Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (19)

Глава 18
Изпитание на вярата

Час след час, ден след ден „Бягащия с вятъра“ лениво се носеше по огледално — гладките води на Мирианския океан. Толкова на юг, слънцето бе станало най-опасният им враг, въздухът беше непоносимо горещ, денем и нощем.

Авелин имаше чувството, че някой ден кожата просто ще се свлече от тялото му и ще остане да лежи на палубата, като малка, съсухрена купчинка. Първо изгоря и се покри с огромни мехури, после постепенно потъмня, докато най-накрая по нищо не се различаваше от останалите моряци. Опитваше да се бръсне редовно, ала на кораба нямаше достатъчно фино острие и в крайна сметка монасите трябваше да се примирят с острата брада по лицата си.

Ала най-неприятна от всичко беше скуката. Единственото, което виждаха, накъдето и да се обърнеха, бе равният, сиво-синкав хоризонт. Понякога се случваше нещо, което поглъщаше вниманието им за известно време — кит изхвърляше гигантска струя вода във въздуха, някой весел делфин се заиграваше край кораба или пък пасаж лефери изпълваха спокойните води. Но дори тези дребни развлечения бяха твърде редки и си отиваха прекалено бързо, изместени от прежното отегчение на безбрежния океан. Наивните представи на Авелин за романтиката на морските пътешествия се бяха разсеяли отдавна, прогонени от точещата се едва-едва, поскърцваща с дъските на палубата действителност.

Той посещаваше Дансали често и оставаше часове наред. На младата жена й беше забранено да напуска каютата си, което прекрасно я устройваше — и тя, и капитанът знаеха какво може да се случи, ако моряците (грубовати мъже, които отдавна не бяха зървали жена) усетеха нежното й ухание. Ето защо вратата на нейната каюта беше винаги заключена.

С течение на времето, както забеляза Авелин, тримата му другари взеха да посещават Дансали все по-рядко и по-рядко — очевидно компанията й започваше да им омръзва. Това можеше само да го радва, макар и сам да не разбираше защо. Дансали с нищо не показваше, че задълженията й тежат, а и Авелин постепенно се бе научил да приема професията й като неразделна част от личността й — в крайна сметка, както и сам беше казал при първата им среща, кой бе той, че да я съди.

Така бе и все пак не можеше да отрече, че е доволен, задето останалите (в това число и капитан Аджонас) прекарват все по-малко време с нея. Той, от своя страна, с времето откриваше у Дансали неща, за които другарите му не биха и помислили — остроумие и находчивост, нежност и едно достойно за съжаление примирение със злощастната й съдба. Авелин идваше при нея, за да изслуша мечтите и надеждите й, които тя рядко изричаше на глас и никога — пред друг, освен него. Той пък, единствен от всички, които я бяха познавали някога, се опитваше да я окуражи, да й вдъхне вяра в себе си и да я накара да последва мечтите си. През всички тези седмици мисълта за физическа близост дори не им мина през ума, толкова по-ценна и удовлетворяваща бе особената връзка, зародила се между тях.

И така, дните течаха, звездите сменяха слънцето, а вълните все така се плискаха около кораба. Единствено безоблачните нощи повдигаха духа на всички, както на монасите, така и на обикновените моряци. Щом Ореолът, който тук се виждаше много по-ясно, отколкото на север, засияеше над главите им с безбройните си багри и меките краски започнеха да се преливат в небето — синьо и пурпурно, оранжево и наситено алено, те грееха над тях и вливаха надежда в сърцата им.

Дори Куинтал, прагматичен до мозъка на костите си, приемаше великолепието на Ореола като знак за Божия промисъл и усещаше как вярата му укрепва всеки път, щом зърнеше съзвездието да озарява нощното небе.

— Дясно на борд! — разнесе се вик една сутрин, около две седмици след като бяха оставили Ясинта зад гърба си.

Куинтал жадно се взря натам, макар от разговорите си с капитана да знаеше, че не са изминали и половината път до Пиманиникуит и гледката на каквато и да било суша, би означавала единствено, че са се отклонили от курса.

— Кит дясно на борд! — извика съгледвачът миг по-късно. — Ама изобщо не се движи — мъртъв ще да е.

Авелин, който в този момент се намираше близо до капитана, го чу да изругава тихо:

— Проклятие!

— Лоша поличба ли е да видим мъртъв кит? — учуди се той.

— Какъв ти кит! — мрачно отвърна Аджонас и се насочи към носа на кораба, следван от Бънкъс Смийли, Пелимар, Тагрейн и Авелин. — Какъв ти кит!

Куинтал вече бе застанал до бордовата ограда и сочеше към нещо в далечината.

Аджонас извади далекогледа си и също се взря натам. Едва го бе допрял до окото си, когато взе да клати глава и го подаде на Куинтал… жест, който очевидно никак не се понрави на стария Бънкъс.

— Какъв ти кит! — потрети капитанът. — Паури!

— Паури? — учуди се Авелин.

Паурите бяха джуджета, кльощави създания, които на ръст едва достигаха четири фута.

— Една от техните лодки — поясни Аджонас. — Бурелодки, така ги наричат.

— Това там лодка ли е? — не повярва Пелимар.

Куинтал кимна и свали далекогледа:

— При това изобщо не изостава от нас.

— Че те нямат платна! — възкликна Пелимар, сякаш простата логика бе достатъчна да отхвърли възможността цял екипаж от зли джуджета да се намира толкова наблизо.

— Паурите нямат нужда от платна — обясни Аджонас. — Използват педали, с които задвижват една огромна перка на кърмата.

— Педали? — изсмя се подигравателно Пелимар — дори самата мисъл, че някой би могъл да се придвижва по този начин из безбрежния океан, където разстоянията не се мереха с мили, а със стотици мили, му се струваше нелепа.

Лицето на Аджонас обаче си остана все така мрачно, гласът му — все така тревожен:

— Паурите не знаят що е умора.

Авелин също беше чувал подобни истории. Паурите се срещаха рядко, освен в дни на война, когато пък навсякъде беше пълно с тях. За издръжливостта им в бой се носеха легенди, страховити приказки, разказвани в зимните вечери край огнището. Въпреки дребния си ръст, по сила те превъзхождали обикновените хора, а енергията им била неизчерпаема; можели да понесат страховити удари с меч или сопа и въпреки това да продължат да се бият; били в състояние да водят битки часове наред, дори преди това да били извървели десетки мили.

— Доста навътре са навлезли — отбеляза Куинтал. — Най-близката земя трябва да е на повече от десет дни път.

— Кой знае какво се върти в главите на паурите — отвърна Аджонас. — Напоследък доста се били пораздвижили, така поне ми казаха моите приятели в Ясинта. Появяват се по местата, откъдето обикновено минават кораби, взимат каквото им трябва и отново се отправят към открито море, следвайки треската, или пък друга риба, която обичат да ловуват. Корава раса са те, говори се, че нерядко прекарвали в открито море повече от година и половина.

— Какво тогава правят с плячката си? — наивният въпрос на Авелин накара останалите петима да го изгледат. — Ами да, щом ограбват минаващите кораби, какво взимат и къде го продават след това?

Аджонас и Бънкъс мрачно се спогледаха — четиримата монаси явно не разбираха с какъв враг си имат работа.

— Паурите вземат животи, човешки животи — спокойно отвърна капитанът. — Нападат просто ей така, за да убиват. Нападат, за да се запасят с достатъчно провизии до следващото плячкосване и заради тръпката от преследването и сечта.

Авелин пребледня, Тагрейн и Пелимар също изглеждаха ужасени, ала не и Куинтал. Набитият монах само изръмжа и отново насочи вниманието си към далечната лодка.

— Ама пък и ние имаме един късмет! — обади се Пелимар притеснено. — Да се озовем толкова близо до тях. Ако бяхме минали само стотина мили по-наляво, така и нямаше да ги видим.

— Ала те пак щяха да ни усетят — отвърна Аджонас. — Платната ни се забелязват отдалеч, а и паурите притежават магически способности, не се съмнявай в това. Говори се, че имали съюзници в морето — кръстосвали водите и им съобщавали къде има кораби. Не, това не е просто лош късмет, братко Пелимар.

— Какво ли знаят за нас? — попита Куинтал, без да откъсва поглед от лодката в далечината.

— Единствено това, че сме самотен кораб, прекалено далеч от дома — бързо отговори капитанът.

— А за мисията ни? — настоя Куинтал.

— Нищо — увери го Аджонас. — Съмнявам се, че изобщо могат да разпознаят монашеските ви одежди.

Куинтал кимна:

— Тогава им избягай.

Авелин и останалите затаиха дъх, виждайки как лицето на Аджонас се сковава — Куинтал май беше прекалил с разпорежданията си.

— Курс наляво! — провикна се капитанът, после като че ли се успокои и се обърна към Бънкъс: — Вдигнете всички платна, Смийли! Нямам никакво желание да се бия с паурите.

Докато Смийли се отдалечаваше тичешком, за да изпълни нареждането, Аджонас отново измери Куинтал със смразяващ поглед, после се обърна и като кимна на останалите трима монаси, си тръгна.

Авелин отиде до бордовата ограда, заслони очи с ръка и се взря в сиво-синята безбрежност. Стори му се, че вижда лодката на джуджетата в далечината, но не беше сигурен — нищо чудно това да бе някоя по-висока вълна.

„Бягащия с вятъра“ зави наляво и полетя напред, уловил попътния вятър в платната си. Ала паурите нямаха намерение да се дадат толкова лесно — морякът в наблюдателницата час по час им съобщаваше, че преследвачите не само че не изостават, но дори са започнали да скъсяват разстоянието между двата кораба.

Застанали край оградата на бакборда, четиримата монаси и Аджонас наблюдаваха приближаващия неприятел. Сега вече Авелин съвсем ясно различи вражеския екипаж — нямаше как да го сбърка с вълна.

Аджонас вдигна поглед към платната на кораба си, а после и към моряците, които трескаво се мъчеха да ги напълнят с колкото се може повече вятър.

— Впечатляващо! — отбеляза Куинтал, без да сваля очи от лодката на паурите. — Защо и ние не строим такива съдове?

— В Свободен пристан има една — отвърна Аджонас, — а в Урсал построиха няколко — използват ги по реката. Ала хората не са паури. Каютите на един подобен съд са твърде тесни, по-тесни дори от тези, които имате на „Бягащия с вятъра“. А и издръжливостта ни не може да се мери с тази на джуджетата. Те могат да въртят педалите по цял ден, докато повечето мъже се изморяват още на първия час… или на втория, ако са замесени от наистина яко тесто.

Куинтал кимна, усещайки как уважението му към коравия им враг нараства още повече.

— Щом паурите не се изморяват — рече той, — значи няма как да им избягаме.

— Така е. Затова приближат ли се още малко, ще ги посрещнем с дъжд от пламтящи стрели — обясни капитанът, ала в гласа му нямаше особена надежда. — За съжаление, по-голямата част от лодката им се намира под повърхността на водата, а онова, което все пак можем да улучим, не е от такова значение, че да ги потопи. Все пак, да се надяваме, че ще успеем да поддържаме достатъчно висока скорост, та да поубием част от силата на първоначалния им удар. А после… после не ни остава друго, освен да се бием, когато се опитат да ни вземат на абордаж.

Куинтал започна да клати глава в знак на несъгласие, още преди Аджонас да бе довършил:

— Не бива да допускаме изобщо да се приближават до нас — възрази той. — Една повреда би ни забавила (и то в най-добрия случай), а това не можем да си позволим. Разполагаме с по-малко от седмица в резерв и то само в случай че изчисленията ни са верни, а вятърът се задържи както досега.

— Какво друго ни остава? — отвърна капитанът.

Останалите трима монаси мрачно се спогледаха и поклатиха глави, ала мозъкът на Куинтал трескаво работеше, прехвърляйки цялата информация, която Аджонас му бе дал за приближаващия враг.

— Кажи ми — проговори той най-сетне, — колко бързо може да се движи една такава лодка, ако перката й се заплете в нещо?

Аджонас го изгледа заинтригувано.

— Нали имаме излишни мрежи? — допълни Куинтал.

— Перката не е така достъпна, както си мислиш — обясни капитанът. — Дори и да успеем да заложим достатъчно мрежи на пътя им, те най-вероятно ще закачат единствено защитните кукички, които я покриват.

— Ами ако не просто поставим мрежа на пътя им, а сами я занесем до целта? — лукаво попита Куинтал, при което всички го погледнаха с недоумение… всички, освен Тагрейн, който започваше да се досеща какво си е наумил другарят му и планът истински му се нравеше.

— Това би било глупаво… — започна Аджонас, ала не успя да довърши, защото на вражеската лодка се отвори един люк и оттам се показа първо увенчана с алено кепе глава, а после и кльощава ръка, държаща фуниевидна тръба.

— Човеци! — разнесе се гласът на джуджето, многократно усилен от тръбата. — Предайте се! Да ни се изплъзнете не можете, в битка също няма да ни надвиете. Предайте се, казвам, и може би ще ви подарим жалкия животец!

Аджонас огледа лицата на екипажа си, видя и плахата надежда, изписала се върху тях.

— Дали пък да не го послушаме, капитане? — обади се Бънкъс Смийли, думи, които, уверен бе Аджонас, предаваха желанието на мнозина от останалите моряци. — Ако не се съпротивляваме…

Аджонас го блъсна встрани и пристъпи напред, така че всички на палубата да го виждат.

— Те ще ни избият! — провикна се той. — До крак! Това са паури, излезли в търсене на прясна кръв, в която да натопят кепетата си! Те не оставят никой кораб да мине покрай тях току-тъй, нито пък имат място за пленници на борда си! Ако сега спрем, или дори само намалим скоростта, ударът им ще бъде още по-пагубен.

Още докато той говореше, над перилата на бакборда прелетя горяща стрела и се заби в задното платно. Трима моряци светкавично се хвърлиха натам, потушавайки огъня почти моментално.

— Колко мислиш, че ще издържиш, търговецо? — грозно се изсмя джуджето, после отново се скри във вътрешността на лодката си.

— Кои са най-добрите ти плувци? — приближи се Куинтал до Аджонас.

— „Бягащия с вятъра“ обикновено плава в студените води на севера — отвърна той. — Рядко ни се налага да плуваме.

Куинтал кимна и се обърна към тримата си другари. Никак не му се щеше да ги излага на тази опасност, ала разбираше, че успехът на мисията им е заложен на карта. Още преди да бе казал каквото и да било, Авелин, Пелимар и Тагрейн свалиха връхните си дрехи и започнаха да се разкършват.

— Ние обаче го правим — обясни той. — Дори и в студените води на севера. Донесете ни мрежа.

Аджонас кимна на Бънкъс — това беше операция на Куинтал и капитанът на „Бягащия с вятъра“, който нямаше по-добра идея, на драго сърце го остави да осъществи плана си.

Не след дълго четиримата монаси бяха готови и Куинтал хвърли мрежата зад борда. Тагрейн побърза да скочи във водата и я улови.

Куинтал тъкмо се канеше да го последва, когато Аджонас го хвана за рамото и му подаде рубина от портупея си.

— Само ако наистина се наложи — рече той. — Този камък е по-ценен от целия ми кораб.

Куинтал го завъртя между пръстите си. Да, наистина усещаше магията, заключена в сърцето му. После, най-неочаквано, набитият монах се обърна към Авелин и му подаде рубина:

— Няма човек на този свят, който по-добре да владее магията на камъните — рече му той. — Използвай го, ако се наложи.

Авелин го пое и го задържа в ръката си. Съвсем ясно почувства силата, скрита в глъбините му и веднага разбра за какво служи — рубинът сякаш му говореше. Понечи да го втъкне в препаската, която висеше на кръста му, ала мястото не му се видя достатъчно сигурно, затова го пъхна в устата си.

После тримата скочиха зад борда и се насочиха към Тагрейн, който вече бе останал далеч зад бързо движещия се „Бягащия с вятъра“.

Разделиха се на две — хванали мрежата помежду си, Куинтал и Тагрейн заплуваха на една страна, опитвайки се да намерят ъгъл, от който да се промъкнат незабелязано до лодката на паурите, докато Авелин и Пелимар поеха успоредно с вражеския съд, като гледаха да се държат колкото се може по-ниско, в случай че люкът отново се отвореше или пък джуджетата имаха друг начин да виждат какво става на повърхността.

Облегнат на бордовата ограда, Аджонас не сваляше разтревожен поглед от тях. Той знаеше за паурите и за океана неща, за които четиримата монаси дори не предполагаха. Ако лодката минеше покрай двамата с мрежата, те никога нямаше да успеят да я догонят, а пък той не можеше да обърне „Бягащия с вятъра“ заради тях. Така Куинтал и Тагрейн щяха да се окажат сам-сами в открито море, което би ги обрекло на сигурна смърт. Нещо повече, говореше се, че паурите имали приятели сред обитателите на океана… приятели, чиито гръбни перки всяваха страх, където и да се мернеха.

Въпреки това Аджонас беше убеден, че даже и да знаеше всичко това, смелият Куинтал пак би скочил зад борда с мрежата.

 

— Давай! — окуражаваше Куинтал другаря си, докато самият той загребваше с всички сили.

Лодката се движеше по-бързо, отколкото изглеждаше отдалеч и въпреки че Тагрейн се стараеше, надали би успял, ако Куинтал не бе наметнал своя край на мрежата около широките си рамене и не го бе издърпал след себе си.

Щом се доближиха достатъчно до вражеския съд, двамата монаси побързаха да се гмурнат под повърхността (за щастие, водата беше кристално ясна) и да застанат така, че той да мине през опънатата мрежа.

В това време Авелин и Пелимар чакаха, обзети от тревожно нетърпение. Те трябваше да се покатерят на борда на вражеската лодка, независимо дали начинанието на Куинтал се увенчаеше с успех или не. Ако двамата им другари се проваляха, тяхната задача беше да намерят начин да спрат паурите. Авелин прокара език по рубина в устата си. При всичката си магия, камъкът пак нямаше да е достатъчен, за да се справи със солидния и при това мокър корпус на лодката.

Вражеският съд бързо се приближаваше — петдесет метра, четирийсет, трийсет, двайсет, той се носеше по водата като стрела.

После изведнъж се разтресе и рязко се отклони на една страна. Авелин и Пелимар заплуваха с всичка сила. Пелимар пръв стигна до лодката и внимателно се изкачи по гладката й, заоблена страна, после се насочи към люка на повърхността й.

Миг преди да го достигне, той се отвори и първото джудже, което подаде главата си навън, занемя от изумление. И той, и събратята му бяха усетили, че перката им се е оплела я във водорасло, я в нещо, изпуснато от каравелата, която преследваха и това ни най-малко не ги изненада — и преди им се беше случвало. Ала да видят човек на собствената си палуба!

Пелимар, който за първи път срещаше паури, беше не по-малко слисан. Създанието пред него надали имаше повече от метър и двайсет, с дълги ръце и крака, които изглеждаха прекалено кльощави за набитото му, подобно на буре туловище.

Смаяното джудже още се взираше в Пелимар с широко отворена уста и изкривени от изненада черти, когато юмрукът на монаха се стовари в лицето му.

Сега беше ред на Пелимар да зяпне, докато местеше изумен поглед от наранената си ръка към дребното същество — то очевидно беше много по-кораво, отколкото изглеждаше! Вместо да рухне на палубата, или поне да се олюлее, то само тръсна глава.

Пелимар му нанесе три мълниеносни удара, после вдигна крак и с все сила го изрита под челюстта. Главата на джуджето отскочи назад и то изхвърча във въздуха.

Още преди убитият паури да падне във водата, мястото му бе заето от негов събрат, който обаче вече знаеше какво го очаква. Юмруците на Пелимар — ляв, десен и пак ляв — се посипаха върху главата му, ала дясната ръка на монаха още не се бе оправила съвсем от първия удар. Авелин, който междувременно също се бе изкачил на палубата, побърза да му се притече на помощ, но докато успее да стигне до него, го видя как потръпва конвулсивно и полита на една страна, а на гърдите му зейва грозна рана. Джуджето нададе яростен крясък, разгневено, че възможността да подсили бездруго наситения цвят на аленото си кепе му се изплъзва току под носа. Авелин действа мигновено, възползвайки се от моментното разсейване на свирепото създание.

Досещайки се, че врагът ще да е по-силен, отколкото изглежда на пръв поглед, а и виждайки как от люка се показва още едно джудже, монахът се отказа от обикновена ръкопашна схватка и реши да рискува — сега успехът на цялата мисия зависеше от него.

Без да мисли за собствената си безопасност, той се втурна напред, изваждайки рубина от устата си. Потри го в дланта си и почти начаса усети как магията, заключена в сърцето му, се събужда.

Джуджето замахна с късия меч, ала Авелин се приведе и избегна удара му, после се пресегна между разтворените крака на противника си и хвърли камъка нагоре, към зейналия люк. След това, воден единствено от инстинкта си за оцеляване, присви крака под тялото си и рязко се изправи.

Рубинът, целият засиял с магическа светлина, описа дъга над отворения люк. Поредното джудже, което тъкмо излизаше от вътрешността на лодката, го видя и, омаян от вълшебното блещукане, протегна ръка и го улови. За да го стори обаче, му се наложи да пусне стълбата, по която се бе изкатерило до горе и когато Авелин и другото джудже ненадейно се показаха над главата му, не можа да се удържи и се сгромоляса обратно във вътрешността на лодката, стиснал искрящия рубин.

Вкопчен в десницата на противника си, Авелин се бореше за живота си. Със свободната си ръка успя да затвори зейналия люк, после се претърколи встрани, докато джуджето, с разкривено от зла усмивка лице, скокна на крака, вдигнало меч над главата си. Грозният крясък, който се откъсна от гърдите му, разтърси свития недалеч от него Авелин до мозъка на костите.

Миг по-късно жестокото създание изхвърча във въздуха, люкът се пръсна на парчета и от вътрешността на лодката изригна гъст, черен дим.

Взривът поде и Авелин и той се остави да бъде запратен обратно във водата. Експлозията надали бе избила и половината паури — лодката им бе голяма почти колкото „Бягащия с вятъра“ — и не след дълго на палубата щяха да се покажат нови джуджета.

А последното, което монахът искаше, бе да се изправи срещу още едно от свирепите създания.

След като опънаха мрежата под водата, Куинтал и Тагрейн изскочиха на повърхността и жадно си поеха въздух. Докато Куинтал успее да се приближи достатъчно до лодката, едно от джуджетата вече беше паднало зад борда, а и Пелимар се бореше да не потъне.

С тежките си тела и кльощави крайници, паурите не бяха добри плувци и за якия монах не бе никак трудно да го настигне и да го натисне под водата. След това се покачи върху раменете му и го стисна с всичка сила, задушавайки без особени проблеми съпротивата му.

Това джудже никога вече нямаше да си поеме въздух.

 

Когато се озова във водата, Авелин се огледа наоколо и видя Куинтал да се носи на повърхността. За миг се изненада, после обаче забеляза върху какво е седнал и загадката му се изясни. Недалеч оттам пък, Тагрейн, влачейки ранения Пелимар, плуваше към каравелата, която вече обръщаше, за да ги вземе обратно на борда си.

В мига, в който довърши последната си жертва, Куинтал, който несъмнено бе най-силният от четиримата, побърза да освободи Тагрейн от товара му и въпреки че Пелимар беше изпаднал в безсъзнание, та трябваше да бъде носен на гръб, той почти не изоставаше от двамата си събратя.

Аджонас с тревога наблюдаваше случващото се, докато корабът му правеше завой, за да прибере монасите. Вярно, че лодката на паурите беше обезвредена, ала това беше само временно — битката тепърва предстоеше и той побърза да разположи стрелци по протежение на бордовата ограда, с нареждането да открият огън в мига, в който видят някое джудже да се подава от разсейващия се дим.

След това му оставаше единствено да гледа. „Бягащия с вятъра“ се доближи до монасите и до вражеската лодка достатъчно, за да се убеди той с очите си, че първите паури вече са се показали на палубата. Някои от тях държаха тежки арбалети и се прицелваха в плуващите монаси.

Още по-опасна за четиримата мъже обаче беше кървавата следа, която Пелимар оставяше във водата.

Тагрейн пръв достигна „Бягащия с вятъра“ и трескаво улови едно от въжетата, хвърлени зад борда. Едва се бе хванал (Авелин все още се намираше на около двадесетина ярда от него, толкова, колкото деляха Куинтал и Пелимар от него самия), когато от върха на мачтата се разнесе вик:

— Перка във водата! Акула! Бяла акула!

— Издърпайте ги! — изрева Аджонас и сам се хвърли към въжето, за да помогне. — По-бързо! Хвърлете още въжета!

Едно от тях цопна досами Авелин, ала той също бе чул вика, съобщаващ за последната заплашваща ги опасност и вместо да го улови, обърна се назад, за да помогне на Куинтал и Пелимар.

— Братко Авелин! — изкрещя Тагрейн, който вече бе на сигурно място на борда на „Бягащия с вятъра“. — Качвай се! Ние сме двамата избрани. Те са заменими!

На Авелин му се стори, че някой го зашлеви през лицето. Заменими? Та това бяха монаси от ордена на Сейнт Мер’Абел! Не, това бяха човешки същества!

Ръмжейки яростно, той се хвърли напред с удвоени сили и най-сетне се добра до изтощения Куинтал. За своя изненада откри, че Пелимар е в съзнание и сам се държи над водата.

Без да задава излишни въпроси, той се насочи към поизостаналия Пелимар, докато Куинтал се носеше към въжето, и го улови през рамото.

Една стрела изсвистя покрай лицето му и цопна съвсем наблизо. Тогава я съзря — голяма гръбна перка, която стърчеше на повече от половин метър над водата. Никога не бе виждал акула, ала не му бе никак трудно да си представи ужаса, който се криеше под повърхността на водата и в този миг плуваше към него.

Хищникът бързо се приближаваше, приближаваше се и „Бягащия с вятъра“. Дузина мъже, сред тях Куинтал, Тагрейн и Аджонас, държаха въжето и задърпаха с все сила в мига, в който Авелин най-сетне го улови.

Това бе всичко, което монахът можеше да направи — не само че не беше в състояние да се повдигне дори на няколко сантиметра над водата, ами едвам успяваше да удържи едновременно въжето и Пелимар, който отново бе изгубил съзнание.

Моряците обаче ги изтеглиха до бордовата ограда и Куинтал пое тялото на Пелимар и го издърпа на палубата. В това време Авелин висеше зад борда, с единия крак все още във водата. Над главата му се разнесе уплашен вик и когато сведе поглед надолу, той видя огромен, близо осемметров силует да се насочва към него.

Миг по-късно, останал без дъх от ужас, Авелин вече беше на палубата.

— Биваше си я! — отбеляза Аджонас и кимна по посока на акулата.

Бънкъс Смийли се ухили на Авелин и разпери пръсти:

— С ей такива зъби!

Междувременно, въпреки че на палубата на вражеската лодка имаше поне дузина джуджета, никое не смееше да скочи във водата, не и когато наоколо се навърташе акула, при това очевидно разлютена от мириса на кръв. Паурите и големите хищници може и да бяха съюзници, но дори тяхното приятелство си имаше граници.

Доволна усмивка се разля по лицето на Аджонас — защо пък да не подложи на изпитание „дружбата“ между джуджетата и акулата?

— Я ги пораздрусай малко — нареди той на Бънкъс, който нададе възторжен вик и се втурна към щурвала.

Не се удариха много силно (никой с ума си не би рискувал своя кораб срещу яките лодки на паурите), но все пак това бе достатъчно, за да съборят почти всички джуджета от палубата във водата. Стрелците пък побързаха да открият огън и не след дълго по морската повърхност се понесоха три джуджешки трупа.

Втора, по-малка перка се присъедини към първата, която бързо стесняваше кръга около жертвите си.

Как само се замятаха във водата паурите!

— Да се махаме! — нареди Аджонас на екипажа си.

Акулите щяха да се нахвърлят на труповете, а пляскащите във водата джуджета, както и кръвта, която щеше да става все повече и повече, несъмнено щяха да привлекат още хищници. Никой паури не би се осмелил да излезе от лодката и да се опита да освободи заплетената перка, не и когато наоколо беше пълно с освирепели акули.

Но и това не беше всичко — макар никой на борда на „Бягащия с вятъра“ да не го бе предвидил, носещата се по водата лодка повече от всичко приличаше на ранен кит.

Много скоро лодката на джуджетата, напълно загубила ориентир от сблъсъка с „Бягащия с вятъра“ и с избит люк, откъдето нахлуваше вода, беше погълната от вълните.

 

Вълнението на борда на „Бягащия с вятъра“ започна да отшумява едва когато потъващата лодка на паурите остана далеч зад гърба им. Четиримата монаси бяха героите на деня, ала Авелин, наред с думи като „смели“ и „безстрашни“, нерядко чуваше екипажа да използва и определения като „безразсъдни“ и дори „глупави“. Моряците бяха корави мъже, горди и прагматични, и ако той или Куинтал очакваха да получат възторжени поздравления и потупвания по рамото, щяха да останат разочаровани.

Авелин и Тагрейн отведоха лошо ранения Пелимар в каютата на Дансали и с радост откриха, че младата жена има и други умения, различни от показаните досега. Не след дълго Пелимар си почиваше удобно разположен (поне доколкото беше възможно в неговото състояние) и Авелин отново излезе на палубата.

Откри Куинтал да говори нещо с Аджонас, който се бе облегнал на гротмачтата, а на лицето му се четеше умора.

— Паури — тъкмо казваше капитанът. — Не помня някога толкова много аленокапци да са кръстосвали Мирианския океан, както на север, така и на юг. Явно са се множили необезпокоявани на Хулиантес, своите острови и сега са се пръснали във всички посоки. Нападенията им тепърва ще зачестяват и ще стават все по-ожесточени.

Куинтал само сви рамене.

— Как е Пелимар? — попита той, виждайки приближаващия се Авелин.

— Може и да оцелее — безпомощно въздъхна другарят му. — А може и да умре.

Куинтал кимна, после изведнъж стовари юмрука си в челюстта на слисания Авелин и го повали на земята.

— Как посмя! — изкрещя той.

Моряците, които се намираха наблизо, замръзнаха по местата си, чудейки се какво става, Аджонас също изгледа набития монах с недоумение.

— Та ти си един от Подготвителите — продължи да се кара Куинтал. — Как можа да се изложиш на опасност, само за да спасиш Пелимар?

— Животът и на четирима ни беше в опасност от мига, в който скочихме зад борда — отвърна Авелин.

— Тогава нямахме избор! — сопна се Куинтал, толкова разгневен, че от устата му се разхвърчаха слюнки. — Ала когато на заплахата за „Бягащия с вятъра“ бе сложен край, когато паурите бяха възпрени, а пътят пред кораба — чист, вместо да се прибереш на сигурно място, ти отново се върна в опасните води!

— Но Пелимар щеше да умре!

— Би било жалко, но без особено значение!

Авелин с мъка преглътна напиращите в устата му думи — добре разбираше, че каквото и да каже, ще е безполезно. Никога не си бе и представял, че някой — пък бил той и суровият Куинтал — може да е способен на подобен фанатизъм.

— Не можех да го изоставя — каза все пак Авелин. — Както не бих изоставил и теб.

Куинтал се изплю в краката му:

— Не съм молил за помощта ти и щях да я откажа, ако ми я беше предложил. Пътят към целта ни беше открит, заплахата за кораба ни — премахната. Ти трябваше да се върнеш на борда и да останеш там. Представи си само каква загуба би било, ако освен Пелимар и Куинтал, във водата загинеше и брат Авелин?

Младият монах нямаше какво да отвърне — доводите на Куинтал бяха неоспорими. Без да каже нищо повече, той кимна и се изправи на крака, макар дълбоко в себе си да знаеше, че ако пак попадне в подобна ситуация, отново би постъпил по същия начин.

— Не можем да сме сигурни, че пътят до Пиманиникуит наистина е чист — прошепна Аджонас тихо, за да запази тайната на свещеното място.

— От Пелимар така или иначе няма да има голяма полза — отвърна Куинтал. — Дори да оцелее, ще минат много дни, преди да успее да се надигне от леглото.

Авелин изпитателно се взря в другаря си. Че мисията им беше извънмерно важна — в това нямаше съмнение. Ала да искат от него да остави някого да умре просто ей така?

Той тръсна глава (за щастие, Куинтал и Аджонас, напълно погълнати от разговора си, не го забелязаха) — това той не можеше и никога не би сторил!

— Не забравяй какво ти казах — мрачно рече Куинтал.

— Ще се върна при Пелимар — отвърна Авелин, черпейки утеха от скрития смисъл на думите си, които за него прозвучаха като обет. — Дансали се грижи за раните му.

— Кой? — не разбра Куинтал и Авелин се подсмихна незабележимо, докато се отдалечаваше.

 

Дните минаваха, ала състоянието на Пелимар не се подобряваше. Времето си бе все същото — горещо и тихо, никъде не се виждаше и следа от паури.

Може би причината се криеше в скуката, в жегата или пък в безвкусната храна, която ядяха ден след ден, ала екипажът постепенно ставаше все по-неспокоен, дори враждебен. Неведнъж Авелин чуваше Аджонас и Бънкъс Смийли да си крещят на висок глас, а всеки път, щом се покажеше на палубата, монахът усещаше изпълнените с омраза погледи на моряците. Очевидно бе, че екипажът обвинява тях четиримата за всичките си неудобства, за цялото неприятно пътуване. Куинтал беше предупредил Авелин и Тагрейн, че нещо подобно би могло да се случи, така, както и Аджонас бе предупредил него самия. „Бягащия с вятъра“ обикновено плаваше близо до брега; подобни пътешествия далеч в открито море бяха изключителна рядкост. Говореше се, че имало някаква странна лудост, която обземала цели екипажи; разказваха се истории за кораби, намерени насред океана, съвършено здрави, ала без нито един човек на борда. Някои твърдяха, че това било работа на призраци, зли чудовища или дори на самия океан, ала повечето го отдаваха на страха и подозрението, породени от безкрайните дни, в които имаше само празнота, на всепоглъщащото чувство, че океанът няма край и че корабът ще се носи из безбрежните води, докато най-сетне всички измрат от глад и жажда.

На шестата седмица след като бяха тръгнали от Ясинта, положението стана толкова тежко, че Аджонас (за ужас на Авелин) позволи и на обикновените моряци да посещават Дансали. Вярно, капитанът предупреди да не се стига до грубости, ала сърцето на Авелин неизбежно се свиваше всеки път, щом поредният мръсен моряк се отправеше към каютата на неговата Дансали.

Младата жена, свикнала да се примирява със съдбата си, не се оплакваше, но увеличените задължения й оставяха малко време за разговорите с Авелин, разговори, от които и двамата имаха истинска нужда.

Ала дори допълнителните привилегии не успяха да разсеят недоволството на все по-мрачния екипаж. В едно особено горещо и влажно утро с мъка сдържаното роптание най-сетне изригна на повърхността. Куинтал беше прекарал почти цял час, спорейки разпалено с Аджонас, докато капитанът най-после кимна в знак на съгласие и повика Бънкъс Смийли.

Разговорът взе да става прекалено разгорещен, в един момент Куинтал дори протегна ръка и като стисна Смийли за врата, го повдигна във въздуха.

Авелин и Тагрейн се втурнаха натам, привличайки вниманието на другаря си върху, меко казано силния интерес, с който целият екипаж наблюдаваше случващото се.

— Това само доказва, че съм прав, капитан Аджонас — отбеляза Куинтал и раздруса висящия във въздуха Смийли. — Той е водачът на размирниците и заслужава да бъде хвърлен зад борда, та да стане храна за акулите.

Аджонас сложи ръка върху рамото на Куинтал, принуждавайки го да свали Смийли на земята. Щом усети палубата под краката си, Бънкъс отскочи по-надалеч от якия монах, прокашля се и се обърна за подкрепа към останалите моряци.

— Само посмей да им кажеш каквото и да било — заплашително процеди Куинтал, — и ще си имаш работа с мен и с другарите ми. Знай, че преди да изхвърчиш зад борда, лично ще се погрижа да не ти остане нито здрав крак, нито здрава ръка. Колко дълго мислиш, че ще издържиш във водата тогава, в очакване „Бягащия с вятъра“ да се върне за теб?

Старият моряк пребледня.

— Прекалено сме далеч! — обърна се той към капитана с хленчещ тон. — Прекалено далеч!

— Островът… — започна Аджонас, ала Смийли го прекъсна.

— Няма никакъв остров! — изкрещя той и мнозина от моряците (които сега изглеждаха по-близо, отколкото в началото на спора) замърмориха одобрително.

Аджонас хвърли разтревожен поглед на Куинтал. Оставаше им още поне месец път и той все повече се съмняваше, че екипажът ще прояви такова търпение. Вярно, той лично ги бе избирал и неведнъж бе плавал с тях (някои бяха на кораба му вече десет години), ала дългите седмици насред безбрежния океан, без никаква суша на хоризонта, започваха да си казват думата.

— Три месеца! — провикна се той изведнъж. — Още преди да тръгнем от Ясинта ви предупредих, че ни очакват три месеца път, преди да достигнем целта си. Ето че не са минали и два месеца, откакто поехме на път от Сейнт Мер’Абел, а вие вече се оплаквате. Нима съм заобиколен от страхливци? Нима никой тук не държи на думата си?

Моряците се поотдръпнаха, макар все още да мърмореха недоволно.

— Знай — изсъска Куинтал на Смийли, който също бе отстъпил назад, — че ще те държа лично отговорен за постъпките на другарите ти.

Старият моряк не посмя да свали поглед от набития монах, чак докато не се отдалечи на сигурно разстояние от него.

— Ще стане още по-лошо, ако не успеем да открием Пиманиникуит — тихо предупреди монасите Аджонас, при което Куинтал го измери с леден поглед. — Разбира се, засега държим правилния курс и се движим навреме — побърза да го успокои капитанът. — Поне според картите, които ми бяха дадени.

— А те — увери го Куинтал — са верни до последната левга.

 

И наистина, картите бяха верни — четири седмици и половина по-късно (време, през което напрежението бе станало почти осезаемо), морякът на наблюдателницата се провикна:

— Земя на хоризонта!

Всички се втурнаха към бордовата ограда и не след дълго видяха как едва забележимото сиво петно в далечината постепенно започва да добива плътност и очертания — очертанията на неголям, конусовиден остров, който, щом се доближиха още малко, се оказа покрит с тучна растителност.

— По мои изчисления — обърна се Аджонас към четиримата монаси (макар все още да не бе напълно оздравял, Пелимар вече бе започнал да излиза на палубата), — пристигнали сме с около седмица по-рано. Дали да не слезем на брега и да поразгледаме…

— Не! — прекъсна го Куинтал за всеобщо изумление — та предложението на Аджонас звучеше съвсем разумно!

— Никой, освен двамата Подготвители няма право да слиза на сушата — обясни Куинтал. — Всеки, който стъпи на бреговете на Пиманиникуит, трябва да се прости с живота си.

Странна забрана, помисли си Авелин, толкова изненадан, че почти не забеляза, че Куинтал изрече на глас името на свещения остров.

Капитан Аджонас също беше изненадан… и то доста неприятно. Плаваха вече месеци наред, без да спират почти никъде и ето че когато най-сетне бяха достигнали заветната суша — земя, където навярно растяха отрупани с плодове дървета и където моряците можеха поне за малко да усетят отново твърда почва под краката си — всичко това им се отказваше по някакви странни, непонятни нему причини.

Ала Куинтал нямаше намерение да отстъпва:

— Първо обиколи острова — нареди той. — Открием ли подходящо за слизане място, оставяме двамата Подготвители и се връщаме обратно в открито море. Ще дойдем да ги вземем чак след пет дни.

Аджонас беше поставен в крайно неловко положение. От една страна, никак не му се щеше да забрани на моряците си да се поразтъпчат на острова, ала от друга, добре помнеше договорката си с отец Маркварт — видеха ли Пиманиникуит на хоризонта, командването поемаше Куинтал. В крайна сметка, именно това беше целта на цялото пътуване и той от самото начало знаеше каква е неговата роля във всичко това. Докато бяха в открито море, никой не можеше да оспорва властта му, ала стигнеха ли Пиманиникуит, трябваше да прави каквото му кажеха, в противен случай щеше да се прости с обещаното (и доста солидно) възнаграждение.

И това далеч нямаше да бъде най-лошото.

Ето защо, „Бягащия с вятъра“ послушно обиколи острова и след като намери една подходяща лагуна, се върна обратно в морето. Предстояха им петте най-дълги дни от пътуването, особено за Авелин и Тагрейн.

Авелин прекара целия последен ден в молитви и медитация, опитвайки да се настрои за онова, което го очакваше. Искаше му се да отиде при Дансали и да сподели с нея страховете си, да й разкаже колко безсилен се чувства и как му се струва, че няма да се справи със задачата си. Не го стори обаче — това беше негова лична битка и трябваше да я води сам.

Най-сетне двамата с Тагрейн слязоха в приготвената за тях лодка, нарамили провизиите си на гърба.

— Трябва да сме се отдалечили достатъчно, когато валежите започнат — обясни им Куинтал, — понеже камъните могат сериозно да повредят кораба. Ще се върнем веднага щом всичко свърши.

Силен вик, разнесъл се откъм кърмата, прекъсна разговора им. Аджонас се обърна и видя как един от моряците (младо момче на не повече от седемнадесет години, на което дългото пътуване се бе отразило особено тежко) скача във водата и се насочва към острова.

— Хей, Смийли! — изрева капитанът, а в очите му лумна гневен пламък. — Нареди стрелци край перилата!

— Остави го! — намесата на Куинтал изненада Аджонас, ала монахът нямаше друг избор — добре разбираше, че ако застрелят отчаяното момче пред очите на всички, с мъка потисканият бунт най-после ще избухне. — Остави го! — още по-силно викна той, така че и останалите моряци да го чуят. — Ала понеже сам избра острова, ще му се наложи здравата да поработи.

След това се наведе към Тагрейн и усилено му зашепна нещо… и то, убеден бе Авелин, нямаше нищо общо с каквато и да било работа.

Само минута по-късно, Тагрейн и Авелин вече гребяха към брега, а „Бягащия с вятъра“ се носеше обратно към сигурността на открития океан. Куинтал веднага се впусна в многословни лъжи за това на каква опасност се бил изложил сам младият моряк и как единствено монасите от ордена на Сейнт Мер’Абел били подготвени да се справят с яростта на валежите.

— Съмнявам се, че ще се завърне жив сред нас — обясняваше той, мъчейки се да подготви избухливите моряци за удара, който неминуемо ги очакваше.

Още щом малката лодка докосна брега, Тагрейн скочи на сушата и се втурна по черния пясък. Бяха задминали момчето във водата и сега монахът имаше доста точна представа къде то ще слезе на брега.

Авелин извика след отдалечаващия се Тагрейн, ала той му заръча да се погрижи за лодката, без дори да забави крачка.

Авелин усети как стомахът му се свива, но не каза нищо. Издърпа лодката до едно закътано място в лагуната и я закотви в плитките води.

Много скоро Тагрейн се зададе по брега.

Авелин потръпна, виждайки го да идва сам — не беше трудно да се досети какво нареждане бе получил другарят му от Куинтал.

— Пълно е с храна — щастливо съобщи Тагрейн, целият треперещ от вълнение. — Сега обаче трябва да си потърсим подходяща пещера.

Авелин не каза нищо, просто го последва, молейки се безмълвно за душата на младия моряк.

Следващите два дни, прекарани предимно в малката пещера, сгушена в подножието на единствената планина на острова, бяха меко казано отвратителни. Особено тежко понасяше чакането Тагрейн — все не го свърташе на едно място и той неуморно кръстосваше пещерата, мърморейки си нещо под носа.

Авелин се досещаше какво го измъчва и се боеше, че трескавата възбуда на другаря му може да им струва скъпо, когато валежите започнат.

— Уби го, нали? — тихо каза той, като много внимаваше думите му да не прозвучат като обвинение.

Тагрейн се закова на място:

— Всеки, който стъпи на Пиманиникуит, трябва да се прости с живота си — отвърна той, полагайки огромни усилия да говори спокойно.

Авелин не смяташе, че нещо от това е вярно — повече от ясно бе, че Тагрейн просто бе свършил мръсната работа на безмилостния Куинтал.

— Откъде ще разберат, че всичко е отминало? — попита внезапно Тагрейн, а в гласа му се долавяха необуздани нотки. — Как ще разберат дали валежите са започнали, когато са толкова далеч оттук?

Авелин го изгледа изпитателно. Беше се надявал да накара другаря си да говори за случилото се с младия моряк, за да облекчи терзанията му, поне временно, за да могат да се съсредоточат изцяло върху жизненоважната си мисия. Само че по нищо не личеше думите му да са успокоили Тагрейн. Тъкмо напротив — разкъсван от угризения, монахът крачеше все по-неспокойно из пещерата, кършеше пръсти и се мръщеше.

Според техните изчисления валежите вече закъсняваха, а те, свити в тясната пещера, все така очакваха някакъв знак.

— Има ли изобщо зрънце истина във всичко това? — час по час възкликваше Тагрейн. — Има ли на този свят някой, който да го е виждал с очите си?

— Старите книги не лъжат — убедено отвърна Авелин.

— Откъде знаеш? — избухна Тагрейн. — Къде тогава са камъните? Кога ще дойде безценният ден?

Останал без дъх, той млъкна за миг, после продължи с подновена ярост:

— Седем поколения! Седем поколения, а от нас се очаква да се появим тук едва седмица преди валежите! Какво безумие е това! Ами ако в абатството са сбъркали, един месец само, или пък година… какво трябва да сторим ние тогава? Да стоим сврени в някаква дупка на края на света и да чакаме?

— Успокой се, братко — рече Авелин. — Имай вяра в отец Маркварт и в Бог.

— Отец Маркварт! — провикна се Тагрейн. — Дано се продъни в преизподнята твоят отец Маркварт! Бог, казваш? — изплю се той презрително. — Какъв е този Бог, който изисква смъртта на едно изплашено момче?

Това беше, значи, помисли си Авелин — угризения на съвестта, разкъсващо и мъчително чувство за вина. Той посегна към ръката на Тагрейн, за да се опита да го утеши, да му помогне доколкото може. Другарят му обаче го блъсна встрани и изскочи от пещерата.

— Недей! — извика Авелин, после, след моментно колебание, изтича след него.

Гъстите храсталаци го скриха от погледа му почти веднага, ала се досещаше, че трябва да е тръгнал към брега. Той също се накани да хукне натам, ала още щом се отдалечи от пещерата, чу как някакъв вътрешен глас настойчиво му нашепва да се върне. Погледна назад, към пещерата, после към възвишенията и водата. Внезапно забеляза, че небето е придобило странен цвят — розово-лилав оттенък, като при изгрев или залез-слънце, въпреки че в тези земи на дългите дни, на слънцето все още му оставаше немалко път, докато стигне западния хоризонт.

— Проклятие! — изруга Авелин и се втурна обратно в пещерата.

Веднъж озовал се на сигурно място, лесно различи Тагрейн, който тичаше по брега, видя и как гладката повърхност на морето изведнъж се набразди.

Авелин затвори очи и поде молитви.

* * *

— Защо се криеш, Господи? — провикна се Тагрейн, препъвайки се по черния бряг. — Каква жестока дан ще поискаш от нас сега? Какви лъжи още трябва да чуем?

После се закова на място, внезапно доловил плискането на морските вълни.

Миг по-късно усети пронизваща болка и когато сведе поглед, видя струйка кръв да се стича по ръката му. А там долу, в черния пясък в краката му, лежеше малък камък, тъмносив кристал.

Очите на Тагрейн се разшириха от уплаха — по-недвусмислен отговор не можеше и да очаква. Обзет от ужас, той се обърна и хукна обратно към пещерата, отчаяно зовейки Авелин.

 

Авелин не можеше да гледа, ала не можеше и да извърне очи. Десетки скални късове, обгърнати от високи пламъци, прелитаха пред входа на пещерата и оставяха грозни дупки в листата на дърветата. В началото валеше сравнително слабо, ала после каменната градушка стана толкова силна, че земята заприлича на разорана нива.

И насред свирепата стихия, Авелин съвсем ясно чу собственото си име. Надникна навън и с ужас видя Тагрейн да тича към него, кървящ от толкова много места, че сам приличаше на огромна рана. Препъвайки се на всяка крачка, той с мъка си проправяше път напред, отчаяно протегнал ръце към пещерата.

Авелин се надигна. Знаеше, че е прекалено рисковано да излезе, ала нима имаше избор? Щеше да успее, повтаряше си той, трябваше да успее! Все някак щеше да се добере до Тагрейн и да го отведе до сигурността на пещерата. Опита се да не мисли за избора, пред който щеше да се изправи след това — избора между ранения си събрат и свещените камъни, чиято магия щеше да си отиде безвъзвратно, ако някой не се погрижеше за тях.

Е, за това щеше да се тревожи, когато му дойдеше времето. Тагрейн вече се намираше на по-малко от двадесет крачки, когато другарят му изскочи от пещерата.

И тогава Авелин го видя — огромно тъмно петно високо в небето. Някак, без сам да разбира как, той знаеше смъртоносния му път.

В този миг Тагрейн го забеляза и жално протегна ръце към него, а по устните му трепна обнадеждена усмивка.

Устремен надолу като стрела, камъкът се заби в тила му и го повали по очи на земята.

Потресен, Авелин се втурна обратно в пещерата и потъна в молитви.

През следващия час бурята ставаше все по-свирепа, стихийни ветрове превиваха дървета и храсти, а скалните късове се удряха в земята с такава сила, че Авелин имаше чувството, че пещерата ще се срути отгоре му.

После всичко свърши така внезапно, както беше започнало. Градът спря, ветровете утихнаха, небето се проясни.

Авелин се показа навън уплашен, ала твърдо решен да изпълни задълженията си. Първата му работа бе да отиде при Тагрейн, смазана, окървавена купчинка човешки останки. Имаше намерение да го обърне по гръб, ала при вида на грозната рана, зейнала на тила му, толкова дълбока, че земята наоколо бе опръскана с мозък, не можа да го стори.

Въпреки обзелия го ужас, Авелин не можеше да свали поглед от онова, което бе убило другаря му — огромен, наситенолилав аметист. Бавно, изпълнен с благоговение, той протегна ръка и извади големия камък от строшения череп на Тагрейн. Още щом го докосна, усети страховитата му сила. В цялата съкровищница на манастира надали щеше да се намери по-могъщ камък от този аметист! И колко бе голям! Дори Авелин, чиито ръце съвсем не бяха малки, не можеше да го обхване!

Оставяйки настрани всички мисли за Тагрейн и за момчето, което той беше убил, младият монах се залови за работата, за която се бе подготвял през последните четири години. Първо се зае с аметиста — покри го с плътен слой специално изработени масла, давайки му с молитвите и грижите си част от собствената си сила.

После тръгна из острова, оставяйки инстинкта да го отведе до онези камъни, в които бе заключена най-много и най-чиста небесна мощ. У доста от камъните нямаше и следа от магия — те, досети се Авелин, трябва да бяха останали от предишните валежи, и сега бяха извадени на повърхността от силата на падналата току-що градушка. Изборът му се спря първо на къс хематит с големината на яйце, а след това на един рубин — малък, ала съвършен.

Той неуморно крачеше по брега и събираше камък след камък. Само онези, които избереше и за които се погрижеше, щяха да запазят магическите си свойства, останалите щяха да си останат на Пиманиникуит, черният пясък и растителността постепенно щяха да ги погълнат и така, докато следващия валеж, след седем поколения, не ги извадеше отново на повърхността.

Късно тази нощ, Авелин най-сетне рухна на брега, близо до лагуната, където бе закотвил лодката. Напълно изтощен, той се събуди едва когато слънцето се бе изкачило високо в небето. Островът, така зелен и примамлив само допреди ден, сега приличаше на пустиня — там, където довчера растяха пищни дървета и тучна трева, сега имаше само пръст, огромни дупки и камъни.

С огромни усилия Авелин успя да извади лодката от водата и се приготви да отплава. Каза си, че няма да е лошо да откъсне малко плодове за спътниците си, ала когато обърна поглед към опустошения остров, разбра, че е закъснял. Не можа обаче да сдържи горчивия си смях, виждайки зашеметяващото богатство, което оставяше зад себе си. Само за час можеше да събере достатъчно скъпоценни (макар и немагически) камъни, за да издигне за един ден палат по-разкошен от този в престолния град — състояние, пред което да бледнеят съкровищата и на най-заможния човек в Хонс-де-Беер и в целия свят, включително и на баснословно богатите племенни вождове на Бехрен. Ала нарежданията, които бе получил на тръгване, бяха съвършено ясни — от острова можеше да отнесе единствено онези камъни, които успееше да обработи. Всичко друго би било равносилно на светотатство. Дарът на валежите се даваше на двамина монаси — със себе си можеха да вземат само онова, което съумееха да обработят и нищо повече. Дори и най-малкия рубин, дори и най-невзрачното късче кварц.

Затова на Авелин не му оставаше друго, освен да седи, вперил поглед напред, и да чака завръщането на „Бягащия с вятъра“.

Когато късно на следващия ден видя платната на кораба да се показват на хоризонта, той се качи в лодката и загреба. Едва тогава се сети, че може би трябваше да прибере тялото на Тагрейн, ала после се отказа.

Какво по-добро лобно място за един абеликански монах от остров Пиманиникуит?