Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (13)

Глава 12
„Бягащия с вятъра“

Часовете сякаш нямаха край; ставаха още преди да беше съмнало и си лягаха едва след полунощ. С течение на времето братя Авелин, Куинтал, Пелимар и Тагрейн свикнаха не само да издържат, но и да се чувстват отлично с по четири часа сън на денонощие. Овладяха древни техники на медитация, с чиято помощ само след двадесетминутна почивка бяха готови да прекарат още няколко часа в изтощителни тренировки. През деня се обучаваха заедно с останалите послушници — усвояваха религиозните си задължения и многобройните обреди, изпълняваха ежедневната си работа в манастира и укрепваха силите и бойните си умения. След вечерня продължаваха с уроците за свещените камъни и техните магически свойства, готвеха се за момента на събирането им и за церемонията, която трябваше да проведат след падането им на Корона. Освен това овладяваха изкуството на мореплаването и прекарваха дълги часове на борда на една малка лодка, борейки се с ледените вълни на бурния залив Вси светии.

Като моряк и като боец Авелин изобщо не можеше да се мери с тримата си другари, а и часовете, в които изучаваха различните религиозни церемонии, започваха да му се струват все по-тягостни. Колкото по-често повтаряше един обред, колкото повече губеха от загадъчността си ритуалите, толкова по-малко свети изглеждаха в очите му. Дали наистина Петнадесетте свещени заръки бяха боговдъхновени или бяха най-обикновени закони, на които се крепеше обществото? Подобни съмнения неминуемо биха прекършили Авелин, ако не бяха часовете след залез-слънце. В свещените камъни той виждаше осезаемо въплъщение на идеалите, които го бяха довели в манастира. Мистерията на магическите камъни не можеше да бъде обяснена с желанието на хората за власт и ред. За Авелин камъните бяха дар от Бога, магия, изпратена им от небесата, обещание за вечен живот и блаженство.

Именно това го крепеше през дългите часове на деня и най-вече по време на тренировките, в които Куинтал почти винаги надделяваше. В началото на третата година от обучението им съперничеството между четиримата младежи силно се изостри. Авелин и Тагрейн бяха официално провъзгласени за Подготвители, двамата монаси, които щяха да слязат на остров Пиманиникуит, за да съберат камъните и да ги приготвят за обратното пътуване. Куинтал и Пелимар щяха да останат на борда на кораба, нает да ги отведе до острова, и нямаше да слизат, освен ако с двамата им другари се случеше нещо. През лето Господне осемстотин двадесет и първо, годината на поредните Каменни валежи, пътуването по море съвсем не беше безопасно и подобно подсигуряване бе повече от необходимо.

Стигнеше ли се до бойни изкуства, никой от тримата послушници не можеше да се мери с Куинтал. Надарен със забележителна физическа сила, той имаше ниско, набито тяло, което и най-здравият мъж като че ли не можеше да помръдне от земята, какво ли пък оставаше за високия, слабоват Авелин. Неведнъж по време на всекидневните им тренировки, младият Десбрис беше убеден, че Куинтал се опитва да го убие. Каква по-добра възможност за него да се добере до заветното място на Подготвител?

За човек като Авелин подобна безскрупулност беше непонятна и отблъскваща и само още повече затвърждаваше убедеността му, че именно той, а не свирепият, як мъж, заслужава да стъпи на Пиманиникуит. Освен това Авелин знаеше, че ако нещата се бяха развили по друг начин, ако не той, а Куинтал беше избран да слезе на острова, той би го подкрепил с цялата си душа и би се радвал, че все пак е получил възможност да пътува с кораба, твърдо уверен, че никой по-добре от наставниците им не може да прецени кой е най-подходящ за тази задача. Пък и независимо от случващото се през деня, вечер (и особено в нощите, когато им разрешаваха да докосват камъните) брат Авелин извън всякакво съмнение доказваше, че именно той е правилният избор. След по-малко от четири години обучение, той напълно беше овладял магията на камъните и даже наставниците му не можеха да я контролират по-добре и с по-голяма лекота от него. Дори скептично настроеният Сихертън, каквито и резерви да имаше по отношение на Авелин като човек, не можеше да отрече, че никой не заслужава повече от него да стъпи на Пиманиникуит. При все това Сихертън продължи да подкрепя Куинтал с всички възможни сили и упорито настояваше той, а не Тагрейн, да бъде вторият Подготвител. Сихертън се оказа незаменим и като посредник между двамата послушници и именно неговата намеса принуди Куинтал да промени ако не чувствата, то поне държанието си спрямо Авелин.

През първите три месеца на осемстотин двайсет и първа година в манастира Сейнт Мер’Абел цареше оживление и нетърпеливо очакване. Почти всеки ден, когато времето позволяваше на послушниците да излизат на двора, те час по час поглеждаха към залива Вси светии и колчем видеха някой айсберг да се носи по мрачните води, недоволно поклащаха глави и после бързаха да добавят:

— Още малко. Още съвсем малко.

С наближаването на Бафуей, третия месец от годината, чийто край отбелязваше пролетното равноденствие, шепотът, който изпълваше двора, се превърна в своеобразна надпревара кой пръв ще зърне платната на наетия за пътуването кораб.

Дните обаче си течаха, пролетното равноденствие дойде и отмина, без нищо да се случи. Всеки път щом времето се пооправеше и всички се обнадеждаваха, откъм Алпинадор нахлуваше нов студен фронт и покриваше залива Вси светии с огромни, тъмни айсберги.

С напредването на Туманей, четвъртия месец от годината, тихото шушукане постепенно прерасна в явни разисквания, в които взимаха участие и по-възрастните братя и дори някои от наставниците. По-опитните признаваха, че е настанало свято време и че към Сейнт Мер’Абел наистина идва кораб. Единствената тайна си оставаше целта на този кораб, тъй като само наставниците и четиримата избрани знаеха магическото име Пиманиникуит.

Брат Авелин нито за миг не преставаше да мисли за дългото пътуване, което му предстоеше и за онова, което го очакваше в края му. Не се тревожеше за опасностите, които го заплашваха, а те съвсем не бяха малко — на няколко пъти монасите, отправили се към Пиманиникуит, така и не се бяха върнали, станали жертва било на свирепа буря, било на злите паури, било на гигантските морски змии в Мирианския океан. А дори и успешните пътешествия нерядко взимаха своята дан и вместо четирима, се завръщаха едва трима или двама монаси — животът на борда на кораб беше тежък, а болестите, които дебнеха — много и опасни. Авелин обаче мислеше единствено за целта на предстоящото пътуване, за заветния Пиманиникуит. След всичко, прочетено за острова, си беше създал образа на тучни морави и пищни цветя, виждаше се насред една уханна градина, във въздуха се носеше божествена музика, от небето се сипеха разноцветни камъни, а той тичаше босоног, усещаше ги под краката си и между пръстите на ръцете си, къпеше се в славата на своя Бог.

Разбира се, Авелин добре разбираше колко абсурдни бяха тези фантазии — щом валежите започнеха, той и другарят му отдавна щяха да са се скрили под земята, където изпепеляващите метеори не можеха да ги достигнат. Щяха да се покажат доста след като всичко свършеше (чак когато камъните изстинеха достатъчно, за да могат да бъдат докосвани), а и тогава щеше да ги чака толкова много работа, че нямаше да имат време за нищо друго, най-малко пък за размишление и съзерцание.

Ала въпреки суровата действителност, въпреки съвсем реалната опасност да загине по пътя, никой не се взираше към морето с надеждата да зърне квадратните платна на кораба да се подават на хоризонта, с по-голямо нетърпение от Авелин. За младия послушник това беше върховният момент в живота му, най-великата радост, която един монах от Ордена на Сейнт Мер’Абел можеше да познае, единствено в смъртта човек можеше да се доближи повече до Бог.

Туманей едва беше преполовил, когато двумачтовата каравела най-сетне се появи и с лекота си проправи път през развълнуваните води на морето, за да хвърли котва в закътания пристан досами манастира. Както му бяха заръчали неговите наставници, Авелин прекара цялата сутрин в безмълвни молитви и когато най-после го повикаха в покоите на абат Маркварт, така трепереше от вълнение, че отец Йойона трябваше да го подкрепя, за да не падне. Когато влязоха в просторната приемна на абата, той вече ги очакваше, заедно с останалите трима послушници, както и с двама мъже, които Авелин не беше виждал досега. Единият беше висок и строен, а другият — нисък, много по-възрастен и толкова кльощав, че младежът сериозно се почуди дали непознатият изобщо беше слагал нещо в уста през последния месец. Високият мъж, бързо се досети Авелин, трябва да бе капитанът на наетия кораб. Гордо изправен, с ръка върху позлатената рапира, която висеше на кръста му, той излъчваше превъзходство и будещо респект достойнство. Дълбок белег се спускаше от ухото чак до брадичката му, но вместо да го загрозява, му придаваше още по-доблестен вид. За разлика от дребния си спътник, той беше гладко обръснат, с изключение на засуканите, грижливо оформени мустаци, които тъмнееха над горната му устна. Кафявите му очи бяха толкова тъмни, че сякаш се сливаха със зениците, черната му коса беше дълга и къдрава, а под мишница държеше голяма шапка, с обърната нагоре периферия и перо, втъкнато от едната страна. Дрехите му, макар да си личеше, че доста са видели, бяха богати, особено златният брокат и инкрустираният със скъпоценни камъни портупей, който още от вратата привлече вниманието на Авелин — нямаше съмнение, че поне един от камъните (малък рубин) беше надарен с магически свойства.

Авелин отмести поглед, мъчейки се да скрие объркването си — как така един най-обикновен мирянин притежаваше магически камък и дори си позволяваше да го носи пред самия абат Маркварт! Та присъствието на подобен предмет нямаше как да остане скрито от абата и останалите наставници!

Когато поразмисли обаче, младежът се успокои — монасите несъмнено бяха разпознали магическия камък, но по нищо не личеше това да ги е разтревожило особено. Кой знае, може би рубинът беше цената, която непознатият беше поискал за кораба си, или пък го бе получил само временно — полезна придобивка, която щеше да им е от помощ по време на предстоящото пътуване. Да, така трябва да бе станало, каза си Авелин, и прогони тревогите за камъка от мислите си.

По-възрастният мъж привлече вниманието му единствено заради неспокойното си държание — изпъкналите му очи непрестанно шареха насам-натам, а главата му подскачаше някак странно на прекомерно тънката шия. Дрехите му изглеждаха по-стари и от него и бяха прокъсани на много места, той самият беше мръсен и посивял, с къса, зле подстригана коса и рошава брада. „Морски вълк“, това, помисли си Авелин, като че ли бе най-подходящото определение за възрастния мъж.

— Брат Куинтал, брат Пелимар, брат Тагрейн и брат Авелин — представи ги абат Маркварт, като при всяко име посочваше съответния младеж, който от своя страна се покланяше на двамината странници. — Пред вас стои капитан Аджонас, капитан на „Бягащия с вятъра“, а това е Бънкъс Смийли, дясната му ръка.

Гордият капитан дори не помръдна, ала Бънкъс се поклони на всеки от четиримата младежи, при това толкова усърдно, че само солидното писалище, до което беше застанал, му попречи да се прекатури през глава.

— Капитан Аджонас познава пътя до мястото, където отивате — продължи абат Маркварт, — а в Мирианския океан не би могъл да се намери по-добър кораб от неговия.

— Най-добре ще е да вдигнем котва час след зазоряване — обади се Аджонас, с ясен, силен глас, който според Авелин прекрасно подхождаше на внушителната му личност. — Тогава приливът ще е най-благоприятен, изпуснем ли момента — губим цял ден.

Стоманеният поглед на капитана обходи лицата на четиримата младежи, давайки им да разберат, ясно и недвусмислено, че на кораба думата му се слуша безпрекословно.

— А това никак не е разумно. Ще се борим с времето, поне докато не оставим залива Вси светии далеч зад себе си. Всеки ден, прекаран толкова на север, може да бъде пагубен.

Четиримата младежи се спогледаха. Авелин напълно споделяше желанието на Аджонас да поемат на път още на следващото утро, а макар да беше хладновато, увереното и дори заповедническо държание на капитана му се нравеше. Тримата му другари обаче очевидно не мислеха като него, а Куинтал дори не се опита да скрие недоволната си гримаса, силно подразнен, че един най-обикновен моряк (пък бил той и капитан на кораб), си позволява да му говори по този начин.

Абат Маркварт също усети внезапно появилото се напрежение и като се прокашля шумно, се обърна към четиримата младежи:

— Свободни сте. Хапнете нещо и след това вървете в килиите си. Освобождавам ви от задълженията ви, както и от всички служби днес. Помирете се с Бог, помолете се и се пригответе за задачата, която ви предстои.

Четиримата излязоха от стаята и едва затворили вратата след себе си, Куинтал възнегодува:

— Капитана го очаква доста неприятна изненада, ако си мисли, че ще може да се разпорежда така!

Тагрейн и Пелимар закимаха в знак на съгласие, ала Авелин поклати глава:

— Е, корабът все пак е негов.

— Но ние сме му го платили — сопна се Куинтал. — Аджонас може и да командва екипажа си (и именно затова сме ги наели), ала не и нас. Това да ти е ясно още отсега. Качим ли се на борда, ти и Тагрейн ще отговаряте само пред Пелимар, а Пелимар — само пред мен.

Авелин нямаше какво да отвърне — йерархията, която щяха да съблюдават по време на пътуването, наистина бе точно такава. Двамата Подготвители, Тагрейн и Авелин, може и да бяха от жизненоважно значение за мисията, но докато пътуваха към и обратно от острова, Куинтал и Пелимар щяха да бъдат над тях. Авелин нямаше нищо против това решение — ако в открито море нещата загрубееха, никой нямаше да е по-подходящ да се справи с какъвто и да било проблем от Куинтал, без съмнение най-силният от четиримата.

Без да каже нищо повече, Авелин остави тримата си другари и се насочи към килията си, както беше заръчал абат Маркварт. Докато се отдалечаваше ги чуваше как мърморят и беше почти сигурен, че Куинтал и другите двама, са продължили да недоволстват, дълго след като той беше коленичил на пода в стаята си и бе потънал в молитва.

Сутрешната служба беше най-грандиозната церемония, на която Авелин беше присъствал през четирите години и половина, прекарани в Ордена. Повече от осемстотин монаси — всички членове на светото братство, включително и осемдесетина духовници, които не живееха в манастира, а служеха като мисионери из поселищата покрай залива Вси светии — се бяха събрали край пристана и пееха псалми. Празничният камбанен звън бе привлякъл любопитни зрители от близкото село, Сейнт Мер’Абел, и те също идваха да видят какво става. Службата започна още преди зазоряване, набра сили, когато първите лъчи на слънцето обагриха вълните и продължи да става все по-внушителна: всяка молитва — по-пламенна от предхождащата я, всяко песнопение — по-гръмко от предишното.

Четиримата моряци от малката лодка на „Бягащия с вятъра“, която се поклащаше във водата досами дървения кей, наблюдаваха службата с насмешливи усмивки на лице и по всичко личеше, че изобщо не са впечатлени. Когато започна да се развиделява, Авелин зърна и останалите мъже от тридесетчленния екипаж на кораба, закотвен на около петстотин метра от пристана.

За тях, осъзна Авелин, тази най-важна и неизразимо свещена мисия не означаваше нищо; тях ги интересуваше единствено обещаното злато (и останалите дрънкулки, които абат Маркварт бе включил в сделката). Мислите на младежа се насочиха към портупея на капитан Аджонас и този път споменът за свещения камък, вграден там, го обезпокои много повече от първия път. Ако Аджонас се отнасяше към религията със същото пренебрежение, с което и моряците му, той в никакъв случай не заслужаваше подобно богатство, нито като подарък, нито дори като заем!

И това, започваше да се досеща Авелин, беше само началото. Да, дългото пътуване (очакваше се да се върнат най-рано след осем месеца) щеше да се окаже сериозно изпитание… и то далеч не само физически.

Около час след изгрев-слънце дрезгавият глас на Бънкъс Смийли прекъсна церемонията:

— Време е да тръгваме!

Абат Маркварт, който беше най-близо до лодката, го изгледа, после се обърна към внезапно смълчалото се множество. По негов знак, Сихертън заведе четиримата избраници до ръба на пристана и с една последна благословия („Нека Бог ви пази“) те прекрачиха в поклащащата се лодка. Докато се качваше, Авелин едва не падна във водата и здравата си удари крака в кея. Въпреки вълнението, не пропусна да забележи погледите, които си размениха Сихертън и Куинтал. Куинтал изглеждаше искрено отвратен, ала изражението по лицето на Сихертън беше каменно — каквито и да бяха личните му чувства, мълчаливо напомняше той на раздразнения си ученик, единственото, което имаше значение, бяха задълженията му.

Авелин, който видя всичко, изведнъж осъзна, че Куинтал може и да го мразеше, да му завиждаше с най-люта завист, ала въпреки това щеше да го защитава — с цената на всичко! — по време на пътуването до Пиманиникуит и обратно.

Или поне през първата половина на пътуването.

Под звуците на тържествените песнопения, подети наново от събралото се множество, малката лодка се отправи към кораба и не след дълго Куинтал, следван от тримата си другари, стъпи на палубата на „Бягащия с вятъра“, където Аджонас ги очакваше с обичайното си сурово изражение.

— С Ваше позволение, капитане — поздрави Куинтал така, както му беше заръчано, и Аджонас кимна отсечено.

Авелин дълго се задържа край оградата на бакборда, с поглед, вперен в бързо смаляващия се манастир, а възторжената песен на монасите постепенно заглъхваше в далечината. Много скоро скалистият бряг се превърна в сиво петно на хоризонта, а каравелата, чиято мачта се бе извисявала така внушително в закътаното пристанище, сега изглеждаше малка и някак самотна насред необятното море.