Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (28)

Глава 27
Предупреждението на дебелия пророк

Вестта, че скоро ще я преместят в Пирет Вангард, далеч на север, не успя да разведри мрачното настроение на Джил. Времето там наистина беше по-хубаво, по-свежо и изпълнено с живот, с приятно хапещ вятър и истински сезони. В Пирет Тюлм дори зимата беше просто поредица от сиви, облачни дни, в които не спираше да вали, и които се различаваха от лятото единствено по това, че бяха по-студени.

Ала Джил бе свикнала с живота тук, беше въвела някакъв ред в ежедневието си, макар то да бе сиво като вечно смръщеното небе. Всеки ден бе досущ като предишния, изпълнен с работа и бодърстване на пост. Секунди, минути, часове се точеха безкрайно бавно, ала в същото време, отминеха ли веднъж, Джил имаше чувството, че са отлетели безвъзвратно.

Случката в „Причакания друмник“ й бе донесла някакво разнообразие, желана промяна в убийствената рутина, и тя се бе върнала оттам с образа на монаха, ярко запечатан в съзнанието й. Припомняше си казаното от него и нямаше как да не признае, че е съгласна с много от думите му. Дълг и чест отдавна не значеха нищо сред войниците в Пирет Тюлм, нито сред цялата Брегова стража, нито пък сред Кралската войска; всъщност, боеше се тя, подобни думи не означаваха нищо в цял Хонс-де-Беер, навярно дори в цяла Корона. И ето че този мъж се осмеляваше да изрече истината на глас и то с плам, какъвто Джил не бе срещала дори у другарите си в безкрайните им пиршества и оргии. Този мъж, който сигурно нямаше да се изненада от трагедията, почернила младия й живот, който навярно би я очаквал и би призовавал за бдителност, същият този мъж — този светец! — беше смятан за луд, понасяше хули и гонения!

Джил не можеше да сдържи тъжната си въздишка всеки път, щом се сетеше за човека, нарекъл себе си предвестник на злото. Колко верни бяха думите му и колко ясно звучаха в ушите й на фона на кикота и пиянските възгласи, които на талази прииждаха от стаите зад гърба й. Лудият монах вещаеше беди и нещастия и Джил би дала всичко той да бе минал през едно малко, гранично поселище преди няколко години.

Дали жителите на онова селце щяха да се вслушат в предупреждението му? Навярно не, навярно и те, като войниците от Пирет Тюлм, щяха да му се присмеят и да се върнат към предишния си живот, забравили за него миг след като той си тръгнеше.

Въпреки всичко Джил продължаваше да стои на пост, ден след ден, много често — дълго след като слънцето се скриеше. Изпълняваше задълженията си и отказваше да се отрече от достойнството си, отказваше да се поддаде на изкушенията на лекия живот и на безнадеждността, защото за нея нескончаемите плътски наслади, на които другарите й се отдаваха до забрава, бе израз именно на тяхната безнадеждност. Ето защо войниците от Пирет Тюлм прекарваха дните и нощите си в безконечни гуляи, ето защо непрекъснато угаждаха на телата си — за да забравят, че отдавна са мъртви. Пожертвали бяха душите, за да угодят на телата си.

Така да бъде, повтаряше си Джил и продължаваше да понася хапливите им забележки. Особено злъчен беше Миклош Бармайн, който сякаш я желаеше все по-силно, колкото по-упорито тя отказваше да има нещо общо с него.

Кой знае, може пък нравите в Пирет Вангард да бяха различни, позволяваше си да помечтае младата жена понякога, после обаче бързо си напомняше, че не бива да храни напразни надежди, не и когато знаеше какво представлява животът навсякъде в Хонс-де-Беер през осемстотин двайсет и четвърта година.

Беше поредната сива утрин и, както обикновено, Джил седеше между два зъбера на стената, провесила крака над близо седемдесетметровата пропаст под себе си, с поглед вперен в призрачната мъгла, която тегнеше над Залива на подковата. Зад гърба й цареше дълбока тишина — другарите й си почиваха след една особено тежка нощ, изпълнена (ако това изобщо бе възможно) с повече пиене дори от обичайно; нощ, която младата жена беше прекарала на покрива на кулата, плътно увита в одеялото си и полускрита под единствения катапулт в крепостта.

Сега мислеше само за настоящето — за каменните колони, възправящи се като безмълвни стражи в мъгливия залив, за вълните, които неуморно се блъскаха в скалистия бряг, за далечното проблейване на някаква овца.

И за квадратното платно, което се приближаваше към нея в сивата мъгла.

Сепната, Джил скочи на крака и се надвеси над парапета. Да, там в морето наистина имаше платно и то се носеше право към Пирет Тюлм. Първата й мисъл бе да се опита да привлече вниманието на очевидно отклонилия се от курса си кораб. В крепостта имаше сигнална ракета или нещо подобно — голямо буре, пълно с леснозапалими съставки, което изстрелваха във въздуха с помощта на катапулта, предупреждавайки по този начин Кралската войска, чиято крепост бе разположена на около дванадесетина мили навътре в сушата. Само че толкова отдавна не го бяха използвали, че дори да успееха да го запалят, светлината надали щеше да е достатъчно силна, освен това Джил се съмняваше, че ще съумее да събуди когото и да било, за да й помогне да се справи с тежкото оръдие. Не можеше обаче да гледа как корабът се разбива в опасните скали край брега, затова направи единственото възможно в случая — започна да подскача на мястото си, да размахва ръце и да крещи, с надеждата, че ще я забележат.

Какво бе изумлението й обаче, когато в отговор непознатият екипаж изстреля огромен камък, който се блъсна едва на десетина метра под нея!

Ето че най-неочаквано бе попаднала в положението, за което я бяха подготвяли през всички тези години, точно същото, както си го бе представяла. Защо ли тогава случващото се й се струваше толкова нереално, като да бе сън, а не действителност? Напълно изумена, тя остана на мястото си още няколко мига, докато не забеляза, че корабът не е сам.

Имаше и други, а един от тях — най-малко един! — вече бе минал покрай Пирет Тюлм и сега се насочваше към брега. Други два плаваха отдясно, а един — отляво на кораба, който бе видяла в началото.

Втори снаряд се издигна във въздуха, прелетя над крепостната, а после и над задната стена и тупна в полето зад тях.

Джил изкрещя колкото й глас държи, после, когато не долови никакво раздвижване зад гърба си, изкрещя отново. Врагът вече беше толкова близо, че тя съвсем ясно виждаше дребните фигурки, които тичаха напред-назад по палубата, мъчейки се да проврат кораба си между опасните каменни колони. Достатъчно близо, за да може да различи алените им кепета.

— Паури! — ахна младата жена.

Сега нямаше време да се чуди откъде бяха успели да откраднат кораба и като нададе още един вик, обърна се да погледне вратата на кулата зад себе си.

Там трябваше да има още един страж, онзи, чието задължение бе да съобщи на останалите войници, ако навън се случи нещо. Джил тръсна глава, обзета от безсилен гняв, примесен с отчаяние. Следващият изстрел на враговете улучи крепостната стена и изкърти няколко каменни парчета.

Докато тичаше към вратата на кулата, младата жена забеляза, че един от вражеските съдове бързо се приближава към брега, а друг вече бе хвърлил котва и през отворения му люк навън се изсипваха десетки джуджета!

Тъкмо когато отваряше вратата на кулата, поредният изстрел улучи стената. Този път обаче неприятелят не беше запратил каменен снаряд, а дузини абордажни кукички, които се разпръснаха във всички посоки.

— Проклятие! — изруга Джил и като надникна в кулата, провикна се с все сила, призовавайки другарите си на помощ срещу нашествието на паурите, после извади меча си и се втурна обратно към стената, проклинайки на всяка крачка.

Бяха ги хванали неподготвени — когато достигна стената, откъм кулата все още не се бе показал нито един войник. Сигурно поне половината не й бяха повярвали, или пък бяха прекалено пияни, за да чуят каквото и да било, а останалите най-вероятно се лутаха, чудейки се къде ли са забутали оръжията си!

От стената към вражеския кораб се спускаха здрави въжета, по които десетки джуджета се катереха ужасяващо бързо и пъргаво. Младата жена се опита да откачи една от кукичките, ала установи, че са прекалено здраво прихванати, а и тежестта върху въжетата беше твърде голяма. Не й оставаше друго, освен да се опита да пререже дебелите нишки и точно това и направи — нахвърли се върху тях със свирепа ярост, сечеше и кълцаше, колкото сили имаше, веднъж дори не успя да овладее меча си и той отскочи от стената със звучно дрънчене. Само че въжетата бяха прекалено здрави — нямаше да успее да ги среже всичките, всъщност надали щеше да се справи с повече от едно-две, преди злите джуджета да се изкачат догоре и да започнат да се прехвърлят през стената.

— Побързайте, де! — изкрещя, хвърляйки поглед през рамо.

Най-сетне Миклош Бармайн се показа на вратата, като си търкаше очите и примигваше така, сякаш дневната светлина, колкото и да бе слаба, го дразнеше. Отвори уста, за да попита Джил за какво са всички тези крясъци, ала застина на мястото си, когато я видя да се бори с едно от многобройните въжета.

В това време зад него се показа още един войник.

— На стените! На стените! — отчаяно се провикна Бармайн и боецът се втурна обратно в кулата, за да събуди останалите.

С един последен удар Джил най-после успя да среже въжето и половин дузина джуджета полетяха във въздуха и цопнаха в ледените води на залива. Младата жена се хвърли към следващата кукичка, ала я подмина, когато видя, че недалеч оттам едно джудже всеки миг ще стъпи на стената. За щастие, стигна до мястото първа и с все сила блъсна злото същество. То все пак се опита да продължи, ала Джил го удари още по-яростно, право през лицето, и то рухна в бездната с грозен писък.

Без да губи нито секунда, младата жена се залови да сече въжето. Междувременно останалите войници най-сетне започнаха да излизат от кулата, ала много от паурите вече се прехвърляха през парапета. Джил не бе прерязала въжето и до половината, когато й се наложи да спре и да изтича до друга от кукичките, където едно джудже тъкмо бе стъпило на стената. Жестокото създание успя да извади малкия си меч, ала прекалено късно — вражеското оръжие се впи в лицето му и го ослепи. Въпреки болката, то замахна напосоки, ала Джил вече се бе отдръпнала, после скочи зад него и когато неприятелят й завърши атаката си и приклекна, готов да се отбранява, тя провря едната си ръка под рамото му, с другата го улови между краката и го метна от стената. Не бе имала време дори да се опита да пререже въжето, когато насреща й се завтече друго джудже с тояга в ръка и възторжени възгласи на уста.

Навсякъде по стената другарите й посрещаха прииждащите паури с голо оръжие, мнозина се бяха вкопчили в битка на живот и смърт. Джил видя как двама от нашествениците политат от стената, видя и как един войник се свлича на колене, притиснал с ръце смъртоносната рана, която зееше на гърдите му.

После и тя трябваше да отскочи настрани, за да избегне връхлитащата тояга, от която стърчаха остри шипове. Ръмжейки свирепо, младата жена се хвърли с протегнат напред меч и успя да отбие вражеската атака, като в същото време с все сила изрита противника си в корема.

Без дори да трепне, злото същество замахна за нов удар, после пак, и пак.

Джил умело избегна и трите нападения, отстъпвайки бавно назад. Добре разбираше обаче, че скоро ще бъде хваната натясно, тъй като дори с гръб към него, усещаше приближаването на още едно джудже зад себе си. Престори се, че се кани да направи крачка напред, после рязко се обърна и като падна на едно коляно, улови протегнатата ръка на втория си противник и спря меча му, докато нейното собствено острие потъваше в гърдите му.

Бърза като светкавица, младата жена скочи на крака и повали ранения паури, после отново се обърна и се хвърли напред, прекалено близо до първия нападател, за да може той да замахне както трябва. Пое значително отслабения удар на тоягата му, без дори да трепне и заби меча си в гърлото му.

Задъхана, Джил огледа бойното поле.

Нямаше как да победят. Бреговата стража на Пирет Тюлм се биеше добре, ала численото превъзходство на врага беше смазващо, а и вече бяха изгубили основното си преимущество — стените. Ако бяха подготвени, ако бяха останали бдителни, както им повеляваше дългът, нашествениците щяха да бъдат спрени много преди да успеят да се доближат до стените. Ако бяха тренирали за подобно нападение, защитата им със сигурност щеше да е много по-добре координирана, сигналната ракета отдавна щеше да е във въздуха, зовейки за подкрепления. Джил не пропусна да забележи, че край катапулта наистина има шестима мъже — трима се опитваха да го задействат, докато другите трима отчаяно се мъчеха да възпират връхлитащите отгоре им паури. Трябваше да им се притече на помощ, помисли си тя, ала начаса осъзна, че никога няма да успее да се добере до тях. По протежение на цялата стена кипяха битки на живот и смърт, паурите продължаваха да прииждат, а екипажите на двете лодки, които бяха навлезли в Залива на подковата, вече бяха слезли на брега и сега с все сила тичаха нагоре по полегатия склон зад крепостта.

Пирет Тюлм беше обречен.

Джил видя капитан Миклош Бармайн, застанал близо до кулата и обграден от поне дузина джуджета, да издава заповед след заповед на хората си. Един от нашествениците му нанесе жесток удар, после втори, ала Бармайн устоя на атаката и заби меч в тялото на противника си, събаряйки го от стената. Една от жените се показа от вратата на кулата, но група джуджета я посякоха на място и се втурнаха вътре.

Бармайн продължи да крещи заповеди, ала не след дълго думите му се превърнаха в задавени стонове и викове на агония. Кървеше от поне десет грозни рани, ала упорито продължаваше да размахва меча си, напук на ударите, които все по-безмилостно се стоварваха отгоре му.

После Джил трябваше да се заеме с поредния противник и го изпусна от поглед. Убедено, че я хваща неподготвена, злото създание замахна странично, тя обаче с лекота избегна оръжието му и го изрита в гърба, не особено силно заради неудобния ъгъл, но все пак достатъчно, за да го събори през парапета.

Миг по-късно друго джудже зае мястото му, мъчейки се да я прониже с късия си меч. Докато се бранеше, Джил успя да хвърли поглед към кулата, през чиято зейнала врата паурите продължаваха да нахлуват, видя и Бармайн да се свлича на колене, целият облян в кръв.

Подтиквана от тази ужасяваща гледка, младата жена се хвърли в нападение с утроена ярост. Мечът й се стрелна отляво — надясно и обратно, после отново политна надясно, но всеки път срещаше оръжието на джуджето. При последното движение тя изнесе десния си крак напред и като извъртя меча си, замахна направо и успя да изтласка противника си назад. Ала зад него имаше още едно джудже, зад него — трето. Зад нея самата пък долетя предсмъртният вик на някой от другарите й — много скоро неприятелите напълно щяха да я обградят.

Пристъпи напред и се покатери на стената, прескачайки от зъбер на зъбер (веднъж — на сантиметри от протегнатия меч на едно джудже). Макар че много скоро остави и тримата противници далеч зад себе си, спря едва когато достигна края на предната стена.

Там също имаше въже, а последното джудже, което се катереше по него, се намираше на по-малко от два метра от горния му край.

Младата жена хвърли поглед назад към кървавата сеч. Много от паурите бяха мъртви, ала оставаха още поне толкова, а всички от оцелелите й другари бяха наобиколени от поне дузина джуджета и се биеха отчаяно. Бармайн все още бе на колене, но вече не се съпротивляваше, а едно от жестоките създания отриваше кепето си в лицето му.

Джил потръпна ужасена, когато видя гнусното същество да вдига победоносно шапката си, а след това да стоварва тояга в лицето на умиращия мъж.

Беше се нагледала.

Можеше да се справи с все още катерещото се джудже, ала докато приключеше с него, тримата й преследвачи щяха да я настигнат. Без да губи нито миг, тя прибра меча си в ножницата, свали колана си и скочи от стената, внимавайки много да прелети над джуджето. Едвам успя да се улови за въжето с една ръка и увисна над седемдесетметровата пропаст.

Злото създание начаса смени посоката, обръщайки се с невъобразима лекота, и тръгна към нея. Тримата му събратя на стената, с типична за расата си „лоялност“, веднага се заеха с въжето — какво ги интересуваше, че другарят им ще загине, ако заедно с него успееха да се отърват от опасната жена?

Време за битка Джил нямаше. Ритайки яростно, за да държи пълзящото към нея джудже настрани, тя се мъчеше да прокара колана си под въжето. Успя още от първия опит, ала изпусна въжето и едва не падна.

Съумя все пак да хване другия край на колана със свободната си ръка и се заспуска шеметно надолу, към брега и кораба на паурите, който се полюшваше във водите на около тридесетина метра от сушата.

Не след дълго установи, че въжето е завързано за рейката на гротмачтата. На палубата имаше доста джуджета, макар че още никое не я беше забелязало. Реши да се пусне, когато достигне носа на кораба, с надеждата да се преметне няколко пъти щом се приземи и така да омекоти падането си. След това щеше да се опита да стигне до катапулта на кърмата и най-вече — до пълните с врящ катран котли, подредени край него.

Планът й обаче така и не се осъществи, тъй като въжето се скъса и тя полетя надолу много по-бързо, отколкото й се искаше. Изпищя, убедена, че ще се блъсне в кораба, ала имаше късмет и падна във водата, малко преди да се удари в носа.

Изскочи на повърхността, плюейки вода, а откъм крепостта все така долитаха предсмъртните викове на другарите й. В гърдите й се надигна ледена ярост — както срещу паурите, така и срещу войните от Пирет Тюлм. Ако бяха подготвени, тази трагедия никога нямаше да се случи! Ако бяха последвали примера й, нашествениците щяха да бъдат отблъснати с лекота!

При падането си бе изгубила меча, ала това нямаше особено значение. Ръмжейки свирепо, тя се насочи към кърмата. Гребеше отривисто, колкото сила имаше — водата беше ледена и крайниците и всеки миг можеха да се схванат. Успя да заобиколи кораба и видя котвата да виси зад левия борд. С ръце полувцепенени от изтощение и студ, сграбчи здравото въже и запълзя нагоре. Достигна бордовата ограда и предпазливо надникна над нея тъкмо в мига, когато поредният снаряд полетя към сушата. Помисли си, че от горящия катран със сигурност ще пострадат повече джуджетата върху крепостната стена, отколкото малцината оцелели хора, ала явно паурите пред нея изобщо не се интересуваха и с възторжени възгласи на уста побързаха да сложат ново огнено кълбо в оръдието.

Трима от тях тъкмо бяха вдигнали увития в дебело одеяло снаряд над главите си, когато Джил се хвърли отгоре им и ги запрати към оградата на бакборда. Нямаше как да пуснат товара си и, повлечени от тежестта му, трите джуджета политнаха зад борда.

Само за миг един от другарите им се озова до младата жена и посегна да я сграбчи за гърлото. Джил не можеше да повярва, че едно толкова дребно същество може да тежи толкова много! И да е толкова силно! Преди да успее да реагира, тя вече се намираше на земята и се бореше за глътка въздух.

В отчаян опит да прекърши хватката му, младата жена впи пръсти в палците му и се помъчи да ги извие навън.

Със същия успех можеше да се опита да огъне желязо!

Значи просто трябваше да смени тактиката. Юмруците й се посипаха по лицето на душещото я джудже, пръстите й потърсиха очите му. Злото създание не само че не охлаби натиска си, но дори се опита да й отхапе пръстите.

Силите на Джил бързо я напускаха, ударите й отслабваха, не след дълго вече не можеше да достигне лицето му. Обречена беше, осъзна тя, обречена на гибел досущ като Пирет Тюлм. За кой ли път прокле другарите си и тяхната разпуснатост, мъжете и жените, на които бе принудена да повери живота си. Щеше да умре, ала не по своя вина, а защото леността и безразличието бяха разяли отвътре някога достойната Брегова стража.

Напук на спускащата се отгоре й пелена на безсъзнанието, напук на мрака, който пълзеше към нея, младата жена продължаваше да удря нападателя си. Едната й ръка попадна върху кръста му… и напипа нещо метално.

Дръжката на кама!

Успя да забие острието четири пъти, преди джуджето да усети, че са го пронизали. Надавайки вик на болка, то най-сетне я пусна и се отдръпна, мъчейки се да избегне собственото си оръжие.

Джил обаче беше по-бърза — камата потъна в гърдите му, после се стрелна нагоре, към гърлото.

Тежко ранено, жестокото създание се претърколи настрани, ала Джил не можа да го последва, а остана да лежи още дълги минути, напълно омаломощена. Най-сетне посъбра малко сили и успя да се надигне на лакти.

Противникът й лежеше близо до бордовата ограда, захлупен по очи.

Младата жена пое още една глътка въздух и се насили да се изправи. Обърна се към катапулта зад гърба си, със запънато рамо и готов за стрелба, после премести поглед към запасите от горящ катран, чудейки се как да предизвика възможно най-голямо поражение на кораба.

Силен удар в гърба я запрати напред и тя се блъсна в дървеното рамо на оръдието. Обърна се рязко и камата й остави грозна рязка по лицето на нападателя й, сантиметри над раната в гърлото. Джуджето направи крачка назад, после отново се хвърли в атака.

Джил падна на колене и изви рамо, за да поеме удара на злото същество, после рязко се оттласна, повличайки го със себе си. Успя да го блъсне в кошницата на катапулта, след което с все сила дръпна ръчката, която задействаше оръдието.

Джуджето почти бе изпълзяло от кошницата, когато рамото на катапулта отхвърча нагоре и го запрати високо във въздуха.

Мнозина от останалите паури, чули отчаяния писък и видели необичайния „снаряд“ да отлита надалеч, се обърнаха към кърмата. Дошло бе време Джил да се маха оттам. Все пак успя да преобърне всички варели с катран (един от тях се изля право върху шпила, около който беше намотано въжето на котвата, а друго се търколи по стълбите, които водеха до долната палуба), после се хвърли към бордовата ограда. По всичко личеше, че няма друг избор, освен да се върне в ледената вода.

И този път късметът беше с нея — съвсем наблизо видя лодка. Хвърли я през борда само за миг, после, докато паурите тичаха към кърмата, а пламъците, обхванали катапулта и шпила ставаха все по-високи, младата жена също скочи през борда, като много внимаваше да избегне тлеещия сред вълните катран, както и трите джуджета, които едва успяваха да се задържат на повърхността. Те също заплуваха към лодката, Джил обаче беше по-бърза и с лекота застигна най-близкото от тях, довършвайки го за секунди с камата си.

Във водата паурите съвсем не бяха толкова издръжливи, колкото на сушата, установи младата жена, когато се изравни със следващото джудже. Него обаче подмина, без да му стори нищо — забавеше ли се дори минута, другарят му щеше да я изпревари. Най-сетне успя да го настигне и като заби оръжието си в рамото му, отчаяно се вкопчи в ръба на лодката.

В този миг покрай главата й изсвистя стрела от арбалет и цопна във водата досами главата й.

Младата жена трескаво заобиколи лодката, за да се скрие зад нея, макар прекрасно да разбираше, че вражеският кораб е прекалено близо, а неприятелят — прекалено нависоко, за да може малкият съд да й предложи особена защита.

Освен това крайниците й бързо започваха да се вцепеняват, което означаваше само едно — на всяка цена трябваше да се измъкне от водата, колкото се може по-скоро.

Зловещо проскърцване, разнесло се неочаквано, й подсказа, че паурите май имат доста по-сериозен проблем от нея. Осмели се да надникне над ръба на лодката и видя, че котвеното въже беше изгоряло и сега бурните вълни подмятат кораба.

Младата жена се накани да се качи в лодката (при това положение вече нямаше кой да я обстрелва), ала преди това се обърна и нанесе още един удар на джуджето зад гърба си. Миг по-късно беше излязла от водата и улови греблата, докато второто джудже, онова, което беше задминала, отчаяно плуваше към нея.

Злото същество вече се намираше съвсем близо… достатъчно, за да може Джил да стовари едно от греблата върху главата му.