Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (18)

Глава 17
Черни криле

Всичко ставаше съвсем бавно. Нетърпеливият Конър постепенно започна да разбира тревогите на Джил и нейното колебание. Усещаше напрежението, което я обземаше всеки път, щом се приближеше до нея, всеки път, щом сведеше лице над нейното, докато устните им неудържимо се привличаха.

Ала всеки път тя извръщаше глава, почервеняла от смущение, също толкова силно, колкото неговото раздразнение. В началото младият мъж приемаше подобни откази като лична обида — въпреки опитите на Джил да го убеди в обратното, той не можеше да не си мисли, че тя просто не го намира за достатъчно привлекателен или че дори се отвращава от него. Опитен в изкуството на любовта, племенникът на палмарския барон беше изненадан и засегнат, ала в същото време и немалко заинтригуван. Джили беше предизвикателство, каквото не бе срещал досега и той беше твърдо решен да го преодолее.

Виждайки блясъка, който се появяваше в очите й всеки път щом го зърнеше да влиза в „Задругата“ (а напоследък това се случваше все по-често), гордият млад мъж започна да се досеща, че проблемът на Джили не бе в нея, а в мрачната загадка, скрита в миналото й. От това предизвикателството да я покори съвсем не стана по-малко примамливо, тъкмо напротив, с всеки изминал ден Конър я желаеше все повече, много повече, отколкото беше пожелавал която и да било жена досега. Неусетно и за самия него, Джил се превърна в най-голямото предизвикателство в младия му живот. Затова той беше търпелив, не бързаше и вечер след вечер се разхождаше с нея, без да правят нищо друго, освен да разговарят. За останалите си нужди можеше да се погрижи в кой да е от многобройните палмарски бордеи, а Джил, неговата Джил, разбира се, нямаше защо да научава за това.

Що се отнасяше до Джили, нейните вечери неизменно ставаха много по-приятни, щом Конър влезеше в „Задругата“. Но даже когато го нямаше, тя непрекъснато мислеше за него и често го сънуваше. По време на вечерните им разходки му беше показала тайното си местенце на покрива и двамата прекарваха там часове наред, съзерцаваха небето и си говореха. Именно там тя най-сетне му разреши да я целуне и дори отвърна на целувката му, макар че всичко трая едва няколко секунди, преди черните криле на някакво потънало в забрава нещастие от миналото й да заплющят около нея и да я изпълнят с ужас. Когато го целуваше (навярно същото чувство щеше да изпита с който и да било мъж), мислите й се връщаха назад, към един миг на страдание, прекалено болезнен, за да може да си го спомни.

Ала тя стискаше зъби, преглъщаше болката и позволяваше на Конър да я целува, макар и не толкова често, колкото той би искал.

Пак там, на покрива, под нощното небе, Конър за първи път спомена възможността за женитба.

Джил усети, че не й достига въздух. Не можеше да го погледне в очите, затова упорито се взираше в звездите, сякаш търсеше убежище там горе. Обичаше ли го? Нима изобщо знаеше какво е да обичаш?

В едно беше сигурна — присъствието на Конър я правеше щастлива, ала в същото време я изпълваше с ужас. Не можеше да отрече, че всеки път, щом го види, я обзема копнеж, разтреперва се, а по тялото й се разлива приятна топлина, но едновременно с това изпитваше истински страх да не би той (или който и да било друг мъж) да се приближи твърде много. Примамливият плод като че ли се поклащаше току до нея и тя усещаше сладостния му аромат и все пак имаше още нещо, нещо, което не й позволяваше да го докосне.

Първата й реакция бе да откаже. Какво съпруга щеше да му бъде, след като дори не знаеше коя е! И колко дълго би останал той до нея, когато дори целувките й бяха по принуда, болезнено усилие, което тя полагаше единствено, за да не го огорчи, въпреки че трябваше да превъзмогва огромната черна буца, заседнала в сърцето й.

От друга страна, не биваше да забравя Гревис и Петибуа, хората, които я бяха приютили, когато си нямаше никого. Колко по-добър щеше да стане животът им, ако тя се задомеше сполучливо! Кой знае, ако станеше част от аристокрацията на Палмарис, може би и осиновителите й щяха да се издигнат в обществото, а нищо не би зарадвало благодарната Джил повече от това.

Най-сетне събра сили и погледна Конър в очите, прекрасните кафяви очи, които сега, под звездното небе, като че ли искряха по-силно отвсякога.

— Знаеш, че те обичам — промълви той. — Само теб и никоя друга. Всички тези седмици — не, месеци! — седях край теб, а в съзнанието ми имаше една-едничка мисъл, в сърцето ми — едно-единствено желание — да те обичам така, както един мъж обича една жена, да усещам тялото ти, опряно в моето, да се събуждам до теб. О, Джили, моля те, кажи, че отвръщаш на чувствата ми! А ако любовта ми е безнадеждна, то нека водите на Масур Делавал ме погълнат в ледената си прегръдка, защото няма топлина и живот за Конър Билдебург без твоята любов!

Думите му й се сториха толкова красиви и трогателни (с изключение на обръщението, което я караше да се чувства като малко момиченце), че тя нямаше как да не му повярва, с цялото си сърце. Да, младата жена беше сигурна в любовта му, дори убеждаваше сама себе си, че и тя го обича. Какво друго, ако не любов, я караше да грейва в усмивка, колчем го зърнеше на прага на гостилницата?

— Ще се омъжиш ли за мен? — тихо попита Конър, толкова тихо, че тя не чу, а по-скоро почувства думите му, сякаш бяха прелели от върховете на пръстите му, които нежно се спускаха по бузата й.

Джил кимна и той я целуна, страстно и продължително, притискайки я до гърдите си. Но докато Конър се опиваше от сладостта на устните й, Джил отчаяно се опитваше да пропъди черните крила, които пляскаха над главата й, мъчеше се да мисли за всичко друго, но не и за онова, което й се случваше — представяше си гостите, дошли тази вечер в „Задругата“, спомни си за каретата, която беше съборила един мъж на улицата преди няколко дни, каквото и да е, стига да не й позволеше да се върне назад към забравеното, но ужасяващо минало, срещу което тя нямаше сили да се изправи.

Реакцията на Гревис и Петибуа при вестта за сватбата, бе точно каквато Джил очакваше. Широко усмихнат, Гревис кимна доволно и притисна скъпата си Кат (той все още я наричаше така) до гърдите си. За разлика от него, Петибуа даде далеч по-шумен израз на радостта си — пляскайки с ръце, тя заподскача на място (при което пищните й телеса се разлюляха необуздано), а по бузите й се застичаха сълзи. И двамата се радваха не за себе си, а за нея — единственото, което искаха за осиновената си дъщеря, бе да я видят щастлива, а сега това им изглеждаше повече от сигурно. Тяхната Кат — омъжена за благородник! Никога, никога вече нямаше да й липсва каквото и да било.

Щеше да носи само най-хубави дрехи и да посещава само най-изисканите празненства в Палмарис и дори в Урсал!

Искрената радост, с която двамата посрещнаха новината за годежа й, окончателно убеди Джил, че е постъпила правилно. Каквито и тревоги и съмнения да я разяждаха, гледката на развълнуваните и светнали от щастие Гревис и Петибуа сгря сърцето й. След всичко, което те бяха сторили за нея, нима можеше да постъпи другояче?

Сватбата беше планирана (от семейството на Конър, разбира се, тъй като то имаше достатъчно пари, за да го стори както трябва) за края на лятото и с всички приготовления сега двамата се виждаха много по-рядко отпреди.

 

— Свърши ли най-сетне? — извика Грейди, докато слизаше по широкото, стръмно стълбище в Батълбрау, най-прочутия публичен дом в Палмарис.

Конър, който седеше на един от пищно тапицираните столове в преддверието, вдигна разсеян поглед към спътника си.

— Какво, само една ли? — подкачи го Грейди. — Тази вечер ще оставиш след себе си поне две доста разочаровани дами!

— Достатъчно, Грейди! — сряза го Конър, а острият му тон не оставяше никакво съмнение в това кой от двамата командва.

По обществено положение синът на Гревис изобщо не можеше да се мери с него и единствената причина, поради която благородникът го търпеше, беше доведената му сестра и негова годеница.

Грейди знаеше твърде много за нощните му подвизи и Конър не смееше да се отърве от него. Вярно, Грейди никога не бе дори намекнал за изнудване, ала Конър го познаваше прекалено добре, за да разбира, че има защо да се бои от привидно кроткия син на гостилничаря.

— Какво не е наред, приятелю? — попита Грейди и се отпусна на съседния стол, закопчавайки панталоните си. — Съвсем си оклюмал. Да не би оковите на брака отсега да ти стягат?

— Ни най-малко! — заяви Конър. — И утре да бе сватбата, пак щях да съм чакал прекалено дълго!

Грейди помълча миг-два, размишлявайки над думите му и търсейки скрития им смисъл.

— И изобщо не се съмнявай в любовта ми към твоята сестра — продължи благородникът. — Тя несъмнено е най-красивата, най-желаната и най-недостъпна…

Конър не можа да довърши и само въздъхна дълбоко, та Грейди трябваше да сложи ръка пред устата си, за да скрие ехидната си усмивка.

— Съвсем те е подлудила — кимна той. — Ето, вече цели пет месеца как прелестите й те тласкат в прегръдките на три жени всяка вечер!

Конър, комуто тази шега изобщо не се видя забавна, го изгледа заплашително:

— Само посмей да й споменеш и думичка и ще почувстваш меча ми в корема си! — предупреди го той, а мрачното му изражение красноречиво говореше, че е напълно сериозен.

Ала Грейди добре разбираше, че го е хванал натясно и бе решил да се позабавлява докрай.

— Е, да, ти открай време си обичал да мушкаш разни неща тук и там — подразни го той.

— Като всеки истински мъж! — заяви Конър. — Нима трябва да се оставя Джили да ме побърка съвсем? Това обаче не означава, че я обичам по-малко. Проумей го веднъж завинаги.

— Спа ли вече с нея? — попита Грейди, ала когато видя гримасата, разкривила лицето на другаря му, побърза да се отдръпне, да не би да получи някоя плесница. — Напълно логичен въпрос! И хич не си мисли, че съм загрижен за целомъдрието й. Че аз досега сто пъти да си бях легнал с нея, стига да не се страхувах от моите старци!

— Както и от мен! — изръмжа Конър.

— О, такива мисли отдавна вече не ми минават през главата — побърза да го увери Грейди — дори намекът, че все още може да има каквито и да било намерения спрямо Джили, бе същинско кощунство, не по-малко страшно от това някой лешояд да се опита да измъкне плячката на ловуващ орел. — Тя е твоя, само твоя. Опасна жена е осиновената ми сестра, по това спор няма. И надали ще се намери мъж, когото да приеме доброволно… освен Конър Билдебург, разбира се.

И като почака няколко секунди, за да се убеди, че събеседникът му няма да го удари, Грейди отново се опита да изкопчи отговор на въпроса си:

— И като заговорихме за Конър Билдебург, ще ми кажеш ли какво стана — сестра ми отстъпи ли вече?

— Не! — призна благородникът с неприкрито раздразнение в гласа. — Ала много скоро ще дойде и този ден.

— В края на лятото, нали така? Или си решил да поускориш нещата?

— Ще изчакам до деня на сватбата — отвърна Конър. — Бои се, знам — девиците винаги се страхуват, но пък оженим ли се веднъж, властта ми над нея става абсолютна. Джили или ще ми даде каквото искам, или ще трябва да си го взема сам!

Грейди мъдро предпочете да преглътне напиращата на устните му забележка относно предполагаемото целомъдрие на осиновената му сестра — това всъщност не беше важно, от значение бе единствено онова, което Конър вярваше.

А той наистина го вярваше и то си личеше във всяко негово движение, в нетърпението му, в почти животинската напрегнатост. Ами да, дори изкусните съблазнителки от публичните домове вече започваха да го отегчават!

— Скъпа ми Джили — промърмори Грейди, когато другарят му стана от мястото си и изскочи навън. — Ти, лукаво, малко дяволче. Хубаво си го измислила да прилъжеш племенника на барона с целомъдрието си — улови го на въдицата си и сега си играеш с него.

Грейди искрено се възхищаваше на находчивостта на осиновената си сестра, макар и да бе малко стреснат, че момичето, което си мислеше, че познава добре, е способно на подобна хитрост.

— Е, и двамата ще намерят, каквото търсят — продължи той на по-висок глас, докато минаваше покрай две жени, седнали в основата на широкото стълбище, откъдето беше минал Конър.

Жените заинтригувано го изгледаха, но Грейди не спря, тъй като трябваше да настигне другаря си.

— Аз пък най-сетне ще се отърва от теб, скъпа ми сестро. А Конър Билдебург много скоро ще разбере, че изобщо не си си струвала чакането!

Още една проститутка се появи, тъкмо когато Грейди излизаше на улицата. Докато минаваше покрай нея, той улови брадичката й в шепа, а тя му се усмихна изкусително.

— Малката му хитруша — рече Грейди и се приближи още повече до жената, която бе една от любимките му. — Горкият Конър съвсем скоро ще открие, че тя не притежава и малка частица нито от твоите прелести, нито от твоите дарби.

И като я целуна, изтича след другаря си. Още беше ранна вечер, но времето бързо напредваше и не след дълго Конър трябваше да отиде в „Задругата“, за да се срещне с Джил. Все пак, може и да успееха да вместят някак си чашка-две и една игра на зарове.

* * *

В Палмарис още дълго щеше да се говори за пищната церемония. Девойки и жени губеха свяст от вълнение, а мъжете гордо се пъчеха, придавайки си колкото се може по-важен вид, и тайничко си мечтаеха те да са на мястото на Конър Билдебург и сега да прекосяват града във великолепната му карета. Каквито и възражения да бяха имали роднините на Конър против обикновеното, израсло на село момиче, те се изпариха в мига, в който Джил им беше представена — прекрасна както външно, така и по душа, тя бързо ги покори. А сега, цялата в бяло, облечена в сатен и дантела, с гъста, руса коса, вдигната от едната страна и разпиляна по другото рамо, тя изглеждаше така, сякаш идваше от най-изискания палат. Всъщност, вече се носеха слухове, че младата булка наистина е от знатен произход, версиите за тайнственото й минало нямаха брой.

Разбира се, всички те бяха от нелепи по-нелепи, рожби на желанието за лъскава показност, което в лето Господне осемстотин двадесет и първо властваше над Хонс-де-Беер.

Що се отнася до самата Джил, под маската от грим и изкуствени усмивки, под целия блясък и вида си на принцеса от приказките, тя се чувстваше като малко момиченце, което се бе изгубило. Не можеше да отрече, че й е приятно да носи толкова прекрасни дрехи и да усеща възхитените погледи на тълпата, ала в същото време именно хилядите очи, които я следяха, където й да отидеше, усещането, че е център на вниманието, искрено я ужасяваха. Да прекоси целия град в каретата си беше достатъчно лошо, церемонията в църквата, където щяха да присъстват повече от петстотин души, също я изпълваше със страх, но мисълта за онова, което я очакваше след тържествения прием, когато останеше насаме с Конър, я караше да се облива в студена пот…

— Чаках достатъчно дълго — беше й прошепнал той тази сутрин, след което бе добавил, целувайки я по бузата: — Тази вечер.

После си бе излязъл, оставяйки младата жена сама с мислите й. Та тя не бе в състояние дори да го целуне, без да чуе как плющенето на черните криле на миналото й изпълва въздуха наоколо! А какво очакваше той от нея й бе повече от ясно — една от слугините в дома му се бе погрижила да й обясни всичко в най-големи подробности.

Когато Конър я целуна, Джил му се усмихна, мъчейки се да изглежда спокойна и щастлива, ала в действителност мисълта за предстоящата нощ я изпълваше с вледеняващ ужас.

Церемонията беше прекрасна — тържествена и в същото време жизнерадостна жените плачеха, а мъжете, красиви и достолепни, стояха гордо изправени. След венчавката младоженците отново се качиха в каретата и отидоха в една просторна зала, където музиката не спираше нито за миг, а виното се лееше като вода, ехтеше смях и весела глъч, мъже и жени се носеха във вихъра на танца. Многогласен шум и безброй светлини се сливаха в главозамайваща феерия, която опияняваше всеки, прекрачил прага на залата. Обикновено Джил рядко пиеше повече от чаша вино, ала тази вечер Конър не спираше да й долива още и още, а тя, от своя страна, не му отказваше. Той се опитваше да освободи задръжките й, тя — също.

Или пък просто се мъчеше да притъпи ужаса.

На няколко пъти младата жена се озова в прегръдките на различни мъже, които не познаваше, все благородници по рождение. Мнозина от тях й нашепваха в ухото неприлични намеци, ръцете на мнозина се спускаха там, където не им беше мястото, ала колкото и да беше пила, Джил си оставаше невероятно пъргава и винаги успяваше да избегне дързостите им.

По настояване на Конър балът свърши далеч по-рано, отколкото бе обичайно в такива случаи, което предизвика куп многозначителни коментари.

Джил ги понесе така, както бе изтърпяла всичко досега, а погледът й за пореден път потърси Гревис и Петибуа, които седяха до семейството на Конър. За тях, най-вече за тях правеше всичко това и при тази мисъл и най-вече при вида на грейналите им лица, малко й олекна — не помнеше Петибуа някога да е изглеждала по-възторжена.

След като гостите се разотидоха, Конър отведе младата си съпруга в имението на чичо си в другия край на града. Влязоха през една странична врата и се насочиха към покоите за гости, където нямаше никой, с изключение на двете прислужници, които барон Билдебург бе оставил на разположение на племенника си. Двете момичета (на години бяха по-малки дори от Джил, а тя самата едва бе навършила осемнадесет) заведоха младата булка в една просторна стая, която я накара да се почувства съвсем дребна и незначителна. Таванът беше висок, внушителни гоблени покриваха стените, а гигантското огнище и също толкова огромното легло, се сториха на навикналата на много по-простичък живот Джил престъпно разточителство — та в леглото спокойно можеха да се разположат дузина едри мъже, а за да се покатери отгоре му, щеше да й трябва столче!

Тя обаче не каза нищо и безмълвно позволи на слугините да й помогнат да свали булчинската рокля. За разлика от нея те не млъкнаха нито за миг — даваха й безброй съвети къде да застане и как да се държи, и какви женски хитринки биха й били от полза.

— Една дама трябва да знае какво да прави в спалнята, иска ли да задържи съпруга си — отбеляза едната.

— Ами да, в цял Палмарис няма момиче, с което Конър Билдебург да не може да си легне, стига да поиска — добави другата.

Джил усети, че й се повдига.

След като двете прислужници най-сетне си тръгнаха, кикотейки се шумно, Джил остана да седи на крайчеца на огромното, отрупано с възглавници легло, облечена в тънка, копринена нощничка — твърде къса и твърде изрязана, както отпред, така и отзад. Въпреки че беше още август, нощта беше възхладна, а и в стаята ставаше течение, затова слугините бяха запалили огън в огнището. Джил тъкмо се канеше да отиде до него, за да се постопли, когато вратата се отвори и в стаята нахлу Конър, облечен в черните панталони и бялата риза, които беше носил на церемонията и на бала, но вече без ботуши, без връхна дреха и без колан.

Младата жена тръгна към огнището, ала той й пресече пътя и я прегърна.

— О, Джили! — прошепна в ухото й и страстно я целуна по врата.

Миг по-късно обаче рязко се отдръпна, изкривил лице в недоумение. Почувствал бе напрежението й, сигурна беше Джил, и тази мисъл я накара да се поотпусне малко. Ами да, та това беше Конър… Конър, който я познаваше толкова добре — той щеше да усети страха й и да бъде нежен с нея, да й даде всичкото време, от което тя се нуждае. Нали я обичаше!

Още докато тези успокоителни мисли се гонеха в съзнанието й, Конър я сграбчи и грубо я привлече към себе си, притискайки устни в нейните. Слисана, Джил не разбра какво става и дори не опита да се бори, просто остана напълно неподвижна.

Усети вкуса на устните му върху своите, после езикът му ги разтвори със сила…

… в този миг в съзнанието й прокънтя агонизиращ писък. Предсмъртният вопъл на умиращо дете, на майка й, на родното й село.

— Не! — простена тя и го отблъсна от себе си.

— Не? — гневно повтори Конър.

Останала без дъх от ужас, Джил не бе в състояние да му обясни какво бе видяла току-що и само стоеше срещу него и отчаяно клатеше глава.

— Не? — изкрещя Конър и я зашлеви през лицето.

Младата жена се олюля и щеше да падне, ако той отново не я бе сграбчил в обятията си, обсипвайки лицето и врата й с целувки.

— Сега вече не можеш да ме отхвърлиш.

Джил се гърчеше в ръцете му, борейки се да се измъкне. Не искаше да го нарани, всъщност дори му съчувстваше, ала в този миг просто не можеше да му даде онова, което той жадуваше. Най-сетне успя да се освободи от прегръдката му и направи крачка назад.

— Аз съм ти съпруг — бавно каза той. — По закон. Ще правя с теб, каквото поискам.

— Умолявам те! — едва доловимо прошепна младата жена.

Конър вдигна ръце и се извърна.

— Накара ме да чакам всички тези месеци! — изрева той. — През цялото време мечтаех за теб, копнеех за тази нощ. Нищо в света нямаше значение, освен нея!

И като отстъпи назад, той отново се обърна към нея и я изгледа.

Джил се чувстваше отвратително, струваше й се, че на света няма по-ужасен човек от нея. Искаше, наистина искаше да му даде онова, което му се полагаше за търпението. Ала черните крила отново шумоляха в стаята, в главата й звучаха грозни писъци.

Внезапно изражението на Конър се промени.

— Стига толкова! — рече той, а ниският му, равен тон бе по-заплашителен от най-свирепия вик.

Безпомощна и ужасена, Джил го гледаше как разкопчава ризата си, а след това се събува. Никога досега не бе виждала гол мъж и със сигурност никой като Конър. Ала каквито и чувства да бе предизвикал у нея видът на голото му тяло (а Конър определено беше красив мъж), те бяха прогонени в мига, в който се появиха, от вълна всепоглъщащ страх, от плясъка на черните крила, смразяващ до мозъка на костите.

А и Конър — на лицето му вече нямаше и следа от прежната обич и нежност, само алчно желание и дори гняв.

— Погледни ме! — заповяда той и като я сграбчи за раменете, обърна я към себе си. — Аз съм твой съпруг. Мога да правя с теб каквото си поискам, когато си поискам!

И сякаш за да наблегне на думите си, той се пресегна и дръпна нощницата й. Гледката на заоблените й снежнобели гърди като че ли го успокои за миг.

— И аз ти харесвам — заключението му накара Джил да сведе поглед надолу.

Наистина, зърната й бяха настръхнали, ала това не бе от любов или възбуда, а от страх и едно вледеняващо усещане, което пълзеше във вените й. Конър отново протегна ръка и стисна едната й гръд.

Джил трепна и се отдръпна.

— Умолявам те! — прошепна тя, ала нежеланието й отново разпали позатихналата ярост на мъжа й.

Без да се церемони, той я повали на земята и се хвърли отгоре й, а коляното му се провря между краката й и ги разтвори.

— Не! — простена младата жена, докато той разкъсваше нощницата й.

Страстта му бързо се разгаряше и с всеки изминал миг той ставаше все по-груб и по-настоятелен.

Джил започна да се задушава. Плясъкът на черните криле раздираше въздуха, предсмъртни писъци кънтяха в ушите й. Тя отчаяно извърна глава, когато Конър се приведе над нея с хищно отворена уста, ала той притисна рамото й към пода и легна отгоре й с цялата си тежест.

Писъците бяха станали непоносими, в ушите й отекваха агонизиращите стонове на умиращи хора. Предсмъртните вопли на родната й майка.

Джил одра рамото си в ръба на каменното огнище — вече нямаше накъде да бяга, а страстта на Конър ставаше все по-необуздана и животинска.

Миналото заля Джил като вълна — мъчителни писъци, гледката на издъхващи хора, миризмата на разлагащи се трупове. Тя вече не беше в настоящето, отново се бе завърнала в онова ужасяващо място, откъдето нямаше изход, където смъртта и огънят я държаха в гибелната си хватка.

Огънят!

Джил видя как от една пламнала цепеница се откъсва голям къс, яркооранжев, като окото на някакъв страховит нощен звяр, и без да мисли какво прави, обви пръсти около него. Не усети нищо, нито дори най-лекото опарване — вече нямаше болка, която да може да я достигне.

Обърна се рязко и заби горящия въглен в лицето на нападателя си, в лицето на чудовището, покачило се отгоре й, чудовището, погубило майка й и избило съселяните й. Ревейки от болка, то се отдръпна и тя се изтърколи изпод него и с мъка се покатери върху леглото…

Къде ли бе попаднала? Видя как мъжът — да, това беше мъж, това беше нейният Конър! — се изправя на крака и изхвърча от стаята, стиснал лицето си с ръце.

Внезапна болка прониза дланта й и тя запрати въглена обратно в огнището.

Какво беше сторила!

Младата жена избухна в ридания и се хвърли на леглото, притиснала изгорената си ръка под себе си. Плака дълго и безутешно, половин, а може би и цял час. Не спря, когато вратата се отвори, не спря и когато чу някой да нахлува в стаята.

Не спря дори когато я сграбчиха за раменете и грубо я обърнаха по гръб; някой улови ръцете й и ги натисна към леглото, после раздалечи колената й.

Двете прислужници я държаха така, че тя не можеше да помръдне и Конър (чиито рани, за щастие, не бяха чак толкова ужасни), се приближи, облечен само с разкопчана бяла риза.

— Ти си моя жена! — мрачно рече той.

На Джил не й бяха останали повече сили, единственото, което можеше да направи, бе да вдигне умоляващ поглед към двете жени, които я държаха, ала и там не откри никакво съчувствие, дори напротив, по лицата им като че ли бе изписана отблъскваща наслада, сякаш случващото се им харесваше, сякаш нейната безпомощност и тяхното участие в нея, им доставяха удоволствие.

Погледът й потърси очите на Конър, който вече се бе покатерил на леглото.

— Моля те! — прошепна тя.

Той се хвърли отгоре й…

… ала нищо не се случи.

Конър повдигна глава и тя видя изражението му — наранено и искрено наскърбено.

— Не мога! — призна той, докато слизаше от леглото, а в очите му, преди да ги извърне от нея, проблесна изпепеляваща ярост. — Махнете я оттук и я заключете някъде!

Двете слугини побързаха да изпълнят нареждането му и грубо вдигнаха Джил.

— Нека съдията, абат Добриньон, реши какво да прави с нея. Отведете я и се върнете при мен! — заповяда Конър, а думите му, макар и насочени към прислужниците, имаха за цел да наранят Джил. — И двете.