Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (12)

Глава 11
Уличната котка

— Ъгловата маса, Кат! — провикна се Гревис Чиличънк, съдържател на „Пътя на задругата“ — според мнозина най-хубавата странноприемница в цял Палмарис.

Със своите дванадесет стаи и една-единствена обща спалня, „Пътя на задругата“ (или просто „Задругата“, както я наричаха всички) със сигурност не беше особено голяма. Пивницата, която се намираше на приземния етаж, също не бе кой знае колко просторна — едва събираше стотина гости, по-голямата част от които трябваше да стоят прави. Ала Гревис, възпълен, оплешивяващ мъж с широко сърце и усмивка, която никога не слизаше от лицето му и с безкраен запас от шеги и добра дума за всекиго, я беше превърнал в най-уютното местенце, където срещу малко пари човек можеше да си прекара отлично. По-изтънчените гости на града обикновено отсядаха в някое от изисканите заведения, разположени край замъка на херцога, ала за местните хора, дребните търговци и многобройните скиталци, които бродеха по пътищата из тази част на Хонс-де-Беер, в целия свят нямаше по-приятно място от „Пътя на задругата“. Къде другаде само срещу една сребърна монета човек можеше да се нахрани пребогато, а срещу една усмивка — да си изпроси от ханджията или от някой по-приказлив гост цял куп прелюбопитни истории? В „Задругата“ огънят винаги бумтеше гостоприемно, леглата бяха топли и меки, а песните — шумни и весели.

С примирена въздишка младата жена се насили да изтрие смръщената гримаса, която напоследък рядко слизаше от лицето й, и се насочи към тримата мъже, които я викаха от ъгъла. Докато вървеше към тях, почти осезаемо усещаше погледите им върху себе си — мъжете винаги я гледаха по този начин. Макар да беше още момиче, тя имаше тялото на няколко години по-възрастна жена. Не беше висока, само около метър и шейсет, ала така прекрасната й руса коса изглеждаше още по-дълга. Толкова дълга, че от потта и мазнината от ястието, което току-що бе разбъркала в кухнята, бе натежала двойно повече и залепваше за врата й. Младата жена нетърпеливо я отметна назад и тръсна глава.

— Ей, хубавице! — подвикна един от мъжете похотливо. — Ще ми дадеш ли една целувчица?

Момичето (Уличното коте, или просто Кат, както я наричаха всички в хана) не можа да прикрие отвращението си. Миг по-късно се съвзе и побърза да си залепи една възкрива усмивка. Не че пияният гостенин щеше да забележи каквото и да било — както обикновено, погледите на мъжете, обикновено спрели се малко по-надолу, трудно се откъсваха оттам.

Поредната тежка въздишка, както и мисълта за Гревис, й помогнаха да се стегне. Скъпият Гревис! Човекът, избавил я от ужаса на едно минало, което тя не помнеше; човекът, който бе приютил изгубеното момиченце в дома си и с топлата си усмивка и широкото си сърце беше излекувал душевните й рани, ако не напълно, то поне достатъчно, за да й върне желанието за живот. С крайчеца на окото си Кат забеляза Петибуа Чиличънк, веселата съпруга на Гревис. Когато за първи път срещна Петибуа, младото момиче я сметна за повече от простовата. Петибуа непрекъснато се смееше и разнасяше подносите с храна и питиета с игрива стъпка, която много често се превръщаше в истински танц. При всяко нейно спиране край масите, гостите я потупваха закачливо, а щом тръгнеха да си ходят, наред с плащането не пропускаха да я прегърнат най-свойски. Тя не само че нямаше нищо против, но и като че ли искрено се забавляваше, а ако имаше свободна ръка, когато някой дързък посетител я пощипнеше по закръглените бедра, тя преспокойно му отвръщаше със същото; нерядко се случваше да увлече първия изпречил се на пътя й гостенин в танц и да продължи обиколката си от маса на маса заедно с него. И всичко това тя правеше толкова непринудено и с такава искрена жизнерадост, че нито Гревис, нито неволният й партньор в „танца“ можеха да се подразнят.

На сериозната, дори мрачна Кат й отне доста време, докато прозре истината за Петибуа Чиличънк. Жената на ханджията съвсем не беше грубовата и недодялана, тя просто бе изпълнена с неутолима жажда за живот и с чистосърдечна симпатия към всички хора.

Кат я обичаше — така силно, както бе обичала и собствената си майка. Не че си спомняше майка си, просто беше убедена, че не би могла да обича някого повече, отколкото обичаше Петибуа. Понякога тази мисъл караше сърцето на момичето да се свива от тъга, по-остра дори от скръбта, която бе неин неразделен спътник, откакто се помнеше.

Младата жена взе поръчката на тримата мъже (както и очакваше — поредните три халби от най-евтиното пиво) и тъкмо се канеше да си тръгне, когато онзи, който й беше подвикнал преди малко, я плесна по дупето, предизвиквайки взрив от весел смях. Обзе я неистово желание да се обърне и да го просне на земята (а всеки, който я беше виждал ядосана, знаеше, че е напълно способна да го стори), ала в този миг улови погледа на Гревис. Макар да бе усмихнат като всички останали в кръчмата, ханджията безмълвно я молеше да остави дързостта на пияния ненаказана.

Не че Гревис не би я защитил. Той бе отворил за нея не само дома, но и сърцето си и със сигурност я обичаше поне толкова силно, колкото и родния си син, вечно намусения Грейди. Никой нямаше да причини зло на Кат, докато Гревис и Петибуа Чиличънк бяха живи, ала в „Пътя на задругата“ подобно фамилиарно потупване си бе съвсем в реда на нещата, особено като се вземеше предвид меко казано непринуденото държание на Петибуа.

Без да поглежда назад, младата жена се отправи към бара, за да донесе питиета на тримата мъже.

— Приеми го кат’ комплимент, миличка — прошепна й Петибуа, чието произношение ясно издаваше обикновения й произход.

— Сега ще трябва да си изпера роклята, преди отново да я облека — отвърна момичето, в чийто говор също се долавяха, макар и едва забележимо, нотки от произношението на осиновителите й, прихванати през четирите години, прекарани в Палмарис.

— Сериозна както винаги, а? — подкачи я Петибуа и я щипна по бузата. — Ама речеш ли ми, че не си забелязала чувствата, дет’ събуждаш у мъжете, хич няма и да ти повярвам!

Младата жена се изчерви и извърна поглед.

— О, не! — продължи ханджийката с добродушна насмешка. — Не и ти. Да беше някоя хубавица, разбирам, ама точно пък ти!

И като я погали по косата, добави:

— Запомни едно, момичето ми, усмихнеш ли се на света и той ще ти отвърне със същото!

Младата жена затвори очи, наслаждавайки се на милувката на Петибуа. Дали и майка й беше правила така, запита се тя неволно. Някак си знаеше, че косата й не е била толкова дълга тогава, преди години, когато светът беше просто едно голямо приключение, а демони имаше само в страшните истории, разказвани край огнището в дългите, зимни вечери или пък в игрите, които децата си измисляха.

Всичко продължи само миг-два, после Кат отвори очи и се завърна в настоящето, което за нея се заключваше в шумната странноприемница на Гревис Чиличънк. Усмихна се на Петибуа, която й смигна закачливо и като вдигна тежкия поднос, се впусна между масите, весела както винаги.

— Започне ли да ти досажда, ти само ми обади — рече Гревис, докато поставяше три препълнени халби пред момичето. — Няма да правиш нищо, дето не ти се ще да направиш, ясно?

Младата жена кимна и отново се усмихна. Знаеше, че Гревис говори напълно сериозно — не гостите, а тя имаше думата тук. Ала освен това знаеше как стоят нещата в „Задругата“ и последното, което искаше, бе да създава неприятности на Гревис и Петибуа, нейните спасители и осиновители.

Без повече обяснения, тя вдигна подноса с халбите и се запровира между многобройните посетители, без да разлее и капка. Мъжът, която я беше закачил преди малко, отново й смигна похотливо и се изхили гърлено, с одрезгавял от много пиене смях.

— Какво ще кажеш да ме сгрееш, когат’ огънят изтлее, а? — подхвърли той. — Тук нейде ми се намираше една златна пара за губене…

После отново избухна в груб смях, към който се присъединиха и двамата му приятели.

Младата жена се направи, че не го чува и продължи да подрежда халбите на масата.

— Две пари, тогаз! Ама доста ще трябва да се постараеш, за да си ги заслужиш! — заяви нахалникът и когато момичето продължи да не му обръща внимание, я сграбчи за ръката.

Реакцията на младата жена беше светкавична — другата й ръка се стрелна напред и изви палеца му толкова бързо, че мъжът, бездруго замаян от изпитата бира, така и не разбра как се озова на пода, докато жертвата му спокойно се отдалечаваше.

Наоколо екна смях.

Момичето се мъчеше да не обръща внимание на посипалите се след нея обиди, ала и сама разбираше, че Петибуа би се справила с деликатната ситуация по друг, много по-добър начин. Вместо да се кара с безочливия мъж, тя щеше да му заяви в лицето, че две жалки златни пари са си същинска обида за жена като нея, след което сигурно щеше да добави, че никога не би си легнала с някой, който очевидно никога не е чувал думата „баня“.

Петибуа щеше да се измъкне от неприятното положение с достойна за възхищение ловкост, правейки нахалника за смях, ала толкова умело, че той да се усети, чак когато тя отдавна си е отишла.

А сега неуспелият й „ухажор“ седеше на пода и сипеше ругатни и хули след нея. Момичето ясно долови думата „уличница“ сред пороя от оскърбления и клетви и никак не се изненада, когато видя Гревис и още неколцина от редовните гости на заведението, да се запътват към мястото на инцидента, с внезапно помрачнели лица.

Последва неискрено извинение, прието също толкова сдържано от младата жена, която побърза да се извърне, за да не гледа как Гревис най-безцеремонно изхвърля на улицата първо нахалника, а после и двамата му приятели.

Ала най-неприятното в цялата история бяха поне дузината младоци, които един през друг започнаха да й предлагат услугите си — щели да защитят честта й, така казваха всички, щели да го пребият като куче и дори, заричаха се някои от най-разпалените, да му видят сметката. Сред тях особено изпъкваше един безукорно облечен и доста представителен мъж, чиито интелигентни светлокафяви очи и изпълнено със спокойна самоувереност държание красноречиво говореха за благородна кръв. Той се постара да улови погледа на младата жена и с едва забележимо кимване и топла усмивка я помоли да му разреши да се застъпи за нея. Кат го изгледа заинтригувано — начинът, по който непознатият седеше и се движеше, не оставяше и грам съмнение, че дългият меч, окачен на кръста му, съвсем не е само за украса. Една нейна дума и младият благородник щеше да пребие тримата пияници почти до смърт.

Кат беше сигурна в това, както бе сигурна, че и мнозина други на драго сърце биха сторили същото. Това би трябвало да я зарадва, ала тя мразеше да бъде център на внимание и още повече мразеше покровителственото държание на всички тези кандидат-герои, които до един (с изключение на Гревис) искаха точно същото, заради което нахалникът се бе озовал на улицата. Държанието им може и да беше по-възпитано, а домогванията им — по-завоалирани, ала онова, което те се опитваха да получат срещу услугите си, с нищо не бе по-различно от онова, за което пияният гостенин й бе предложил злато.

От неприятната случка измина час и когато Гревис видя, че усмивката няма да се завърне на лицето на Кат, той се смили над нея и й разреши да си тръгва. Момичето се опита да откаже, опасявайки се, че по този начин цялата работа ще се стовари върху плещите на Петибуа, ала ханджийката се разсмя и почти насила я избута през вратата, която водеше в стаите, отделени за семейството. С последен благодарствен поглед към своята осиновителка, младата жена тъкмо излизаше от стаята, когато забеляза, че добре облеченият мъж не я изпуска от очи, вдигнал чаша в безмълвна наздравица в нейна чест.

Обзета от внезапно неудобство, тя побърза да затвори вратата зад себе си.

Оставила глъчката на задушната пивница зад себе си, Кат въздъхна с облекчение — най-после сама… или почти сама, както установи миг по-късно.

Грейди Чиличънк също беше тук и тя отново въздъхна, този път с неудоволствие — Грейди беше последният човек, когото би искала да види в този момент. Синът на Гревис беше красив, тридесетинагодишен мъж (почти два пъти по-възрастен от Кат) с проницателни кафяви очи. На външен вид досущ приличаше на баща си на младини, ала според Кат двамата надали можеха да бъдат по-различни по нрав. Още от първия й ден в дома на семейство Чиличънк, Грейди я караше да се чувства изключително неловко, макар и не по начина, по който го бе сторил пияницата в кръчмата, нито пък по загадъчния и малко притеснителен начин, по който я смущаваше красивият непознат. През четирите години, които Кат беше прекарала в Палмарис, Грейди нито веднъж не я бе погледнал похотливо. Към нея, своята доведена сестра, той винаги се отнасяше любезно… дори прекалено любезно. Всъщност, помисли си момичето, точната дума като че ли беше „сковано“, а причината несъмнено беше заплахата, която Кат представляваше за „законно полагащото му се наследство“.

Не че Грейди даваше и пукната пара за „Пътя на задругата“. Той рядко се вясваше в странноприемницата и със сигурност не си мръдваше и пръста, за да помогне на родителите си, но пък златото, което заведението им докарваше, му беше повече от добре дошло. Младата жена беше сигурна, че ако Гревис и Петибуа й оставеха дори само част от „Задругата“, Грейди никак няма да е доволен.

— Какво правиш тук? — показа се той от стаята си.

Съвършено правилният начин, по който изговаряше думите, рязко се отличаваше от простоватия акцент на родителите му. Несъмнено Грейди се смяташе за нещо повече от тях — в своите очи той не беше синът на един обикновен ханджия, а важен и достолепен мъж, който посещаваше само най-изисканите заведения в града и неведнъж беше влизал в замъка на херцога. Внезапно Кат осъзна, че доведеният й брат сигурно познава добре облечения благородник, нищо чудно дори лично да го бе поканил в пивницата на родителите си.

— Нямаш ли си работа? — резкият въпрос извади младата жена от мислите й.

Кат прехапа устни, силно подразнена от пренебрежителния му тон:

— Само тази нощ съм свършила повече, отколкото ти си направил през последните две години!

— Някои — рече Грейди с леден тон — са създадени, за да работят. Други — за да се наслаждават на живота.

Младата жена реши, че не си струва да подхваща безсмислени спорове, затова само поклати глава и като хвърли престилката си на близкия стол, се наметна с по-дебела дреха и излезе навън.

Хладен бриз повяваше откъм залива и се провираше между високите къщи с жален стон. В цял Хонс-де-Беер единствено Урсал, престолният град, разположен надолу по течението на реката, превъзхождаше Палмарис по големина, макар че никое от двете поселища не можеше да се мери с огромните, гъсто населени градове на южното кралство Бехрен. За отрасналата в Дивите земи Кат, където десетина души, събрани на едно място, правеха тълпа, да живее в Палмарис в началото си бе същинско изпитание. Дори сега, след почти четири години, когато познаваше всяка уличка в града, когато знаеше къде може и къде е по-разумно да не ходи и когато беше свикнала с тъмните очертания на Масур Делавал, с мириса на солена вода и влажния ветрец, който непрестанно повяваше откъм залива, дори сега, все още не можеше да възприеме Палмарис като свой дом. Въпреки любовта, с която я обграждаха Гревис и Петибуа, неясният образ на простичка колиба някъде далеч оттук, продължаваше да изниква в съзнанието й, колчем някой споменеше думата „дом“. Да, тя също обичаше Гревис и Петибуа, и дори Грейди, ала те не бяха и никога нямаше да й бъдат истински родители, нито пък Грейди можеше да замени верния до гроб приятел, който тя — в това Кат беше убедена — беше имала някога.

При мисълта за потъналото й в забрава минало, по лицето на младата жена се изписа болка. Всичко от предишния й живот сякаш бе заключено някъде дълбоко и сега в съзнанието й се мяркаха само откъслечни спомени — нечие лице на сантиметри от нейното, целувка, за която дори не бе сигурна, че е истинска… Ала най-лошото бяха имената, всички имена, като че ли завинаги отишли си от спомените й. Не помнеше името на близките си, на онзи най-верен от всички приятел, не помнеше дори своето собствено име!

— Уличната котка! — прошепна тя отвратено и докато гледаше как белите облачета на дъха й се разтварят в хладната нощ, прииска й се и това ново, чуждо име да си иде с тях.

Все пас, добре разбираше младата жена, то й беше дадено с обич и съчувствие и тя го бе приела и дори бе свикнала с него.

Потънала в мисли, тя сви зад странноприемницата, в една зле осветена, ала добре позната й уличка, където нямаше от какво да се бои, и се покатери по улука. Иначе полегат, точно там покривът беше сравнително равен и Кат идваше тук толкова често, колкото й позволяваха задълженията в „Задругата“. Тук, под звездите на нощното небе и над светлините на Палмарис в краката й, тя се връщаше назад към миналото си, опитваше се да си припомни коя е и откъде идва.

Виждаше се, смътно и откъслечно, как влиза в някакво село, ранена и изнурена, покрита със сажди и кръв; спомняше си топлия прием, който беше срещнала там, както и безбройните въпроси, на които не можеше да отговори. После дойде дългото пътешествие заедно с един търговски керван, тръгнал да разменя изкусно изработени предмети от южните градове срещу кожите и огромните дървета на Дивите земи, които корабостроителите в Палмарис използваха за мачти. Гревис Чиличънк също беше дошъл с търговците, за да си набави едно много специално вино, наричано богъл от онези, които го познаваха. Добродушният ханджия беше харесал бедното момиченце от мига, в който я видя (именно той й беше дал шеговитото име „Уличното коте“) и селяните на драго сърце се бяха простили както с нея, така и с мнозина от по-слабите си близки, тъй като се бояха да не би и техният дом да стане жертва на опустошително нападение като онова, сринало родното село на Кат.

Младата жена се облегна на изцапания със сажди комин и топлината му отне частица от мразовития дъх на нощта.

Защо не можеше да си спомни името на родното си село или на онова, в което Гревис я беше открил? На няколко пъти отваряше уста, за да попита Петибуа и Гревис, ала все пак си замълчаваше, сякаш нещо, скрито дълбоко у нея, се боеше да чуе отговора. От своя страна, осиновителите й също не я притискаха да си спомни; една нощ Кат ги беше чула как си обещават да й дадат всичкото време, от което има нужда, за да се съвземе.

— А може би никога няма да си спомни — беше казала тогава Петибуа. И мен ако питаш, тъй може и да е по-добре.

— Пък и нали вече си има ново име — добавил бе Гревис. — Макар че да бях знаел, че то ще си й остане, щях да й измисля някое по-подходящо!

При тези думи и двамата се бяха разсмели, не подигравателно, а с искрена радост, задето бяха успели да помогнат на някой, който наистина се нуждаеше от помощта им.

Кат ги обичаше с цялото си сърце, ала напоследък все по-често си мислеше, че е дошло време да разбере коя е и откъде идва. Вдигна очи и се загледа в облаците, които бавно се носеха по небето и ту скриваха звездите, ту отново ги оставяха да засияят с удвоен блясък през някоя пролука. Колко различни можеха да ти се сторят дори познатите неща, погледнеш ли ги от различен ъгъл, помисли си Кат, докато съзерцаваше нощното небе, потапяше се в него и се оставяше да бъде отведена назад, в един завинаги изгубен живот. Та нали винаги бе виждала небето над себе си, както сега, в Палмарис, така и в миналото, което бе забравила. Може би познатата гледка щеше да й върне поне частица от спомените!

В съзнанието си Кат се видя как се изкачва по невисок, обрасъл с дървета склон, как се обръща назад, към сгушеното на дъното на долчинката село и как после вдига поглед към небето над него и към нежните багри на Ореола.

— Ореола! — прошепна тя, внезапно осъзнала, че откакто живее в Палмарис, нито веднъж не е виждала Ореола.

После неволно се намръщи — а дали подобно съзвездие наистина съществуваше, или онова, което тя смяташе за спомен, беше самозаблуда, шега на собствената й памет?

Ако обаче то съществуваше, а споменът беше истински, значи тя току-що бе открила частица от мозайката, в която се бе превърнал забравеният й живот.

За миг се поколеба дали да не слезе в „Задругата“ и да разпита за Ореола, ала силно, металическо дрънчене я сепна и я извади от унеса й.

Някой се катереше по улука.

Младата жена не се разтревожи особено… поне докато не видя едно познато, мръсно лице да изниква под нея.

— Е, скъпа — завалено избъбри изгоненият пияница, — все пак реши да дойдеш при мен, а?

— Махай се! — сряза го Кат, ала мъжът се прехвърли на покрива и се опита да се изправи на крака.

— Таз’ нощ добре ще се позабавлявам! — продължаваше да ломоти той.

Едва когато чу, че улукът продължава да дрънчи, Кат разбра, че наистина е загазила — бяха я проследили (и тримата!), а това можеше да означава само едно.

Бързо като животното, на което бе кръстена, тя се хвърли напред и като стовари коляно в гърдите на пияницата, го просна на покрива. После отблъсна протегнатите му ръце и му нанесе два светкавични удара в лицето.

Когато вторият нападател се показа над ръба на покрива, тя вече го очакваше и ритникът й го уцели точно между очите. Главата му отхвръкна назад, той се опита да каже нещо, ала следващият ритник го улучи в челюстта.

Със задавен стон, той полетя надолу, повличайки и другаря си, който се катереше след него. Два ритника и двама противника по-малко, ала дори те й бяха отнели прекалено много време… напълно достатъчно, за да успее първият от нападателите й да се съвземе и докато тя се обръщаше, за да се разправи с него, ръцете му се обвиха около тялото й.

Горещ дъх, натежал от миризмата на евтина бира, опари врата й и изпълни ноздрите й.

— Хайде, хайде, хубавице — прошепна мъжът в ухото й. — Ако не се дърпаш, и на двамцата ще ни хареса много повече.

И той я целуна по ухото, или поне се опита, защото тя рязко се изви и го удари с глава.

Единственият спомен, за който младата жена бе абсолютно сигурна, че не е плод на обърканото й съзнание, не беше име или място, а чувство — чувство на огромна, всепоглъщаща ярост. Там, на покрива на странноприемницата, тя отприщи този спомен, даде воля на задушаващия гняв и превърна хилядите неизплакани сълзи и преглътнати писъци в свирепа безпощадност, каквато пияният мъж не бе и сънувал.

Замахна назад и някак си успя да провре ръка между своето и неговото тяло, после зарита и се заизвива като змия.

— Може пък тъй да е по-забавно — викна пияницата в ухото й, ала тя вече бе успяла да разхлаби хватката му дотолкова, че да наведе глава и да забие зъби в един от пръстите му.

— Ах, ти, мръсна уличнице! — изрева мъжът и вдигна другата си ръка, за да я удари.

Ала Кат само това чакаше и щом той я пусна, светкавично се приведе, така че юмрукът му я уцели между раменете, удар, който тя прие, почти без да го усети. След това рязко се обърна и се нахвърли към него, дерейки яростно. Противникът й успя да хване ръцете й, ала не можа да я спре и тя му нанесе втори удар с глава, после се отскубна от хватката му и го улови за косата. Юмрукът му се стовари в слепоочието й, но това само я разяри и като изрева свирепо, тя още по-здраво го стисна за косата и скочи нагоре, свила единия си крак. Коляното й потъна в лицето му сред пукот на строшена кост и той се свлече на земята.

Само че Кат още не беше приключила с него. Без да спира да крещи, тя се нахвърли отгоре му и го изрита в гърлото.

— Спри! — изхъхри той. — От мен да мине, тоз’ път ще те оставя да си идеш.

Ала Кат не мислеше така… и със сигурност нямаше намерение да допусне да му се размине току-така. Отново и отново тя удряше, риташе, хапеше, дереше. Най-сетне, пребит и окървавен, мъжът успя някак да й се изплъзне и се хвърли през глава към ръба на покрива, без дори да си дава труда да се спусне по улука.

Младата жена го последва и погледна след него. Някъде долу проблесна светлинка и тя отново се приготви за бой — предполагаше (а и се надяваше), че някой от спътниците на нападателя й се е съвзел и сега се катери към нея.

После обаче зяпна от изненада — пияницата лежеше на улицата с пукната глава и още поне дузина рани, и стенеше приглушено. Онзи, когото бе изритала от улука, седеше на земята, опрял гръб в отсрещната постройка, и стискаше единия си крак с ръце. При падането глезенът му се бе счупил и сега Кат съвсем ясно виждаше костта да се подава изпод кожата.

Третият мъж беше прав, с високо вдигнати ръце и опрян в гърба меч.

— Стори ми се, че чух вик — спокойно обясни красивият непознат от странноприемницата, онзи с дълбоките кафяви очи и искрящо — бялата усмивка. — Тръгнах си малко след вас — добави той и й се поклони. — Там вече не бе останало нищо, което си струва да се види.

Кат усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Ама какъв герой съм само, нали? — засмя се той и вдигна меча си в поздрав към нея. — Мисля, че тази вечер им спасих живота.

Младата жена не знаеше какво да каже и като се обърна, запъти се към усамотението на комина и своето местенце до него.

След няколко неловки минути го чу да я вика, но преди да успее да му отговори, откъм уличката се разнесе шум и Гревис, заедно с още неколцина гости, се втурна да провери какво става.

Кат обаче, притеснена и засрамена, нямаше желание да вижда никого. Единственото, което искаше, бе да остане сама, но това беше невъзможно, а пък слезеше ли от другата страна, рискуваше да изправи на нокти половин Палмарис и да ги изпрати да я търсят из града. Затова тя си пое дълбоко дъх и се спусна по улука, после, без да поглежда никого, се хвърли в прегръдките на Петибуа и отчаяно й прошепна да я отведе в стаята й.