Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (10)

Глава 9
Туел’алфари

Топлина, това беше първото, което Елбраян почувства — мек, влажен допир, който приятно галеше кожата му. Постепенно съзнанието му започна да се възвръща, като да идваше от много, много далеч. Дълго лежа така, напълно неподвижен, наслаждавайки се на това усещане, мъчейки се да забави мига, когато отново щеше да му се наложи да мисли ясно. За едно момче, което току-що бе станало свидетел на подобно ужасяващо клане, такова полусъзнателно състояние беше истинско блаженство.

Отвори очи, едва когато споменът за Дъндалис и за мъртвите му родители нахлу в мислите му, разбивайки на безброй късчета обзелия го покой.

Лежеше на обрасъл с мъх речен бряг, наклонен така, че главата му беше на нещо като възглавница. Обгръщаше го гъста, топла мъгла, която нежно милваше тялото и успокояваше сетивата му. Виждаше едва на метър-два пред себе си, а и звуците също потъваха в непрогледния облак, удавяни много преди да успеят да се измъкнат от лепкавите му обятия. Едно беше ясно — трябва да се намираше в някаква гора, тъй като краката му бяха затънали до глезените в паднали листа. Нещо — може би въздухът, с прелестното си, неземно ухание — му нашепваше, че това не е склонът, отвеждащ към Дъндалис, склонът, където беше срещнал…

Където беше срещнал какво, запита се Елбраян, чудейки се кои ли бяха непознатите създания.

Въпреки нараняванията, които беше получил в битката с гоблините, както и неудобството от нощта, прекарана в ъгъла на опожарения си дом, Елбраян не усещаше нито болка, нито дори схващане. Понадигна се, но вместо да се изправи на крака, предпочете да приклекне предпазливо и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде е попаднал.

Ако се съдеше по дебелите, чворести дънери на заобикалящите го дървета, гората трябва да бе доста стара. През гъстата мъгла слънцето се виждаше единствено като неясно сиво петно, надвиснало над главата му.

— Запад — реши той, уповавайки се на вътрешното си чувство за ориентация.

Според него слънцето грееше от запад, значи следобедът вече преваляше.

Не му оставаше много време до падането на нощта. Изправи се, но продължи да се държи поприведен, чувствайки се уязвим въпреки гъстата мъгла. Разумът го караше да излезе от непрозирния облак и да огледа местността наоколо, ала тялото му отчаяно го молеше да не напуска успокояващата прегръдка на мъглата.

Все пак разумът надделя и младежът се заизкачва по склона с намерението да се измъкне от сивата пелена. Вървеше бързо и често се препъваше, проклинайки се безмълвно за шума, който вдига. Беше се катерил едва няколко минути, когато се озова на открито толкова неочаквано, че едва не се препъна отново, този път от изненада. В мига, в който остави мъглата зад гърба си, го връхлетя силен вятър — не просто моментен порив, а постоянен, свиреп вихър. Сведе поглед надолу, към мъглата, от която го деляха само няколко крачки, ала тя продължаваше да стои съвършено неподвижна, сякаш вятърът беше безсилен срещу нея. Ала как бе възможно подобно нещо?

Когато вдигна очи нагоре към склона, по който се бе катерил, Елбраян едва се сдържа да не ахне от изненада. Онова, което беше взел за обикновен хълм, се оказа огромна планина, в сравнение с която той се чувстваше като буболечка. Сега вече със сигурност знаеше, че не се намира край Дъндалис — тази местност по нищо не приличаше на ниските, покрити с дървета хълмове на родната му земя. Намираше се на западния склон на една висока планина, част от величествена верига, в чиято прегръдка, заобиколена от внушителни върхове, се бе сгушила овална, обвита в мъгла долина. Сняг (който, предположи Елбраян, никога не се топеше) покриваше далечните върхове; сняг се белееше и недалеч от мястото, където беше застанал той — толкова нависоко се бе изкачил.

Младежът безпомощно поклати глава. Къде беше попаднал? И как се беше озовал тук?

Изведнъж очите му се разшириха и той се огледа наоколо като обезумял:

— Мъртъв ли съм? — промълви и вятърът понесе думите му.

Никакъв отговор не долетя от мъглата, само безспирен, загадъчен шепот.

— Татко? — извика Елбраян и се хвърли надясно, сякаш там щеше да открие нещо различно. — Пони?

Нищо.

Сърцето му биеше лудо, кръвта трескаво пулсираше във вените му. Обзе го ужас. Тичаше във всички посоки — наляво, нагоре, а когато това се оказа прекалено трудно — пак надясно, като през цялото време не спираше да вика баща си, майка си, когото и да било.

— Не си мъртъв — меко изрече някой зад гърба му.

Елбраян застина на мястото си, мъчейки се да си поеме дъх и да се успокои. Някак си разбираше, че непознатият зад него не е човек — никой човек нямаше толкова нежен и мелодичен глас.

Дишайки дълбоко, младият мъж бавно се обърна.

Там, само на няколко крачки от него, стоеше едно от съществата, които беше видял на поляната. На ръст беше малко по-ниско от него и надали имаше и четиридесет килограма; ръцете и краката му бяха невероятно тънки, ала по нищо не приличаха на кокалестите крайници на Пони, когато тя беше по-малка. Никой не би нарекъл непознатото същество кльощаво, както никой не би нарекъл така изящните клонки на плачеща върба. Освен това, въпреки крехкото си тяло, дребното създание не изглеждаше нито немощно, нито беззащитно. Тъкмо обратното, от него се излъчваше спокойна увереност, вътрешна твърдост, която недвусмислено говореше, че то бе много по-опасен противник от който и да е гоблин.

— Върни се обратно в мъглата — рече непознатото създание. — По-топло е, тя спира вятъра.

Елбраян погледна надолу и едва сега установи, че нито едно дърво не се показва над сивата пелена, сякаш всички бяха напълно еднакви на височина. Това несъмнено имаше нещо общо с мъглата, каза си той.

— Хайде, ела — настоя дребното създание. — Не си мъртъв и не си в опасност. Вече не.

Младият мъж неволно потръпна при това споменаване на трагедията в Дъндалис. Начинът, по който бяха изречени тези думи, обаче — простичко и напълно искрено — му помогна да се поотпусне и вместо да прецени непознатото същество като възможен враг, той го погледна с други очи. За първи път забеляза колко изящно и красиво бе то, с изваяни черти и коса толкова руса и блестяща, че дори великолепната грива на Пони бледнееше пред нея. На Елбраян му се струваше, че самото създание сякаш бе изтъкано от светлина, която струеше от златистата му коса и се излъчваше от цялото му същество. Очите му бяха не по-малко прекрасни — като две сияйни звезди изглеждаха те, искрящи едновременно с детско немирство и с мъдростта на десетки лета.

Непознатият тръгна надолу по склона, ала спря досами мъглата, усетил, че момчето не е помръднало.

— Кой си ти? — попита Елбраян.

— Наричат ме Бели’мар Джуравиел — отвърна дребното същество с обезоръжаваща усмивка и му даде знак да го последва, дори пристъпи напред, така че краката му потънаха в сивия облак чак до глезените.

— Какво си? — продължи да разпитва Елбраян, този път по-уверено.

Всъщност вече и сам се досещаше какъв ще е отговорът, макар че и от него нямаше да научи кой знае какво, тъй като не знаеше почти нищо за елфите.

Джуравиел отново спря и го изгледа изпитателно:

— Нима наистина знаеш толкова малко?

При тези думи в очите на Елбраян припламнаха сърдити искри — съвсем не беше в настроение за подобни загадки.

— В мрачно място се е превърнал светът — продължи Джуравиел. — Само като си помисля, че едно столетие бе достатъчно, за да заличи спомена за нас.

Намръщената гримаса на Елбраян отстъпи място на искрено любопитство.

— Наистина ли не знаеш?

— Какво да знам? — сопна се той предизвикателно.

— Наистина ли не знаеш нищо за останалите раси, населяващи Корона?

— Знам за гоблините и за фоморийските великани! — повиши глас младежът, а гневът му, позатихнал за миг, започна да се възвръща.

Джуравиел имаше какво да отвърне на това, нещо за очевидната неподготвеност на Дъндалис да се справи с враг, за когото твърдеше, че знае достатъчно. Ако момчето наистина знаеше каквото и да било за злите раси по света, защо съселяните му не бяха успели да се справят с един най-обикновен гоблинов набег? Все пак, доброто сърце не му позволи да зададе такъв въпрос, не и докато раните на Елбраян бяха толкова пресни.

— Е, и покривам ли се с твоите представи за тези създания? На гоблин ли ти приличам или може би на великан? — попита елфът кротко и дори само гласът му, нежен и така мелодичен, бе достатъчен, за да направи смешно всяко сравнение между него и скверните, кресливи чудовища.

Елбраян задъвка долната си устна, мъчейки се да намери подходящ отговор, но така и не успя и вместо това поклати глава.

— Ела — за трети път го подкани Джуравиел и отново се накани да прекрачи в мъглата.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — настоя Елбраян.

Този път изражението, с което елфът го изгледа, бе много по-сериозно отпреди.

— Отговорът, който търсиш, не може да бъде изразен с думи — обясни той. — Да, мога да ти кажа името на своята раса, няма да се изненадам, ако дори ти си го чувал преди, ала малко истина ще извлечеш от него и много нищо незначещи предания.

Объркан, Елбраян наклони глава на една страна.

— Представата, която инстинктивно ще изникне в съзнанието ти, щом чуеш името на моята раса, неминуемо ще се сблъска с онова, което виждаш със собствените си очи — продължи Джуравиел. — Попита ме за името ми и аз ти го дадох на драго сърце, защото думите „Бели’мар Джуравиел“ ти никога досега не си чувал и затова не свързваш с нищо конкретно. После обаче ме попита какъв съм, а това не мога да ти кажа. Това е нещо, което Елбраян Уиндон от Дъндалис сам трябва да открие.

Преди младежът да успее да отвори уста, за да попита откъде непознатият знае името му, Джуравиел се обърна и се изгуби в мъглата. В продължение на няколко мига Елбраян остана на мястото си, поклащайки се напред-назад, докато се мъчеше да въведе ред в мислите си. После изведнъж осъзна, че отново е съвсем сам, без никаква представа къде е попаднал. Май нямаше особен избор, освен да последва непознатия, който и да беше той.

Без да губи повече време, Елбраян се затича надолу по склона и навлезе в мъглата. Не бе направил и няколко крачки, когато откри Джуравиел да го чака с приветлива усмивка на уста. За миг се зачуди как така не го бе видял отвън, после обаче се сети, че отвън не се виждаха и дървета, макар те да се издигаха навсякъде около него.

Толкова много въпроси изникваха с всяка изминала секунда, че Елбраян не беше много сигурен дали иска да научи отговорите им, не и сега.

Джуравиел тръгна надолу и той го последва. Не след дълго излязоха от сивия облак и тогава зелената долина в подножието на планините се разкри пред Елбраян в цялата си прелест. За пореден път този ден младият мъж беше поразен. Напук на всичко преживяно, напук на страховете и ужаса, усети как го обзема покой, а по тялото му се разлива мека топлина. Вече не се чувстваше изгубен, а ако наистина беше мъртъв (това му се струваше все по-вероятно), значи смъртта съвсем не беше толкова страшна!

Гората, в която се бе озовал незнайно как, се оказа най-красивото място, което беше виждал през краткия си живот. Тревата бе гъста като килим и сякаш се разтваряше под краката им, а равните пътеки, макар да изглеждаха така сякаш ще свършат само след метър-два, лъкатушеха и продължаваха във всяка посока, в която Джуравиел решеше да свърне. Водачът му, това Елбраян бързо установи, не следваше вече съществуващи пътеки, а сам ги правеше, докато вървеше през треви и гъсталаци със същата лекота, с която някой човек би прегазил плитък ручей. Младежът едва се бе съвзел от изумлението си, когато отново го обзе несещана до този миг възхита — отвсякъде го заливаха безброй ярки цветове, приказни аромати изпълваха въздуха и се смесваха с веселите гласове на десетки пойни птички, с нежния ромон на невидим поток и далечния, гърлен зов на някакво незнайно животно. Сякаш цялото място бе песен, долетяла от някое предание за отдавна отминали времена, безброй усещания галеха сетивата на младежа и го караха да се чувства така жив, както никога досега.

Съзнанието му се бореше с това усещане; мъчеше се да извика спомена за Дъндалис, отново да преживее ужаса на онези мигове, за да остане нащрек, да не се поддаде на вълшебството на приказната гора. Все още хранеше мисли за бягство, макар да не знаеше нито къде да отиде, нито дали изобщо иска да си тръгне. Погледът му се спря на един близък клон и той си го представи като оръжие, макар че дори мисълта за оръжие изглеждаше някак не на място тук. Въпреки това Елбраян продължи да се бори с магията на гората — доказателство за желязната му воля. Ала даже споменът за съвсем скорошната трагедия не бе в състояние да се задържи задълго в съзнанието му, докато той за първи път крачеше из долината, която елфите наричаха свой дом. Нямаше място за мрачни мисли там, където Бели’мар Джуравиел и неговите събратя танцуваха и се смееха.

— Ще ми кажеш ли поне къде се намираме? — обърна се Елбраян към своя водач, който от известно време изглеждаше така, сякаш ходи насън и напълно е забравил младия си спътник.

След около три-четири метра Джуравиел спря и се обърна:

— Във вашите карти това място (ако изобщо го има там) се нарича просто Долина на мъглите.

Елбраян, комуто това име не говореше абсолютно нищо, сви рамене, макар да се радваше да научи, че все пак има карти, на които тази долина е отбелязана. Ако това бе вярно, значи все пак не беше мъртъв.

— В действителност, истинското му име е Андур’Блау Иннинес, Облачната крепост, въпреки че малцина от твоя народ са чували това име, а онези, които го знаят, предпочитат да не го разтръбяват наляво и надясно.

— Винаги ли говориш с гатанки? — възнегодува Елбраян.

— А ти винаги ли задаваш глупави въпроси?

— Какво глупаво има в това да искам да науча къде съм попаднал?

— Е, нали ти казах. Нима моят отговор промени нещо? Чувстваш ли се по-спокоен сега, когато знаеш, че си попаднал на място, за което никога досега не си чувал?

Елбраян изръмжа и разроши светлокестенявата си коса.

— Все пак — продължи елфът със снизхождение в гласа, — твоят народ държи да отбележи всяко кътче от света в своите карти, да даде име на всичко, което среща по пътя си, да му сложи етикет и да го постави в съответната категория, сякаш така получава власт над онова, което не може да бъде подчинено. Лъжливо усещане за сигурност, предполагам.

— Сигурност?

— Арогантност — поясни Джуравиел, после изведнъж плесна с ръце и възторжено възкликна: — Млади човече! Ти се намираш в Андур’Блау Иннинес!

Елбраян повдигна вежди и озадачено сви рамене.

— Именно! — сухо рече елфът и продължи напред.

Елбраян въздъхна и го последва.

Измина още половин час без да се случи нищо. Младежът вървеше след Джуравиел и се оглеждаше във всички посоки, а красотата на Андур’Блау Иннинес не преставаше да го изумява. Ала колкото и силно да го впечатляваше мястото, погледът му час по час се спираше върху странното създание пред него.

— Използваш ли ги? — Въпросът се изплъзна от устните му, преди да успее да го спре.

Джуравиел се обърна и го видя да стои на пътеката и да го сочи с крайно смутено изражение.

— Логичен въпрос — отвърна елфът с развеселена усмивка, която значително успокои притеснения младеж, после добави с доста попресилено облекчение: — Най-сетне.

Елбраян отново се смръщи.

— Защо обаче искаш да знаеш? — продължи Джуравиел, уклончив както винаги. — За да си спечелиш предимство в битка? Не че ти и аз някога ще се изправим един срещу друг! — думите му успокоиха настръхналия Елбраян и той побърза да добави: — Освен, разбира се, когато… — изречението увисна във въздуха, за пореден път оставяйки Елбраян в пълно неведение.

Объркан и недоумяващ, чувстващ се съвсем не на място — както физически, така и емоционално — младежът си пое дълбоко дъх и си наложи да се откъсне от тревогите и притеснението и да погледне на всичко отстрани. Някак си успя да остави страха и черните мисли зад себе си и да насочи цялото си внимание към настоящия миг. Може би обзелият го покой не бе нищо друго освен примирение, приемане на онова, което беше неизбежно, ала в очите на Джуравиел очевидната промяна в настроението на момчето говореше много добре за него. Умението да се дистанцира по този начин със сигурност щеше да му бъде от изключителна полза — не само заради сполетялата го съвсем наскоро трагедия, но и заради изпитанията, които тепърва му предстояха.

С широка усмивка елфът размаха крила, присви колене и подскочи във въздуха, на около половината разстояние до ниско надвесения клон на близкия клен.

— Да — рече той, — използваме ги — за неголеми подскоци и за да убием силата на някое непредвидено падане. Но да летим като птиците не можем — при тези думи краката му меко докоснаха земята, а на лицето му изведнъж се изписа сериозно изражение. — За съжаление.

Елбраян кимна, напълно съгласен с него. Колко прекрасно би било да може да полети! Така ясно си представяше вятъра, килима от зелени дървета, разстлал се под него…

— Времето, което ще прекараш тук, няма да бъде неприятно, освен ако сам не го направиш такова — резкият глас на Джуравиел сепна младежа и го накара да вдигне любопитен поглед. — Знай, че някои от моите събратя не вярват, че мястото ти е сред нас. Има такива, които не виждат в твое лице наследника на Мейдър.

— Не познавам никого с такова име — заяви Елбраян с целия кураж, който успя да събере.

Отново го обзе чувството, че наблюдава случващото се отстрани, някак дистанцирано и безстрастно, като човек, който няма какво да губи… като човек, който вече е изгубил всичко.

Джуравиел сви крехките си рамене.

— Много скоро ще научиш всичко за него — обеща той. — Чуй ме добре, млади момко. Не си наш пленник, ала не си и напълно свободен. Докато живееш в Андур’Блау Иннинес поведението ти ще бъде контролирано, също както и обучението ти ще бъде строго следено.

— Обучение? — въпросително повтори Елбраян, ала Джуравиел не му обърна внимание и продължи:

— Нарушиш ли някое правило, знай, че го правиш на своя отговорност и бъди готов да понесеш последствията. Предизвикаш ли суровата справедливост на Туел’алфарите, недей да чакаш втори шанс.

Предупреждението бе съвсем недвусмислено и Елбраян, с типична уиндонска гордост, изпъчи рамене и стисна устни — демонстрация, която Джуравиел с нищо не показа да е забелязал. Колкото и да бе раздразнен обаче, младежът не пропусна да отбележи, че името Туел’алфари със сигурност му беше познато — чувал го бе и преди и то несъмнено във връзка с елфите.

— Сега можеш да си отдъхнеш — рече Джуравиел. — А изгрее ли слънцето, ще ти обясня новите ти задължения. А те — добави той сериозно, — ще бъдат много и нелеки.

 

Елбраян искаше да каже нещо, да изкрещи, че ще прави каквото сам реши и когато реши. Той беше свободен човек и държеше да го заяви на всеослушание, ала едва бе успял да отвори уста, когато Джуравиел размаха крила и с един подскок се озова на най-близкия клон само за да изчезне сред дърветата миг по-късно, толкова бързо, че младежът тръсна глава и неволно разтърка очи.

И ето че Елбраян отново остана съвсем сам, в долината на Андур’Блау Иннинес, чудейки се дали всичко това не е някакъв странен сън. Искаше майка си и баща си, искаше своята Пони, искаше още един шанс, та двамата да успеят да предупредят селото, преди гоблиновият мрак да се спусне над него и да го погребе завинаги. Искаше…

Искаше твърде много неща и всичките — едновременно. Останал без сили, той се свлече на земята и стисна зъби, за да не заплаче.

Според Джуравиел, първата среща между двамата беше минала наистина добре. Сигурен бе, че мнозина (и най-вече Тунтун, а той прекрасно знаеше колко мъчна можеше да бъде тя) ще поставят под съмнение избора на Елбраян. Ала след като бе разговарял с момчето, Джуравиел беше убеден повече отвсякога, че това е истинският наследник на Мейдър, напълно подходящ да стане следващият пазител, когото те щяха да обучат. Също като Мейдър, и Елбраян притежаваше някаква дяволитост, искрена любов към живота, която само чакаше възможност да изплува на повърхността. Можеше да я контролира, това беше очевидно, умееше да се отдръпва и да поглежда на случващото се около него хладнокръвно и безпристрастно, ала именно тази жизнерадост го бе накарала да се поинтересува от крилата на Джуравиел. Той просто трябваше да знае, а веднъж получил отговор, неволно се бе потопил в блажената представа за това колко хубаво би било да може да лети. Дори само по унесеното му изражение, Джуравиел се бе досетил за мислите му и им се беше насладил заедно с него.

Хубаво бе, че момчето е в състояние да мисли за подобни неща дори в най-тежките мигове от живота си; хубаво бе, че проявява интерес към онова, което го заобикаля и настоява да получи отговори. Тунтун греши, сигурен беше Джуравиел — Елбраян Уиндон притежаваше характер.

Елбраян искаше да хапне нещо, или пък да поспи, дори се огледа наоколо, търсейки си място, където да нощува, ала в главата му цареше същинска бъркотия, гонеха се безброй мисли, заливаше го вълна от нови и нови гледки. Андур’Блау Иннинес го зовеше със своите багри и звуци, мамеше го и го омагьосваше. Джуравиел не му беше казал, че трябва да остане там, където е, затова той тръгна между дърветата.

Прекара целия следобед, дивейки се на приказните гледки и упойващите ухания, които се носеха във въздуха. Натъкна се на бистър поток, в който се гонеха красиви, жълти рибки, каквито не бе виждал досега, и прекара повече от час, наслаждавайки се на играта им. На едно място забеляза кошута (позна я по вирнатата бяла опашка), ала когато опита да се приближи, животното го усети и изчезна с един грациозен скок, така бързо, както го бе сторил и Джуравиел.

Цялата тази красота, както и облекчението да живее в настоящето, а не в ужасяващото минало или несигурното бъдеще, едновременно успокоиха Елбраян и още повече изостриха сетивата му и именно в такова тръпно — неспокойно състояние го завари заникът на слънцето.

Мек здрач се спусна над гората, а в сивата пелена на мъглата зейна пролука, през която прозираше тъмносиньото небе. Постепенно мъглата започна да се отдръпва, бавно и равномерно, и Елбраян, който наблюдаваше в захлас, почувства, че нещо свръхестествено, навярно магическо, направлява сивите валма. Не след дълго небето се ширна над него, съвършено ясно и безоблачно, а първите звезди вече блещукаха тук-там.

Елбраян се зае да открие място, някоя открита поляна може би, откъдето да вижда по-добре. Намери неголямо възвишение, върху което не растяха дървета, и се закатери към върха му, препъвайки се от време на време, тъй като погледът му си оставаше вперен нагоре, към наситеносиния балдахин над главата му.

Когато стигна върха на хълма, видя, че мъглата се е събрала в краищата на долината и засенчва очертанията на високите планини, размивайки границата между небе и земя. Дори след като спря да се катери, Елбраян имаше чувството, че продължава да се издига към тъмния небосвод и проблясващите звезди. Около него се надигна музика, приказно красива и неземна, и той сякаш се понесе на вълните й, право нагоре, към меката прегръдка на звездния светлик. Въпроси извечни и прекалено сложни, за да бъдат изразени с думи, изпълниха съзнанието му.

Не знаеше колко време бе останал така, минути или може би часове, но когато излезе от унеса си, установи, че всичко наоколо тъне в мрак, а вратът го боли от дългото взиране в небето.

Беше се върнал на земята — духовно, след като за няколко блажени часа се бе откъснал от тленната си обвивка — ала мелодията продължаваше да се лее из въздуха — нежна и прелестно красива, тя извираше от сенките под дърветата, от полюшващите се стръкове трева, от самата земя.

Никакви страшни спомени не можеха да го преследват, докато се намираше в обятията на тази музика, никой страх не можеше да, екове сърцето му. Бавно, час по час вдигайки поглед към небето, Елбраян заслиза надолу. Когато се озова в подножието на хълма, той призова цялата си воля, за да откъсне очи от звездите и се взря там, където мракът беше най-гъст, за да привикне с тъмнината.

После се заслуша напрегнато, мъчейки се да определи откъде идва музиката, и се запъти натам, твърдо решен да открие онзи, който пееше.

Неведнъж тази нощ Елбраян беше убеден, че е съвсем близо; неведнъж се хвърляше зад поредния завой на пътеката или изскачаше иззад прикритието на някое дърво, очаквайки да види погълнат от песента си елф, а веднъж дори забеляза треперливо пламъче да проблясва в далечината.

Музиката не отслабна нито за миг, подемана отново и отново от безброй нежни гласове, ала младежът така и не успя да зърне никого от певците, нито каквото и да било живо същество.

На сутринта, Джуравиел го откри свит на кълбо под един огромен дъб.

Време бе да започват.