Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (24)

Глава 23
Черната мечка

— Спусна се ей по тоз’ хълм — мъжът, който говореше, махна с ръка към гористото възвишение на север от града. — Ревеше като обезумяла. Още щом я чух и прибрах жената и децата в зимника. И едно ще ви река — добре, че го построих!

На години мъжът трябва да беше колкото него, помисли си Елбраян, докато се приближаваше към малката групичка — осмина мъже и две жени — скупчила се край останките от една колиба в покрайнините на Дъндалис.

— Бая голямшка трябва да е била — обади се друг от събралите се.

— Четири метра, че и отгоре — отвърна разказвачът и разпери ръце, колкото можа, за да покаже колко огромен е бил звярът.

— Кафява ли беше? — попита Елбраян, макар че въпросът беше излишен — само кафявата мечка достигаше ръст от четири метра.

Десетимата се обърнаха като един и учудено го изгледаха. И преди го бяха виждали из града, най-често в пивницата, „Виещата Шийла“, приседнал кротко край някоя маса в ъгъла, ала никой, освен ханджията Белстър О’Комли, не бе разменял и една дума с него. Така беше и сега — нежеланието им да говорят със странника беше повече от очевидно, макар че всички го оглеждаха с интерес.

— Черна — отвърна разказвачът и присви очи.

Елбраян кимна — това май беше по-близко до истината от предишните твърдения. Сега вече знаеше две неща — първо, че описанието на размерите на мечката със сигурност е доста преувеличено и второ, че нещо не е наред. Една кафява мечка наистина би могла да се нахвърли върху самотната колиба, взимайки я за лос или някакво друго животно, ала черните мечки по природа бяха кротки, дори плашливи създания и съвсем не бяха агресивни, освен ако не се окажеха притиснати в ъгъла или не им се наложеше да бранят малките си.

— А теб какво те засяга? — сопна се друг от мъжете и думите му прозвучаха така, сякаш не животното, а самият Елбраян беше виновен за нападението.

Без да му обръща внимание, пазителят мина покрай събралите се хора и коленичи, за да разгледа следите. Както предполагаше, мечката беше много по-малка от звяра, който първият мъж беше описал — надали имаше и два метра, а на тежина трябва да бе около стотина килограма. Елбраян не каза нищо — в крайна сметка, когато разярена мечка се нахвърли върху дома ти, нищо чудно тя да ти се види двойно по-голяма отколкото всъщност е.

— Не можем да оставим нещата така! — заяви Тол Юганик, широкоплещест мъжага, който не се церемонеше с никого нито на думи, нито на дела.

Гладко обръснатото лице му придаваше леко детински вид, ала вгледаше ли се някой в него, веднага разбираше, че външният вид лъже. Елбраян, който се бе обърнал, когато Юганик проговори, се вгледа особено внимателно в ръцете му (обикновено те говореха много) и не пропусна да забележи грубите мазоли, които ги покриваха. Да, едрият мъж беше истински обитател на Дивите земи.

— Ще организираме хайка и ще се разправим с проклетия звяр веднъж завинаги! — заяви той и се изплю.

Докато Елбраян се питаше защо ли Юганик не бе изявил желание сам да убие мечката, той се обърна към него и изръмжа:

— Ами ти? Преди малко ти зададоха въпрос, а не те чух да отговаряш!

Заплашително смръщен, едрият мъж се приближи към приклекналия Елбраян, който бавно се изправи. На ръст пазителят беше поне колкото него и макар да не беше толкова едър, със сигурност беше по-силен и по-кален.

— Смяташ ли, че мястото ти е тук, в Дъндалис? — попита Юганик направо, а заплахата в гласа му беше недвусмислена.

Елбраян дори не трепна, макар да му се искаше да изкрещи, че принадлежи тук повече от когото и да било от тях, че мястото му е именно в селото, чиято пивница се издигаше върху основите, които баща му бе положил със собствените си ръце!

Преглътна обаче всички тези думи и то с лекота. Годините, прекарани в долината на елфите, го бяха научили да се владее, винаги и преди всичко да се владее. Беше дошъл по тези земи, за да даде на жителите им сигурността, която те никога досега не бяха познавали. Ако преди седем години наоколо имаше обучен от елфите пазител, селото сигурно нямаше да бъде опустошено, а в светлината на тези мисли грубото държание на Тол Юганик изглеждаше съвсем незначително.

— Мечката няма да се върне — спокойно рече Елбраян и бавно се отдалечи.

Зад гърба му се разнесе оживен говор, в който неведнъж се чуваше думата „странен“, винаги произнасяна крайно недружелюбно. Явно все още имаха намерение да отидат на лов, ала младият мъж беше решен да ги изпревари. Черна мечка беше нападнала човешка къща — загадка, за която той на всяка цена трябваше да намери обяснение.

 

Остана изненадан от лекотата, с която проследи дирята на развилнялата се мечка. След като бе съборило къщата, животното бе побягнало към близките шубраци, поваляйки всичко, което му се бе изпречило на пътя, не само храсти, но и по-малки дръвчета. Никога досега пазителят не бе срещал подобна ярост у животно. Следите очевидно бяха оставени от средно голяма мечка, ала той имаше чувството, че върви по дирите на фоморийски великан или друго мислещо същество, поставило си за цел да причини колкото се може по-голямо опустошение. Боеше се, че мечката може да е болна или пък ранена. Каквато и да беше причината за непривичното поведение на иначе дружелюбното животно, с всяка изминала крачка Елбраян все повече се тревожеше, че няма да може да му пощади живота. В началото се бе надявал просто да го прогони навътре в гората, ала сега започваше да осъзнава, че най-вероятно ще се наложи да го убие.

Изкачи се по склона на един стръмен хълм, като надзърташе във всяка сянка и зад всеки храст. Мечките съвсем не бяха глупави — нерядко издебваха преследвачите си и ги нападаха в гръб. Елбраян приклекна край едно ниско дръвче и положи длан върху земята, опитвайки се да долови и най-слабите вибрации, всичко, което можеше да го насочи.

Внезапно с крайчеца на окото си усети едва доловимо раздвижване в близкия шубрак и едва-едва помръдна глава, за да го види по-добре, като не пропусна да отбележи, че вятърът духа откъм храста.

Миг по-късно мечката вече се носеше право към него, ревейки разярено.

Елбраян застана на едно коляно, постави по-тежичка стрела в Ястребокрилия и с нажалена въздишка опъна тетивата. Стрелата отскочи от муцуната на мечката и се заби в гърдите й, ала не можа да спре устрема на животното. Младият мъж беше изумен от бързината му. И преди беше виждал черни мечки, веднъж Джуравиел беше подплашил една, удряйки два камъка един в друг, ала нищо не можеше да се сравни със страховитата скорост, с която се движеше тази пред него — та тя с лекота би надбягала галопиращ жребец!

Втора стрела последва първата и потъна дълбоко в рамото й. Животното изрева още по-свирепо, но почти не забави крачка.

Елбраян знаеше, че няма да получи възможност за трети изстрел. Ако имаше насреща си кафява мечка, можеше да се покачи на дървото и да стреля оттам; черните мечки обаче се катереха превъзходно, много по-бързо, отколкото което и да било човешко същество.

Вместо това остана на мястото си, докато животното се приближи съвсем и тогава, в последния момент, се дръпна и се затъркаля надолу по склона.

Мечката спря и се накани да се спусне след него. Когато Елбраян стигна подножието на хълма и застана на колене, я видя да се изправя на задни лапи, страховита и внушителна.

И оставила някои жизненоважни части от тялото си незащитени.

Мразейки онова, което се канеше да направи, младият мъж с все сила опъна тетивата на Ястребокрилия и трите перца се раздалечиха повече откогато и да било.

После всичко свърши и животното се свлече на земята. Елбраян се приближи и след като изчака малко, за да се убеди, че то наистина е мъртво, посегна към муцуната и повдигна горната му устна. Страхуваше се, че ще види пяна, признак на най-страшното заболяване сред горските обитатели. Ако това бе причината за необяснимото държание на тази мечка, на пазителя щеше да му се наложи да прекара дълги дни и нощи в търсене на други болни животни, а те можеха да бъдат какви ли не — ракуни, язовци и дори прилепи.

За щастие пяна нямаше и Елбраян въздъхна успокоен. Облекчението му обаче не трая дълго — все някаква причина за необичайното поведение на мечката трябваше да има и той продължи да я търси. Внимателно огледа главата (като не пропусна да забележи очите — ясни и чисти, а не мътни и сълзящи), после се зае с тялото.

Откри отговора на загадката почти веднага — четири малки стрелички с шипове, забити дълбоко в задницата на животното. С голямо усилие успя да извади една от тях и я поднесе към очите си. Веднага разпозна отровата — гъста, тъмна течност, която причиняваше люта болка и се извличаше от кората на рядък вид черна бреза.

Разгневен, той захвърли стрелата настрани. Това не беше случайност, а преднамерена и много жестока агресия срещу мечката. Нищо чудно, че горкото животно, обезумяло от постоянната болка, бе освирепяло толкова, че да нападне къща. А като съдеше по стрелата, това отвратително злодеяние очевидно беше дело на човешка ръка.

Преглъщайки яда си, Елбраян подхвана благодарствен танц, изразяващ почитта му към духа на мечката и признателността му, задето им даваше храна и топлина. Когато свърши, я одра и почисти — според елфическите (а вече и неговите) представи, да похаби ценното тяло, като го погребе или просто го остави да гние в гората, би било обида към мечката и към самата природа.

Приключи с работата късно същия следобед, но не седна да си почине, нито се върна в Дъндалис, за да съобщи на селяните, че мечката е убита. Някой беше причинил — съзнателно и злоумишлено — тази трагедия.

Време бе Нощната птица да излезе на лов.

 

Откри ги също толкова лесно, колкото и развилнялото се животно преди това. Хижата им, паянтова постройка от цепеници и стари греди (голяма част от които, сигурен беше Елбраян, бяха дошли от останките на опожарения Дъндалис), се намираше на върха на един хълм. В неумел опит за маскировка, наоколо бяха разхвърляни клони, ала много от тях отдавна бяха изсъхнали и кафявите листа се забелязваха отдалеч.

Още по-издайнически обаче беше шумът, който непознатите вдигаха — Елбраян чу смеха и фалшивото им пеене много преди да бе видял колибата. По гласовете им позна, че е бил прав — наистина бяха хора.

Предпазливо се запрокрадва към тях, притичвайки от дърво до дърво, от сянка на сянка, макар да се съмняваше, че биха го чули, даже и да водеше със себе си стотина селяни и дузина фоморийски великани. Навсякъде край бараката се въргаляха капани и най-различни ловджийски приспособления, както и десетки животински кожи, проснати да се сушат. Тези хора познаваха горските обитатели, това поне беше ясно. В една бъчва недалеч от задната стена на колибата, младият мъж откри гъста, черна течност и веднага се досети, че именно с нея бяха напоени стрелите, докарали до лудост злощастната мечка.

Самата къщурка изглеждаше ужасно занемарена, стените бяха разкривени и пропукани. Елбраян тихичко се приближи и надникна през една от по-големите дупки.

Вътре, облегнати на големи купчини животински кожи (най-вече от черни мечки), лежаха трима мъже и непрекъснато надигаха халби, пълни с пенливо пиво. Час по час някой ставаше и отиваше да си допълни чашата от едно буре в ъгъла, като преди това яростно размахваше ръце, за да прогони мухите и всички останали насекоми, които жужаха над течността.

Елбраян потръпна погнусено, ала си напомни, че това все пак са обитатели на Дивите земи, корави и въоръжени до зъби. Единият си беше окачил колан, на който висяха поне дузина ками, другият държеше тежка брадва до себе си, докато третият носеше тънък меч. Елбраян не пропусна също така да забележи, че единствената врата на колибата е препречена с дебел прът.

Все така безшумно, той се прокрадна до предната част на бараката и извади камата от раницата си. Вратата не пасваше добре в отвора си и от едната й страна зееше пукнатина, достатъчно широка, за да може Елбраян да провре острието през нея. Бързо движение с китката събори пръта на земята и като ритна вратата, пазителят пристъпи вътре.

Тримата мъже изпуснаха халбите и се опитаха да се изправят (при което единият здравата се удари в дръжката на собствения си меч). Не след дълго вече бяха скочили на крака и недоумяващо се взираха в непознатия, който стоеше до вратата, стиснал най-обикновена (както им се стори) пътническа тояга в ръка.

— Що щеш? — попита един от тримата, едър грубиянин, с лице, покрито с гъста брада и безброй белези.

Всъщност, ако не беше рошавата, неподдържана брада, той спокойно би могъл да мине за брат на Тол Юганик, помисли си Елбраян с отвращение. Иначе двамата, възедри и широкоплещести, доста си приличаха. В ръцете си грамадният мъж държеше тежка брадва и на Елбраян не му беше никак трудно да се досети какво ще последва, ако не им даде някакво смислено обяснение. Онзи с меча, висок, слаб и без нито един косъм по главата си, също се взираше заплашително в него иззад рамото на другаря си, докато третият — нервен, кльощав дребосък — се свря в най-далечния ъгъл, потривайки неспокойно ръце, на сантиметри от висящите на гърдите му ками.

— Дойдох, за да си поговорим за една мечка — хладно отвърна Елбраян.

— Каква мечка? — сопна се едрият мъжага. — Ние имаме само кожи.

— Онази, която подлудихте с отровните си стрели. Онази, която разруши къща в Дъндалис и едва не уби цяло семейство.

— Я виж ти! — изплю се едрият ловец.

— Същата отрова, която варите отзад — продължи Елбраян. — Рядка отвара, известна само на малцина.

— Че туй нищо не доказва! А сега изчезвай оттук, че да не заиграе брадвата!

— Не мисля така — отговори пазителят, без дори да трепне. — Още не сме решили проблема с обезщетението — за фермерите, чиято къща е разрушена, както и за моите усилия.

— Об-б-безщ… — заекна високият, плешив мъж.

— Пари — спокойно поясни Елбраян, като не пропусна да забележи как нервният тип в ъгъла издърпа една от камите си и я запрати срещу него.

Бърз като котка, той застопори левия си крак и рязко се извъртя така, че оръжието мина покрай него без да го нарани и се заби дълбоко в стената. Когато отново се обърна към тримата си противници, се канеше да замахне за хоризонтален удар, ала веднага видя, че едрият мъж очаква точно такъв ход и дори е вдигнал брадвата си, за да отбие атаката му. Затова, вместо да довърши движението си, Елбраян се завъртя на другата страна, извивайки крак така, че да избегне вражеската секира, после се хвърли на едно коляно и с все сила стовари тояга върху вътрешната страна на бедрото на противника си. Бърза промяна в ъгъла на замаха и острият връх на Ястребокрилия се заби в слабините на ловеца, след което се стрелна нагоре и му нанесе три мълниеносни удара в гърдите.

Едрият мъж политна назад, а Елбраян вдигна тоягата над главата си с две ръце, за да спре атаката на ловеца с меча, като в същото време с все сила го изрита с коляно в корема. Когато плешивият мъж се преви от болка, Елбраян извъртя оръжието си така, че да отбие меча му на една страна, после провря Ястребокрилия под ръката му и напрегна цялата си сила. Ловецът политна във въздуха и миг по-късно падна по гръб, при което главата му издрънча с все сила.

Елбраян побърза да се обърне, разбирайки колко уязвим е в този момент. Както и очакваше, втората кама вече летеше към него и той вдигна Ястребокрилия тъкмо навреме, за да я спре. В мига, в който острието се удари в тоягата, той побърза да я отдръпне и за негов късмет камата полетя право нагоре, след което падна в разтворената му длан.

Всичко стана само за секунда и ето че той вече стоеше изправен, стиснал тоягата си в една ръка и камата, готова за хвърляне, в другата.

Мършавият мъж в ъгъла пребледня като платно и изпусна двете оръжия, които очевидно се бе канил да хвърли срещу него.

Елбраян с мъка овладя напиращия в гърдите му гняв, който го подтикваше да забие камата дълбоко в гърдите на жалкия подлец, гняв, засилен още повече от мисълта за онова, което тези тримата бяха причинили на невинното животно и последиците, които безразсъдната им и жестока постъпка можеше да има за жителите на Дъндалис.

Камата полетя към треперещия дребосък и се заби в стената на сантиметри от главата му. Без да сваля очи от Елбраян, мършавият мъж се свлече на пода.

Пазителят се огледа — останалите двама с мъка се изправяха на крака, ала никой от тях не държеше оръжие.

— Как се казвате? — попита и тримата се спогледаха учудено. — Имената ви! — настоя Елбраян.

— Полсън — отвърна едрият. — А това са Крик и Катерицата — обясни, кимвайки към плешивия си другар и към типа с камите.

— Катерицата?

— Плашливичък си пада — обясни Полсън.

— Чуйте ме добре, вие тримата — бавно каза Елбраян. — Сега делите гората с мен и възнамерявам да следя всяка ваша стъпка. Още една такава „шега“, още една подобна жестокост и случилото се днес ще бъде нищо в сравнение с онова, което ще ви сполети тогава. Освен това ще проверявам примките ви — отсега нататък няма да използвате вълчи капани…

Полсън се опита да каже нещо, ала свирепият поглед на Елбраян го накара да млъкне разтреперан.

— Нито каквито и да било други приспособления, които причиняват излишно страдание на животните.

— Че как ще си изкарваме прехраната тогаз? — изскимтя Катерицата от ъгъла си.

— Има и по-добри начини — хладно отвърна Елбраян. — И с надеждата, че ще успеете да ги откриете, няма да ви искам пари заради разрушената къща… не и този път.

Леденият му поглед се спря върху всеки един от тях, говорейки красноречиво, че това не са празни заплахи.

— А ти кой си? — осмели се да попита Полсън.

Елбраян се поколеба само за миг:

— Аз съм Нощната птица — заяви, при което Крик се изхили насмешливо.

Полсън обаче, без да сваля поглед от суровото лице на непознатия, плесна другаря си през ръката, за да го накара да замълчи.

— Име, което няма да е зле да запомните — довърши Елбраян и тръгна към вратата, смело обръщайки гръб на тримата мъже.

Те дори не си помислиха да го нападнат отново.

Щом излезе навън, Елбраян отиде при бъчвата с отрова и я обърна, после взе няколко от вълчите капани, които намери да се въргалят наоколо — отвратителни приспособления, направени от остри, метални шипове и силни пружини, които се задействаха при най-малкия допир, така че кракът на злощастното животно оставаше приклещен от жестоките зъбци.

Следващата му спирка беше „Виещата Шийла“, пивницата на Дъндалис. Вътре имаше около дузина мъже и жени, които млъкнаха в мига, в който пазителят прекрачи прага. Елбраян кимна на Белстър О’Комли, собственик на кръчмата и най-близкото подобие на приятел, което младият мъж имаше в селото.

— Чаша вода — поръча той и Белстър, беззвучно произнасяйки лесно предсказуемите думи заедно с него, му побутна пълната чаша.

— Да се чува нещо за мечката? — полюбопитства той.

— Мечката е мъртва — мрачно отвърна Елбраян и отиде да седне на една маса в ъгъла, облягайки се на стената.

Не пропусна да забележи как някои от мъжете се раздвижиха неспокойно на местата си, а една жена дори му обърна гръб най-демонстративно.

Пазителят нахлупи триъгълната шапка над очите си и се подсмихна незабележимо. Да, разбираше, че няма как да бъде иначе. Вече не беше като тях, всъщност вече бе различен от всички хора, с изключение на малцината, които бяха стъпвали в долината на елфите, малцината, живели някога сред събратята на Тунтун и Джуравиел. Колко му липсваха елфическите му приятели сега… да, дори и Тунтун! Наистина, в Каер’алфар също се бе чувствал не на място, ала това чувство беше хилядократно по-силно сега, когато се намираше сред тези хора, които уж бяха като него, а всъщност бяха съвсем различни.

И все пак, въпреки че се бе превърнал в отшелник в собственото си село, Елбраян се усмихваше искрено. Добра работа беше свършил днес, макар че искрено съжаляваше, задето се бе наложило да убие мечката. Утешаваше го мисълта за благородната задача, с която се беше нагърбил, обетът му, че няма да допусне новият Дъндалис и останалите две селца да споделят злата участ, сполетяла неговия дом преди седем години.

Остана в пивницата близо час, без никой дори да го погледне, ако не се брои кимването на Белстър на тръгване.