Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (27)

Глава 26
Брадуордън

— Страх ли е това? Или завист? Или може би нещо друго, по-неуловимо, някакъв вътрешен глас, който им нашепва, че сме различни? Те не знаят, разбира се, за годините, които прекарах сред Туел’алфарите, ала няма как да не усещат, че гледаме на света по различен начин.

Елбраян се облегна в стола, размишлявайки върху собствените си думи, после зарови лице в ръцете си, откъсвайки поглед от дълбините на огледалото.

Когато отново вдигна очи, видя, че духът на Мейдър е все още там, търпелив и безмълвен.

— Бели’мар Джуравиел ме предупреди, че ще стане така — продължи младият мъж. — И наистина, в това няма нищо странно. Обитателите на граничните земи трябва да се държат един за друг, защото просто нямат избор. Страхът ги кара да се изолират от останалия свят, дотам, че понякога не успяват да различат приятел от враг. Същото изпитват и към мен, видят ли ме да влизам във „Виещата Шийла“. Не ме разбират — навиците, знанията и най-вече причината, довела ме тук — и затова се боят от мен. Да, чичо Мейдър, именно това трябва да е — страхът. Защото за какво има да ми завиждат обитателите на Дъндалис? Според техните представи аз съм беднякът, аз съм онзи, който трябва да завижда.

При тези думи Елбраян се засмя и прокара пръсти през светлокестенявата си коса.

— Според техните представи… — повтори и изведнъж го обзе жал за жителите на Дъндалис, на Тревясал лъг и Края на света, сгушени на сигурно в своите колиби.

Наистина, те се радваха на някои удобства, които той нямаше — меко легло, здрави легени, в които да се мият по-лесно, хранителни запаси. Ала пазителят притежаваше нещо много по-ценно, нещо, което не би заменил за всичките съкровища на Корона.

— Свобода и дълг, чичо Мейдър — заяви той. — Аз не поставям граници около онова, което „притежавам“, защото те спират не само идващия с лошо, но и този, който идва с добро. А и в крайна сметка, не богатството, което ще натрупаш с умението си, е важно, а самите умения, усещането, че можеш нещо, усещането, че имаш цел, а животът ти — смисъл. И така, аз продължавам да бдя над тях. Приемам нападките и язвителните им думи. Приемам ги, защото вярвам в онова, което правя, знам, че то има смисъл; знам (навярно по-добре от всеки друг!) какво може да се случи, ако махна с ръка и си тръгна, обиден от тяхната неприязън.

„Но си оставам сам“, каза си младият мъж, ала предпочете да запази тази мисъл за себе си — все още не бе готов да я изрече на глас. Остана седнал още няколко минути, после се накани да стане.

Изведнъж почувства нежно, почти незабележимо потрепване във въздуха. Музика?

Да, наистина беше музика, макар да беше прекалено далечна, прекалено недоловима, за да я чуе. По-скоро я усещаше с тялото си — деликатен, гальовен звук, сладък като елфическа арфа, мелодичен като гласа на лейди Даселронд.

Елбраян погледна към образа на своя предшественик и дори от мястото си усети покоя, който се излъчваше от него.

Побърза да излезе от пещерата, очаквайки музиката да е по-силна навън. Тя обаче си остана все така тиха, едва доловима, независимо на коя страна се обръщаше той. Ала беше истинска, не беше плод на въображението му. Там имаше нещо.

И Мейдър искаше той да го открие.

Младият мъж бе възнамерявал да отиде в Тревясал лъг този следобед, а щом слънцето започне да преваля, да поеме на запад, наобикаляйки така и Края на света. Сега обаче почувства, че не може да тръгне. Музиката, в това беше сигурен, не вещаеше опасност, просто будеше любопитството му и желание да открие източника й.

Прекара почти цялата сутрин в опити да установи откъде идва тихата мелодия. Използва цялото си умение, всичко, на което го бяха научили елфите, едно по едно съсредоточаваше сетивата си във всички посоки, върху всяко растение, което видеше, върху всяко животно, което срещнеше. Най-сетне се натъкна на нещо — следи!

Трябва да бяха оставени от едър, неподкован кон, разхождал се наоколо съвсем спокойно. По тези земи наистина имаше диви коне — някои сигурно бяха оцелели след опожаряването на Дъндалис преди седем години, други трябва да бяха избягали от един или друг керван, а пък трети живееха тук дълго отпреди появата на първите човешки заселници. Не бяха много, освен това бяха доста плашливи, макар че Елбраян все още се надяваше да си опитоми някой.

Много скоро обаче разбра, че точно днес не е денят, в който ще се сдобие с кон — не бе следвал дирите много дълго, когато установи, че те ще го отведат и до източника на бързо засилващата се музика. Което означаваше, че конят вече си има ездач.

Това обаче не го спря, тъкмо напротив — само още повече разпали любопитството му. Някой се бе приближил съвсем близо до мястото, което той бе започнал да нарича свой дом, и този някой явно беше от близките села, тъй като в противен случай животното несъмнено щеше да е подковано.

Елбраян се спусна по склона на един покрит с дървета хълм и се озова в тясна долчинка, през която течеше бурна река. Прекоси я с известно затруднение и продължи — ездачът очевидно не полагаше никакви усилия да скрие следите си. Мелодията ставаше все по-силна и не след дълго той дори успя да различи отделните ноти. Беше някакъв духов инструмент, нещо повече — той и преди беше чувал същите причудливи звуци, които оставаха да се въртят в съзнанието дълго след като музиката беше спряла. Ами да, спомни си изведнъж — беше на десетия му рожден ден, когато един търговец свири в негова чест. Инструментът, голям кожен мях, от който стърчаха няколко тръбички, беше също толкова интересен, колкото и звуците, които идваха от него. Гайда, точно така, наричаха го гайда.

Воден от звуците на гайдата и от следите на коня, Елбраян превали още няколко възвишения, после изведнъж спря, така рязко, както бе секнала и мелодията. Надникна иззад най-близкото дърво и там, малко по-високо от него, застанал сред горичка от преплетени брезови дръвчета, видя да стои висок мъж, много по-висок от него, дори като вземеше предвид това, че го гледаше отдолу — нагоре. Непознатият имаше рошава, черна коса и гъста, също толкова черна брада. Беше гол, поне от кръста нагоре, с яки, мускулести гърди и рамене и извит гръб, а в едната си ръка държеше гайда.

— Е, пазителю, хареса ли ти свирнята ми? — проговори той и се усмихна широко.

Елбраян приклекна още по-ниско, макар да беше очевидно, че вече са го забелязали. Не можеше да повярва, че непознатият не само е усетил приближаването му, но и че знае какъв е!

— Доста време ти отне, докат’ ме откриеш — разсмя се чернокосият. — Не че изобщо щеше да успееш, ако не бях надул гайдата, та дано ме намериш.

— А ти кой си? — попита Елбраян.

— Брадуордън Гайдаря — гордо отвърна непознатият. — Брадуордън Приятеля на гората. Брадуордън Покровителя на боровете. Брадуордън Защитника на дивите коне. Брадуордън…

Не можа да довърши, защото в този миг Елбраян се показа иззад дървото, осъзнал, че представянето може и да се проточи.

— Наричат ме Нощна птица — рече той, макар някак да усещаше, че Брадуордън вече го знае.

Високият мъж кимна, все така широко усмихнат.

— Елбраян Уиндон — допълни той и Елбраян кимна механично, после зяпна — в Дъндалис всички, с изключение на Белстър О’Комли, го знаеха само с името, дадено му от елфите.

— Може пък животните да са ми го подшушнали — подхвърли Брадуордън, виждайки озадаченото му изражение. — По-умен съм, отколкото изглеждам, а и доста по-старичък. Може да са били животните, може да са били и растенията.

При тези думи чернокосият му намигна попресилено, така че Елбраян, който все още се намираше доста далеч от него, го видя съвсем ясно.

— Кой знае, може пък и чичо ти да е бил.

Елбраян се олюля, прекалено изумен, за да каже каквото и да било, прекалено слисан, за да зададе десетките въпроси, които напираха в съзнанието му. Предпазливо, но не и притеснено, той продължи да се изкачва по хълма, като внимателно изпробваше земята преди да стъпи с цялата си тежест, сякаш очакваше мястото да е осеяно с капани.

— Трябваше да ги убиеш онез’ тримата — додаде гайдарят.

Младият мъж сви рамене — за какво ставаше дума?

— Полсън и приятелчетата му — поясни чернокосият. — Само ядове създават, ще знаеш. Да ти кажа, отдавна си мисля дали сам да не ги довърша. Всъщност, откакто видях как едно животно си отхапа крака, за да избяга от проклетата клопка, дет’ се беше хванало в нея.

Елбраян тъкмо се канеше да го увери, че вече се е погрижил за жестоките капани, когато усети, че думите засядат в гърлото му. Току-що беше видял конска задница между брезовите дървета и реши, че Брадуордън трябва да е възседнал жребеца си, после обаче се приближи още малко и разбра, че дълбоко се е заблуждавал. Не кон беше оставил следите, довели го дотук, а самият Брадуордън.

За Елбраян — момчето, което се бе изправяло срещу фоморийски великани и гоблини, мъжът, прекарал седем години сред елфи — гледката на кентавъра не бе чак толкова стряскаща, но все пак породи редица въпроси, прекалено много, за да успее да подреди бездруго обърканите си мисли. Освен това събуди един полузабравен спомен — за утрин, в която двамата с Пони стояха край Дъндалис и се вслушваха в същата песен, довела го сега дотук; припомни си и историите за Духа на гората, получовек, полукон, едни от любимите му като дете.

— Само ядове създават — повтори отвратено Брадуордън. — Казвам ти, чуя ли още един от горските ми приятели да скимти от болка, ще ги пречукам и тримцата!

Елбраян изобщо не се усъмни в заканата му. Тя беше изречена толкова сухо, така хладнокръвно и безстрастно, че нямаше как да не й повярва. Младият мъж неволно потръпна, като си представи какво можеше да стори с Полсън и другарите му близо четиристотинкилограмовият кентавър, надарен не само с физическа сила, но и с разум, а очевидно и с достатъчно хитрост, след като бе успял да се крие от него през всички тези седмици.

— Е, Нощна птицо, имаш ли инструмент, та да посвирим заедно?

— Откъде знаеш кой съм? — попита Елбраян.

— Вземем ли и двамата да задаваме въпроси — смъмри го Брадуордън, — кой ще отговаря?

— Защо ти не започнеш? — настоя Елбраян.

— Аз вече го сторих — отвърна кентавърът. — Да не би…

— Да не би да не искаш да ми отговориш? — прекъсна го пазителят.

— Ех, момчето ми — рече Брадуордън с обезоръжаваща усмивка (макар и малко снизходителна, гледана така от ниското), — нали няма да ме караш да си издам всичките тайни? Че нали после ще ти бъде скучно!

Елбраян се поотпусна — сигурно някой от приятелите му, Джуравиел или друг от елфите, беше казал на Брадуордън за него. А може би кентавърът просто бе подслушал някоя от изповедите му в Оракула, ето откъде знаеше за Мейдър и за малката пещера. При всички случаи в едно младият мъж бе напълно сигурен — съществото пред него не му беше враг, освен това не смяташе за съвпадение това, че го срещаше в същия ден, в който за първи път от пристигането си тук открито бе намекнал, че е самотен.

— Улових си една кошута таз’ сутрин — неочаквано рече кентавърът. — ’Що не дойдеш да похапнем? И знаеш ли какво? Даже ще ти позволя да си опечеш твоята половина!

С тези думи той вдигна гайдата си и под звуците на бодър марш препусна нанякъде, та Елбраян трябваше да тича с все сили и да се провира под храстите, под които кентавърът не можеше да мине, само за да си спести някой и друг метър и да не изостава.

 

Бяха различни, бяха различни в толкова много отношения. Както бе обещал, Брадуордън му разреши да запали огън и да си опече месото, докато той самият захапа своята порция (близо четвърт от едрото животно) както си беше сурова.

— Хич не обичам да ги убивам, пущините — заяви кентавърът, завършвайки изречението си със звучно оригване. — Милички са, пък и на конската ми половина доста й се нравят, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Обаче да карам само на плодове и ядки — и туй не си е работа, ще знаеш. Трябва ми нещо по-солидничко, за да си напълня търбуха!

При тези думи той поглади корема си там, където човешката му половина се сливаше с животинската, и добави доволно:

— А той хич не е малък!

Елбраян поклати глава и не можа да сдържи усмивката си, която стана още по-широка, когато Брадуордън се оригна отново — силен, направо оглушителен звук.

— И си бил тук през цялото време? — все още не можеше да повярва младият мъж. — Как така не съм заподозрял нищо!

— Не бъди прекалено строг към себе си — успокои го кентавърът. — Кръстосвам тези земи по-дълго, отколкото е живял бащата на твоя баща. Пък и как да заподозреш каквото и да било? Следите ми ли могат да ме издадат или изпражненията? И да ги беше видял, щеше да помислиш, че ги е оставил някой кон, макар че ако се беше вгледал по-внимателно, би открил, че не ще да са от кон — малко по-различни неща си похапваме ние с тях.

— И защо бих поискал да ги разглеждам по-внимателно? — учуди се Елбраян и лицето му се изкриви само при мисълта за подобно „следотърсачество“.

— Прав си — съгласи се Брадуордън. — Мръсна работа си е таз’, дума да няма.

Пазителят кимна — вече не беше толкова сърдит на себе си, задето бе пропуснал почти невидимите знаци.

— Освен туй — продължи Брадуордън, — аз знаех, че ще дойдеш, а ти не знаеше нищо за мен. Имах несправедливо преимущество, тъй че недей бъди толкоз строг към себе си.

— И откъде знаеше, че ще дойда?

— Подшушна ми го едно птиченце — отвърна кентавърът. — Малко, сладко същество, дето все си казва името по два пъти.

Елбраян се смръщи, мъчейки се да проумее загадъчните му думи, но бързо се отказа — и без това надали имаха особено значение. Тъкмо се канеше да зададе следващия въпрос, когато изведнъж се сети за някого, който напълно отговаряше на това описание.

— Тунтун — заяви той убедено.

— Точно тя беше — разсмя се Брадуордън. — Освен туй ме предупреди да не очаквам прекалено много от теб.

— Нима? — сухо рече Елбраян.

— Тъй че й обещах да те държа под око — продължи кентавърът. — Ама бързо ми стана ясно, че нямаш нужда някой да те държи под око.

— Значи си приятел на елфите? — попита младият мъж, мъчейки се да намери нещо общо с него.

— По-скоро техен познат. Бива ги с виното, пък и уважават животните и дърветата, ама все нещо се кискат, а и много държат на добрите обноски, ще знаеш!

И сякаш за да затвърди казаното току-що, Брадуордън се оригна по-силно, отколкото Елбраян изобщо вярваше, че някой е способен.

— Някога да си чувал елф да прави така? — довърши кентавърът през смях, после надигна голям мях и изсипа в отворената си уста внушително количество кехлибарена течност (богъл, бързо я разпозна Елбраян), немалка част от която се разля по брадата му.

— Трябваше да ги убиеш — неочаквано заяви Брадуордън, разплисквайки още вино с всяка дума.

Смятайки, че все още говорят за елфите, Елбраян го изгледа с широко отворени очи.

— Онез’ тримцата имах предвид — поясни Брадуордън. — Полсън, Крик и… как ли се казваше онзи дребният? Язовеца?

— Катерицата.

Кентавърът само изсумтя.

— Глупак — промърмори той под нос. — Да ги беше убил всичките. Никакво уважение нямат и само ядове създават!

— Защо тогава Брадуордън ги е търпял досега? — запита Елбраян. — Тримата не ще да са тук отскоро, като гледам колибата им, а и ти явно си знаел за тях.

Кентавърът кимна:

— Обмислял съм го. Ама тъй и не са ми дали повод досега. Пък и — смигна лукаво той, — не си падам особено по човешко месо.

— Значи си го опитвал? — попита Елбраян, отказвайки да се хване на тази въдица.

Брадуордън отново се оригна и се впусна в тирада за недостатъците на хората. Младият мъж само се подсмихна и го остави да си говори — можеше да научи много от бърборенето му. Вече започваше да подозира (а следващите седмици щяха да го убедят в предположението му), че двамата с кентавъра далеч не са толкова различни.

Той беше пазител, бранител на хората, живеещи по тези земи, както и на гората и нейните обитатели. Брадуордън явно се бе нагърбил с почти същата задача, но повече се грижеше за животните и особено за дивите коне (дори беше намекнал, че мнозина от тях дължали свободата си на него, след като видял колко лошо се държат с тях стопаните им). Брадуордън не се интересуваше особено от човеците — потвърди, че е видял опустошаването на Дъндалис, но най-силното, което каза за трагедията, бе да признае, че било „жалко“.

Приятелството им започна полека — дружеска усмивка и размяна на вести, когато се случеше да се срещнат. Ала дори това, че го познаваше, бе предостатъчно за Елбраян. И когато следващия път отиде при Оракула, установи, че предишните му чувства на самота и изолираност вече ги няма.