Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (2)

Глава 1
Неочаквана плячка

Елбраян Уиндон стана още преди зазоряване. Бързо навлече дрехите си на червеникавия светлик, разпръскван от жаравата в огнището, после прокара пръсти през чорлавата си, светлокестенява коса, която жарките лъчи на лятното слънце бяха опалили на много места почти до бяло. Препаса колана си, а когато взе камата, която предишната вечер благоговейно бе оставил до леглото, и тържествено я окачи на кръста си, изведнъж се почувства силен и значим.

След това грабна най-дебелото наметало, което можа да открие, и изскочи в мрака, изпълнен с такова нетърпение, че едва не забрави да затвори вратата след себе си. Тихо и призрачно спокойно, малкото гранично селце, наричано Дъндалис, се разстилаше край него, потънало в заслужения сън на изтощението, което настъпва след тежкия работен ден. Елбраян също се бе потрудил здравата предишния ден — дори по-здраво от обикновено, защото неколцина от съселяните му бяха отишли в гората, та се бе наложило поотрасналите момичета и момчета като него да се заемат с техните задължения. Това означаваше да събират дърва и да поддържат огъня, да поправят колибите (а те сякаш винаги имаха нужда от поправка!), както и да държат под око границите на закътаната долчинка, в която беше разположено селото — трябваше да внимават за следи от мечки, диви котки и вълци.

Елбраян беше най-голямото от тези деца, водач на групата, така да са каже, и това го караше да се чувства истински значим, почти мъж. Това беше последният път, когато ловците тръгваха на най-важната експедиция за сезона без него. Следващата пролет момчето щеше да навърши тринадесет години — възраст, когато из тези сурови земи се сбогуваха с детството. Следващата пролет Елбраян щеше да ловува заедно с възрастните, завинаги оставил детските игри зад гърба си.

Въпреки умората от работата през деня обаче, вълнението не го бе оставило да заспи. Зимата бързо настъпваше и ловците можеха да се завърнат всеки миг. Елбраян възнамеряваше да ги посрещне и да влезе в селото начело на процесията. По-малките момчета и момичета щяха да го видят и да му отдадат уважението, което заслужаваше, а възрастните щяха да се уверят, че благодарение на неговата бдителност по време на отсъствието им в селото не се бе случило нищо лошо.

С лека стъпка, въпреки умората и ранния час, той се насочи към покрайнините на селото, крачейки през сенките, хвърляни от малките колиби.

— Джили! — макар да не бе изречена високо, думата отекна силно в тишината на утрото.

Елбраян се прокрадна до следващата къща, усмихвайки се на собствената си предвидливост, и предпазливо надникна зад ъгъла.

— Ами ако си дойдат днес! — възпротиви се момичето, към което се бяха обърнали, Джилсепони, най-добрата приятелка на Елбраян.

— Няма как да си сигурна, Джили — застанала на прага на колибата, майка й се мъчеше да я разубеди.

Елбраян едва успя да сподави смеха си — момичето мразеше това име, макар че почти всички в селото й казваха именно така. Тя самата предпочиташе по-простичкото Джил, но истински харесваше само тайното име, с което я наричаше единствено Елбраян — Пони.

Момчето бързо овладя смеха си, но усмивката му си остана все така широка. Не знаеше защо, ала винаги, когато видеше Пони, го изпълваше щастие, въпреки че само допреди година-две тя бе просто едно от момичетата, с които той и останалите хлапета от селото толкова обичаха да се заяждат. Един ден обаче бе допуснал огромната грешка да подгони Джилсепони без приятелчетата си и, доволен, че я е хванал, да издърпа русата й опашка малко по-въодушевено, отколкото бе разумно. Така и не разбра откъде дойде онзи удар, всъщност не видя нищо, освен ясносиньото небе, ширнало се най-неочаквано над него, когато се просна на земята.

Сега споменът за унизителното поражение го караше да се усмихва и двамата с Пони доста се забавляваха, когато се сетеха за него. Елбраян имаше чувството, че може да сподели с нея абсолютно всичко, без да се страхува, че тя ще го осъди или ще му се присмее.

Светлина, хвърляна от горящата в стаята свещ, струеше през отворената врата на колибата и обгръщаше силуета на момичето — гледка, която истински се нравеше на Елбраян. Всъщност, забелязал бе той, напоследък все повече му харесваше да я гледа. Макар и по-малка от него с пет месеца, тя го надминаваше по ръст със своите пет фута и три инча, докато той — за свой най-голям ужас — все още не бе достигнал така жадуваните пет фута. Но пък, както го беше уверил баща му, момчетата от рода Уиндон обикновено израствали малко по-късно. Все пак, въпреки неизбежната завист, която високият й ръст предизвикваше у него, видът на Пони му доставяше истинско удоволствие. Тя имаше стройно, гъвкаво тяло, а в Дъндалис нямаше момче (Елбраян също не правеше изключение), което да може да я надбяга или надвие. Въпреки това Пони излъчваше една особена деликатност, мекота, която допреди няколко години Елбраян смяташе за недостатък, ала която сега му се струваше странно привлекателна. Пухкавата й, златиста коса (която тя непрекъснато приглаждаше и която бе толкова гъста, че човек би могъл да зарови ръката си чак до китката в коприненомеките й кичури) се спускаше по раменете и гърба й с жизнерадостна и много примамлива необузданост. По-наситеносини от най-ясното лятно небе, големите й красиви очи попиваха всичко, което виждаха, и отразяваха и най-малката промяна в настроението й. Зърнеше ли в тях да се спотайва тъга, Елбраян я усещаше като да бе негова болка, ала видеше ли ги да грейват от радост, струваше му се, че ще полети от щастие.

А и устните й… Плътни и сочни, те неведнъж бяха давали повод на момчетата от селото да се закачат с нея — ако ги долепяла до някой прозорец, казваха те, сигурно можела да се задържи за него само с тяхна помощ. Сега обаче Елбраян не изпитваше никакво желание да се подиграва на устните й. Тъкмо напротив, те му се струваха така меки, така подканящи…

— Ще се върна за закуска — убеждаваше Пони майка си.

— Нощната гора е опасна! — долетя недоволният отговор.

— Знам, знам — пренебрежително рече момичето. — Ще се пазя, обещавам.

Елбраян затаи дъх, убеден, че майката на Пони (която често бе доста строга) ей сега ще я постави на място. Вместо това, тя само въздъхна и примирено затвори вратата на колибата.

Пони също въздъхна и поклати глава в знак на безсилно възмущение от възрастните. После се обърна и, подскачайки, се отдалечи от къщурката, само за да се закове на място миг по-късно, стресната от внезапната поява на Елбраян току пред нея.

Инстинктивно сви юмрук и той побърза да отскочи назад.

— Закъсняваш.

— Напротив — тръсна глава тя. — Подранила съм. И то много. И съм уморена.

Елбраян сви рамене и като кимна по посока на пътя, който отиваше на север, я поведе натам с бърза крачка. Въпреки оплакването си от ранния час, Пони не само не изостана, ами заподскача до него, очевидно също толкова развълнувана, колкото и той самият. Щом излязоха от селото и се заизкачваха по билото на долчинката, оживлението им бързо прерасна в едва сдържана радост. Пони хвърли поглед през рамо и изведнъж се закова на място с удивена усмивка на уста и блясък в очите.

— Ореола! — прошепна тя и посочи към небето.

Елбраян проследи погледа й и също не успя да сдържи възхитената си усмивка.

Далеч на юг, ширнал се върху черния небосвод, проблясваше Ореола на Корона, сложна плетеница от цветове — червено и зелено, синьо и тъмномораво — които нежно се преливаха един в друг, приказна дъга, в която сякаш пулсираше живот. Ореола, или Небесния пояс, както още го наричаха, се наблюдаваше само понякога през лятото и то единствено в най-тъмните часове на най-кратките нощи, когато децата (а и възрастните) спяха най-дълбоко. Елбраян и Джилсепони го бяха виждали и преди, ала никой от тях не помнеше Ореола да е бил така ярък, както тази нощ.

В този миг до ушите им достигна едва доловим звук — нежна мелодия, която се носеше в хладния въздух и галеше слуха.

— Духът на гората! — прошепна Пони, ала Елбраян сякаш не я чу.

Легендата за Духа на гората бе позната на всички по тези земи.

Получовек, полукон, той бе пазител на дърветата и приятел на животните, особено на дивите жребци, които обитаваха долчинките на север. За миг мисълта, че подобно същество се намира толкова наблизо стресна Пони, ала уплахата й бързо се разсея, прогонена от великолепието на Ореола и омайната мелодия, която сякаш го допълваше. Как би могъл някой (или нещо), родил такава красота, да крие заплаха?

Двамата приятели се спряха на билото на падината и дълго останаха така, смълчани, вглъбени в себе си, забравили за известно време всичко наоколо и дори един за друг. Елбраян се чувстваше напълно сам, ала в същото време слят в едно с вселената, частица от нещо необятно и величествено, малко пламъче в светлика на вечността. Мислите му се отделиха от долчинката, в която се намираше, съзнанието като че ли напусна материалното му тяло и света на сетивното и се пренесе в царството на духовното, онова, което бе незримо за очите, ала което изпълваше съществото с възвишена радост. Без сам да разбира защо, една дума проблесна в мислите му и изпълни съзнанието му — думата „майка“. В този миг му се струваше, че не знае нищо, ала едновременно с това като че ли бе получил безпределно познание — тайните на света се разкриха пред него, изначален покой и безмерна вечност — те всички бяха пред очите му, близки и осезаеми, прости и истинни. Усети как, макар и без думи, в сърцето му се надига хвалебствена песен, а по тялото му — което в този миг бе просто обвивка на безсмъртния му дух — се разлива топлина.

После, твърде скоро, както му се стори, всичко свърши. Младежът въздъхна дълбоко и се обърна към Пони. Отвори уста, за да каже нещо, ала замълча, виждайки, че тя също се бе пренесла в свят, където думите бледнееха, лишени от смисъл и стойност. Изведнъж Елбраян я почувства много по-близка, сякаш двамата току-що бяха споделили нещо специално и много лично. Колцина от хората, които познаваше, зачуди се той, можеха да почувстват красотата на Ореола като тях? Никой от възрастните в Дъндалис, не и те, с вечното си мърморене и дребнави оплаквания. И със сигурност никой от връстниците му, прекалено глупави за нещо толкова възвишено.

Не, това бе само тяхно преживяване — негово и на Пони. Все така безмълвно, той я гледаше как бавно се пробужда за света, който ги заобикаляше — долчинката, нощта и него самия. Струваше му се, че почти може да види как духът й се завръща в тялото — стройното тяло, което с всеки изминал ден ставаше все по-женствено.

Изведнъж усети как го обзема неудържимо желание да изтича и да я целуне, и трябваше да впрегне цялата си воля, за да устои на този необясним порив.

— Какво? — учуди се Пони, виждайки объркването и уплахата, изписали се неочаквано на лицето му.

Елбраян отвърна очи, ядосан, задето бе допуснал подобна слабост. Та Пони беше момиче и макар той да не се срамуваше да я нарече своя приятелка, всяко по-дълбоко чувство бе чисто и просто ужасяващо!

— Какво става, Елбраян? — повтори Пони. — Песента на горския дух ли?

— Дори не я чух! — сопна се момчето, макар че сега, като се замислеше, май наистина бе доловил някаква мелодия в далечината.

— Какво има тогава? — настоя Пони.

— Нищо! — рязко отвърна той. — Да вървим. Скоро ще съмне.

И с тези думи той се закатери по склона с цялата бързина, на която беше способен, като често приклякваше и започваше да пълзи на четири крака, а падналите есенни листа шумоляха под тежестта на тялото му. Пони го изгледа недоумяващо, после се поусмихна, а по бузите й плъзна лека руменина — струваше й се, че се досеща за чувствата, срещу които Елбраян се съпротивляваше… същите, с които и тя самата се бе преборила съвсем наскоро.

Всъщност тя не толкова ги бе надвила, колкото се бе научила да ги приема и дори да им се наслаждава, да се радва на топлината, която се разливаше по тялото й всеки път, щом го видеше. Надяваше се, че сега, когато и той преживява същото, изходът от неговата лична борба ще е подобен на нейния.

Настигна го чак на върха на хребета. Зад тях, потънал в тишина и мрак, Дъндалис спеше дълбоко. Целият свят като че ли бе потънал в сън, не се чуваше ни птича песен, ни повей на вятър. Двамата приятели седнаха един до друг, ала в същото време разделени — разделени от половин метър и от стената, издигната от настанилия се в душата на Елбраян смут. Момчето не помръдваше, просто седеше неподвижно, вперило нетрепващ поглед в разстлалата се в краката му долина, сякаш мракът наоколо бе толкова дълбок, че му пречеше да разбере къде е попаднало.

От своя страна Пони бе доста по-оживена. Погледът й дълго се задържа върху него, докато най-сетне притеснението на Елбраян стана толкова очевидно, че тя го съжали и отмести очи — първо към селцето, където сега проблясваше далечна свещичка, а после обратно на юг, към нощното небе и Ореола, който бързо избледняваше. Все още можеше да различи по-ярките цветове, ала онзи неповторим миг на съвършена красота и безмълвно самовглъбяване си бе отишъл. Сега тя отново беше Джилсепони, просто Джилсепони, която седеше на върха на склона и заедно със своя приятел очакваше завръщането на баща си и останалите ловци. А утрото бързо настъпваше. Тя все по-ясно виждаше ширналото се в краката й село, дори успя да разпознае някои от къщурките и даже отделните колове от оградата на корала на Бънкър Кройър.

— Днес! — гласът на Елбраян я сепна и тя се обърна, за да го погледне.

По всичко личеше, че приятелят й отново си е възвърнал душевното спокойствие, сякаш смущението му се бе стопило заедно с отминаващата нощ.

— Ще си дойдат днес — убедено кимна той.

Пони се усмихна широко, надявайки се да е прав.

После отново настана тишина, докато новият ден бавно настъпваше край тях. В долината под тях мракът постепенно се разсея, оставяйки след себе си единични черни петна там, където се издигаха гъстите редици на вечнозелените дървета — най-старите стражи на Корона, които гордо стояха на своя пост, макар че повечето нямаха и десет фута. Ярката, наситена красота на гледката пред тях ги накара да затаят дъх. Земята около дърветата улавяше светлината на утрото и сякаш я заключваше в плен, защото там растеше не потъмняла есенна трева, а снежнобял еленов мъх. Елбраян (както и всички деца от селото) обожаваше това място. Всеки път, щом го зърнеше да се белее, обземаше го желание да свали обувките и панталона си и да нагази в пухкавата му прегръдка (която на места стигаше чак до коленете!), да хукне бос по гъстия, мъхест килим, наслаждавайки се на мекия му допир.

Искаше му се да го стори и сега — както безброй пъти през изминалите години, да свали дрехите и обувките си…

В този миг си спомни, че не е сам, спомни си и с какви чувства се бе борил допреди малко и неволно се извърна, зачервен до уши.

— Ако се зададат, преди слънцето да се е изкачило твърде високо, ще ги забележим от цяла миля — отбеляза момичето, ала всъщност гледаше не към пътя, а към склона зад гърба си.

Есента беше в разгара си и листата на дърветата (особено тези на кленовете), грееха в червено, оранжево и жълто и изпъстряха долината.

За което Елбраян им беше искрено благодарен — именно тяхната красота бе отвлякла вниманието на Пони от него и собственото му, не по-малко алено, лице.

— Няма как да не ги забележим от цяла миля — съгласи се той и посочи на североизток. — Трябва да дойдат оттам.

Преценката им обаче се оказа прекалено оптимистична — ярката белота на пейзажа трябва да ги бе заблудила. Наистина, за огромна своя радост, най-сетне зърнаха завръщащите се ловци, ала чак когато групата вече се бе спуснала в дола.

Бъбрейки оживено, двамата приятели наблюдаваха как мъжете се приближават и се опитваха да разберат кой стои начело, макар да им беше доста трудно, тъй като час по час някой от групичката се скриваше между дърветата.

— Носят нещо! — внезапно се провикна Елбраян, съзрял малката чертичка, която свързваше двама от мъжете.

— Там също! — радостно възкликна Пони и плесна с ръце.

Ловците, се връщаха с плячка — лосове, северни елени или белоопашати сърни — значи експедицията им се беше увенчала с успех! Без да са в състояние да сдържат нетърпението си, Елбраян и Пони скочиха на крака и затичаха надолу по склона, за да ги пресрещнат.

Гледана от върха, долината им се бе сторила открита и равна, ала когато се спуснаха на дъното й, двамата внезапно си припомниха колко объркващо и дори малко страшно място бе тя в действителност. Веднъж озовали се сред ниските, перести борове и смърчове, чиито клони им пречеха да виждат на повече от метър-два пред себе си, те бързо се изгубиха — както един друг, така и пътя, който търсеха, та им трябваше немалко време, за да се открият, а след това и да решат в коя посока да поемат.

— Слънцето се намира на югоизток — настоя Елбраян и изпъчи рамене, поемайки нещата в свои ръце.

Слънцето все още не се бе издигнало достатъчно, за да огрее дъното на долчинката, ала на двамата приятели не им бе никак трудно да определят местоположението му.

— Ловците пък идват от североизток, така че просто трябва да внимаваме слънцето винаги да е зад дясното ни рамо.

В думите му имаше логика и като сви рамене, Пони го последва, премълчавайки доста очевидния факт, че стига само да се провикнат малко по-високо и родителите им ще ги чуят и ще им отговорят.

Елбраян решително си запроправя път през храсталаците, без дори да се обърне, за да провери дали момичето го следва. Не след дълго до ушите му достигна говор и той още повече ускори крачка, а когато долови ниския глас на баща си (макар все още да не можеше да различи отделните думи) сърцето му се разтуптя от вълнение.

Пони също се разбърза и дори го изпревари в тези последни метри, промушвайки се между двата дебели бора, изпречили се на пътя й. Нетърпелива, тя отметна гъстите клони настрани и се озова насред неголяма просека, току пред завръщащите се ловци.

Острата, почти груба реакция на мъжете, накара Елбраян да се закове на място, а Пони отстъпи крачка назад, сякаш се боеше, че може да получи някой шамар. Бащата на Елбраян гневно загълча сина си, ала момчето почти не го чуваше, местейки блеснал поглед от ловците към тяхната плячка — едрия северен елен, проснат между раменете на двама от мъжете, към младата кошута, понесена от трети, овесените на дългия прът зайци, към…

Слисани, Елбраян и Джилсепони застинаха на местата си, занемели от изненада. Бащите им, пристъпили напред, за да се скарат на неразумните си деца, да ги нахокат хубавичко, задето са се отдалечили толкова много от Дъндалис, изведнъж почувстваха, че думите са излишни — онова, което висеше на четвъртата носилка, прекрасно осъзнаваха те, бе по-красноречиво и от най-тежките укори.

Когато Елбраян и Пони влязоха в Дъндалис начело на ловците, слънцето вече се бе издигнало високо в небето и цялото село отдавна бе на крак. Първоначалната радостна възбуда, изписана по лицата на посрещачите, бързо отстъпи място на неловка уплаха, която от своя страна бе сменена от пълно изумление при вида на донесената плячка и най-вече на един от труповете — този на дребно човекоподобно същество.

— Гоблин? — не можеше да повярва една от жените и се приведе над грозното същество, за да разгледа по-добре отблъскващото му лице: плоско чело, дълъг, остър нос, кръгли, жълти очички, помътнели и безжизнено изцъклени. Дълги и щръкнали, ушите му имаха заострени върхове и дебела месеста част. При вида на полуотворената уста, пълна с криви, извити навътре жълто-зеленикави зъби, жената неволно потръпна. Въпреки че брадичката бе по-скоро малка, челюстите изглеждаха забележително яки — приживе чудовището със сигурност бе имало жестока захапка, от която надали някой можеше да се измъкне невредим.

— Наистина ли имат такъв цвят? — обади се друга жена и дори се осмели да докосне трупа на гоблина. — Или стават такива, едва след като умрат?

— Жълто и зелено — уверено отвърна един от по-възрастните селяни, въпреки че не бе участвал в ловната експедиция.

Елбраян го изгледа с интерес. Съсухрен и прегърбен, мъжът, който се бе намесил, се казваше Броуди Благия, макар децата от Дъндалис да го наричаха „Броуди Грабителя“ — прякор, с който честичко го дразнеха, а после побягваха в престорен ужас. Старият Броуди беше доста сопнат, вечно сърдит както на целия свят, така и на собствените си болежки, и бе прекрасен прицел за подигравките на селските хлапета, тъй като лесно се ядосваше и хукваше подире им, ала така и не успяваше да ги хване. Елбраян се замисли над истинското име на Броуди и едва се въздържа да не се разсмее на противоречието между него и грубото държание на стареца.

— Със сигурност е гоблин — продължи Броуди, очевидно наслаждавайки се на вниманието. — Че и никак не е малък. И да — отговори той на въпроса на жената, — наистина са жълто-зеленикави, макар че този тук вече е започнал да посивява.

И се изсмя пренебрежително, което още повече засили ефекта от думите му. Гоблини не се срещаха често, мнозина дори не вярваха в съществуването им и ги смятаха за легенда. Даже в Дъндалис и в другите поселища, разположени на границата с Дивите земи, от дълги години никой не бе забелязвал гоблини… освен, разбира се, (стига да можеше да се вярва на приказките му) стария Броуди.

— Значи си виждал гоблини и преди? — попита Олван Уиндон, бащата на Елбраян, а тонът му, както и начинът, по който скръсти ръце пред гърдите си, красноречиво говореха какво мисли за достоверността на подобно твърдение.

— И още как! — сопна се Броуди. — Колко пъти съм ви разправял!

Олван кимна примирително — никак не му се щеше да предизвика някой от прословутите гневни изблици на Броуди. Пък и наистина, край огнището на селската гостилница, неведнъж бяха звучали безкрайните спомени на стареца — истории за битки с гоблини и с фоморийски великани, по времето, когато първите заселници поставяли основите на Дъндалис и разчиствали тукашните земи. Съселяните му учтиво го изслушваха, ала мнозина многозначително повдигаха вежди и поклащаха глави, колчем Броуди извърнеше поглед.

— Нали се говореше, че били забелязали някакъв гоблин да се навърта край Тревясал лъг? — обади се друг от мъжете, имайки предвид едно от съседните поселища.

— Хлапашки небивалици — побърза да им припомни Олван, потушавайки още в зародиш надигналото се тревожно шушукане.

— Е, добре — намеси се майката на Пони, — ясно е, че имате какво да ни разкажете, ние пък имаме немалко работа. И двете най-добре да почакат докато се съберем в гостилницата — и работата, и приказките ще ни вървят повече след една хубава яхния от еленско месо.

Олван кимна в знак на съгласие и хората започнаха да се разотиват, хвърляйки по един последен поглед към гоблиновия труп, който бързо посивяваше. Елбраян и Пони обаче останаха и дълго се взираха в дребното тяло. От вниманието на момичето не убягна пренебрежителното изсумтяване на приятеля й.

— Малък е колкото осемгодишно дете — високомерно махна с ръка Елбраян, усетил погледа й върху себе си.

Вярно, че малко преувеличаваше, ала тялото на гоблина наистина беше само четири фута и надали тежеше повече от четиридесетте килограма на Елбраян.

— А откъде знаеш, че в действителност не е на някое дете? — попита Пони.

— Нали чу стария Граби — нелепият прякор накара момчето да се намръщи. — Каза, че си бил напълно пораснал.

— Изглежда доста свиреп — възрази Пони и се приведе още по-близо до тялото. — Забрави ли язовеца? — тихичко добави тя, когато приятелят й отново изсумтя. — А пък беше поне три пъти по-малък от гоблина…

Елбраян се изчерви и извърна очи. По-рано тази година в една от примките на децата се бе хванал язовец и Елбраян, като най-голям от всички, бързо бе поел командването над малката групичка. Наперено се беше приближил до капана, само за да установи, че животното някак си е успяло да прегризе въжетата, които го възпираха. Когато освирепялото създание се бе нахвърлило срещу него с оголени зъби, говореше легендата (а сред децата историята за случилото се онзи ден си беше истинска легенда), Елбраян „побягнал толкова бързо, че така и не усетил кога тръгнал по дънера на най-близкото дърво, без дори да се държи за клоните“.

Останалите хлапета също избягали, ала не чак толкова далеч, че да не станат свидетели на пълното унижение на своя водач, когото разлютеното животно държало на дървото още цял час.

Проклетият му язовец, помисли си Елбраян, пък и Пони, дето не можеше да остави старата рана на мира. Без да каже нито дума, той се обърна и си тръгна.

Пони не можа да сдържи развеселената си усмивка, докато го наблюдаваше, чудейки се в същото време дали този път не бе отишла прекалено далеч.

 

Тази вечер селската странноприемница беше пълна до пръсване, макар да нямаше човек, който вече да не е чул историята за битката с гоблина. Ловците, научили бяха всички, се натъкнали на шест гоблина, или, по-точно, случило се така, че двете групи излезли от един и същ гъсталак, на един и същ открит бряг, само на няколко метра едни от други. След като първоначалното стъписване отминало, гоблините запратили копията си по мъжете, ранявайки един от тях. Последвалата битка била кратка, но свирепа; святкали ножове и ками, а някои от ловците дори усетили зъбите на гнусните създания, преди да надвият двойно по-малобройния противник, който побързал да се скрие в шубраците също така бързо, както се и появил малко по-рано. Единственото по-сериозно нараняване получил гоблинът, чийто труп мъжете носеха — след като бил пронизан в дробовете от копие, той се опитал да избяга с другарите си, ала така и не успял да достигне храсталаците и, останал без дъх, се строполил на брега и малко по-късно умрял.

Олван Уиндон повтори историята пред събралите се хора, опитвайки се да не я украсява с ненужни измислици.

— Следващите три дни прекарахме в търсене на следи от гоблини, но така и не открихме — завърши той.

Начаса няколко халби подскочиха във въздуха:

— Да живее Шейн Макмайкъл! — отекна мощен рев. — Убиецът на гоблини!

Наздравицата бързо бе подета от останалите и Шейн Макмайкъл, тих, строен младеж, едва с няколко години по-голям от Елбраян, неохотно пристъпи напред и застана до Олван пред огнището. След много подканяния и настоявания, той най-сетне се видя принуден да опише битката с всички подробности — ловкото си извъртане, умелия начин, по който бе избегнал атаката на противника и най-вече — мълниеносния удар, дошъл толкова бързо и мощно, че гоблинът не успял да се предпази.

Елбраян попиваше всяка негова дума и така живо си представяше битката, сякаш сам той бе участвал в нея. Ех, ако можеше да бъде на мястото на Шейн!

Постепенно мъжете заговориха за онова, което други хора били „забелязали“ напоследък, бе споменато и за гоблина, който се бил появил край Тревясал лъг, неколцина дори заявиха, че се били натъкнали на необичайно големи следи, но досега си били мълчали. В началото Елбраян слушаше с отворена уста, ала не след дълго започна да се досеща (за което говореше и изражението на баща му), че по-голямата част от приказките не са нищо повече от опит за привличане на вниманието. На Елбраян дори му се стори малко странно, че възрастните могат да се държат по този детински начин, особено пък в такъв сериозен момент.

От дума на дума разговорът се прехвърли (не без дейното участие на Броуди) върху чудовищата изобщо — от многобройните дребни гоблини до редките и крайно опасни фоморийски великани. Броуди звучеше като човек доста сведущ по тези въпроси, ала малцина от присъстващите взимаха на сериозно всичко, излязло от устата му.

Дори Елбраян бързо осъзна, че старецът надали знае за гоблините много повече от останалите си съселяни и най-вероятно никога през живота си не е зървал истински фоморийски великан. Момчето срещна погледа на Пони, която очевидно започваше да се отегчава, и кимна към вратата.

Младото момиче бе навън, още преди той да успее да се надигне от стола си.

— Празни приказки — уверено заяви Елбраян, щом излезе от странноприемницата.

Нощта бе хладна и двамата инстинктивно застанаха близо един до друг, за да се стоплят.

— Обаче трупът на гоблина си остава факт — отвърна момичето и махна към навеса, където мъжете бяха оставили мъртвото тяло. — Историята на баща ти си беше съвсем истинска.

— Имах предвид Броуди… — започна Елбраян, ала Пони не го остави да довърши.

— Знам — прекъсна го тя. — Аз също не му вярвам… не съвсем.

И като видя изписалата се по лицето му изненада, добави:

— Гоблини съществуват. В това поне можем да бъдем сигурни. Значи основателите на селото няма как да не са имали вземане-даване с тях.

— А фоморийците? — скептично попита Елбраян, ала Пони само сви рамене — трудно й бе да отхвърли съществуването им просто ей така, особено след като току-що бе видяла гоблиновия труп.

Приятелят й не настоя, макар все още да вярваше, че в приказките на стария Броуди има повече самохвалство, отколкото истина. Всички подобни мисли обаче се изпариха от съзнанието му в мига, в който Джилсепони се обърна и се взря в маслиненозелените му очи, а лицето й бе само на няколко сантиметра от неговото.

Изведнъж Елбраян усети, че не му достига дъх. Пони беше близо — прекалено близо! — и по нищо не личеше, че има намерение да се отдръпне!

Тъкмо обратното, наклонила глава встрани, тя се приближаваше все повече и повече, докато устните й — така меки и подканящи! — се изравниха с неговите. Вцепеняваща паника заля Елбраян като вълна и се смеси с бушуващите в гърдите му чувства, които той не разбираше. Част от него искаше да избяга, ала друга, изненадващо голяма част, го караше да остане.

В този миг вратата на странноприемницата се отвори и двамата приятели светкавично отскочиха един от друг.

По-малките деца изтичаха навън и веднага се скупчиха около тях.

— Какво ще правим сега? — попита някой.

Елбраян и Пони се спогледаха развеселено.

— Трябва да сме готови за връщането на гоблините — подхвърли ДРУГ.

— Гоблините никога не са били тук — напомни му Пони.

— Но скоро ще дойдат! — уверено заяви момчето. — Така каза Кристина.

Като по команда, всички погледи се насочиха към десетгодишната Кристина, която не откъсваше очи от Елбраян.

— Гоблините винаги се връщат за своите мъртви — разпалено обясни тя.

— Ти пък откъде знаеш? — учуди се Елбраян, без дори да се опита да прикрие недоверието си.

Наранена, Кристина сведе поглед и започна да подритва сухата пръст в краката си.

— Баба каза така — притеснено отвърна тя и Елбраян мислено се наруга, задето я бе обидил по този начин.

Останалите мълчаха, попивайки всяка дума на своя предводител. Пони обаче го сръга в ребрата. Тя неведнъж му бе казвала, че Кристина го харесва и понеже не смяташе, че едно десетгодишно момиченце може да й бъде конкуренция, намираше увлечението й за очарователно.

— Е, сигурно е права — съгласи се Елбраян доста по-меко и Кристина вдигна грейнал поглед. — Това значи — продължи той, обръщайки се към навеса, — че трябва да сме готови да ги посрещнем.

Останалите хлапета го слушаха със зяпнала уста и Елбраян тайничко намигна на Пони. За негова изненада обаче, вместо да се усмихне, тя сбърчи чело.

Дали пък всичко това не бе нещо повече от невинна детска игра?