Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (20)

Глава 19
Честно казано

Дните минаваха и се превръщаха в седмици, ала той не забелязваше нищо, изцяло погълнат от божествения дар. Докато Аджонас се грижеше за кораба и внимаваше да не се отклонят от курса, тримата оцелели монаси (дори и Пелимар, който бързо оздравяваше) бяха посветили цялото си време на камъните. Все пак, раната от джуджешкия меч нямаше да остане без последствия — мускулите на лявото му рамо бяха пострадали прекалено лошо и сега ръката му беше безчувствена, без особени изгледи някога да се оправи.

На връщане от острова не срещнаха вражески лодки, но дори и да бяха, Авелин знаеше, че няма за какво да се тревожат. Той по-добре от всеки друг усещаше силата на скъпоценните камъни и беше сигурен, че наложеше ли им се да се защитават, можеше да избира между поне дузина камъни, с чиято помощ с лекота щеше да разруши всеки противников съд.

Най-силно любопитство предизвикваше у него огромният аметист — с почти равна основа, той повече от всичко приличаше на някакъв причудлив, лилав храст, чиито „вейки“ тръгваха във всички посоки и под всякакви ъгли. Авелин все още не можеше да установи какви точно бяха неговите свойства, но със сигурност усещаше, че в многобройните му разклонения е скрита огромна мощ.

Някои от камъните (като хематитът например) още в самото начало биваха поставяни в малка, цилиндрична кутийка, която след това трябваше да се търкаля напред-назад в продължение на часове, за да се изгладят те до съвършенство. Други трябваше да бъдат обработвани с най-различни масла дни наред, за да може магията да бъде заключена сигурно в глъбините им. И тримата монаси прекрасно знаеха какво да правят с всеки от камъните… с изключение на необикновения аметист.

Не можеха да го полират — прекалено голям бе за кутийката, а да го намажат с някое от специалните масла не смееха — дори не можеха да решат откъде да започнат. Авелин лично се бе заел с него и вместо да го полира и лъска, се молеше над него часове наред. Струваше му се, че всеки път, когато е с камъка, оставя частица от себе си у него, ала това не го тревожеше. Тъкмо обратното — така се чувстваше едно със своя Бог.

Тримата монаси рядко споменаваха Тагрейн, макар често да се молеха за него и за успокоението на душата му. Моряците обаче почти не говореха за друго, освен за Тади Суей, момчето, което се бе опитало да стигне острова, но така и не се бе завърнало, и Авелин нямаше как да не забележи изпепеляващите погледи, които мъжете му хвърляха, колчем излезеше на палубата.

Жегата и скуката на безкрайните дни постепенно превърнаха заговорническия шепот в открито недоволство и обвиняващи подмятания. Ето защо нито Авелин, нито Пелимар, най-малко пък Куинтал, се изненадаха, когато една сутрин капитан Аджонас дойде в каютата им, за да ги предупреди за надигащ се на борда бунт.

— Искат камъните — обясни той. — Или поне част от тях… в замяна на живота на Тади Суей.

— Та те никога няма да разберат каква сила се крие в тези камъни! — възмути се Куинтал.

— Да, но добре знаят стойността на един рубин или смарагд — отвърна Аджонас. — Дори и без магията.

Авелин прехапа устни, припомняйки си несметното съкровище, което бе оставил на Пиманиникуит.

— Възнаграждението за екипажа беше повече от щедро — припомни Куинтал на капитана.

— Искат компенсация за убития си другар.

— Отлично знаеха какви опасности ги очакват.

— Нима? — попита Аджонас. — Дали наистина подозираха, че четиримата пътници, които приеха сред себе си, накрая ще се обърнат срещу тях?

Куинтал се изправи и се приближи до него. Бездруго едър, в тясната каюта той изглеждаше дори по-висок, още повече, че Аджонас, застанал на прага, трябваше да стои приведен, за да не се удари в рамката на вратата.

— Просто повтарям думите им — спокойно рече капитанът, без ни най-малко да се смути. — Думи, които според мен Куинтал трябваше да чуе. От Сейнт Мер’Абел все още ни делят цели три месеца.

Куинтал присви очи, мъчейки се да реши как да постъпи.

— Трябва да сложим край на подобни настроения веднъж завинаги! — заяви той. — Още днес!

После отиде до нара на Авелин и взе един от камъните — наричаше се тигрова лапа и беше кафеникаво — оранжев, прошарен от три черни ивици.

Още щом го видяха да излиза от каютата, следван от Аджонас и двамата си другари, моряците се досетиха, че нещо важно е на път да се случи и побързаха да се съберат, водени от Бънкъс Смийли.

— Няма да получите никаква компенсация за Тади Суей — започна едрият монах направо. — Младият глупак сам избра да се прости с живота си, когато реши да слезе на острова.

— Ти го уби! — провикна се един от моряците.

— Аз бях тук, на борда на „Бягащия с вятъра“ — напомни му Куинтал.

— Ти или твоите другари — все тая! — настоя морякът.

Куинтал нито потвърди, нито отхвърли обвинението:

— Пим… — започна той, но бързо се поправи: — Островът е само за двама души и дори единият от тях, обучаван години наред как да оцелее, не се завърна.

От редиците на екипажа се надигнаха сърдити гласове, ала Бънкъс Смийли се обърна назад и даде знак на другарите си да замълчат:

— Ние пък мислим, че сте ни длъжници! — заяви той и втъкна палци в колана си, придавайки си важен вид.

Куинтал го изгледа изпитателно — ето значи кой стоеше зад всичко това, ето кой подклаждаше недоволството на моряците и най-вероятно се гласеше за капитан.

— Капитан Аджонас не е съгласен с вас — предизвикателните думи на Куинтал целяха най-сетне да извадят заговора на повърхността.

Зла усмивка плъзна по устните на Смийли:

— А може би вече не той взема решенията тук!

— Наказанието за бунт… — обади се Аджонас, ала Смийли го прекъсна.

— Да, да, всички знаем какво е наказанието — увери го той на висок глас. — Ала освен туй знаем, че човек първо трябва да го хванат, за да го обесят. Сега сме по-близо до Бехрен, отколкото до Хонс-де-Беер, а в Бехрен не задават много-много въпроси.

Е, това беше — заговорниците бяха изиграли картите си, сега беше ред на Куинтал да изиграе своите… и да смачка противниците си.

Очите на Смийли се разшириха от ужас, когато чу от гърдите на едрия мъж да се откъсва гърлено ръмжене и видя ръката му — вече не човешка длан, а тигрова лапа със страховити нокти!

— К-к-какво? — ахна старият моряк, ала Куинтал беше по-бърз и с един светкавичен замах разпори тялото на Смийли от брадичката до корема.

Потресени, останалите моряци се люшнаха назад.

— Той ме уби! — прошепна Смийли и се свлече на палубата, докато от грозните рани шуртеше алена кръв.

Животинският рев на Куинтал накара бездруго ужасените метежници да се разбягат:

— Вижте своя водач! — изкрещя той и макар лицето му да бе запазило човешкия си облик, гласът му беше неестествено гръмовен. — Вижте Бънкъс Смийли и знайте, че такава съдба очаква всеки, който дръзне да се опълчи срещу капитан Аджонас или братята от Сейнт Мер’Абел!

Гледайки израженията на сплашените моряци, Авелин силно се съмняваше, че би се намерил някой, който дори да помисли за бунт.

Тримата монаси се прибраха в каютата си, без да споменават случилото се току-що, не говориха за него и през целия ден. Авелин много внимаваше да прикрие обвинението в погледа си, ала в главата му препускаха безброй мисли. През последните няколко месеца доста добре беше опознал стария Смийли и макар да не го харесваше кой знае колко, беше свикнал с него и сега имаше чувството, че нещо на кораба липсва.

Ала най-много го измъчваше безстрастният начин, по който Куинтал се бе разправил с мъжа; хладнокръвието, с което беше отнел живота на друго човешко същество. Не така трябваше да постъпи един абеликански монах, поне според Авелин, но убийството на Тади Суей, както и чисто изпълнената екзекуция на Бънкъс, го караха да подозира, че Куинтал трябва да е бил подготвен за такъв развой на събитията още преди да поемат на път, навярно дори бе получил подобни нареждания от светите отци! Вярно, мисията им беше от жизненоважно значение, дни като тези настъпваха веднъж на седем поколения и Авелин, както и останалите му другари, на драго сърце биха дали живота си за нейния успех. Ала да погубват невинни хора? Да убиват безмилостно и без угризения?

На другата сутрин Авелин успя да хвърли скришен поглед на Куинтал. Прекрасно помнеше страданията на Тагрейн, чувството за вина, угризенията, които го измъчваха на острова и които станаха причина за смъртта му. Нищо подобно обаче не се четеше по лицето на мургавия, едър мъж. Куинтал беше убил Бънкъс Смийли с лекотата, с която по-рано бе удавил злото джудже, сякаш за него не съществуваше разлика между човешко същество и свиреп паури.

Авелин усети как го побиват тръпки. Без следа от разкаяние или угризения на съвестта. Дори по-лошо, още отсега беше сигурен, че когато се върнеха в манастира и разкажеха какво са преживели, отец Маркварт щеше да кимне одобрително, напълно съгласен с жестоките действия на Куинтал.

Да, Авелин знаеше какво ще бъде оправданието им — „по-висшето добро“, щяха да кажат те, „интересите на мнозинството“, ала всичко това противоречеше на елементарната справедливост, а нали справедливостта бе един от основните принципи в Абеликанската църква!

В очите на брат Авелин, който току-що се бе докоснал до най-възвисяващата и свещена мистерия в краткия си живот, нещо тук беше ужасяващо нередно.

 

Когато „Бягащия с вятъра“ най-сетне остави Ръката на Мантис зад гърба си, Парвесперс, последният месец на есента, вече беше в разгара си. Мразовит вятър и ледени пръски безмилостно брулеха екипажа; вечер всички се скупчваха около няколко газени лампи и полуизгорели свещи, мъчейки се да се постоплят. Ала въпреки студа и неудобствата, духът им бе висок, а мислите за Тади Суей и Бънкъс Смийли — потънали в забрава. Кой имаше време за подобни неща, когато краят на пътуването бързо наближаваше, а с него — и обещаното им пребогато възнаграждение.

— Значи ще останеш в абатството? — обърна се Дансали към Авелин една хладна утрин.

Земя на хоризонта отново не се виждаше, тъй като „Бягащия с вятъра“ прекосяваше Залива на Корона, на път към залива Вси светии.

Авелин я изгледа заинтригувано.

— Разбира се — отвърна той най-сетне, после изведнъж, виждайки я как свива рамене, осъзна какво се крие зад въпроса й.

Тя го молеше да остане при него!

— Да не би да възнамеряваш да слезеш от кораба?

— Може би. Ще направим още три курса между Сейнт Мер’Абел и Палмарис, където Аджонас смята да зимува.

— Аз… — започна Авелин. — Искам да кажа, аз нямам избор. Отец Маркварт ще очаква да му разкажа всичко за пътуването, а и ще бъда прекалено зает с камъните, сигурно в продължение на месеци…

Дансали нежно сложи пръст върху устните му.

— А ще може ли да те посещавам от време на време? — тихо попита тя. — Ще ти разрешат ли?

Авелин кимна, останал без думи от изненада.

— Ще имаш ли нещо против?

Младият монах разгорещено поклати глава:

— Отец Йойона ми е приятел — обясни той. — Може би дори ще успее да ти намери някаква работа.

— В манастира? — учуди се Дансали.

— Не, не такава работа — засмя се Авелин, скривайки неудобството, обзело го при спомена за чутите по-рано подмятания за Биен де Луиза. — Но какво ще каже капитан Аджонас? Ще те остави ли да си отидеш? — попита, за да насочи мислите си в друга, не толкова притеснителна посока.

— Договорката ни беше само за пътуването до острова и обратно — отвърна Дансали. — Щом отминем Палмарис, аз ще си получа обещаните пари (че и отгоре, заради непредвидените услуги, които оказах на екипажа) и съм свободна.

— Наистина ли ще дойдеш в манастира? — попита Авелин, без да успее да скрие вълнението си.

— Може и да дойда — засмя се Дансали. — Ала първо искам да направиш нещо за мен — добави тя и като се приведе към него, докосна устните му.

Срамежливият Авелин инстинктивно се отдръпна. Връзката му с Дансали беше нещо специално, различно от физическите отношения между нея и всички мъже, които бе познавала някога. Наистина, тялото му копнееше за онова, което тя му предлагаше, ала ако сега се поддадеше на изкушението, нямаше ли да омърси връзката им и сам да падне до нивото на останалите мъже в живота й?

— Не ми отказвай! — прошепна тя. — Не и този път!

— Мога да ти доведа Куинтал — отвърна Авелин, а в гласа му се долавяха горчиви нотки.

Дансали рязко се дръпна и го зашлеви през лицето. Авелин се накани да й отвърне с обида, ала когато се съвзе от изненадата, видя я да плаче горчиво, скрила лице в дланите си.

— Аз… аз… не исках — заекна той, отвратен от себе си, задето я бе наранил.

— Значи и ти мислиш, че съм уличница? — изхлипа Дансали. — А може би наистина съм такава!

— Не! — възкликна Авелин и сложи ръка върху рамото й.

— Само че аз съм по-целомъдрена, отколкото вие смятате! — при тези думи младата жена вдигна глава и погледът й дръзко срещна този на Авелин. — Вярно е, тялото ми върши черна работа, ала сърцето ми никога не е било там. Нито веднъж! Нито дори с онзи безполезен негодник, за когото бях омъжена. Кой знае, може би именно затова ме изхвърли на улицата!

Мисълта, че Дансали никога не бе обичала когото и да било, хвана Авелин напълно неподготвен. Може и да нямаше никакъв опит в изкуството на плътската любов, ала прекрасно разбираше какво има предвид младата жена.

И й вярваше!

Вместо отговор, той се наведе и я целуна.

Този ден брат Авелин научи много за любовта; едва тогава за първи път позна истинското единение на дух и тяло, такова, каквото не бе изпитвал дори и след най-изтощителната сутрешна тренировка.

Този ден Дансали също разбра какво означава любов.

 

Само шепа посрещачи очакваха „Бягащия с вятъра“ в пристанището на Сейнт Мер’Абел, където беше издигнат нов кей, така че корабът да може удобно да хвърли котва. Отец Йойона и отец Сихертън също бяха тук, както за да поздравят завърналите се братя, така и за да надзирават работата на неколцината по-низши монаси, които качиха на борда два тежки сандъка.

За да успокои мъжете си, Аджонас нареди сандъците да бъдат отворени на място и как само зяпнаха те при вида на несметните съкровища, които лежаха вътре!

Авелин също беше изумен, ала не купчините жълтици, скъпоценни камъни и бижута приковаха погледа му. Имаше нещо друго, нещо, което не можеше да разбере, така, както не разбираше напълно и магическата аура около Сихертън. През цялото време монахът държеше едната ръка зад гърба си и Авелин забеляза, че си играе с два камъка — диамант и тъмносив кварц.

Каквито и подозрения да имаше обаче, Авелин бе достатъчно благоразумен да си замълчи. Вместо това се сбогува с Аджонас и останалите (макар да нямаше човек на борда, който да съжалява, че тримата монаси си тръгват) и слезе на брега, погълнат от мисли за Дансали. Дали младата жена наистина щеше да напусне „Бягащия с вятъра“ и да остане в манастира? С разума си разбираше какъв е отговорът; знаеше, че двамата с Дансали бяха преживели нещо много специално, ала въпреки това не можеше да прогони съмненията. Дали пък не се заблуждаваше, като вярваше, че и Дансали смята случилото се между тях за специално? Как ли се бе представил в сравнение с десетките мъже преди него? Ами ако беше направил нещо не както трябва? Ами ако Аджонас й беше наредил да преспи с него или, още по-лошо, се бе обзаложил с нея, че няма да успее да го вкара в леглото си?

Колкото и да се бореше да прогони подобни нелепи подозрения, Авелин знаеше, че няма да си отдъхне, докато отново не види сините очи на Дансали, този път зад стените на светата обител… очи, чийто блясък се бе завърнал именно заради него.

Посрещането, което тримата пътешественици получиха в манастира, много повече приличаше на онова, което бяха очаквали — масите в трапезарията бяха отрупани с какви ли не печива — кифли и най-различни сладкиши, канелен хляб и питки със стафиди, и още безброй други вкуснотии, всичките накупени от близките села. Имаше и бурета с медовина, както и кани с рядкото и много скъпо вино, наричано богъл. Весела музика изпълваше помещението, а монасите и клисарите танцуваха и се смееха под одобрителния поглед на отец Маркварт, застанал на обичайното си място на балкона.

Само ако можеше и Дансали да е тук, помисли си Авелин! Всъщност, зачуди се той, защо наистина нито тя, нито който и да било от екипажа, не бе поканен на тържеството? „Бягащия с вятъра“ бездруго не можеше да отплава преди отлива, а той щеше да настъпи чак след полунощ. Защо тогава никой от тридесетината моряци, или поне капитан Аджонас, не беше тук?

Авелин едва не се задави с последния залък канелен хляб, но тъкмо когато започна да го обзема грозно подозрение, видя как група от неговите събратя, начело с Пелимар, се насочва към него. Несъмнено имаха намерение да го разпитват за случилото се на острова, ала той не можеше да им каже нищо, не и преди да бе говорил с отец Маркварт.

Пък и в този момент младият монах си имаше съвсем различни тревоги. Мислите му се насочиха към двата камъка, които Сихертън беше отнесъл на кораба — диамант и сив кварц. Свойствата на диаманта познаваше добре — той даваше светлина, ала кварц досега не бе използвал. Без да обръща внимание на Пелимар, който се опитваше да го заговори, Авелин затвори очи и се опита да си припомни наученото през последните четири години.

И тогава истината го връхлетя с целия си потресаващ ужас. Диамантът даваше не само светлина, но и огън! А кварцът… кварцът създаваше лъжливи образи! Аджонас и моряците му бяха жестоко измамени! Ето защо не бяха поканени на тържеството, досети се младият монах, после изведнъж изтръпна, осъзнал докрай пъкления заговор срещу „Бягащия с вятъра“.

Разтреперан, той скочи от масата и се втурна навън, промърморвайки някакво извинение на учудения Пелимар. Докато бързаше към изхода на залата, не пропусна да забележи отсъствието на част от събратята си и най-вече на доста от по-възрастните послушници, онези, които много скоро щяха да бъдат издигнати в ранг на наставници.

Нямаше го и Сихертън.

Авелин тичаше с всичка сила, а стъпките му отекваха из пустите коридори. Не знаеше колко е часът, но предполагаше, че трябва да е около полунощ.

Не спря чак докато не стигна до южното крило на манастира, онова, което гледаше към морето. Там свърна в един дълъг коридор с много прозорци и отчаяно се хвърли към най-близкия от тях.

На силната лунна светлина съвсем ясно различи очертанията на „Бягащия с вятъра“ в залива, различи и…

— Не! — задъха се Авелин, когато видя суматохата, царяща на борда — дребни фигурки се щураха напред-назад, очевидно опитвайки се да потушат пламъците, които бушуваха близо до кърмата. — Не!

Поредното огнено кълбо излетя откъм манастира, удари се в бордовата ограда и се заби в гротмачтата, която пламна като факла.

Огнената канонада се усили — огромни късове горящ катран се сипеха върху злощастния кораб като смъртоносен град, оставяйки след себе си страховит погром. Много скоро „Бягащия с вятъра“ се откъсна от котвата си и силните течения на залива го повлякоха към подводните скали, които изобилстваха в него. Авелин потръпна ужасено, когато видя как един след друг моряците започнаха да скачат през борда.

Писъците на обречения екипаж се разнесоха над черната вода, ала монасите, погълнати от пиршеството, не можеха да ги чуят. Отчайващо безсилен, изгубил всякаква надежда, Авелин гледаше как вълните подмятат кораба, който през последните осем месеца беше негов дом, докато накрая корпусът му не се разцепи на две. Горчиви сълзи се стичаха по бузите на младия монах; без сам да съзнава какво прави, той трескаво повтаряше една-едничка дума:

— Дансали!

Огнените снаряди още дълго вилняха над залива. Авелин чуваше виковете на хората във водата и се надяваше, напук на онова, което разумът му нашепваше, че някои от тях — може би дори неговата Дансали! — ще успеят да се доберат до брега.

Ала и тази отчаяна надежда посърна много скоро, когато силен съскащ звук изпълни въздуха, а над тъмната вода легна синкава пелена. С яростно пращене, синята мъгла обгърна камъни, хора и кораб — магическа мълния заглуши завинаги обречените писъци.

Освен в съзнанието на Авелин — там те щяха да звучат вечно.

Канонадата продължи още известно време, макар пъклената й задача да бе вече изпълнена. Не след дълго отливната вълна щеше да повлече труповете и останките от гордия кораб и да ги понесе към открито море. Целият свят, освен Авелин и подлите убийци, щеше да реши, че става въпрос за нещастен случай.

— Дансали! — прошепна отново.

Силите го напуснаха и той се отдръпна от прозореца, търсейки опора в каменната стена.

— Не трябваше да виждаш това — разнесе се равен глас съвсем наблизо — съвършено безшумен, отец Сихертън се бе приближил незабелязано.

Авелин не пропусна да забележи голямата и очевидно пълна с камъни кесия, която висеше на кръста му, както и сивкавия графит в ръката му. Графитът беше камъкът на мълниите.

Младият монах долепи гръб о стената, убеден, че Сихертън ще го убие, тук и сега, а част от него — една огромна част — се надяваше това наистина да е така. Сихертън обаче само го улови за ръката и го отведе в малка, тъмна стаичка в един отдалечен ъгъл на абатството.

На следващата сутрин, придружаван от отец Йойона и отец Сихертън, съкрушеният Авелин отиде в покоите на абат Маркварт. От осъзнаването на факта, че жестокото деяние от предишната вечер не е било дръзко самоволие от страна на безмилостния Сихертън, а е било наредено от самия абат и одобрено от Йойона, болката на младия монах стана още по-силна.

— Местоположението на Пиманиникуит трябва да бъде опазено в тайна на всяка цена — спокойно обясни отец Маркварт.

„Както и моето убийство“, помисли си Авелин — тази сутрин коридорите на манастира бяха съвършено пусти, тъй като всички още спяха, уморени след вчерашното тържество.

— Нима не разбираш какво би станало в противен случай? — развълнувано повиши глас абатът. — Ако тайната на Пиманиникуит бъде разкрита, Камъните на Ореола вече няма да са в безопасност, жалки търгаши и алчни крале ще заграбят несметно богатство, чието могъщество нито ще познаят, нито ще бъдат в състояние да разберат!

Авелин не можеше да отрече, че в казаното от отец Маркварт има логика; светът наистина би бил в опасност, ако някой узнаеше за Пиманиникуит, ала това не намаляваше омерзението, което го изпълваше само при мисълта за разрушаването на кораба и избиването на екипажа.

И за убийството на Дансали.

— Нямахме друг избор — отсече абатът.

Авелин се огледа притеснено:

— Мога ли да кажа нещо, отец Маркварт?

— Но разбира се, братко Авелин. Говори спокойно. Тук си сред приятели.

Младият монах с мъка успя да запази самообладание при тази безочлива неискреност.

— Всички от „Бягащия с вятъра“ щяха да измрат много преди следващия валеж — рече той.

— Но биха могли да начертаят карти — сухо подхвърли Сихертън.

— Защо им е да го правят? — възрази Авелин. — Каква полза биха имали от тях, когато следващият валеж е чак след…

— Струва ми се, че забравяш богатството, което и сега покрива бреговете на Пиманиникуит — намеси се отец Маркварт. — Несметни купища скъпоценни камъни, които дори въображението е прекалено слабо да си представи.

Да, каза си Авелин, май наистина не беше помислил за това. И все пак, поклати глава той. Пътуването до острова беше прекалено опасно и ако моряците получеха достатъчно добро възнаграждение, нямаше да имат никаква причина отново да рискуват живота си във водите на Мирианския океан.

— Такава е Божията воля — твърдо заяви абат Маркварт. — А ти за нищо на света не бива да разказваш на когото и да било за случилото се както през тези осем месеца, така и миналата нощ. Сега си върви в стаята, отредена ти от отец Сихертън и изчакай да научиш наказанието си.

В главата на Авелин се гонеха безброй объркани мисли и така, без дори да се съпротивлява, той се запъти към вратата, залитайки, сякаш го бяха ударили. Последните думи на абат Маркварт го застигнаха на вратата, не думи, а жесток шамар:

— Със съжаление трябва да ти съобщя, че рано тази сутрин брат Пелимар почина от раните си.

Авелин рязко се обърна. Как беше възможно! Вярно, Пелимар сигурно до края на дните си щеше да носи следите от джуджешкия меч, ала опасността за живота му беше отминала още на кораба. После разбра. На тържеството предишната нощ Пелимар беше приказвал повече, отколкото бе разумно. Много повече. А абат Маркварт абсолютно им бе забранил дори да споменават името на острова без негово разрешение.

— Жалко наистина — продължи абатът. — Това означава, че от четиримата пътешественици оставате само ти и Куинтал. Доста работа ви чака.

Авелин излезе от стаята и щом затвори вратата зад себе си, повърна върху каменния под на коридора, после механично се отправи към килията си, препъвайки се като слепец.

— Следим го, нали? — обърна се Маркварт към Сихертън, щом младият послушник си тръгна.

— Всяка негова стъпка — кимна кльощавият монах. — От самото начало се боях, че ще се случи нещо такова.

Отец Йойона изсумтя:

— Брат Авелин бе принуден да свърши цялата работа на Пиманиникуит съвсем сам, а при все това донесените от него камъни многократно превъзхождат урожая на всички Подготвители от основаването на манастира. Как може още да поставяш качествата му под съмнение?

— Аз не поставям качествата му под съмнение — спокойно отвърна Сихертън. — Просто се чудя кога ли същите тези качества ще го превърнат в заплаха за нас.

Йойона се обърна към абат Маркварт, който кимна мрачно.

— Доста работа го чака — рече той. — Да запише преживяното в най-малки подробности, да подреди камъните, като открие истинската сила на всеки от тях, колкото и дълбоко да е скрита. И най-вече на аметиста. Никога досега не съм виждал подобен камък и ако някой може да разгадае тайната му, това е неговият Подготвител, брат Авелин.

— И кой знае, може пък докато свърши работата, да погледне на случилото се през нашите очи — обнадеждено добави Йойона.

— Би било чудесно — съгласи се Маркварт, ала лицето на Сихертън изразяваше неприкрито съмнение — никак не му се вярваше, че Авелин, със своите идеали и смешната си вяра, изобщо би могъл да бъде вкаран в „правия“ път.

Йойона лесно се досети какви мисли се въртят в главата на Сихертън и въпреки че никак не му се щеше, разбираше, че дълбоко в себе си и той е съгласен с тях. И все пак, напук на всичко, щеше да опита, защото искрено харесваше младия Авелин, а знаеше каква ще бъде съдбата му в случай на неуспех.

— Лятното слънцестоене — заяви Маркварт. — Тогава ще решим бъдещето на брат Авелин.

— Или липсата на такова — добави Сихертън, а тонът му красноречиво говореше коя от двете възможности би му харесала повече.

 

През следващите няколко седмици Авелин не виждаше почти никого. Единствените хора, с които се срещаше, бяха Сихертън, Йойона и още няколко наставници, двамината пазачи (послушници, които караха десетата си година в манастира и много скоро щяха да бъдат посветени в сан), които го следваха, където и да отидеше и, разбира се, Куинтал, с когото много често работеха заедно в Залата с камъните.

Безброй тревожни въпроси измъчваха младия послушник и денем, и нощем. Защо трябваше да се стига до такива зверства? Защо вместо да избият екипажа на „Бягащия с вятъра“, не ги бяха пленили? А ако това беше невъзможно, защо просто не обучеха достатъчен брой монаси в изкуството на мореплаването и не изпратеха до Пиманиникуит кораб, управляван единствено от доверени лица?

Ала и най-логичното решение нямаше да го доведе доникъде, разбираше Авелин — кой беше той, че да промени отколешните прийоми на Абеликанската църква? И така, той работеше неуморно, правеше онова, което му нареждаха, записваше преживяното по време на пътуването за идните поколения, изучаваше камъните и ги подреждаше по вид, по магически свойства и по могъщество. Всеки път, щом му се наложеше да работи с някой от магическите предмети, Сихертън неизменно беше до него, стиснал могъщ (и смъртоносен) камък в ръка.

Брат Авелин бързо се превръщаше в пленник, като да бе част от екипажа на „Бягащия с вятъра“, а не един от Абеликанския орден. Единствено честите разговори с Йойона, към когото младият послушник все още изпитваше привързаност, му носеха някаква утеха. Ала колкото и старият мъж да се опитваше да оправдае действията на Ордена при завръщането на кораба от Пиманиникуит, Авелин не можеше да ги приеме.

Трябва да имаше и друг начин, убеден беше той; нищо, абсолютно нищо не оправдаваше убийството на невинни хора.

Когато лятото взе да преваля, а работата на Авелин — да наближава свой край, младият послушник с безпокойство установи, че Йойона все по-рядко си говори с него, не пропусна да забележи и съчувствените погледи, които възрастният монах му хвърляше скришом.

Тревогата на Авелин бързо растеше, докато най-сетне той не издържа и не открадна един хематит. Късметът беше с него, защото същия ден Куинтал по погрешка предизвика малка експлозия в Залата с камъните и макар че никой не пострада и нищо не беше повредено, липсата на хематита остана незабелязана, поне за момента.

Щом се озова в килията си, младият послушник потъна в магията на камъка. И сам не знаеше какво смята да прави, освен може би да подслуша наставниците си и окончателно да се убеди в надвисналата над главата му гибел.

Духът му напусна тялото, мина през дървената врата на стаята и покрай двамата пазачи отвън. Отново бе обзет от желанието да обсеби някого от тях, ала волята му беше прекалено силна и той с лекота устоя на изкушението. Не след дълго вече се намираше в покоите на абат Маркварт.

Сихертън и Йойона също бяха тук и по всичко личеше, че говорят за злополуката в Залата с камъните.

— Брат Куинтал е прекалено несръчен — тъкмо казваше Йойона.

— Но поне ни е предан! — сопна се Сихертън, очевидно намеквайки за Авелин.

— Достатъчно! — изплющя гласът на абата, чието недоволство от случилото се бе повече от явно. — Как върви работата?

— Описът е почти завършен — увери го Сихертън. — Готови сме за пристигането на търговците.

— Ами аметистът?

— Така и не можахме да разберем за какво служи — отвърна Сихертън. Авелин… брат Авелин — поправи се той, като се изсмя подигравателно, — е убеден, че в него се крие огромна магическа сила, ала как да я отключим и за какво да я използваме, не знаем.

— Глупаво би било да го продадем — намеси се Йойона.

— Така е — съгласи се Маркварт. — Не можем да му вземем добри пари, ако не знаем за какво служи.

— Мнозина търговци биха платили пребогато именно заради тази загадка — възрази Сихертън.

Авелин не можеше да повярва на ушите си. Та те се канеха да продадат свещените камъни! Затова ли бяха дали живота си Тагрейн и Пелимар, затова ли умряха моряците от „Бягащия с вятъра“, затова ли погина Дансали! Мисълта как някой търговец-безбожник използва камъните, за да забавлява шепа полупияни, преситени богаташи, или дори за още по-черни цели, го рани право в сърцето. Духът му излетя от стаята, неспособен да понесе и секунда повече от това светотатство.

Беше се запътил обратно към тялото си, когато изведнъж се закова на място, осъзнал, че времето му е преброено. Липсата на хематита можеше да бъде открита всеки момент, а дори и преди кражбата, бъдещето му висеше на косъм.

Какво трябваше да стори? И нима трябваше да търпи тази лудост, това ужасяващо похулване на Бога?

В този миг отец Сихертън излезе от абатските покои и се насочи към Залата с камъните, а тропотът на ботушите му отекваше из празния коридор. Отива да провери щетите от злополуката, досети се Авелин, да прегледа списъците на преподредените камъни.

Тласкан от притискащата го неотложност, духът на младия послушник се спусна след отдалечаващия се наставник.

Болката, която го прониза, когато нахлу в чуждото тяло, беше изпепеляваща, по-ужасяваща от всичко, което бе изпитвал някога. Мислите му се смесиха с тези на Сихертън, духовете им се вкопчиха в схватка, борейки се за надмощие. Въпреки че Авелин бе успял да хване жертвата си неподготвена, битката пак беше титанична. Да се опиташ да завладееш чуждо тяло, каза си Авелин, бе като да се изправиш срещу могъщ противник на собствения му терен.

Ако в това време някой бе минал оттам, с изумление би видял как Сихертън, с разтърсвано от конвулсии тяло, се хвърля срещу стените, дерейки изкривеното си от мъчението лице.

После Авелин отново усети духа си прикован към земята, хванат в клетката на физическо тяло, макар и не неговото собствено. Чувстваше, че духът на Сихертън все още е наблизо, заключен в някакво измерение, което той не разбираше, докато тялото му се подчиняваше на заповедите на завзелия го Авелинов дух!

Без да губи нито миг, младият послушник се втурна към Залата с камъните и нахлу вътре, спирайки яростен поглед върху двамата пазачи и Куинтал.

— Ти остани — обърна се мнимият Сихертън към един от стражите. — А ти, — обърна се след това към Куинтал, — ти ще трябва да почакаш, докато решим как точно да те накажем.

— Да ме накажете? — повтори Куинтал, останал без дъх — та нали вече му бяха казали, че последствия няма да има; пък и наистина, подобни злополуки бяха нещо съвсем обичайно, когато двамата с Авелин работеха над новите камъни — миналата седмица например, Авелин неволно беше стопил крака на една маса, докато разучаваше голям рубин, примесен с карналитови частици. — Авелин изобщо не…

— Връщай се в килията си и започвай да се молиш! — остро нареди „Сихертън“.

— Слушам, учителю — покорно сведе глава Куинтал и излезе от Залата.

— Ти също — обърна се Авелин към втория пазач, — махай се оттук.

Щом остана сам с първия страж, Авелин се зае да събира камъни: взе големия аметист, пръчка графит, малък, но могъщ рубин, тюркоаз и кехлибар, целестин и тигрова лапа, хризоберил, малко гипс и малахит, парче хризотил и тежък къс магнетит. Всичко това младият послушник пъхна в една голяма торба, добави и кесийка ситни карналити (единствените камъни, чиято магия можеше да се използва само веднъж), след което отиде в другия край на стаята и прибра един ценен смарагд, който не беше надарен с магия, а им служеше като пример с начина, по който бе шлифован. Когато свърши, нареди на пазача да го последва колкото се може по-бързо, тъй като контролът над хематита изпиваше силите му, а духът на Сихертън, усещаше той, беше някъде наблизо, търсейки начин да си върне тялото.

Щом стигнаха усамотената килия, в която беше тялото му, Авелин отпрати двамата стражи, пазещи на вратата, и влезе вътре. Тялото му си беше там, напълно неподвижно, с пръсти, здраво сключени около хематита. Мнимият Сихертън отиде до него и взе камъка от ръката му, после заповяда на пазача да нарами безчувственото тяло и да дойде с него.

— Брат Авелин ще бъде наказан за измяна — обясни той и стражът, който през последните няколко седмици често бе чувал подобни слухове, изобщо не се усъмни.

Беше време за вечерня, тъй че коридорите бяха пусти и малцина видяха как „отец Сихертън“ и пазачът, понесъл странния си товар, се изкачват към покрива на манастира. Както му беше заповядано, стражът облегна безжизненото тяло на ниската стена, гледаща към залива Вси светии, и се отдръпна.

Авелин дълго стоя, без да прави нищо, събирайки сили за онова, което му предстоеше, после се приведе над тялото си и като стисна хематита и един друг камък в дланта си, втъкна торбата с останалите камъни в колана си.

— С тяхна помощ ще открием трупа — обясни на пазача, който започваше да става подозрителен. — Ще изпият и последната капчица сила от тялото му, докато умира.

По лицето на стража се изписа любопитство, ала той не посмя да задава въпроси на известния с лошия си нрав наставник.

Авелин знаеше, че трябва да действа бързо… и съвършено точно.

С огромно усилие духът му напусна чуждата обвивка и се завърна в собственото си тяло. Съвзе се веднага и още докато Сихертън идваше на себе си, хвърли се срещу него и го сграбчи за предницата на робата, като в същото време с другата си ръка здраво стискаше двата камъка. Преди пазачът да успее да реагира, Авелин прескочи ниския парапет, теглейки тялото на зашеметения Сихертън след себе си.

Двамата политнаха към земята, покрай стените на манастира и скалите, а виковете на Сихертън раздраха тишината.

Авелин го оттласна от себе си и призова силата на втория камък в ръката си — зеления малахит.

В следващия миг той вече се носеше бавно надолу, докато Сихертън продължи да пада със страховита скорост.

Когато наближи плискащата се в подножието на канарите вода, Авелин извади кехлибара от торбичката на кръста си и меко стъпи върху водата, точно както го беше сторил и преди, в онази вечер, от която сякаш го деляха милион години. Радваше се, че тялото на Сихертън не се вижда — съмняваше се, че би понесъл подобна гледка.

С помощта на кехлибара той вървя по водата, докато не откри подходящо място, после излезе на сушата и пое по пътя.

За да не се завърне никога вече в манастира на Сейнт Мер’Абел.

 

Камъните бяха неговото спасение. С помощта на малахита прехвърляше възвишения, които преследвачите му биха катерили с часове; с кехлибара прекосяваше широки езера, които преследвачите му биха се видели принудени да заобиколят. Нощем хризоберилът му помагаше да вижда в мрака, без никаква светлина, която да издава стъпките му. Още в първия град, в който влезе, се натъкна на търговски керван и побърза да продаде смарагда, запасявайки се по този начин с предостатъчно средства за дълго време занапред.

После продължи по пътя си, крачейки неуморно, мъчейки се да остави онова отвратително място, Сейнт Мер’Абел, колкото се може по-далеч. Ала през цялото време мислите му се връщаха към ужасите, на които беше станал свидетел, към злото, прояждащо сърцето на всичко онова, за което младият Авелин Десбрис бе живял.

Истината го осени внезапно една мразовита нощ, докато лежеше под открито небе, свит под клоните на високо дърво. Молитвите му като че ли най-сетне получиха отговор, някой сякаш го взе и го отнесе на много мили оттам, до една земя на планини и бавно пъплеща червена лава, мрачна пустош, насред която се въздигаше обвито в черни валма възвишение.

Едва тогава Авелин прозря цялата истина — не за първи път се надигаше подобна скверна миазма в света. Същото зло и преди се бе пръквало в Хонс-де-Беер, приемайки съвсем осезаема форма, за която пишеше и в старите книги в Сейнт Мер’Абел. Всичко това се бе случвало и преди — злото, надигнало се в Корона и покваряването на светата абеликанска църква. Вместо да пазят правата вяра и да се борят срещу настъпващия мрак, монасите бяха избрали лесния живот и именно тяхното нехайство бе направило нашествието му още по-лесно.

Полуобезумял от болка, докато светът му се рушеше около него, Авелин най-сетне разбра. Дактилът се беше пробудил. Злият демон, чието проклятие извеки тегнеше над човешката раса, се бе завърнал. Това беше страшната истина и Авелин вече го знаеше. Място за съмнение нямаше — именно този мрак беше погубил Тади Суей и Бънкъс Смийли, негова жертва бяха станали всички моряци от „Бягащия с вятъра“ и скъпата му Дансали, пак той беше причина брат Пелимар да „почине от раните си“.

Авелин се събуди от неспокойния си сън още преди зазоряване.

Дактилът се беше пробудил!

А светът дори не подозираше за надигащото се зло.

Дактилът се беше пробудил!

Орденът се бе провалил и неговата слабост бе улеснила надвисналата трагедия!

Дактилът се бе пробудил!

Авелин се втурна да бяга, накъде точно и той не знаеше, пък и вече нямаше значение. Той трябваше да предупреди света за наближаващия ужас. Мъжете и жените на Хонс-де-Беер и на цяла Корона трябваше да са готови. Той трябваше да ги предупреди за демона… и за прогнилия Орден! Трябваше да открие начин да им покаже колко са слаби и беззащитни, и напълно неподготвени за нашествието на злото.

Дактилът се беше пробудил!