Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (15)

Глава 14
Джили

Кат беше изненадана и доста притеснена, когато кандидат-спасителят й се появи в „Задругата“ още на следващата седмица. Все пак трябваше да му признае, че не прояви никакво нахалство — не се опита да я заговори, не я следеше с похотлив поглед, нито пък направи каквито и да било забележки, които да я накарат да се почувства неудобно.

От своя страна, тя се стараеше да се държи настрани от него и макар от време на време да му се усмихваше свенливо, избягваше да среща погледа му. Част от нея се радваше, че представителният мъж се бе върнал, ала друга, много по-голяма част, се чувстваше повече от неудобно в негово присъствие. Наближаваше седемнадесет години — вече не беше малко момиченце и мисълта за красивия млад мъж я изпълваше с вълнуващи мисли.

Тази вечер той си тръгна рано, като на раздяла не пропусна да я поздрави отдалеч, докосвайки широката периферия на шапката си. В светлите му кафяви очи отново играеше весело пламъче и Кат беше едновременно облекчена и малко разочарована, задето втората им среща свърши така неочаквано. Бързо обаче се отърси от това чувство и като прогони всяка мисъл за него (което никак не й беше трудно), продължи работата си.

На следващата седмица той отново дойде в пивницата.

И сега красивият непознат се държеше повече от любезно и като истински джентълмен много внимаваше да не я притесни — не настоя дори да получи поздрав от нея. Този път обаче погледът му я следеше непрестанно и колчем се обърнеше, Кат виждаше в очите му да проблясва едва сдържана възбуда.

Намеренията му започваха да й стават ясни.

Тази нощ, докато се мъчеше да заспи, младата жена откри, че не й е толкова лесно да прогони непознатия от съзнанието си. Какво ли я очакваше за в бъдеще, запита се тя. Дали пък няма да напусне Гревис и Петибуа и да заживее друг живот, в своя собствена къща, със свои деца, може би? Тази представа неизбежно я върна назад към собственото й детство и забравени родители…

Кат рязко тръсна глава, като че ли искаше да прогони късчетата неясни спомени, появили се сякаш от нищото. Изведнъж мисълта, че може да заживее друг живот, й се стори ужасяваща — мястото й беше тук, в „Задругата“, с Гревис и Петибуа. Това беше нейният дом, това (макар тя все още да не го разбираше) бе нейната защита срещу спомените, прекалено ужасяващи, за да се изправи срещу тях сама.

Ала красивият непознат се върна още на другата вечер, после — на следващата и така вечер след вечер, докато гостите не започнаха да си шушукат, че сърцето му очевидно е пленено. Младата жена се опита да не обръща внимание на приказките и многозначителните погледи, но дори Петибуа неведнъж улавяше погледа й и, зачервена и широко усмихната, й кимаше по посока на непознатия.

— Ще се погрижиш ли за госта на ей оназ’ маса? — честичко я молеше тя, всеки път намирайки си различно извинение да не го стори сама.

Кат нямаше как да й откаже, ала винаги отиваше с каменно изражение на лицето и хладно питаше какво ще желае господинът, като никога не пропускаше да уточни, че има предвид за ядене и пиене. За своя чест, непознатият и тогава запазваше любезните си обноски и възпитано си поръчваше само чаша вино.

 

Това продължи няколко седмици, докато един ден Петибуа (която очевидно започваше да се дразни от срамежливото държание на осиновената си дъщеря) й нареди да обслужи масата на красивия благородник доста по-недвусмислено от друг път, след което (за притеснение на бездруго уплашената Кат) излезе от пивницата и се върна с Грейди.

— Чакахме достатъчно дълго, само туй ще ти река — чу я Кат да заявява на сина си, който се разсмя с глас и като я измери с поглед, приближи се до нея, улови я за ръка и я поведе към масата на непознатия.

Младата жена се опита да се съпротивлява, после обаче видя развеселените погледи на мнозина от гостите, които очевидно се досещаха какво става и макар да се бе освободила от хватката на доведения си брат, спря да се дърпа.

— Да вървим тогава! — мрачно промърмори тя, сякаш беше безпомощна пленница на зъл паурийски капитан, който се канеше да я хвърли през борда.

Благородникът се усмихна свойски на Грейди, който побърза да го поздрави с нисък поклон:

— Добра среща, любезни Билдебург.

— Добра среща и на теб, Чиличънк — отговори гостенинът, без да си направи труда да се изправи и да отвърне на поклона му.

— Вярвам, че познаваш моята… — поколеба се как да продължи Грейди и Кат, почервеняла до ушите, едва се сдържа да не го удари — … сестра — довърши той. — Доведена, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Билдебург. — Прекалено прекрасна е, за да ти бъде истинска сестра.

Грейди присви устни, ала в действителност между него и Кат наистина нямаше никаква прилика. Дори в простите дрехи, с които беше облечена, младата жена беше изключително красива с дългата си руса коса, ясните, наситеносини очи и меката кожа с нежен, златист загар. Всичко у нея си пасваше съвършено — изящният нос, големите очи и деликатната уста, крехкото, но в никакъв случай прекалено слабо тяло. А и грациозната походка още повече засилваше женственото й излъчване.

— Казва се Кат — рече Грейди, измервайки младата жена с пренебрежителен поглед. — Поне така я нарече баща ми, когато я прибра.

— Сираче? — попита Билдебург с искрено съчувствие в гласа.

Кат кимна с умолително изражение на лицето и благородникът не настоя повече.

— А това — продължи Грейди, обръщайки се към сестра си, — това е Конър Билдебург от Чесуиндското имение. Племенник на барон Билдебург, който управлява граничните земи на графство Палмарис, трети по власт след херцога и, разбира се, краля на Хонс-де-Беер.

Младата жена разбираше, че би трябвало да покаже, че е по-впечатлена, но подобни титли и светски дребнавости, никога не бяха означавали каквото и да било за нея. Все пак, тя се усмихна на Конър (а това си беше нещо, когато ставаше въпрос за Кат) и той отвърна на усмивката й.

— Благодаря, че ни запозна — гласът на Конър красноречиво молеше Грейди да си тръгне, което той направи с огромно удоволствие, като едва не бутна Кат в скута на благородника, докато минаваше зад нея.

С един отсечен поклон, той се запъти право към грейналата Петибуа.

Кат направи крачка назад, хвърли поглед през рамо и неволно оправи роклята си. Усещаше, че лицето й пламти и се чувстваше като пълна глупачка, ала Конър, който очевидно не бе новак в изкуството на ухажването, пое инициативата.

— Всички тези седмици идвах тук с надеждата над главата ти отново да надвисне опасност — рече той, хващайки младата жена напълно неподготвена.

— Колко мило от твоя страна! — ехидно отвърна тя.

— Просто отчаяно копнеех да ти се притека на помощ.

Кат трябваше да положи усилия, за да прикрие недоволната си гримаса. Подобно покровителствено отношение никак не й се нравеше (та тя нямаше нужда от ничия защита!), но пък Конър наистина не искаше да я засегне.

— Нали така ставало — шеговито подхвърли младият благородник и като взе една празна чаша от масата, изсипа половината вино в нея, а своята, която още не беше докоснал, подаде на момичето. — Прекрасната девойка попада в плен на зли чудовища, но тогава идва безстрашният герой и я изтръгва от лапите им.

Кат не знаеше дали Конър се шегува или не, но беше сигурна, че не се опитва да я вземе на подбив.

— Измишльотини — продължи той все така непринудено. — А може би идвах тук с надеждата, че сам аз ще се забъркам в някоя каша, така да се каже, и тогава ти ще ми се притечеш на помощ.

— И защо ще искам да го правя? — думите изскочиха от устата на младата жена, преди да успее да ги спре, но тревогата да не би да е прекалила, се изпари миг по-късно, когато Конър избухна в гръмогласен смях.

— Защо наистина? — повтори той. — Бездруго онази вечер доста се забавих, пък и когато се появих, май повече помогнах на тях, отколкото на теб.

— Подиграваш ли ми се?

— Възхищавам ти се, прелестна лейди — отвърна Конър начаса.

— И какво се очаква от мен? — попита Кат, която започваше да се чувства все по-спокойна и по-смела в негово присъствие. — Да припадна от вълнение? Или да изляза от „Задругата“ и да намеря някои негодяи, които биха били така добри да задоволят честолюбието ти?

И отново Конър избухна в бурен смях, към който този път, противно на волята си, се присъедини и момичето.

— Бива си те! — одобрително отбеляза благородникът. — Досущ като необяздено пони!

Смехът на Кат секна изведнъж. Шеговитото сравнение я жегна право в сърцето и нещо сякаш се размърда в съзнанието й, мъчейки се да излезе на повърхността.

— Извинявай! — рече Конър, когато видя сериозното й изражение. — Не исках да те засегна.

Не, не беше това, помисли си момичето, но не каза нищо.

— Кълна се, наистина нямах предвид твоята добродетелност, в която изобщо не се съмнявам — искрено продължи благородникът.

Кат му кимна успокоително и дори съумя да се усмихне.

— Трябва да вървя — обади се тя. — Имам работа…

— Може ли да се разходим, когато свършиш? — попита направо Конър. — Нима чаках всички тези седмици — повече от месец! — само за да науча името ти? Ще се разходим ли?

Младата жена не знаеше какво да отвърне.

— Трябва да попитам Петибуа — измърмори най-сетне, повече за да печели време, отколкото защото наистина се нуждаеше от разрешение.

— Още сега ще я уверя в почтеността на намеренията си — заяви Конър и се надигна.

Кат обаче сложи ръка на рамото му (силата й доста го изненада) и го спря:

— Няма нужда. Няма нужда.

После му се усмихна и като побутна настрани чашата, която дори не бе докоснала, си тръгна.

— Какъв хубавец само! — възкликна Петибуа, цялата грейнала от задоволство, когато малко по-късно момичето влезе в тясната кухничка зад бара.

С усмивка, която стигаше чак до ушите й, възрастната жена потри месестите си ръце, после стисна осиновената си дъщеря в задушаваща прегръдка.

— Не бях забелязала — хладно отвърна Кат, без да отвръща на прегръдката й и опитвайки се да запази сериозно изражение.

— О, нима?

— Накара ме да се почувствам страшно неудобно!

— Кой, аз? — повдигна вежди Петибуа с престорена изненада. — Че нали ако оставя на тебе, тъй и няма да си намериш никого! Теб ако те гледа човек, ще рече, че най-добре е без мъж!

И като смигна многозначително, добави:

— Хич не ме убеждавай, че нещо не те жегва в стомаха и не ти става горещо когат’ спреш поглед на младия Билдебург.

Кат се изчерви до уши и Петибуа се засмя удовлетворено, уверена, че е права.

— Няма защо да се притесняваш — продължи тя. — Туй си е съвсем естествено.

После подръпна деколтето на младата жена надолу, така че гърдите й се разлюляха и се откриха малко повече.

— За какво мислиш са тези двете, а?

Загубила дар слово от изумление, Кат само я изгледа ужасено.

— Да привличаш мъжете и да храниш бебета, разбира се — намигна й Петибуа. — А пък второто няма как да ти се случи, ако преди туй не се погрижиш за първото.

— Петибуа!

— Ами че тъй, де! И недей ми разправя, че не бил хубав — че то трябва да си слепец, за да не го видиш! Пък е и възпитан, а и парите си не знае. Племенник на самия барон! Дори моят Грейди разправя само хубави работи за него, пък да го чуеш само какви ги говорел за теб! Не че и сама не виждам как му светват очите, щом те погледне, а панталоните изведнъж му отесня…

— Петибуа!

Възрастната жена избухна в гръмогласен смях и Кат се възползва от паузата в разговора, за да помисли над думите й. Грейди от все сърце подкрепял един такъв съюз, така твърдеше майка му, но това със сигурност нямаше нищо общо с качествата на нейния ухажор, а с двойната полза, която той би извлякъл от брака й с някой благородник. Първо, една такава сватба щеше да го свърже с аристокрацията и по този начин да му осигурява покани за всички важни обществени събития, освен това, ако Кат си намереше мъж, който да се грижи за нея, „Пътят на задругата“ и немалката печалба, която той носеше, щеше да остане само за него.

Ето защо горещото одобрение на Грейди не струваше кой знае какво в очите на младата жена. Не така стояха нещата с Петибуа. Въпреки всичките мръсновати приказки, тя очевидно беше искрено развълнувана от мисълта, че дъщеря й си има ухажор и то не какъв да е, а красивият и заможен Конър Билдебург от Чесуиндското имение.

Истинският, единствено важен въпрос обаче беше какво мисли Кат за всичко това. Само че тя самата не беше сигурна, а и нямаше как да разбере, не и в този момент, когато Петибуа се заливаше от смях до нея.

— Покани ме да се разходим навън, когато си свърша работата — призна младата жена.

— На всяка цена! — закима Петибуа. — И ако му се прище да те целуне, недей да го спираш — добави тя и потупа момичето по бузата. — Тези обаче — добави тя и отново подръпна деколтето й, — те ще трябва да почакат още малко.

За пореден път Кат поаленя до корените на косата си и извърна очи, като нарочно се стараеше да не поглежда надолу. Гърдите й се бяха развили сравнително късно, едва след шестнадесетия й рожден ден и макар че според всички те още повече увеличаваха женското й очарование, тя така и не можеше да свикне с тях. В нейните очи те символизираха една друга част от нея — зряла, чувствена, сексуална, част, която момичешкият й дух още не беше готов да приеме. Съвсем доскоро Гревис се беше борил с нея, учил я бе как да се бие, ала след като забеляза, че гърдите й набъбват, беше спрял. Гърдите сякаш бяха издигнали висока стена между Кат и нейния осиновител, знак, че тя вече не беше малкото му момиченце.

Е, разбира се, в действителност Кат никога не бе била „малкото му момиченце“. Друг мъж я бе наричал така, много отдавна, в едно потънало в забрава място и време.

И сега Кат не беше готова да порасне, още не.

И все пак не можеше да пренебрегне намеците на красивия Конър Билдебург, не и ако с това би разбила сърцето на Петибуа.

Ето защо тя отиде на разходка с него и си прекара чудесно — да си говорят беше толкова лесно, колкото и просто да го гледа. Той я оставяше да води разговора накъдето поиска, като много внимаваше да не й задава прекалено лични въпроси. Тя му каза, че не е истинска дъщеря на Чиличънкови и че е била осиновена в едно далечно селце, наричано според Гревис Тревясал лъг.

— Чувал ли си някога по-глупаво име? — попита тя с притеснение в гласа, след което му обясни, че не помни нито как се е озовала там, нито откъде е дошла, нито дори коя е.

Конър я изпрати до вратата на стаичката й зад гостилницата. Не се опита да я целуне, не и по лицето; вместо това взе ръката й в своите длани и нежно я допря до устните си.

— Ще се върна — обеща той. — Но само ако ти искаш.

Кат не отвърна нищо, пленена от начина, по който миглите се спускаха над красивите му кафяви очи, така близо до нея… Той беше висок (трябва да имаше почти метър и осемдесет) и строен, с тяло, изтъкано сякаш само от стоманени мускули. Странно чувство обзе младата жена, когато ръката му докосна нейната… чувство, което сякаш й беше познато, но което не бе изпитвала от няколко години.

— Искаш ли, Кат? — попита Конър.

— Не! — заяви тя и лицето му посърна. — Не се казвам Кат — побърза да поясни младата жена и добави със странно изражение: — Джили.

— Джили?

— Или просто Джил — отвърна тя, а по лицето й се четеше искрено объркване. — Джил, не Кат. Наричаха ме Джили.

Вълнението й нарастваше с всяка дума и бързо се предаде и на Конър.

— Името ти! — възкликна той щастливо. — Ти си спомни!

— Никога не е било Кат! Само Джили, Джил. Сигурна съм в това!

И тогава Конър се наведе и я целуна по устните. След което побърза да се отдръпне, някак извинително, сякаш искаше да я убеди, че е било неволно, че не е могъл да сдържи радостта си от прекрасната новина.

Джил не каза нищо.

— Трябва да кажеш на Петибуа — възкликна Конър и кимна към вратата зад гърба й. — Още сега, макар че последното, което искам, е да се разделя с теб.

Джил кимна и се накани да се прибере, ала той я хвана за рамото и я накара да го погледне в очите.

— Мога ли да дойда пак в „Задругата“? — попита младият мъж напрегнато.

За миг Джил се почуди дали да не му отговори с някоя саркастична забележка, нещо от рода на това, че пивницата е отворена за всички, ала бързо се отказа и вместо това му се усмихна топло и кимна. За миг двамата останаха напълно неподвижни, чудейки се дали няма да последва още една целувка.

Това обаче не се случи и като стисна ръката й в своите, Конър се обърна и си тръгна.

Джил го погледа още малко, питайки се дали се радва, че си е отишъл или не.

 

Петибуа искрено се зарадва на новината, макар че Джил се страхуваше да не би да я нарани като захвърли името, което Гревис й беше дал. Тъкмо напротив, възрастната жена чак се разплака от щастие:

— Ами да — засмя се тя и я притисна до гърдите си (при което едва не я повали на земята). — Никак не вървеше да ти викаме Уличното коте, когат’ вече не си малко момиче.

Тази вечер Джил си легна преизпълнена с емоции — някои приятни, други — прекалено силни и непознати, за да може да ги разбере напълно. Мислите й се насочваха ту към радостта от това, че си бе спомнила името си, ту отново се връщаха към станалото между нея и Конър. Колко много неща се бяха случили само за една вечер! Колко много чувства и спомени бяха изплували на повърхността! Ето че вече знаеше името си — Джил, макар да беше сигурна, че по-често я бяха наричали Джили.

А и усещането, когато Конър се бе приближил до нея! Как така изведнъж й бе станало горещо, след като само допреди миг бе потръпвала от хлад в мразовитата привечер?

Това чувство като че ли също й бе познато от забравеното й минало, напомняше й нещо едновременно прекрасно и ужасяващо.

Какво точно обаче, тя не знаеше, а и не се опитваше да разбере. Беше си спомнила името си и вярваше, че малко по малко и останалите й спомени ще започнат да се завръщат. И така, с препускащи мисли и объркани чувства, разкъсвана от изгарящо смущение, боязън и топлина, от щастие, но и от спотаен под повърхността ужас, младата жена потъна в прегръдките на най-сладките сънища и най-страшните кошмари, които й се бяха явявали някога.