Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (11)

Глава 10
Замесен от кораво тесто

Елбраян нави крачолите си нагоре (не че износеният дрипав панталон щеше да се задържи в това положение много дълго!) и докосна тъмната вода с палеца на крака си.

Студена. Както винаги. Всъщност той и сам не знаеше защо продължава да я опитва, преди да се гмурне в нея.

От храстите зад гърба му долетя нетърпелив глас: — Стига си се размотавал! — думите не бяха изречени на езика, който се говореше в Хонс-де-Беер, а на елфически — език, който Елбраян вече започваше да научава.

Макар да знаеше, че няма да успее да различи никого, той хвърли ядосан поглед към храсталака. Живееше в Андур’Блау Иннинес вече три месеца, през които зимата постепенно се бе настанила в земите около долината, както и на няколко места из нея самата. Все още не бе разбрал къде точно се намира Андур’Блау Иннинес, но предполагаше, че трябва да е нейде на север, отвъд Дивите земи. Доколкото можеше да прецени, зимното слънцестоене вече бе отминало, което означаваше, че Дъндалис (или поне онова, което беше останало от него) сигурно е затрупан от неколкометров сняг. Прекрасно помнеше колко труден (но и колко вълнуващ) бе животът в Дъндалис през зимата — бурния вятър, който с лекота подхващаше тежки ледени късове и ги запращаше срещу стените на колибите, огромните преспи, които понякога бяха толкова високи, че Елбраян и баща му трябваше да направят пъртина, за да може да се излиза навън!

В Андур’Блау Иннинес обаче всичко беше съвсем различно. Някаква магия (навярно същата, която донасяше гъстата, сива мъгла) правеше зимата много по-мека. Наистина, земята в северната част на долината беше покрита със сняг (макар че той едва достигаше три-четири сантиметра), а малкото езерце там беше замръзнало (веднъж Елбраян бе видял няколко елфи да танцуват върху ледената корица), ала доста от по-издръжливите растения бяха запазили летните си окраски, много цветя продължаваха да цъфтят, а и обраслото с тръстика мочурище, пред което се намираше сега (и което бе единственото място в цялата долина, което Елбраян искрено ненавиждаше), също не беше замръзнало. Е, да, водата беше доста мразовита, но със сигурност не бе по-студена от първия път, когато го накараха да нагази в нея, още преди есента да си бе отишла.

Младежът си пое дъх и предпазливо потопи единия си крак в тресавището. Постоя така миг-два, докато спря да чувства студа, после нагази и с другия си крак. След това вдигна кошницата си и пое през блатото. Студената кал по дъното се процеждаше между босите му пръсти — единственото приятно изживяване в неприятната задача.

— Не се размотавай! — долетя поредната (но със сигурност не и последната) подкана иззад гърба му.

Всъщност Елбраян отлично знаеше, че елфите щяха да повторят тези думи още много пъти, ту на своя, ту на неговия език. Дразнеха го — както винаги — оплакваха се, недоволстваха, не пропускаха случай да изтъкнат многобройните му слабости.

Елбраян обаче (и това му правеше чест) вече се бе научил да не им обръща внимание.

Без да им обръща внимание и този път, той разтвори най-близката туфа тръстика и откри първия си камък за сутринта да се поклаща във водата. Извади го и го пусна в кошницата, после пристъпи към цяла дузина от същите камъни, недалеч от първия. С лекота установи кои от тях бяха прекалено близо до повърхността, за да са се накиснали добре и ги натисна под водата, за да може подобната на сюнгер материя да се напои по-добре, макар да знаеше, че когато изстискаше онова, което бе успял да събере в мочурището, елфите пак щяха да недоволстват, че добитата течност е твърде малко.

Това си беше в реда на нещата, част от ежедневната му рутина.

Щом кошницата се напълни догоре, младежът я завлече до брега, взе следващата и отново нагази в блатото. Щеше да прекара почти цялата сутрин по този начин (прекарваше така всяка сутрин) — обхождаше мразовитото тресавище от край до край и събираше млечни камъни, докато не напълнеше десет кошници.

И това беше лесното. Веднъж събрал достатъчно камъни, от него се очакваше да отнесе кошниците (една по една) до нощвите, където се добиваше скъпоценната течност и които се намираха на почти половин миля от мочурището. Освен това трябваше да го стори възможно най-бързо, защото можеше да загуби ценно време и тогава щеше да му се наложи да изтърпи безброй подигравки от невидимите елфи. „Пет мили натоварен и пет мили с празни ръце“, така Бели’мар Джуравиел беше нарекъл тази задача и, колкото и да бе странно, не носенето на тежките кошници беше по-трудната част от задължението. Далеч по-неприятно беше връщането за поредната партида камъни, защото елфите винаги му залагаха капани, наистина не особено опасни и предвидени по-скоро да го унизят, отколкото да го наранят, но все пак капани — въженце опънато между две дървета или пък кална локва, добре прикрита зад някой завой. А най-лошото бе, че попаднал веднъж в подобна клопка, трябваше да търпи гръмкия им смях, докато ядосано се мъчи да се освободи от онова, което го бе спряло този път — острите клонаци на някой храст, или пък тънките им, копринени нишки, които, установи той много бързо, можеха да бъдат по-лепкави и от най-здравата паяжина.

Възнаграждение за сутрешната си работа Елбраян получаваше, когато се върнеше да вземе десетата пълна кошница. Там, на брега на мочурището, го очакваше обядът му… макар в началото да успяваше да стигне до него много след пладне. Елфите нареждаха богата трапеза — димящи яхнии и дивеч, понякога и птиче месо, както и парещ чай, който го сгряваше от главата до леденостудените пръсти на краката му. Винаги му приготвяха топла храна и на Елбраян не му отне много време, за да разбере защо. Всеки ден елфите му оставяха обяда по едно и също време и ако той не се бе справил със задачата си достатъчно бързо, „толке не’песил сик’ел палувиел“ или „гозбите губеха парата си“, по заядливите думи на една измамливо крехка и особено неприятна елфическа девойка на име Тунтун.

И така, Елбраян нетърпеливо носеше деветата кошница, като много внимаваше да не позволи нито един камък да падне (веднъж докоснал пръстта, камъкът ставаше напълно безполезен). След като оставеше товара си в нощвите, хукваше обратно към блатото, без да губи нито миг. В началото така и не успяваше да свърши навреме и винаги, сядаше да обядва, когато храната отдавна бе изстинала. След време обаче, започна да свиква с терена, както и с капаните, които елфите му залагаха, освен това заякна от всекидневните упражнения и все по-често започна да се радва на топъл обяд.

А днес, твърдо бе решил той, чаят щеше да е толкова горещ, че още да пари!

Този ден Елбраян остави деветата кошница точно навреме и пое дълбоко дъх, припомняйки си точното разположение на последните капани, които елфите му бяха заложили. Едва за трети път през всички тези седмици, беше успял да тръгне от блатото с деветата кошница на гръб, преди трапезата му да беше сложена. Предишните два пъти се бе втурвал обратно изпълнен с надежда, само за да стане жертва на все по-лукави и по-лукави клопки.

— Не и днес! — зарече се той и се завтече към тресавището.

Зад един от завоите зърна добре прикрита кална локва, но я избегна с лекота, скачайки на един близък камък. Благодарение на един навременен слънчев лъч, промъкнал се през листатите клонки, успя да забележи няколко полупрозрачни нишки, опънати на височина от глезена до коляното. Този капан заемаше немалка част от пътеката и за миг Елбраян се поколеба дали да не свърне встрани и да мине през храстите, после обаче се отказа и вместо това забави крачка.

— Не и днес! — повтори си той и като наведе глава, се хвърли напред.

Прескачаше нишките една по една, без да мисли за нищо друго, освен за поредното препятствие.

Когато се справи и с последното въже и се втурна надолу по склона, чу гръмък смях, този път обаче — примесен с нотки на искрено възхищение.

Само след няколко минути целта му — блатото, кошницата, обедът — изникна пред очите му, на броени метри от него. От двете страни на пътя бяха струпани високи камъни, правещи всяка крачка встрани практически невъзможна, освен ако не навлезеше дълбоко в храстите покрай пътеката.

Елбраян отново забави крачка, избирайки предпазливостта пред възможността да спечели няколко секунди, които бездруго нямаше да се отразят на приготвените за него гозби.

Бяха изкопали и дупка (кога ли бяха успели!), след което я бяха покрили с кал и изсъхнали листа, поддържани от сплетени пръчки. Като се изключи новопоявилият се ров, пътеката изглеждаше почти същата, както при предишното му идване за пълна кошница.

Почти същата.

Елбраян се засили с намерението да прескочи трапа, ала не бе направил и една крачка, когато едва доловимо кискане зад гърба му го накара да се закове на място.

Доволна усмивка плъзна по лицето му и той размаха пръст по посока на храста, от който бе долетял смехът.

— Хитро измислено! — възкликна Елбраян одобрително и като се приближи до ръба на „дупката“, махна листата и пръчките.

Точно както очакваше, под тях нямаше нищо, освен твърда земя. Истинската яма започваше на метър-два от фалшивата — точно където щеше да се приземи, ако се бе опитал да прескочи първия „ров“.

Сега беше ред на Елбраян да се смее — веднъж разкрил капана, той с лекота го преодоля и се насочи към заслуженото си възнаграждение.

— Не и днес! — провикна се той, но този път нито смях, нито шушукане се чуха откъм храстите. — Не лекве тоуител! — повтори той на елфически и бавно мина покрай последното дърво. Най-после бе успял!

Или поне така си мислеше.

Изневиделица нещо изсвистя във въздуха, на милиметри под брадичката му. Миг по-късно някъде съвсем наблизо се разнесе тъп звук и когато се обърна, Елбраян видя една миниатюрна стрела да стърчи от близкото дърво. Още една профуча зад него само след секунди и той рязко се обърна. Едва когато видя сребърната диря, проточила се след стреличката, младежът разбра какво всъщност става.

Трета, после и четвърта стрела изсвистяха опасно близо.

— Не е честно! — извика той, когато се опита да се махне оттам и установи, че не може да помръдне, уловен в капана на лепкавите нишки.

Хвърли безпомощен поглед първо към храстите, откъдето идваха стрелите, после към димящите гозби, от които го деляха само няколко крачки.

А стрелите продължаваха да свистят покрай ушите му и да затягат лепкавата прегръдка, която го държеше в плен.

— Не е честно! — не спираше да повтаря Елбраян, докато се бореше със сребристите нишки.

Успя да измъкне няколко стрели от дървото, в което се бяха забили, други пък се скъсаха, ала и това не му помогна особено, тъй като тези нишки се впиха в дрехите му и още повече ограничиха движенията му.

Поредната стрела мина толкова близо, че го одраска по рамото. Задавян от гняв и острата болка, Елбраян изръмжа нещо нечленоразделно и се вкопчи в ранената си ръка.

— Страхливци! — яростно изрева той. — Гоблинови изчадия! Само един подлец напада от прикритието на дърветата! Само един гоблин по душа се нахвърля върху невъоръжен противник, който не може да се защити!

Вместо отговор, от шубрака долетя още една стрела и го одраска по врата, оставяйки алена струйка след себе си.

— Достатъчно! — разнесе се сърдит глас, при звука на който Елбраян усети как го изпълва облекчение.

Недоволни възгласи, смях и подигравки се разнесоха от всички посоки.

— Казах достатъчно, Тунтун! — повтори Бели’мар Джуравиел и излезе от храстите, насочвайки се право към младежа.

Миг по-късно се показа и Тунтун, с лък в ръка, и тръгна по петите на другаря си.

— Успокой се, приятелю — обърна се Джуравиел към Елбраян, който продължаваше да размахва ръце и още повече затягаше примката на сребърните нишки. — Не можеш да се освободиш, докато Тунтун не им заповяда да те пуснат.

При тези думи елфът хвърли гневен поглед на Тунтун, която въздъхна примирено и промърмори нещо.

Почти незабавно тънките въженца се свлякоха на земята, с изключение на онези, които Тунтун беше завързала за храста, където се бе крила, както и на онези, в които Елбраян сам се бе оплел в яростта си. Най-сетне (не без помощта на Джуравиел) младият мъж се освободи и се нахвърли върху Тунтун, а в зелените му очи бушуваха опасни пламъчета.

Девойката го посрещна съвършено спокойно с ехидна усмивка на устните.

— Заслужих си обяда! — изкрещя Елбраян в лицето й.

— Ами върви си го изяж тогава — думите на Тунтун предизвикаха вълна от смях сред скритите из храстите елфи. — Хем няма защо да се притесняваш, че ще си опариш езика.

— Елбраян! — обади се предупредително Джуравиел, виждайки как момчето свива юмрук.

Тунтун обаче вдигна ръка — сама щеше да се справи с хлапака. Джуравиел вече се досещаше какво предстои и макар то никак да не му се нравеше (пък и му се струваше твърде рано за това), нямаше как да не признае пред себе си, че урокът, който щеше да последва, наистина е необходим.

— Изгаряш от желание да ме удариш, нали? — изчурулика Тунтун подигравателно.

Елбраян стисна зъби — колкото и да бе разгневен, сърце не му даваше да удари дребното създание пред себе си, което освен всичко друго беше и момиче!

Докато той се мъчеше да преглътне обидата, Тунтун вдигна малкия си лък и стреля покрай него. Малката стрела събори димящата купа и горещата яхния оплиска всичко наоколо.

— Днес няма да получиш друго! — сурово заяви Тунтун.

Елбраян вече стискаше юмруци толкова здраво, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели от напрежение. Без да каже нито дума, той се накани да си тръгне, твърдо решен да запази самообладание и да не се поддава на гнева. Не бе успял да направи и една крачка, когато усети малкия елфически лък да го плясва през врата.

Реагира инстинктивно и замахна с лявата си ръка, докато рязко се обръщаше. Само че Тунтун беше много по-бърза и не само че с лекота избегна очаквания удар, но и съумя да го изрита по веднъж във всяко коляно.

Елбраян се олюля и с мъка успя да запази равновесие. Докато той се мъчеше да се задържи на крака, Тунтун захвърли лъка настрани и като даде знак на младия мъж да се приближи, вдигна малки юмручета пред лицето си.

Елбраян се поколеба. Наоколо цареше гробовна тишина, изражението на Джуравиел с нищо не му подсказваше какво се очаква от него.

Сам трябваше да реши как да постъпи, осъзна младежът и като приклекна, той се приготви за нападение. Дълго стоя така, докато не видя Тунтун да се отпуска и тогава изведнъж се хвърли напред.

Ала там вече нямаше никой. Елбраян установи, че Тунтун не е пред него, едва когато чу плющене на крила зад себе си и усети нечии юмруци да се стоварват върху тила му.

Светкавично се завъртя, ала Тунтун отново беше по-бърза и се завъртя заедно с него, оставайки зад гърба му, без да спира да го налага по тила. Обезумял от гняв, Елбраян отскочи встрани, та най-сетне да се отърве от юмручната канонада на противницата си.

— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — подигравателно изсумтя Тунтун. — С нищо не е по-добър от останалите от тромавата си раса!

На Джуравиел му се щеше да й напомни, че и Мейдър се биеше по същия начин в началото на обучението си, ала предпочете да замълчи. Нека Тунтун се позабавлява днес, така пък неговата победа щеше да бъде още по-сладка, когато Елбраян най-сетне се докажеше.

Междувременно младият мъж отново се бе насочил към девойката, ала този път без да бърза и без нито за миг да сваля поглед от нея. Тя, от своя страна, беше кацнала на земята и го очакваше, небрежно поклащайки се напред-назад.

Елбраян забеляза пролука във вдигнатите пред лицето й ръце и се приготви за бърза комбинация — ляво кроше, стъпка встрани и светкавичен замах отдясно. Възнамеряваше да използва първия удар за заблуда и да вложи цялата си сила във втория, този с дясната ръка. Възнамеряваше да приложи още много други хватки — удар с рамо може би, или пък друга мълниеносна комбинация, ако му се удадеше възможност. Единственото, което можа да направи, бе да замахне с лявата си ръка, само за да я види как профуча дразнещо близо до Тунтун.

Тя беше прекалено бърза за него — улови посоката на движението му още докато той замахваше и наведе глава настрани, после улови китката му с дясната и лакътя — с лявата си ръка.

Елбраян се опита да нанесе удар с десницата си, ала преди да направи каквото и да било, Тунтун го събори в близкия храст с едно рязко движение. Все пак младежът успя да запази достатъчно самообладание, за да се възползва от на пръв поглед неизгодната си позиция и вместо да се опита да спре падането, предпочете да се хвърли към краката на противницата си.

Тунтун напрегна мускули и се приведе напред, над главата и раменете му.

Елбраян с изненада установи, че не може да я помръдне и на сантиметър; нещо повече, Тунтун не само се задържа на крака, но и като сплете ръце, му нанесе жесток удар точно под дясната лопатка.

Младежът почувства как цялата сила напуска дясната половина на тялото му. Изправи се със залитане, без дори да усети, че Тунтун отдавна се с изплъзнала от хватката му. Осъзна го едва когато я видя да подскача и чу плясъка на крилете й. Разбирайки колко е уязвим в тази позиция, той побърза да се изправи на колене, но преди да успее да стане, Тунтун кацна зад него и с един добре премерен ритник между бедрата го уцели право в слабините, което предизвика бурен смях у скритите из храстите елфи.

Елбраян усети, че му прилошава, струваше му се, че целият свят се върти около него и той рухна на земята, стенейки от болка.

— Тунтун! — възнегодува Джуравиел, ала гласът му сякаш долиташе от много, много далеч.

— Бие се като човек! — възмутено отвърна Тунтун.

— Той е човек! — напомни й Джуравиел.

— Значи още една причина да го изритам с всичка сила — не му остана длъжна девойката.

Смехът, последвал думите й, нарани Елбраян не по-малко, отколкото ритника в слабините. Остана да лежи на земята, свит на кълбо и затворил очи, дълго след като наоколо се възцари тишина.

Най-сетне надигна глава и видя Джуравиел да стои на няколко крачки от него. Елфът му подаде ръка, но той тръсна глава и се изправи сам, макар и с усилие.

— Извлечи си поука от случилото се, приятелю — меко каза Джуравиел. — Дори в най-острите думи често се крие зрънце истина.

— Върви да целунеш някое червено кепе! — изръмжа Елбраян, използвайки една ругатня, която неведнъж бе чувал от по-възрастните хора в селото.

Всъщност тя водеше началото си от прякора на злите паури, ала младежът, който едва ли някога беше слушал за тях, не знаеше това и така същинският смисъл на обидата му се губеше.

Джуравиел обаче отлично я разбра — през дългите векове, които бе прекарал на този свят, неведнъж се бе изправял в битка срещу свирепите джуджета, едни от най-омразните врагове на елфите. Все пак, момчето току-що беше претърпяло тежко унижение пред очите на всички и той благородно реши да отмине оскърблението с мълчание.

Залитайки, Елбраян се отправи към храната и упорито се зае да спаси каквото може от разпиляната трапеза. Щом свърши, нарами последната кошница на гръб и пое към нощвите.

Джуравиел го последва безмълвно. Искаше му се Елбраян добре да запомни днешния урок, колкото и болезнен да беше той, ала не бе сигурен, че младежът е в състояние да научи каквото и да било в момент като този.

Елбраян вървеше с кошницата на гръб, съпровождан от подигравателния смях на скритите из храстите елфи. Той обаче не им обръщаше внимание, дори не ги чуваше, прекалено погълнат от самосъжаление и безсилен гняв. Чувстваше се сам и изоставен и си мислеше, че хиляди пъти би предпочел злите елфи да не го бяха спасявали от фоморийския великан.

Щом стигна до нощвите, остави кошницата на земята и се залови за работа — взе един от добре напоените камъни и го стисна с все сила, докато в многобройните му пори не остана и капчица от ценната течност. Когато се увери, че камъкът е напълно изцеден, той го хвърли недалеч до нощвите и взе следващия. Не след дълго, още преди да бе свършил първата кошница, усети как ръцете и раменете му започват да изтръпват от усилието.

Джуравиел загреба малко от течността в коритото и я поднесе към лицето си преценявайки първо цвета, а после и деликатния й аромат. От смесването на блатна вода и сока от млечните камъни, както елфите ги наричаха, се получаваше една от най-уханните напитки в цяла Корона. Именно от тази течност елфите приготвяха прословутото си вино, Куестел ни’туел, както го наричаха те, по-известно като богъл^[1]. Разбира се, повечето от човеците не улавяха намека за блато и смятаха, че името идва единствено от ефекта, който дори само няколко глътки от силната течност оказваше върху онзи, който я пиеше. Не че мнозина от тях някога бяха опитвали елфическия еликсир — Туел’алфарите не търгуваха с него свободно. Връзките на елфите с останалата част от света бяха малко и внимателно подбрани, но все пак достатъчно, за да им дадат възможност да се сдобият с онези изработени от хората вещи, които предизвикваха интерес у тях — най-често предмети на изкуството, както и произведенията на малцината менестрели, чиито песни им доставяха наслада.

— Отлична работа си свършил днес — отбеляза Джуравиел одобрително, с надеждата поне малко да повдигне настроението на Елбраян.

Той обаче изсумтя кисело и без да отговори, взе следващия камък и го стисна с всичка сила, с тайното желание да опръска Джуравиел.

Елфът беше прекалено бърз и прекалено опитен за това, но не пропусна да отбележи колко много бе заякнал Елбраян за няколко седмици. Поколеба се дали да не го остави сам, ала после реши да направи един последен опит да го успокои, да му помогне да извлече нещо полезно от унизителния и болезнен урок.

— Хубаво е, че имаш такъв дух — похвали го той. — И още по-хубаво — че знаеш как да го обуздаваш.

— Не бъди толкова сигурен! — сопна се Елбраян и за да подсили ефекта от думите си, взе следващия камък и вместо да го изстиска над коритото, запрати го в близкия храсталак.

Това беше недвусмислен акт на неподчинение, тъй като дори да вдигнеше камъка, той вече бе неизползваем — течността се бе замърсила и не ставаше за нищо.

Джуравиел дълго се взира натам, накъдето бе отхвърчал камъкът. Опитваше се да погледне през очите на Елбраян, напомняше сам на себе си трагедията, преживяна от момчето съвсем наскоро, мъчеше се да го разбере.

Ала напразно. Каквото и да се бе случило — днес, вчера или преди години — подобно твърдоглавие можеше да доведе единствено до лош край. Без да каже нито дума, Джуравиел се издигна във въздуха и го сграбчи за косата с една ръка, повдигайки брадичката му с другата. Елбраян опита да се защити, но макар да бе силен поне колкото дребния елф, не можа да се предпази и безпомощно почувства как натискът върху главата му постепенно се увеличава, докато от коритото с изстискания сок вече го деляха само няколко сантиметра. Джуравиел добре разбираше, че голяма част от дневния добив ще бъде похабена, ала смяташе, че урокът си заслужава.

Без никакво предупреждение, той потопи главата на Елбраян в коритото, извади я, после пак я натисна надолу. Третия път младежът остана без въздух толкова дълго, че когато Джуравиел най-сетне го издърпа навън, той се свлече на земята, омаломощен и напълно замаян.

— Аз съм ти приятел — строго рече елфът — и затова искам да съм сигурен, че разбираш едно — ти си Туел’алфар, не си от нас. Доведохме те в Андур’Блау Иннинес, за да те посветим в пазителското изкуство. Това е свършен факт, връщане назад няма. Ако се провалиш, ако не успееш да ни докажеш, че си достоен да се наречеш приятел на елфите, не можеш да се върнеш обратно в света, от който дойде, не и след всичко научено за нас и за дома ни.

Елбраян отвори уста, за да възнегодува, потресен от мисълта, че може да прекара живота си като пленник, ала Джуравиел не беше свършил:

— Нито пък можеш да останеш.

Младият мъж се намръщи. Та в думите на Джуравиел нямаше никаква логика! Как така нито можеше да остане, нито можеше да си тръгне?

Изведнъж осъзна какво иска да му каже елфът и очите му се разшириха от ужас при мисълта, че ако Бели’мар Джуравиел не може да го стори, то Тунтун на драго сърце би го екзекутирала.

Истински смирен за първи път този ден, Елбраян се залови за работа, без да каже нито дума.

Тази нощ младият мъж дълго седя на възвишението, което наричаше свой дом, сам с мислите си и безбройните звезди над него. Спомени от миналото се гонеха в съзнанието му — спомени за дни, които му се струваха като векове, и други, които сякаш бяха продължили само няколко секунди. Опита се да потъне в настоящия миг, в красотата, която го заобикаляше и го караше да немее от възхищение; опита се да насочи мислите си към бъдещето, към вечността и необятната вселена, ала те неминуемо се връщаха назад, към съзнанието за собствената му тленност, а оттам — към съвсем скорошната гибел на всичките му близки и приятели.

Напълно объркан, Елбраян и сам не знаеше какво точно изпитва към елфите. Струваше му се невъзможно да разбере тези странни създания, едновременно весели и по детски жизнерадостни, но също така сурови и опасни. Дори Джуравиел! Та той го имаше за свой приятел, а може би елфът наистина беше такъв по свой собствен, различен от този на човеците, начин. И все пак, ето че същият този Джуравиел бе натиснал главата му в коритото с блатната течност с безжалостна лекота, която слисваше и всяваше страх. Елбраян винаги се бе смятал за войн, дори беше убивал гоблини и то съвсем млад, почти дете. Ала всяко сравнение с елфите, с тяхната бързина и неимоверна ловкост, с грациозните им, съвършено премерени движения и изумителната сила, която се криеше в крехките им тела, неминуемо го караше да се чувства като неопитен хлапак. Ето че Джуравиел, по-лек и по-дребен от него, го беше надвил почти като на шега, без никакво усилие.

Така, по странното стечение на обстоятелствата, Елбраян Уиндон от Дъндалис се беше озовал в една вълшебна, ала в същото време страшна земя, която делеше със създания могъщи и непонятни за него. Дълго седя на хълма той тази нощ, потънал в мисли, чувствайки се съвсем сам в гората, в света, във вселената. Струваше му се, че всичко и всички край него — гората и елфите, гоблините, нападнали Дъндалис, както и всички хора, които бе познавал там — са просто сън. Разбираше, че това е високомерие от негова страна, проява на почти греховна гордост, ала се чувстваше толкова не на място, толкова дребен и уязвим, че предпочете угризенията на съвестта си пред болката от унижението и самотата.

Там, на хълма, Елбраян си позволи да си поиграе на Бог — единствено благодарение на тази самозаблуда успя да заспи и, което беше по-важно, да се събуди твърдо решен този ден на всяка цена да обядва с топла храна. Стиснал зъби, той тичаше между блатото и нощвите и когато се върна, след като бе оставил и деветата кошница на мястото й, край брега на тресавището го очакваше богата трапеза, а от каната с чай се вдигаше гъста пара.

Работата беше тежка, дори изтощителна, и поглъщаше цялото му време, ден след ден, след ден. Ала освен това му беше и полезна — постепенно седмиците преминаха в месеци, месеците — в година, после две и вече никой не можеше да разпознае в Елбраян дребното, слабовато момче, което Джилсепони някога беше натупала. От постоянното тичане с тежките кошници и избягването на заложените от елфите клопки, краката му станаха силни и пъргави; гърдите и раменете му се наляха, а ръцете му заякнаха неимоверно.

Едва навършил шестнадесет години, Елбраян Уиндон вече беше по-силен, отколкото Олван приживе.

А в цял Дъндалис нямаше по-силен мъж от Олван.