен, че няма да му се наложи да дели скъпоценното си наследство с никого.

Все пак, една вечер, докато Авелин редеше прокобите си в общата стая на странноприемницата, в която бяха отседнали, младата жена се престраши да се приближи до „Задругата“. Скри се в една уличка, откъдето можеше да вижда входа и дълго стоя там. Успокои се, когато видя, че пивницата си е все така посещавана — злополучната й женитба явно не бе успяла да навреди на осиновителите й. Трябва да бе стояла в тъмното около час, когато Петибуа се показа навън, потривайки ръце в престилката си и бършейки запотеното си чело, усмихната както винаги.

Джил отчаяно искаше да изтича при нея и да я прегърне, така, както би изтичала при родната си майка.

Нещо обаче я спря, може би страх за самата Петибуа.

Миг по-късно осиновителката й отново хлътна в шумотевицата на „Задругата“.

Джил си тръгна с намерението да се върне обратно в странноприемницата, където бе отседнала, ала вместо това се озова на покрива, в скришното си местенце, наслаждавайки се за последен път на отдавна забравеното чувство на покой и сигурност. Струваше й се, че отново е потънала в прегръдките на Петибуа. Тук горе, тя пак си беше Уличното коте, светът беше по-прост, а чувствата й — не така объркани.

Прекара там цялата нощ, съзерцавайки звездите, луната и ленивите облаци, които ги засенчваха от време на време.

Прибра се едва призори. Авелин хъркаше шумно, едното му око беше насинено, а в стаята миришеше на бира и на по-силен алкохол.

Останаха в Палмарис още няколко дни (градът беше достатъчно голям, за да изтърпи такива като лудия монах по-дълго, отколкото малките селца, през които бяха минавали досега), ала Джил повече не стъпи край „Пътя на Задругата“.