Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (16)

Глава 15
Мис Пипин

Много скоро и последното късче земя се сля с хоризонта, отстъпвайки място на сиви вълни и тръпчив, солен аромат, толкова плътен, че на Авелин му се струваше, че може да го докосне. Нямаха и миг свободен — непрекъснато проверяваха въжетата, нагласяваха такелажа, поправяха ту това, ту онова. „Бягащия с вятъра“ не бе плавал толкова надалеч от няколко години и капитан Аджонас очевидно беше притеснен. Бънкъс пък изглежда изпитваше огромно удоволствие да възлага на монасите задача след задача, коя от коя по-опасна.

Ала старият морски вълк дори не можеше да си представи през каква сурова подготовка бяха преминали четиримата мъже. Веднъж нареди на Тагрейн и Куинтал да свършат нещо по рейката на гротмачтата и те се изкатериха като котки, по-бързо, отколкото би могъл да го стори дори най-опитният член на екипажа. А когато се заеха за работа, двамата се придвижваха толкова чевръсто, че свършиха само за няколко минути и с лекота се спуснаха обратно на палубата, точно пред Бънкъс.

— Много добре, а сега идете… — започна той, но Куинтал го прекъсна.

— Внимавай, Смийли — спокойно рече монахът. — Ние сме част от екипажа и като такива сме готови да работим — тук той замълча за миг, вперил пронизващ поглед в Бънкъс — наравно с останалите моряци. Но ако си въобразяваш, че можеш да товариш мен и тримата ми другари сякаш сме ти роби, май ще се наложи да поплуваш, та дано студената вода ти избие тези мисли от главата.

Старият Смийли запримигва слисано, почеса се по главата (убивайки няколко въшки, както предположи Авелин) и огледа лицата на събралите се наоколо моряци, после спря поглед върху величествената фигура на капитан Аджонас.

Куинтал подозираше, че много скоро може да им се наложи да се бият, но това ни най-малко не го тревожеше. Някои неща трябваше да бъдат изяснени от самото начало, в противен случай дългото пътуване щеше да се окаже по-тежко, отколкото очакваше. На борда командваше Аджонас, Куинтал не оспорваше това, ала капитанът беше възнаграден повече от щедро от Ордена и със сигурност нямаше никакво основание да се държи с четиримата монаси като с товарни добичета.

За облекчение на братята (макар че у Куинтал то беше примесено с известна доза разочарование), Аджонас докосна шапката си и им кимна едва-едва — недвусмислен израз на уважение.

Куинтал измери разтреперания от гняв Бънкъс със заплашителен поглед, но той го издържа и на свой ред изгледа и четиримата монаси от глава до пети, после измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, изкарвайки раздразнението си на най-близките си другари.

— Голям риск пое — отбеляза Пелимар.

— Така е — кимна Куинтал. — Но нима искаш да се държат с нас като с добитък? И четиримата щяхме да сме мъртви далеч преди да стигнем до Пиманиникуит.

И като изсумтя сърдито, набитият монах се накани да се отдалечи.

— Дали? — подхвърли Тагрейн.

Куинтал се закова на място и другите двама монаси затаиха дъх. Явно бе, че между тях все още витае завист — Авелин, а очевидно и Тагрейн, несъмнено усещаха, че двамата им другари все още не могат да се примирят, че не са били избрани да стъпят на Пиманиникуит.

Куинтал бавно се обърна. Две широки крачки и той се озова на сантиметри от Тагрейн.

— Можеше да паднеш от мачтата — безцеремонно заяви той с неприкрита заплаха в гласа. — И тогава аз щях да сляза на острова.

— Само че не паднах.

— А аз не те бутнах — отвърна Куинтал. — Ти си имаш своите задължения, аз — моите. Ще се погрижа да стигнеш невредим до Пиманиникуит.

И като погледна към Авелин, допълни:

— Ще се погрижа и двамата да стигнете невредими. А ако капитан Аджонас, Бънкъс Смийли или който и да било друг се опита да ни попречи, ще трябва да се разправя с Куинтал.

— И с Пелимар — обади се четвъртият монах.

— И с Тагрейн — усмихна се Тагрейн.

— И с Авелин — видя се принуден да добави Авелин, почувствал здравата връзка, появила се внезапно между тях — всякакви лични вражди и неприязън бяха оставени на заден план пред лицето на надвисналата заплаха. Дори Авелин, който през последните четири години бе работил с Куинтал почти непрекъснато, сега почувства, че може да му има абсолютно доверие. А когато вдигна поглед към Тагрейн, когото съдбата бе превърнала в най-верния му съюзник, и го видя да стиска ръката на Пелимар (с когото двамата бяха прекарали една година повече от него и Куинтал), като че ли си даваха обет, не можа да сдържи усмивката си.

Това наистина беше едно добро начало.

В продължение на три дни, докато се носеха към Ръката на Мантис, най-югоизточната точка на Залива, не видяха дори късче земя на хоризонта. Най-сетне, привечер на третия ден, далеч на юг видяха да проблясва светлина.

— Пирет Тюлм — обясни капитан Аджонас. — Бреговата стража.

— Каквото и да е — обади се Пелимар, — приятно е отново да видим следа от суша.

— През следващите две седмици често ще имате тази възможност — отвърна Аджонас. — Докато минаваме покрай Ръката на Мантис, ще се държим близо до брега, после се насочваме право към Свободен пристан и Ентел и навлизаме в дълбоки води.

— А после? — нетърпеливо попита Пелимар.

— После пътешествието тепърва започва — твърдо се намеси Куинтал.

Той познаваше курса на кораба по-добре от тримата си другари (част от обучението му със Сихертън). Пътуването до Пиманиникуит криеше много опасности, но най-голямата от тях несъмнено щеше да дойде не от външен враг, а от тях самите. Пелимар например изглеждаше твърде нетърпелив, сякаш очакваше Пиманиникуит да се намира досами Ентел, ала в действителност щяха да им трябват почти четири месеца, докато стигнат до острова и то само ако имаше попътен вятър. А ако се случеше да пристигнат по-рано, пак нямаше да слязат от кораба, а щяха да обикалят около острова, докато не дойде време за Валежите.

— После поемаме на юг — отвърна Аджонас.

— Покрай сушата? — продължи да разпитва Пелимар.

Капитанът пренебрежително махна с ръка:

— Единственото, което ще видим в далечината, ще бъдат бреговете на Бехрен.

— Но нали не сме във война с тях?

— Само че дори управниците на Бехрен нямат кой знае каква власт над разбойниците, кръстосващи водите на кралството им — обясни Аджонас. — Да се държим близо до сушата означава да се държим близо и до пиратите, които върлуват там.

С тези думи той изсумтя и си тръгна, но не беше направил повече от няколко крачки, когато спря, обърна се към тях и им кимна.

Четиримата монаси се наканиха да го последват, ала Аджонас посочи Куинтал и уточни:

— Само ти.

Набитият мъж се отдалечи заедно с капитана, оставяйки тримата си другари на палубата, сами с мразовития вятър и далечната светлинка на Пирет Тюлм.

Куинтал се присъедини към тях едва късно вечерта, когато тримата вече се бяха оттеглили в тясната каюта, която щеше да бъде техен дом през следващите няколко месеца. Със странна и, както се стори на Авелин, някак престорена усмивка, Куинтал даде знак на Тагрейн да дойде с него и отново излезе, връщайки се малко по-късно, този път сам.

— Къде? — попита Пелимар.

— Много скоро ще разберете — отвърна Куинтал. — Засега смятам, че двамина са предостатъчни за една нощ.

И без да обръща внимание на недоумяващите погледи, които Авелин и Пелимар си размениха, той се качи на койката си, кискайки се доволно, докато най-сетне потъна в дълбок сън.

Когато излязоха на палубата на другата сутрин, братята завариха Тагрейн да: ги чака там, подсмихвайки се също толкова удовлетворено, колкото и Куинтал предишната вечер. Авелин беше почти сигурен, че Тагрейн е прекарал нощта навън, но дори изнуреният му вид не можеше да скрие задоволството, изписано по лицето му. Чистосърдечният Авелин не се чуди дълго какво ли бе станало снощи — очевидно бе, че тайната на Тагрейн и Куинтал не представлява заплаха за тях, така че каквато и да бе, това нямаше значение. Самият той си имаше предостатъчно задължения, сега, когато всяка левга го приближаваше още малко да, заветната му цел.

За разлика от него, Пелимар съвсем не беше толкова търпелив. Той непрестанно подпитваше Куинтал, а когато разбра, че това няма да даде особен резултат, започна да преследва стария си приятел. Най-сетне, когато слънцето вече бе започнало да се спуска зад хоризонта, Куинтал и Тагрейн си размениха многозначителни погледи.

— Церемонията на нуждата — заяви Куинтал с широка (и, както Авелин с почуда забеляза, доста мръсна) усмивка.

— Никак не е зле — вметна Тагрейн. — Отскоро трябва да е в занаята.

Авелин се намръщи, мъчейки се да разбере за какво говорят.

— Не и тук! — ахна Пелимар, който очевидно се бе досетил какво се опитват да му кажат.

Авелин го погледна с надеждата най-сетне да получи някакво обяснение.

— И още как — кимна Куинтал. — Но само за капитан Аджонас. И за нас четиримата, понеже си спечелихме уважението му.

— Това пътуване май ще се окаже по-приятно, отколкото си мислех! — извика Пелимар. — Водете ме!

— А кой ще поправи това платно? — подразни го Тагрейн.

— Само си помисли колко по-добре ще работя след…

— Церемонията! — довършиха Куинтал и Тагрейн вместо него и избухнаха в гръмък смях, после Тагрейн го поведе нанякъде.

— За какво говорите? — продължи да настоява за отговор Авелин.

— Горкичкият Авелин! — изсмя се Куинтал. — Доста интересни неща си пропуснал, докато си се крил зад полата на майка си.

С тези думи той си тръгна, а Авелин остана на палубата, хапейки устни от раздразнение. После обаче се зарече да превъзмогне любопитството си, което сега му се струваше като проява на слабост, и да не задава повече въпроси.

Решимостта му трая само до мига, в който четиримата седнаха да вечерят (изстинала и не особено добре приготвена овесена каша) и Куинтал заяви, че възнамерява да поеме „първата стража“.

— Че ние никога не стоим на пост — обади се Авелин. — Това е работа на обикновените моряци.

Той със сигурност нямаше никакво желание да дежури на палубата, още повече, че навън бе започнало да вали и дори задушната, влажна каюта бе за предпочитане пред хлъзгавата палуба или наблюдателницата на гротмачтата.

— Аз съм втори — побърза да каже Тагрейн, за огромно разочарование на Пелимар.

— Не се тревожи — успокоително рече Куинтал. — Смяната на Тагрейн бездруго няма да продължи много дълго.

При тези думи Куинтал и Пелимар избухнаха в смях, очевидно за сметка на Тагрейн.

Авелин рязко отмести чинията си, ядосан, задето тримата не го допускаха в малката си тайна. Започна да се досеща за какво става въпрос, едва когато Куинтал излезе.

— Наистина си я бива — нехайно отбеляза Пелимар, но не толкова забележката, колкото бързият поглед, който Тагрейн му хвърли, привлякоха вниманието на Авелин и му подсказаха, че Пелимар току-що бе казал повече, отколкото трябва.

— Нея? — попита той.

— Корабната курва — намръщи се Тагрейн. — Струва ми се, братко Пелимар, че току-що си заслужи четвъртата смяна.

— Влизам трети! — не отстъпваше Пелимар. — Ако брат Авелин иска да се позабавлява тази нощ, ще трябва да почака, докато свърша.

Авелин се облегна назад, напълно слисан. Корабната курва? Церемония на нуждата? Ръцете му изведнъж овлажняха — не от нетърпение, а от страх. Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе — не можеше да повярва, че другарите му, поели на най-важното пътуване в живота си (та дори и след това да живееха още сто години) са паднали в плен на толкова първични страсти.

— Не ми казвай, че си се засегнал — скастри го Тагрейн. — Това е най-обикновено притеснение, нали? Ами да! Братко Пелимар, той май никога не е яздил жена!

Да „язди“ жена? Яркият образ, който вулгарните думи извикаха, болезнено се вряза в съзнанието на Авелин. Да чуе другарите си от манастира да говорят за нещо толкова красиво и свято като любовта по този долен начин го изуми и отврати до дъното на душата.

Въпреки това предпочете да замълчи, боейки се да не го вземат за глупак. На карта беше заложено не само уважението им към него, но и нещо много по-важно — очакваха ги още дълги седмици път и всяка грешка можеше да му струва прескъпо.

— Ти влез след Тагрейн — рече той на Пелимар, опитвайки се да говори спокойно. — Аз ще почакам друг удобен случай.

А като стана от масата, отиде да си легне, стараейки се да не обръща внимание на преценяващия поглед на Тагрейн. В очите на тримата му спътници това беше изпитание за неговото мъжество и той не биваше да допуска провал. Да изгуби уважението на Тагрейн (или на когото и да било от другарите си) би изложило на опасност всичко. В крайна сметка, двамата избраници си имаха заместници и Куинтал, силният и мъжествен Куинтал, несъмнено опитен с жените, би се възползвал от всяка предоставила му се възможност да слезе на Пиманиникуит като един от Подготвителите.

Ала дори самата мисъл да отиде при непознатата жена изпълваше Авелин с ужас. Подозрението на Тагрейн си бе самата истина — целия си съзнателен живот младият мъж беше посветил на обучението си и време за подобни „забавления“ просто не му бе оставало. Опита се да прогони неудобните мисли от главата си и да открие утеха в прегръдките на съня, ала неприятните изненади за тази вечер още не бяха свършили — Тагрейн и Пелимар започнаха да обсъждат (с доста интимни подробности) една от прислужниците в манастира, както и две от помощничките в кухнята.

— Тази е много по-опитна от тях — уверяваше Тагрейн другаря си.

— Да, ама онази младичката доста си я биваше — настояваше Пелимар. — Как й беше името? Биен де Луиза или нещо такова?

Авелин усети как стомахът му се свива — та той познаваше тази жена, почти момиче, с дълга черна коса и загадъчни, тъмни очи.

А ето че двамата му събратя сега сравняваха уменията й в леглото с тези на една уличница!

Авелин с мъка си поемаше дъх. Нима наистина беше такъв слепец? Но как да предположи, че нещо толкова отвратително би могло да се случва в свято място като манастира?

За Авелин Десбрис тази нощ бе дълга и мъчителна.

 

През следващите няколко дни времето се влоши и това можеше само да радва Авелин, тъй като сега той и тримата му другари имаха да вършат прекалено много неща — опасни, но вълнуващи задачи по палубата, където свирепият вятър ги брулеше безмилостно, или пък в трюма, където слизаха час по час, за да проверят дали корабът не тече отнякъде. Веднъж дори им се наложи да се притекат на помощ на останалите моряци и да изтребват нахлулата през една дупка вода.

Изтощителната работа даваше на Авелин възможност поне за известно време да не мисли за личните си тревоги и неприятности. Отлично разбираше какво се очаква от него (тримата му събратя очевидно приемаха секса като изпитание за мъжеството му), а и трябваше да си признае, че една малка частица от него изпитва искрено любопитство. Ала имаше и една друга, много по-голяма част, която беше чисто и просто ужасена. Той никога не бе познавал жена по този начин и нямаше никаква представа как би се държал в подобна ситуация. Сега всеки път щом минеше покрай малката, самостоятелна кабина, разположена точно зад капитанската каюта, по тялото му пробягваха тревожни тръпки.

Нощем спеше неспокойно, мятайки се в леглото си повече, отколкото корабът — върху бурните вълни. Всичките му страхове и кошмари като че ли се бяха съсредоточили в една-единствена точка. Започна да му се струва, че зад вратата се спотайват чудовища, че там го дебне някакво ужасяващо подобие на жена, или дори на неговата майка, съблича го с алчен поглед, щом той влезе в каютата, протегнало пръсти, за да стъпче най-съкровените му чувства в калта и да открадне душата му. Ала дори и кошмарите не бяха толкова прости, защото тогава у него се обаждаше първичното, онова, което досега не бе допускал до повърхността, събуждаха се отдавна задрямали инстинкти и го принуждаваха да се нахвърли върху демона в каютата със същата ожесточеност, с която той го посрещаше, да се вкопчи в него, да рита и да хапе със свирепа, необуздана страст. Всяка сутрин се събуждаше облян в студена пот, а веднъж дори с ужас установи, че е заел твърде неудобна позиция.

Най-сетне времето се оправи и Авелин разбра, че повече не може да отлага. „Бягащия с вятъра“ пореше спокойните води, а Ръката на Мантис се сивееше далеч на запад. Четиримата монаси бяха на палубата, когато Бънкъс Смийли дойде да им съобщи, че този ден няма никаква работа за тях и че могат да правят каквото си поискат.

— Знам, че доста сте поизостанали с молитвите — добави старият моряк, с многозначително намигване, насочено най-вече към Куинтал. — Ще бъдете ли така добри да кажете една и за мен?

— Ще има по една за всички от екипажа! — подхвърли Тагрейн, с което предизвика гръмкия смях на Бънкъс. — Всъщност — добави монахът, когато старият морски вълк се отдалечи, клатушкайки се на кривите си крака — един сутрешен рунд никак няма да ми дойде зле.

И като потри ръце, накани се да тръгне към каютата до тази на Аджонас.

Куинтал обаче го хвана за рамото и го принуди да спре:

— Авелин — заяви той с нетърпящ възражение тон. — Ние всички вече вкусихме от сладостта на мис Пипин, всички, с изключение на Авелин.

Тримата впериха пронизващи погледи в младия мъж, който изведнъж се почувства неизказано малък.

— Върви ти — обърна се той към Тагрейн, още преди да бе размислил какво прави. — Изморен съм от дългата буря.

— Стой! — повиши глас Куинтал и Тагрейн отново се закова на място. — Да разбирам ли, че смяташ да се присъединиш към „буреездачите“.

Авелин го изгледа заинтригувано. Вярно, че и преди беше чувал тази дума (понякога Куинтал, Пелимар и Тагрейн наричаха така някои от обикновените моряци), но така и не бе разбрал какво точно влагат в нея. Това, че сега Куинтал очевидно й придаваше сексуално значение, само още повече го обърка.

— Да — тихо отбеляза набитият монах, — така може би ще ти хареса повече.

Тагрейн и Пелимар се изкискаха, но Авелин забеляза, че се опитват да му спестят неудобството.

— Не знам за какво говориш, братко Куинтал — отвърна той твърдо. — Може би ще си направиш труда да ми обясниш какво точно е „буреездач“.

Пелимар изпръхтя, мъчейки се да сподави смеха си и Тагрейн го сръга с лакът.

Лицето на Авелин се изкриви от неволна гримаса. Подобно детинско (тази дума като че ли най-точно описваше поведението на другарите му) държание от страна на монаси от Ордена на Сейнт Мер’Абел го нараняваше дълбоко.

— Виждаш ли онази бъчва? — зае се да обяснява Куинтал, с доволна усмивка на лице.

Авелин проследи пръста му, който сочеше една бъчва, поставена насред палубата.

— От едната й страна има малка дупка — продължи Куинтал. — За онези, които не могат да използват жената.

Авелин си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее надигащия се в гърдите му гняв.

— Разбира се, трябва да си платиш за уречената нощ — довърши набитият монах.

— Нощта, която ще прекараш във бурето! — възторжено изрева Тагрейн и заедно с другите двама, избухна в гръмък смях.

Авелин не виждаше нищо смешно в нелепата шега, неколцината моряци, които се намираха наблизо, също не сметнаха вулгарните обиди за особено забавни. За чистосърдечния монах това беше свята мисия, най-важният дълг на Абеликанската църква и да я оскверняват с подобни оргии, си бе истинско светотатство.

— Жената беше одобрена лично от абат Маркварт — сурово заяви Куинтал в този миг, сякаш беше прочел мислите му (което не беше особено трудно, тъй като цялото същество на Авелин излъчваше укор). — Отецът е мъдър човек и добре разбира колко тежко е едно такова пътуване, а за него няма нищо по-важно от това, когато пристигнем на Пиманиникуит както мислите, така и телата ни да са здрави и изпълнени със сила.

— Ами душите ни? — попита Авелин, ала Куинтал пренебрежително махна с ръка.

— Ти решаваш.

Само че това изобщо не беше вярно, помисли си Авелин. Беше му отправено недвусмислено предизвикателство и сега бъдещите му отношения с тримата му другари зависеха единствено от начина, по който щеше да постъпи. Ако загубеше уважението им, не можеше да разчита на каквато и да било лоялност от тяхна страна, а при всичката завист, която витаеше между тях още откакто ги избраха да се обучават за Подготвители…

Авелин пристъпи напред, между Куинтал и Тагрейн. Набитият монах на драго сърце отстъпи назад, изкривил мургаво лице (още по-тъмно поради едноседмичната брада) в тънка усмивка, ала Тагрейн грубо го стисна за рамото:

— След мен!

Прекалено ядосан, за да спори, Авелин се извърна светкавично, обви пръсти около ръката му и дръпна с все сила. Щом Тагрейн загуби равновесие, Авелин побърза да го пусне и се хвърли към краката му, събаряйки го на земята. Тъй като не искаше мимолетното спречкване да прерасне в истински двубой, той се изправи и се отдалечи, преди Тагрейн да успее да реагира.

Куинтал избухна в смях.

Авелин почти беше стигнал капитанската каюта, когато Аджонас се показа. Един бърз поглед към зачервеното лице на младия монах, а после и към тримата му другари, които го следяха изпитателно, беше достатъчен на капитана, за да разбере какво става и като докосна широкополата си шапка, той кимна безмълвно и продължи по пътя си.

Без да се обръща назад, Авелин отиде до вратата на самостоятелната кабина и вдигна ръка, за да почука, после обаче осъзна колко нелепо би било това и влезе вътре.

Хвана я неподготвена, облечена само в тънка, възмръсна нощница. Неочакваната му поява я стресна и тя подскочи, прикривайки се с покривката на леглото.

Беше доста различна от онова, което Авелин беше очаквал и със сигурност не приличаше на чудовището от кошмарите му. Беше по-млада от него (надали имаше повече от двайсет и една-две години), с дълга, черна коса и сини очи, отдавна изгубили блясъка си. Дребничкото й лице като че ли се губеше, обрамчено от гъстата коса, ала въпреки това бе доста миловидна и по детски крехка и слаба (по-скоро от недояждане, отколкото от суетност).

Първоначалната й уплаха бързо се изпари и тя го измери с любопитен поглед:

— Един от монасите, нали? — предположи тя. — Разбрах, че сте четирима, но си мислех, че вече съм виждала всичките…

Авелин с мъка преглътна — тя дори не помнеше „посетителите“ си и не можеше да ги различи един от друг!

— Е, от тях ли си? — настоя тя.

— Какво?

— Монах ли си?

Авелин кимна.

— Добре тогава — рече тя и като отметна настрани одеялото, с което се прикриваше, посегна към ръба на късата си нощница и я повдигна нагоре.

— Не! — извика Авелин ужасено.

Колкото и да се мъчеше да не я гледа, неволно забеляза, че краката й са покрити със синини. А и колко бе мръсна само! Не че той беше по-чист — въпреки всичката вода, която ги заобикаляше, да се поддържа дори елементарна хигиена се бе оказало едно от най-трудните неща на кораба.

— Още не — побърза да поясни младият монах, виждайки изумлението по лицето на жената. — Имах предвид… как… как се казваш?

— Как се казвам ли? — замислено повтори тя, после сви рамене и се засмя. — Приятелите ти ми викат мис Пипин.

— Не — настоя Авелин. — Как е истинското ти име?

Жената го изгледа продължително, очевидно изненадана и объркана, ала в същото време доста заинтригувана.

— Е, добре — рече тя най-сетне. — Дансали. Дансали Комеруик.

— А аз съм Авелин Десбрис.

— И така, Авелин Десбрис — попита Дансали и като повдигна нощницата си още малко, зае предизвикателна поза. — Сега готов ли си?

Авелин усети как у него се борят две противоположни чувства. Част от него искаше да се възползва от поканата на Дансали, да се хвърли отгоре й и да почувства мекото й, топло тяло под своето. Ала една друга част — онази, която беше прекарала повече от половината си живот, мъчейки се да го издигне над подобни първични инстинкти, над животинското желание, в чиято власт човек загубваше и разум, и достойнство — отказваше да се подчини на този порив.

— Не! — той пристъпи към нея и внимателно отмести ръката й, така че нощницата отново я покри.

— Че какво искаш тогаз? — недоумяващо попита Дансали.

— Да поговорим.

— Да говорим? И за какво искаш да говорим? — попита тя с игриво (и доста мръснишко) пламъче в очите.

— За тебе — отвърна Авелин. — Искам да ми разкажеш за себе си — коя си, откъде идваш, какво си преживяла.

Ако я беше зашлевил, Дансали надали би изглеждала по-наранена.

— Как се осмеляваш! — възкликна тя.

Авелин неволно се усмихна. Дансали изглеждаше искрено засегната, сякаш той си бе позволил твърде много с въпросите си, а в същото време му предлагаше нещо толкова лично, че би трябвало да го пази само за един-единствен човек! Той вдигна длани примирително и отстъпи назад.

— Успокой се, Дансали Комеруик. Нищо няма да ти сторя.

— Тук съм с една-единствена цел — сухо изрече тя, но все пак приседна на ръба на леглото.

— Да направиш пътуването ни по-леко и по-приятно — кимна Авелин. — А аз ще се почувствам по-добре, ако просто си поговорим. Искам да те опозная.

— Ще ти се да спасиш грешната ми душа, а? — подхвърли Дансали с неприкрит сарказъм в гласа. — Да ми кажеш, че съм се отклонила от пътя на добродетелта и може би дори да ме върнеш обратно на него?

— Никога не бих си позволил да те съдя — искрено отвърна Авелин. — Но наистина бих искал да разбера онова, което сега ми е трудно да проумея.

— Никога ли не си се чувствал някак особено? — попита Дансали, с предишния закачлив блясък в очите. — Сякаш нещо те човърка отвътре и не ти дава мира?

— Аз съм мъж — заяви Авелин. — Ала далеч не съм сигурен, че онова, което разбирам под тази дума, е същото, което моите другари влагат в нея.

Дансали, която съвсем не беше глупава, се облегна назад и се замисли над чутото. Беше прекарала сама четирите дни, през които бушуваше бурята (с изключение на редовните посещения на Куинтал, който като че ли никога не можеше да й се насити), всъщност, Дансали Комеруик се чувстваше съвсем сама от много време насам — още от началото на пътешествието и дори години преди това.

Трудно й бе сега да отвори сърцето си за когото и да било, ала Авелин постепенно я накара да се отпусне и тя започна да отговаря на въпросите му, сякаш имаше до себе си стар приятел. Така изминаха почти два часа.

— Трябва да вървя. Чака ме работа — рече Авелин най-сетне и като я потупа по ръката, се запъти към вратата.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш още мъничко? — попита го Дансали и се излегна, а в очите й отново проблеснаха искри.

— Не — отвърна монахът тихо, с глас, изпълнен с искрено уважение, но вместо да излезе, остана на мястото си, потънал в мисли. — Но бих те помолил да ми направиш една услуга.

— Не се тревожи — смигна му Дансали, още преди той да успее да продължи. — От днес нататък приятелите ти ще те гледат с уважение!

Авелин отвърна на усмивката й. Някак си усещаше, че може да й се довери, затова излезе от каютата, изпълнен с истинско облекчение, макар и не такова, каквото останалите (и най-вече Куинтал) очакваха.

От този ден нататък Авелин посещаваше Дансали поне толкова често, колкото и тримата си другари. Двамата прекарваха дълги часове заедно, говореха си, смееха се, веднъж Дансали дори си поплака на рамото му. Беше изгубила дете — родило се мъртво и тогава мъжът й побеснял и я изхвърлил на улицата.

След като му разказа всичко това, младата жена изведнъж се отдръпна от него и се вгледа в лицето му. Не можеше да повярва, че го бе допуснала толкова близо до себе си. Чувстваше се странно неудобно, задето Авелин, приседнал до нея в монашеските си дрехи, я бе познал по начин, по който останалите никога не бяха успявали, беше се докоснал до най-съкровената й част, до душата й.

— Трябва да е бил истинско животно — заяви Авелин. — И огромен глупак, защото не вярвам, че един мъж би могъл да мечтае за по-добра спътница от теб, Дансали Комеруик.

— Ето че пак се опитваш да ме спасиш, Авелин Десбрис — въздъхна младата жена.

— Не — поклати глава монахът — Малко са душите, които се нуждаят толкова малко от спасение, колкото твоята.

Думите му, искрени както всичко, което излизаше от устата на брат Авелин Десбрис, накараха Дансали да занемее и като сведе поглед, тя отново заплака.

Авелин приседна до нея и я прегърна през раменете.

* * *

„Бягащия с вятъра“ напредваше бързо. Бяха оставили Ръката на Мантис зад гърба си и сега се носеха на северозапад, право към Свободен пристан. Заобиколиха Фелиданския залив отдалеч, тъй като, според думите на капитан Аджонас, бил прекалено опасен — водата се покачвала с повече от петнайсет метра само за двайсетина минути, а приливът бил толкова мощен, че дори при насрещен вятър можел да повлече цял кораб и да го разбие на трески в скалистия бряг.

Спряха в Свободен пристан за съвсем кратко (на сушата слязоха едва шепа моряци) и още при следващия отлив отново вдигнаха котва и поеха към Ентел.

Ентел беше третият по големина град в Хонс-де-Беер, като отстъпваше единствено на Урсал, престолния град, и Палмарис. Пристанището се простираше достатъчно навътре в морето, за да може „Бягащия с вятъра“ да акостира спокойно и щом го сториха, Аджонас разреши на екипажа да се поразходи из града.

Слязоха на две групи, като четиримата монаси, по нареждане на Куинтал, се държаха заедно. Пелимар предложи да посетят местния манастир, но докато Авелин и Тагрейн още кимаха в знак на съгласие, прагматичният Куинтал отхвърли идеята, с основанието, че появата им толкова на юг може да предизвика неудобни въпроси и догадки у тукашните монаси. Тайната на Пиманиникуит беше известна само на духовниците от Сейнт Мер’Абел — според отец Сихертън дори в останалите манастири от Абеликанската църква знаели съвсем малко за източника на магическите камъни.

Авелин си припомни разговора с отец Йойона, когато за първи път научи за Пиманиникуит — още не бе забравил изричното предупреждение, че да спомене името на острова на когото и да било без разрешението на абат Маркварт, би означавало сам да се осъди на смърт, и нямаше как да не се съгласи с логиката на Куинтал.

Вместо това прекараха деня като кръстосваха града и се дивяха на красотите му — зелените градини с пищни цветни лехи и високи дървета, белите сгради и шумното тържище, най-големия открит пазар в цял Хонс-де-Беер. Дори пъстрите дрехи, които обитателите на Ентел носеха, се струваха на четиримата монаси странни и някак екзотични. Всъщност говореше се, че пристанищният град прилича много повече на поселищата в Бехрен, отколкото на тези в Хонс-де-Беер и Авелин, след като прекара половин ден прехласвайки се по хилядите интересни неща, които виждаше, в крайна сметка реши, че би му било много интересно да посети южното кралство.

— Може би някой друг път — прошепна си той и се качи на борда на „Бягащия с вятъра“, хвърляйки последен поглед към обляния от лъчите на залязващото слънце град.

С попълнени запаси и отпочинал екипаж, корабът вдигна котва още при първия отлив и с попътен вятър в платната, се понесе на юг.

Желанието на Авелин се сбъдна много по-скоро, отколкото той предполагаше — не бяха пътували дълго, когато капитан Аджонас, без никакво обяснение, хвърли котва в пристанището на Ясинта, град, разположен съвсем близо до Ентел, но отвъд планинската верига, която делеше двете кралства.

Стреснати, тримата монаси обърнаха питащи погледи към Куинтал, ала той също не знаеше какво става и веднага се запъти да търси обяснение от Аджонас.

— Никой не познава южните води по-добре от бехренските моряци — заяви капитанът. — На какви ветрове можем да се надяваме, за какви врагове да си отваряме очите. А аз имам приятели тук, ценни приятели.

— Внимавай да не би въпросите, които ще им зададеш, да им открият пътя към Пиманиникуит — заплашително снижи глас Куинтал.

Аджонас се изпъчи, а кръвта нахлу в главата му, подчертавайки още повече страховития белег, който прорязваше лицето му. Куинтал дори не трепна:

— Ще дойда с теб при твоите… приятели.

— Ще трябва да оставиш монашеските си одежди тук, братко Куинтал — отвърна капитанът. — Иначе не отговарям за безопасността ти.

— Нито аз за твоята.

По-късно този следобед двамата, заедно с Бънкъс Смийли, се отправиха към брега, съпроводени от разтревожените погледи на останалите трима монаси и на трийсетината моряци от екипажа. Пелимар реши да се разтовари от напрежението, като отскочи при жената (за радост на Авелин, другарите му все още не знаеха истинското й име), ала Тагрейн и Авелин посрещнаха залеза все така облегнати на бордовата ограда.

Слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта, когато до ушите на двамата монаси най-сетне достигна дългоочаквания шум на приближаваща лодка. Не след дълго се показа и самата тя… с тримата мъже на борда — очевидно невредими.

— Тръгваме още щом съмне — отсечено нареди Аджонас, щом се качи на кораба.

Тагрейн и Авелин се спогледаха разтревожено, изненадани от необичайно острия тон на капитана и от суровото изражение на Куинтал.

— Водите не са чисти — обясни монахът на другарите си.

— Пирати? — предположи Тагрейн.

— И паури.

Авелин въздъхна и отново обърна поглед към непознатия бряг и стотиците светлинки, които се простираха в далечината, чак до тъмните очертания на внушителната планинска верига, наричана Пояса и токата. Чувстваше се някак малък, безкрайно далеч от дома, а необятният Мириански океан и мисълта за свирепите паури, които кръстосваха водите му, го накараха по-ясно откогато и да било да осъзнае колко дълъг път му предстои.

Тази нощ Дансали прие още един посетител. Брат Авелин имаше нужда от приятел.