Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (51)

Глава 50
Бягство

Авелин лежеше върху гърба на кентавъра и се взираше повече назад, отколкото напред, молейки се другарите му да са се спасили.

Брадуордън обаче нямаше никакво намерение да се връща, нито пък да забавя крачка. Изпълнен с непоколебима решителност, той се катереше по стръмните планински пътеки, а яките му копита намираха опора и в най-несигурния терен. Малко след като напуснаха лагера, Авелин нахлузи котешкото око около главата на приятеля си и сега мракът вече не ги бавеше, за разлика от великаните… но и от останалите от разпиляния им отряд.

— Трябва да намерим място, където можем да се защитаваме! — не спираше да повтаря монахът, Брадуордън обаче не му обръщаше внимание.

— Няма да спираме! — заяви той най-сетне и, сякаш за да подчертае, че решението му е непоклатимо, приведе глава и препусна още по-бързо.

— Трябва да открием място, където да се защитаваме и където да изчакаме Пони и Елбраян! — настоя Авелин. — Заедно ще успеем да отблъснем великаните!

— Никой великан няма да се приближи повече до нас — увери го кентавърът. — Нито пък до Пони и Елбраян, макар да ме е яд, задето ги загубихме.

— Те не са мъртви! — възкликна монахът.

— Не са. Твърде хитри са и двамата. Не, не са мъртви, ама не виждам как ще ни настигнат. Когато си свършиш работата с дактила, ще се върнем и ще ги намерим, хич не се и съмнявам.

Авелин беше прекалено слисан, за да отвърне каквото и да било. Не можеше да повярва, че Брадуордън е в състояние да изостави другарите си по този начин и то в такова опасно положение. И именно това по-ясно и от най-многословната реч го убеди колко силно вярваше кентавърът — колко силно вярваха всички! — че той е единствената им надежда, единственият им шанс да прогонят демона от Корона. Самият той също бе уверен, че съдбата му бе да се изправи срещу Бестесбулзибар и неведнъж го бе казвал на всеослушание. Трябваше ли тогава да се учудва, че приятелите му бяха готови да жертват всичко, дори и собствения си живот, за да му помогнат да се добере до демона, осквернил дома им.

При тази мисъл монахът се почувства така, сякаш някой бе сложил на плещите му непосилен товар, отговорност, която далеч надхвърляше всичко, с което на Авелин Десбрис му се бе налагало да се справя досега — отговорност, по-голяма и от осемте години усилен труд, довели до приемането му в Сейнт Мер’Абел, най-съкровената мечта на скъпата му майка; по-голяма дори от задачата, която наставниците в манастира му бяха възложили — да отиде на Пиманиникуит, да обработи изпратените им от Бог камъни и да ги донесе в светата обител. Само допреди миг, Авелин се канеше да спори с Брадуордън, даже ако това означаваше да използва магия срещу него, сега обаче замълча и се остави да бъде отнасян все по-далеч от другарите си. Кентавърът бе твърдо решен да го отведе до леговището на демона и той нямаше да му пречи.

Защото иначе всички загинали досега щяха да са дали живота си напразно.

Когато прекосиха прохода, отвеждащ в Барбакан, нощта все още не си бе отишла — толкова бързо бяха препускали. Въпреки това, колкото и да бе изтощен, Брадуордън нямаше никакво намерение да спира, макар да бе доста облекчен, когато Авелин заяви, че смята поне известно време да походи пеша.

Не бяха вървели кой знае колко, когато пред очите им се разкри долината, където демонът бе разположил безчислените си войски. Поразени от страховитата гледка (особено Брадуордън, който досега не бе виждал безчислените пълчища), двамата се заковаха на място, останали без дъх. Стотици хиляди огньове изпълваха земята в краката им, стотици хиляди огньове, край които се бяха скупчили стотици хиляди от най-скверните създания на Корона.

А отвъд тях, по-черен и от нощта, се издигаше мрачен силует, над който безспир се виеше гъст дим.

Айда.

— Домът на демона — прошепна Авелин, макар че Брадуордън вече се бе досетил сам и сега не сваляше поглед от злокобната планина.

— Можем да се спуснем долу и да ги заобиколим — рече кентавърът малко по-късно, след като внимателно изучи ширналата се в краката му местност.

И като посочи наляво към единия от двата ръкава на Айда, спускащ се до самото подножие на планините, по които бяха дошли той и Авелин, добави:

— Доста ще трябва да повървим обаче.

— Ще се приближим до войските посред бял ден? — попита Авелин, без да крие съмнението в гласа си.

— Нямаме друг избор — отвърна Брадуордън. — Ще използваме ръкава на планината за прикритие и ще се надяваме, че поне там няма да срещнем още врагове.

Авелин кимна и безмълвно последва несломимия кентавър, надмогвайки собственото си изтощение.

 

Движеха се в правилната посока, в това Елбраян беше сигурен, натам, накъдето се бяха отправили и приятелите им. Не че досега бяха успели да скъсят и малко от преднината им — час по час се натъкваха на някой поразкалян участък, където следите на Брадуордън личаха съвсем ясно. А от тях беше повече от очевидно, че кентавърът е препускал в галоп.

Това бе всичко, от което той и Пони се нуждаеха. Дългът ги караше да последват дирите на другарите си, разумът обаче им нашепваше, че най-важното бе Авелин да стигне целта си.

— Давай, Брадуордън! — на няколко пъти прошепна Елбраян и всеки път Пони кимаше одобрително.

Ето как, вместо нито за миг да не се отклоняват от следите на Авелин и кентавъра, двамата поеха по лъкатушещите пътечки, които, макар и стръмни, съвсем не се оказаха толкова непроходими, дори и в тъмното. Барбакан бе внушителна верига от високи, скалисти планини, по чиито върхове снегът никога не се стопяваше, с почти отвесни хребети и ужасяващи пропасти, ала точно в този участък, където пътеката минаваше между два такива върха и не достигаше подобни страховити висоти, изкачването беше постепенно и сравнително лесно. Елбраян се надяваше да се доберат до склона, спускащ се в долината отвъд, още преди зазоряване. Авелин им бе описал разположението на вражеските войски, разказал им бе и за самотната планина, която в картите на Корона носеше името Айда и неведнъж бе споменавал, че макар да бе висока и зловеща, Барбаканската верига не бе особено широка.

И така, Пони и Елбраян се катереха все по-нагоре и по-нагоре и въпреки че несъмнено се движеха по-бавно от галопиращия кентавър, нерядко намираха преки пътечки, прекалено стръмни или пък запречени с тежки камъни, по които Брадуордън не би могъл да мине. Кой знае, може би с изгрева на слънцето щяха да забележат приятелите си в далечината и отново да се съберат.

Дори преследвачите им като че ли бяха изостанали далеч назад и единствената тревога на младия мъж бе чудовищата, които несъмнено познаваха местността по-добре от тях, да не ги изпреварят.

Убеди се, че опасенията му са били напълно основателни, когато след известно време двамата с Пони навлязоха в един особено дълъг и тесен проход, където лесно можеха да намерят прикритие между многобройните дървета и масивни скални късове, но път за бягство като че ли нямаше. Не бяха стигнали и до средата му, когато видяха познат оранжев светлик… да играе пред тях.

Миг по-късно се появи и Тогул Дек, все още без шлем, с разкривено от ярост лице. С лют рев (който стана двойно по-свиреп, когато една от стрелите на пазителя се заби в нагръдника му), той прониза първо дървото вляво от себе си, а после и онова, което се намираше от другата му страна, превръщайки ги в огромни факли. След това пристъпи напред, без да обръща внимание на лумналия огън, следван, както забелязаха Пони и Елбраян, от още двама от скверните си събратя.

— Отвлечи му вниманието — прошепна Елбраян на Пони и като се загърна колкото се може по-плътно с плаща си, се хвърли на разкаляната земя.

После рязко се изправи, но вместо напред, метна се настрани. Доверявайки му се напълно, Пони се втурна към чудовището, размахала заплашително меча си.

Великанът се разкрачи и плесна с копие върху разтворената си длан. Не обърна особено внимание на мъжа, който, сигурен беше той, нямаше къде да му избяга, и вместо това се приготви да посрещне жената, която в глупостта си сама се хвърляше в лапите на смъртта.

Всяка стъпка се струваше на Пони по-трудна от предишната. Далеч зад себе си чу силен шум и разбра, че останалите чудовища (около три-четири, ако преценката й за предишното сражение бе вярна) са затворили и другия край на прохода. Къде ли бе отишъл Елбраян, питаше се тя, и защо? Защо просто не бе напълнил незащитената глава на звяра с достатъчно стрели, за да го повали мъртъв на земята? След това, останали двама на двама, щяха да се справят и с другите двама великани и да побегнат в нощта много преди онези зад гърба им да се появят.

Бързо прогони съмненията от мислите си — та това беше Нощната птица, обученият от елфите пазител!

И тъкмо когато увереността й започна да се завръща, го видя да притичва по клоните на едно от пламналите дървета. Огнени езици пробягваха по тялото му, мъчеха се да подпалят нарочно окаляната му наметка, ала той не им обръщаше внимание и, скриван от стихията, бързо се приближаваше до нищо неподозиращия враг.

Пони изръмжа и се хвърли напред с удвоена ярост, поглъщайки цялото внимание на великана. От ръката й изскочи мощна магическа мълния и разтърси не само чудовището с копието, но и двамата му другари.

И тогава, докато Тогул Дек още се съвземаше от нападението на жената, Елбраян скочи отгоре му с меч, насочен право напред и развян зад гърба плащ. Преди чудовището да разбере какво става, пазителят се озова върху него, с крака опрени в гърдите му и острие, вдигнато високо във въздуха.

Щеше да има възможност само за един удар, знаеше младият мъж, и той трябваше да бъде съвършен. Такъв и беше — страховит удар, който се вряза в плътта, строши костите и потъна дълбоко в мозъка на чудовището.

Великанът се опита да реагира, понечи да вдигне копието си, ала то се изплъзна от внезапно омекналите му пръсти и отлетя встрани, оставяйки ярка диря след себе си. Приземи се върху някакъв скален къс, който бързо се стопи под него, погълна го и се застича надолу като река, увличаща всички изпречили се на пътя й камъни в огнена лавина.

Елбраян побърза да освободи меча си, когато чудовището политна назад, но самият той остана на мястото си. Недоумяващи, двамата великани зад Тогул Дек се чудеха какво става и дори не забелязваха младия мъж, покатерен върху тялото на предводителя им… А после… после вече беше твърде късно.

В мига, в който докосна земята, Елбраян се преметна през глава, а щом се изправи, с все сила заби Буря в тялото на по-близкия звяр, намирайки безпогрешно пролуката между нагръдника и бронята, която предпазваше крака му. Влагайки в удара целия устрем на падането си, той не отстъпи, докато не усети острието да потъва чак до дръжката, после се втурна между двамата си противници, издърпвайки меча след себе си. Рязко свиване встрани и още едно претъркулване през глава и тоягата на второто чудовище, която той бе вдигнал за жесток удар, профуча над главата на пазителя, без дори да го одраска. Раненият великан обаче нямаше този късмет — придържайки вътрешностите си, за да не изпаднат, той се приведе, замаян от болка, и така и не видя връхлитащата сопа, която го уцели право в челото. Напълно зашеметен, той бавно се свлече на земята.

Елбраян успя да нанесе един бърз удар на другаря му, после се втурна да бяга. Не смяташе обаче, че е достатъчно бърз, за да избегне напълно оръжието на чудовището, затова доста се изненада, когато го видя да изпуска тоягата си и да надава грозен рев, притиснало ръце до лицето си.

В този миг се появи и Пони, забивайки меча си зад коляното на великана, докато притичваше покрай него.

— Какво му направи на очите? — попита Елбраян, тя обаче нямаше отговор и само сви рамене, без да забавя крачка.

Останалите чудовища вече почти бяха достигнали мястото на сражението и двамата отново трябваше да бягат с всички сили. Не след дълго пред тях се възправи висока каменна стена. Можеха да се изкатерят по нея, ала за едрите великани, помисли си Елбраян, това щеше да бъде още по-лесно, нищо нямаше да им попречи да ги смъкнат оттам, преди той и Пони да са се изкачили достатъчно високо.

Друг избор обаче нямаха, затова младият мъж тръгна пръв с намерението да издърпа Пони над себе си и да й помогне да се прехвърли от другата страна на стената. Почти бе стигнал, когато чу младата жена, само на метър-два под него, да надава уплашен вик.

Сведе поглед надолу и изкрещя, виждайки един великан да посяга към крака на неговата любима. Въпреки че уж не държеше никакво оръжие, Пони протегна ръка към чудовището.

Миг по-късно нещо дребно политна от разтворената й длан и се удари в забралото на чудовището с такава сила, че го огъна и то се впи в лицето на скверното създание и го събори от стената. Самият камък отскочи назад и Пони побърза да си го прибере — никак не й се искаше да изгуби едно толкова мощно оръжие.

Елбраян я сграбчи за рамото, издърпа я над себе си и й помогна да се изкатери над ръба, а след това и сам се прехвърли от другата страна, изплъзвайки се на косъм от пъплещите след него пръсти на един от великаните.

Веднъж озовала се зад стената, Пони яростно стовари меча си върху тези пръсти, отсичайки няколко от тях, после двамата приятели отново се втурнаха да бягат, ала този път преследвачи като че ли нямаше.

— Какво беше това преди малко? — попита Елбраян.

— Магнетит — обясни младата жена. — Насочва се към метални повърхности. Ще ми се да имах още сто такива!

Елбраян неволно извърна поглед назад и потръпна при мисълта, че в нещо толкова малко може да се съдържа такава огромна мощ. Досега бе вярвал, че мечът му е страховит, вярвал бе, че самият той е опасен противник, какъвто и беше, и все пак, какво бе неговата сила в сравнение с могъществото на вълшебните камъни?

В този миг Елбраян повече отвсякога бе благодарен, че Пони и особено Авелин, чиито умения с магическите камъни бяха многократно по-големи, са на негова страна. Да, монахът наистина бе в състояние да се пребори с демона, който искаше да завземе Корона.

 

Макар да не знаеше какво я бе предизвикало, Тунтун гледаше набиращата сила огнена лавина с искрено задоволство. Самата тя бе изиграла съвсем малка роля в битката, стреляла бе само веднъж. Но колко добре премерено! Точна както винаги, стрелата й безпогрешно бе открила процепа в забралото на великана и бе потънала дълбоко в лицето му. Тунтун отново и отново си представяше този миг, чуваше освирепелия рев на звяра и виждаше как Пони и Елбраян потъват в прегръдката на нощта.

Уверена, че поне засега двамата й приятели са в безопасност, тя се върна обратно до мястото, където бе оставила верния си спътник.

— Не мога да те взема по-далеч — рече тя и го погали по муцуната.

Въпреки че, доколкото можеше да се види, пътят не изглеждаше особено труден, Тунтун реши, че колкото по-малко шум вдига оттук нататък, толкова по-добре. Тръгнеше ли пеша, можеше да се придвижва доста бързо, без да се бои, че тропотът на конски копита може да издаде и нея, и вярното животно.

— Знам, че си достатъчно умен, за да намериш пътя обратно — прошепна тя и Симфония изпръхтя, сякаш за да й покаже, че я разбира.

Успокоена, Тунтун свали раницата и оръжията си (лък и дълъг кинжал) от гърба на жребеца и с един последен благодарствен поглед към прекрасното животно, пое напред.