Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (50)

Глава 49
Преследвани

— Местността става все по-дива, чичо Мейдър, все повече заприличва на враговете, срещу които сме тръгнали. Дърветата тук са по-стари и по-мрачни, с плодове никога небрани от грижовна човешка ръка. Зверовете не се боят от нас, нито пък се плашат от оръжията и хитростта ни.

Младият мъж се облегна на корена, който пресичаше по диагонал импровизираната „стаичка“ на Оракула, и се замисли над собствените си думи. Така си беше, вече се намираха далеч на север от всички познати човешки поселища и светът внезапно бе станал някак по-голям и по-враждебен. Планините на скверен Барбакан се издигаха на по-малко от ден път оттам — огромни и заплашителни, те всяваха страх в сърцето на пътниците и ги караха да се усещат малки и незначителни.

— И това ме изпълва със смесени чувства — продължи Елбраян след малко. — Страхувам се за нашата сигурност — ще мога ли да защитя приятелите си, не само от врага, но и от тези опасни земи и жестоките истини на оцеляването? И все пак, тук съм по-свободен, откъдето и да било; тук повече отвсякога се превръщам в мъжа, който елфите ме обучиха да бъда. Тук няма място за грешки, няма втора възможност и точно това ме държи нащрек, не ми дава да се отпусна нито за миг. Тук изпитвам страх, значи съм жив.

Младият мъж отново се облегна назад, усмихнат на иронията в собствените си думи — боя се, значи съм жив.

— Стига да имат възможност, повечето хора биха избрали съществувание спокойно и изпълнено с удоволствия. Мнозина биха се обградили със слуги и наложници. И точно там грешат, защото тук, където опасността вечно дебне зад ъгъла, аз съм десетократно по-жив, отколкото те някога ще бъдат. А и предизвикателството, което представлява животът с Пони (предизвикателство, на което се надявам да се радвам още дълги години), прави дните ми неизмеримо по-пълноценни. Разликата, струва ми се, е като тази между обикновената плътска сласт и сливането на двама души, които се обичат, разликата между задоволяването на някаква физическа потребност и истинската страст. Да, може би още утре ще срещна смъртта си, ала тук, на ръба на катастрофата, тук, където се чувствам едно с истинската си същност, именно тук изживявам много повече, отколкото където и да било преди. Затова не съжалявам, че съдбата ме поведе по този път, чичо Мейдър, не съжалявам и останалите, Брадуордън и Авелин, Полсън и Катерицата и най-вече Пони, които също поеха по него. Съжалявам единствено, че Джуравиел не успя да продължи с нас, че дългът се намеси и го принуди да се върне.

Младият мъж подпря глава върху шепата си и замълча, загледан в бледия образ в ъгълчето на огледалото. Всичко, което бе казал досега, беше вярно. Наистина, смъртта и страданията на хората го изпълваха с дълбока скръб, ала не можеше да отрече, че едновременно с това усеща и някаква възбуда, примесена с чувството, че прави нещо значимо и благородно.

Вгледа се още по-настойчиво в лика на своя предшественик, търсейки одобрителна усмивка или пък недоволна гримаса, която да му каже, че чувствата му не са нищо друго, освен самозаблуда, опит да се пребори с отчаянието. Вместо това видя как от дълбините на огледалото изплува черна сянка. За миг си помисли, че това е знак за несъгласието на легендарния пазител с думите му, после разбра, че непрогледният облак не отразява нито чувствата на Мейдър, нито неговите собствени. Не, мракът, стелещ се по гладката стъклена повърхност, бе много по-страшен.

Елбраян рязко се изправи.

— Чичо Мейдър? — попита той, останал без дъх, и усети как по тялото му плъзва вледеняващ студ.

Студ, мрак, неумолима смърт.

Безброй мисли се подгониха в съзнанието му, мъчейки се да открият смисъл в необичайната случка. Само едно създание владееше подобен мрак, даде си сметка Елбраян, досещайки се внезапно какво бе станало. Дали духът на Мейдър бе улеснил предупреждението от отвъдното, или това бе просто връзка, възникнала с помощта на Оракула, той нито знаеше, нито се интересуваше. Единственото, което имаше значение в този миг, бе, че демонът-дактил бе обърнал магическия си взор към тях и ги търсеше.

Обзет от вледеняващ ужас, младият мъж осъзна, че обръщайки се към Оракула, сам бе насочил звяра по следите на малкия си отряд. Рязко скочи, при което удари главата си в сплетените корени и пръстта, образуващи тавана на малката пещера, и се втурна към огледалото. Захлупи го, прекъсвайки всяка връзка с отвъдното, после свали одеялото, с което бе запречил входа, и плътно го обви с него. След това изпълзя навън и се завтече към лагера, викайки Авелин.

 

От гъстата магмена река демонът-дактил извади последното си творение — нажежено, заострено копие — и го вдигна високо във въздуха.

— Безумци! — избухна той в смях, съзерцавайки великолепното оръжие, с чиято помощ щеше да открие и унищожи жалките хора, тръгнали на поход срещу Айда.

В острието заключи онова, което бе видял, затвори издайническите следи на човешка магия и вля собственото си могъщество, силата на преизподнята — изпепеляваща и смъртоносна.

После повика елитната си стража, великаните, на които бе дал великолепните магмени доспехи.

Щом те се събраха, Бестесбулзибар протегна копието на техния предводител, Тогул Дек.

Чудовището се поколеба, усетило горещината, която се излъчваше от страховитото оръжие, и демонът замахна, ръмжейки заплашително. Боейки се от господаря си много повече, отколкото от оръжието, великанът го взе без да задава никакви въпроси, макар неволно да потръпна, когато пръстите му докоснаха дяволския предмет.

За негова изненада той се оказа хладен.

— Вземи десетина от бойците си — нареди дактилът — и открий човеците, които идват насам. Копието ще ти покаже пътя.

— Живи ли ги иска всемогъщият Бестесбулзибар? — излая Тогул Дек.

Демонът изсумтя пренебрежително — не си струваше да хаби времето и енергията си за шепа жалки хора:

— Донеси ми главите им. Другото може да изядете.

Великанът удари крак в земята, събра десетина войни и изскочи от тронната зала.

Бестесбулзибар разпусна останалите стражи и се върна при една от магмените реки. Потопи ръката си вътре, докато не почувства мощното туптене на магията, която само той командваше, и отново се замисли за деня, когато цяла Корона щеше да бъде негова.

* * *

— Как може да съм такъв глупак! — вайкаше се Авелин, отпуснал глава в ръцете си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пони направо.

Време за съмнения и търсене на вина нямаше — всяко предизвикателство трябваше да бъде посрещано без празни съжаления за решения, взети в миналото.

— Трябваше да се сетя, че демонът ще ни потърси — отвърна Авелин, — трябваше да предвидя, че ще насочи магическия си взор към нас.

— Все още не сме сигурни, че наистина го е сторил — намеси се Елбраян. — Кой знае, може сянката, която видях в Оракула, да е била просто предупреждение. Откакто тръгнахме, почти не сме срещали врагове, само един-единствен отряд, който може и да не е част от армията на дактила. Защо му е на Бестесбулзибар…

— Не изричай това име толкова близо до владенията на чудовището! — прекъсна го монахът. — Дори не си го помисляй, ако си способен на подобен самоконтрол!

Елбраян кимна извинително.

— Все още не знаем дали е прекалено късно — довърши той по-тихо.

— Но сега вече сме защитени, нали? — попита Брадуордън и Авелин кимна.

С помощта на слънчевия камък, който бе взел от Куинтал, той бе създал щит, който да спира магическия взор на всеки, опитал се да ги открие. Вълшебството не беше трудно и за могъщия монах щеше да бъде съвсем лесно да го поддържа много дълго време, без това да го изтощи и да му попречи да използва останалите камъни.

Вълшебство, до което отдавна трябваше да е прибягнал, ясно осъзна Авелин, още откакто напуснаха земите край Дъндалис.

— Глупак! — изфуча Полсън и като го изгледа разлютено, тръгна нанякъде.

Елбраян побърза да го настигне и като го хвана за лакътя, поведе го към няколко вечнозелени храсти извън лагера, където можеха да поговорят насаме.

— Ти също не спомена, че ни трябва такъв щит — рече пазителят направо.

— Да, ама аз не съм магьосник — отвърна траперът. — Дори не знаех, че имало такова нещо.

— Тогава се радвай, че имаме човек като Авелин, който може да ни скрие от очите на демона.

— Освен ако проклетото изчадие вече не ни е видяло — изтъкна Полсън и нервно се огледа.

— Нямам намерение да търпя взаимни обвинения и караници между нас! — недвусмислено заяви Елбраян.

Ловецът дълго се взира в него, ала най-сетне отстъпи пред неумолимия му поглед. Вместо както обикновено да заеме отбранителна позиция, той се опита да види нещата през очите на Елбраян. Най-сетне кимна:

— Радвам се, че Авелин е с нас — искрено рече той.

— Все някак ще се доберем дотам — увери го Елбраян и се накани да си тръгне.

— Хей, пазителю — извика Полсън след него и когато младият мъж се обърна, видя, че по устните на ловеца играе широка усмивка.

— Ще се доберем дотам, казваш? А сигурен ли си, че туй е нещо хубаво?

— Сигурен съм, че не е — отвърна Елбраян също така широко усмихнат.

 

Покатерени на една висока скала, Елбраян и останалите скришом наблюдаваха поредния керван от Барбакан. Имаше най-вече гоблини, които се тътреха напред с превити рамене и нещастни физиономии, особено онези, които бяха впрегнати в паурийските оръдия — катапулти, балисти и огромни устройства, които можеха да пробият дупка и в най-яката крепостна стена.

Черните редици бяха сякаш безкрайни, толкова дълги, че не можеха да бъдат обхванати с поглед и се губеха далеч на изток.

— Алпинадор също е обсаден — рече Елбраян.

— Демонът ще използва летните месеци, за да стигне до брега, където несъмнено го очакват още паурийски подкрепления — обади се и Авелин. — Освен разбира се — добави той, замисляйки се над собствените си думи, — ако войските му вече не са се добрали до брега. Ам’че да!

— Значи нямаме никакво време за губене — намеси се Брадуордън.

Застанал на около метър-два зад тях, тъй като очевидно не можеше да се изкатери по скалата, кентавърът бе прекарал последния половин час, чакайки ги да слязат, а нетърпението му само нарастваше, докато слушаше как Полсън безспирно брои очевидно многобройните великани в кервана, а останалите описват екзотичните бойни оръдия.

— Трябва да изчакаме Пони — напомни им Елбраян.

— Значи няма какво повече да чакате — долетя глас откъм пътеката, последван миг по-късно и от самата Пони. — Открих няколко прохода, през които можем да минем — обясни тя. — Тази пътека се разделя на около четвърт миля оттук — лявото разклонение поема надолу, ала дясното тръгва нагоре и навлиза в планините, които не се оказаха чак толкова непреодолими.

— Има ли достатъчно прикритие? — попита Елбраян.

— Колкото искаш. От двете страни на пътеката се издигат високи скали, но ако врагът е разположил постове на подходящите места, най-вероятно ще ни забележат.

— Значи просто трябва да ги забележим първи — решително заяви пазителят и като вдигна Ястребокрилия, изпрати Катерицата да ги покрива отляво, Пони — отдясно, а той самият тръгна напред, доста преди Авелин, Полсън и Брадуордън.

След час вече се бяха изкачили високо в планината, там, където дърветата свършваха и вятърът свиреше с утроена ярост. Въпреки че оставяше след себе си знаци, които да насочват другарите му, Елбраян се боеше да не би останалите да се изгубят. Барбакан беше диво място, земя на огромни скални образувания, остри камъни и непроходими гъсталаци. Място, където пътеките свършваха най-неочаквано, достигайки страховити бездни; място, където върху главата на невнимателния пътник само за миг можеше да се стовари огромен скален къс. Място първично и необуздано, където опасността дебнеше на всяка крачка и където пазителят се чувстваше истински жив.

Едва доловим звук отдясно го накара да приклекне и да посегне към меча си. Бърз като котка, той изтича зад един камък и като се хвърли по корем на земята, предпазливо надникна иззад прикритието си. Видя неголямо дефиле, в което растяха храсти и мрачни дървета.

Шумът се повтори, но този път Елбраян откри и източника му — все още неразличима сянка, която си проправяше път между храсталаците. Без да я изпуска от поглед, пазителят вдигна Ястребокрилия.

Само за да го свали миг по-късно, когато сянката излезе на открито.

— Пони! — тихичко я повика той, забелязал колко предпазливо се движи младата жена.

— Гоблин — прошепна тя, без да посмее да прекоси няколкото метра, които я деляха от него. — Ей там, между двата бора, зад онази скала.

Елбраян проследи ръката й и кимна, макар че от толкова далеч бе в състояние да различи само камъка, но не и спотаения зад него враг.

— Колко са?

— Видях само един, но по-надолу може да има и други.

Пазителят обърна поглед назад към пътеката. Беше се придвижвал под прикритието на сенките, така че беше малко вероятно гоблинът да го е усетил. За Авелин обаче, и особено за Брадуордън, щеше да бъде доста по-трудно да останат незабелязани, а според изчисленията на Елбраян, тримата му другари много скоро щяха да се появят.

В този миг нещо се раздвижи между двата далечни бора и скритият до този момент гоблин се покатери върху камъка. Раздиран от съмнения, несигурен как да постъпи, Елбраян сложи стрела в тетивата на лъка си.

— Ако има и други, сами ще се издадем — прошепна той на Пони.

— Може би ще успея да се промъкна незабелязано зад него — предложи тя.

Елбраян се замисли над тази възможност, после обаче видя как нещо на пътеката привлече вниманието на гоблина.

— Вече знае за нас — досети се той и вдигна Ястребокрилия.

Чудовището се намираше на повече от сто метра, единственото, което се виждаше от него бяха главата и раменете му, а и вятърът, толкова високо в планината, беше насрещен и доста силен. Въпреки това стрелата на Елбраян беше безпогрешна и злото същество рухна покосено.

Разнесе се грозен писък и миг по-късно иззад камъка се показа още един гоблин.

— Разкрити сме! — извика пазителят на Пони и двамата се хвърлиха напред, макар че да догонят изчезналия между гъстите дървета и храсталаци враг, беше почти невъзможно. Не бяха изминали повече от няколко метра, когато се заковаха на място, виждайки гоблинът да се връща обратно.

Залитайки немощно, скверното създание излезе измежду дърветата, направи няколко крачки и рухна на земята. Миг по-късно Катерицата изскочи от горичката и отиде да си прибере камите.

— Отлична работа! — рече Елбраян, макар че ловецът не можеше да го чуе.

— Добре, че беше там — съгласи се Пони.

— Ще вземем Полсън и четиримата ще огледаме мястото, за да сме сигурни, че наоколо няма други постове — реши младият мъж и щом Полсън се присъедини към тях, направиха точно това.

Търсиха дълго и когато най-сетне се увериха, че никой не е видял как убиват гоблините, пазителят ги отведе в една дълбока падина, където възнамеряваше да прекарат нощта. Всъщност на Елбраян никак не му се искаше да спират, но знаеше, че не могат да продължат по опасната планинска пътека на тъмно, а да запалят факли бе немислимо.

Разположиха се на лагер спокойни, че до този момент са останали незабелязани, без изобщо да подозират, че по следите им е тръгнал страховит враг — свиреп великан заедно с още десетина от своята жестока раса, понесъл магическо копие, което бе усетило кратката битка и го бе отвело при камъка и труповете… място, съвсем близо до техния лагер.

Нощта бе хладна и тиха, единственият звук, който нарушаваше покоя, бе неспирният стон на вятъра. Завити с дебело одеяло, Пони и Елбраян седяха сгушени един в друг. Брадуордън бе застанал недалеч от тях, използвайки масивното си туловище, за да предпази спящия Авелин от ледения повей. Полсън и Катерицата бяха на пост.

— Утре ще ни се наложи да катерим доста стръмни склонове — отбеляза Елбраян с притеснение в гласа.

— Хич недей се тревожи — успокои го кентавърът. — Все ще намеря отде да мина.

— Повече се безпокоя за Авелин — призна пазителят и като по даден знак монахът се завъртя на другата си страна и шумно изхърка.

— Ще се справи — убедено заяви Пони. — Пътувах с него месеци наред и нито веднъж не го чух да се оплаква. Убеден е, че това е съдбата му и знам, че няма да позволи на някаква си планина да го спре.

Елбраян се вгледа в спящия мъж и като си спомни всичко, което бе преживял с него, нямаше как да не се съгласи.

— Освен туй няма и да е уморен — обади се Брадуордън. — Като гледам как хубавичко си поспива…

Отново, сякаш го бе чул, Авелин се размърда насън и изхърка.

 

— Катерицо, ти ли си? — прошепна Полсън, ала гласът му бързо бе удавен от стенанието на вятъра.

Траперът приклекна, взирайки се напрегнато в дърветата, откъдето бе дошъл шумът. Внезапно осъзна, че един от дънерите, които гледа, не е никакъв дънер.

— Проклятие! — изруга той и се втурна да бяга.

Не бе направил и две крачки, когато покрай главата му профуча нещо сребристо и го накара да отскочи с вик настрани. Обърна се назад и видя тялото на великана да потръпва конвулсивно, когато камата на Катерицата го улучи право в гърдите.

— Е, хайде да те видим! — извика едрият мъж, набирайки увереност от мисълта, че другарят му е наблизо.

Имаше обаче нещо, което го тревожеше — металическият звън, разнесъл се, когато камата на Катерицата се удари в гърдите на чудовището. Фоморийските великани бяха достатъчно опасни противници и без доспехи!

А този наистина имаше такива, със собствените си очи се убеди Полсън, когато огромното създание се приближи. Още две ками изсвистяха във въздуха, полетели към главата на великана. И двете улучиха целта си, и двете тупнаха на земята, спрени от як метален шлем.

— Безсмислено е! — извика Полсън и тъкмо се канеше да побегне, когато ярко оранжево сияние привлече погледа му.

Забави се само за миг, точно колкото да разбере, че зад първия великан има и втори, а светлината идва от копието в ръката му! Вдигна меч, за да се защити, ала излязлото изпод ръцете на демона оръжие с лекота прекърши острието, преряза ръката му надве и потъна дълбоко в корема му.

Вълни от раздираща болка разтърсиха тялото на Полсън. Никога не бе вярвал, че е възможно да изпита подобна агония. Докато съзнанието бързо го напускаше, усети как великанът го вдига високо във въздуха, а после с едно рязко движение на китката го запраща надалеч в нощта. Право в прегръдката на смъртта.

Пищейки ужасено, Катерицата се втурна да бяга, а по бузите му се стичаха горещи сълзи — сълзи на страх, но и на болка от загубата на още един скъп приятел. Наоколо беше пълно с великани, а горещината, която страховитото копие излъчваше, го следваше по петите. Знаеше, че трябва да се върне в лагера, ала в същото време разбираше, че така ще изложи и останалите на опасност, която най-вероятно щеше да сложи край на малкия им отряд.

Вместо това хитрият дребосък се зарови напълно в купчината сухи листа, натрупани в основата на едно особено дебело дърво, и затаи дъх. За огромна негова радост, двама великани минаха на по-малко от метър от скривалището му, без изобщо да го усетят; миг по-късно покрай него профуча още едно чудовище, следвано от великана с нажеженото копие.

Той също се накани да продължи напред, ала демоничното оръжие го накара да се закове на място пред едно съвсем обикновено на вид дърво.

Катерицата се опита да извика, когато листата най-неочаквано се разхвърчаха на всички страни и пред погледа му изникна огромният звяр, вдигнал страховито копие над главата си. Опита се да изкрещи, ала от свитото му гърло не излезе друг звук, освен задавен клокот, а и той бързо заглъхна, когато копието намери целта си.

Виковете на обречените ловци предупредиха Елбраян и останалите за надвисналата опасност, така че когато първият великан изскочи от храстите край лагера им, те вече бяха готови да го посрещнат. Вземайки го за обикновен кон, жестокото създание се втурна зад Брадуордън, който стоеше с приведена глава.

Бърз като мълния, кентавърът се обърна, тъкмо когато чудовището минаваше покрай него и вдигна лъка си. Стрелата намери целта си и със силно дрънчене се удари в металната броня. Успя да я пробие и потъна в незащитената плът отдолу, ала не достатъчно дълбоко, за да нанесе сериозно поражение. Три дълги скока и Брадуордън се озова до великана и с все сила го изрита в гърба, като в същото време го удари с лъка си, който при сблъсъка със здравите доспехи се строши на две. Чудовището се олюля и рухна на земята и Брадуордън, проклинайки се, задето бе използвал оръжието по този начин, посегна към тежката си сопа. В този миг измежду дърветата се показаха още двама великани и се нахвърлиха върху него.

— Какво е това? — попита Пони, когато Авелин извади камък, какъвто тя не беше виждала досега — съставен от много черни осмостенни кристали.

— Магнетит — обясни монахът и потъна в магията на камъка.

Двамата великани бързо скъсяваха разстоянието, което ги делеше от Брадуордън, Елбраян пък бе хукнал на другата страна, където, разбра Пони по виковете му, очевидно бе открил още врагове.

Младата жена остави Авелин и се втурна към пазителя.

 

Оранжевото сияние съвсем ясно ги очертаваше — три огромни чудовища, които бързо се приближаваха. Тетивата на Ястребокрилия пееше безспир, стрела след стрела свистяха във въздуха и се удряха в якия метал — първо в нагръдника, а после и в забралото на шлема, с такъв устрем, че гнусното създание скоро зави от болка. Стиснало лицето си с ръце и почти ослепено, то се дръпна назад.

Когато Пони дотича при него, Елбраян свали лъка си и извади Буря. Каза й да се заеме с великана вляво, защото усещаше, че в обляното от оранжева светлина копие в ръцете на другия се крие нещо демонично.

Пони не се и опита да спори, убедена, че първото чудовище, което сякаш бе по-малко от онова с копието, като че ли е по-лесната жертва… ако изобщо това можеше да се каже за който и да било великан! Хвърли се натам и когато свирепото същество вдигна огромния си меч, тя се престори, че се кани да отскочи назад. Вместо това направи крачка вляво, после се върна обратно надясно, след което се спусна напред, провря се под оръжието му и се претърколи право между разтворените му крака.

Великанът реагира неочаквано бързо и рязко се изпъна, с намерението да приклещи глупавата жена между краката си.

Само че тя очакваше подобна реакция и с помощта на хематита, който стискаше в едната си ръка, призова мощна мълния, която опали бедрата на чудовището и го накара да залитне от болка. Поне за няколко секунди то не можеше дори да помисли да събере крака — предостатъчно, за да може Пони да се измъкне от другата страна, да извади меч и да го забие в гърба на противника си, с надеждата да намери пролука между плочките на бронята.

Такава не откри, ала въпреки това остана зад олюляващия се звяр, хвърляйки се настрани, когато той, посъвзел се от ударилата го мълния, се опита да се обърне и да я улови.

 

Елбраян не знаеше какво да мисли за своя неприятел и най-вече — за обляното от светлина оръжие в ръцете му. Защо ръцете на чудовището не изгаряха, чудеше се той, та копието несъмнено бе нажежено до червено!

Тези мисли бързо отстъпиха място на далеч по-належащия въпрос как да попречи на спускащото се към него острие да пробие огромни дупки в тялото му. Бърз като котка, пазителят се хвърли настрани, като отбиваше с Ястребокрилия всеки замах на последвалото го копие, при което във въздуха се разлитаха безброй оранжеви искри.

Трябваше да открие начин да достигне главата на неприятеля си. За щастие, преди падането на нощта бе успял да разучи местността и я бе запомнил до най-малката подробност. Без да се колебае, той се хвърли настрани, после скочи върху една кръгла скала и рязко се обърна, готов да посрещне последвалия го великан.

Изравнил се с чудовището, Буря се стрелна към очите му. То се опита да отбие връхлитащия меч, ала беше прекалено бавно — острието се стовари върху забралото с такава сила, че запрати главата му назад.

Гигантското копие политна към Елбраян и той се отдръпна, извъртайки се на една страна. После отново се хвърли напред, замахвайки за свиреп страничен удар в мига, в който звярът прибра оръжието си. От страховития сблъсък с Буря шлемът на чудовището се търкулна на земята, а то самото залитна настрани.

— Следващият път вече няма да има какво да те предпази! — закани се пазителят.

Само че великанът нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Нахвърли се върху дръзкия човек, ала ловко отскочи, когато Буря се насочи към копието му, докато Елбраян се завъртя леко, готов всеки миг да се дръпне назад или встрани. Чудовището рязко смени посоката на удара и вместо това заби тежкото си копие дълбоко в камъка. Прекалено изненадан от тази неочаквана маневра, младият мъж пропусна да се възползва от открилата се пролука в защитата на великана.

После вече беше късно и той се хвърли встрани, тъй като скалата бързо се нагряваше, докато не започна да се топи под краката му!

Макар и замаян, Елбраян добре разбираше, че не бива да спира нито за миг, тъй като нажеженият камък се търкаляше все по-бързо и по-бързо, подпалвайки всички храсталаци и туфи изсъхнала трева, които срещнеше по пътя си.

В тяхната светлина младият мъж съвсем ясно видя, че към лагера прииждат още гигантски силуети, а това означаваше едно-единствено нещо — численото превъзходство на врага бе прекалено голямо.

 

Авелин потъна още по-дълбоко в магията на камъка, докато не усети как енергията му става неудържима. Силно привличан от всякакви метални предмети, магнетитът можеше да полети към тях с невъобразима скорост, по-бързо дори от стрела на арбалет.

Монахът едва не падна, запратен назад от страховития устрем, с който камъкът се понесе право към гърдите на великана, който бе най-близо до Брадуордън. Чудовището рухна като покосено, след което, за огромна изненада на Авелин, който досега не бе използвал магнетит, същото се случи и с втория звяр.

Междувременно Брадуордън бе успял да смъкне шлема на поваления си противник и сега методично превръщаше главата му в кървава пихтия. Когато се увери, че скверното създание никога повече няма да се изправи, той се обърна, чул шумотевицата зад себе си, и видя двамата великани да се свличат на земята, а в гърдите на първия зееше огромна дупка.

— Добър изстрел! — поздрави той Авелин, който вече тичаше към падналите чудовища, с намерението да си прибере камъка.

В този миг обаче, на поляната нахлуха още от огромните създания.

— На гърба ми! — изкрещя Брадуордън.

— Но камъкът…

— Нямаме време!

— Да се махаме оттук! — викът на Елбраян огласи поляната. — Авелин и Брадуордън! Аз и Пони! Полсън и Катерицата! — нареди той, после добави доста по-тихо: — Ако още са между нас. Бягайте оттук и се разпръснете по двойки!

Пони не можеше да повярва на ушите си. Бяха дошли чак дотук, само за да бъдат обърнати в трескав, неорганизиран бяг. Изчака противника си, който още се обръщаше, да се завърти напълно, след което отново се шмугна между краката му, призовавайки мощна вълна от магическа енергия. Този път обаче мускулите на чудовището не издържаха и то се сгромоляса на земята.

Само че Пони нямаше време да се възползва от надмощието си и вместо това хукна към центъра на поляната с надеждата, че Брадуордън и Авелин все още са там и че все някак ще успее да се добере до тях.

Вместо това видя как кентавърът се носи по северния склон, посоката, откъдето се бяха появили великаните, понесъл Авелин на гръб. Няколко секунди по-късно двамата се скриха от погледа й и веднага след това пламъците на огромно огнено кълбо озариха небето.

За миг всичко утихна и младата жена въздъхна облекчено, чула гръмовния тътен на отдалечаващи се конски копита. Поне Брадуордън и Авелин се бяха спасили.

Как обаче щяха да се измъкнат двамата с Елбраян, запита се тя, докато се катереше по скалистия склон на долчинката, следвана от двама разлютени великани. Изведнъж нещо я накара да се хвърли на земята до убития от Брадуордън великан. Почувства как въздухът над нея се раздвижи, а после чу и силния грохот, с което сопата на един от преследвачите й се стовари върху бронята на убития му другар.

Очаквайки всеки миг да бъде размазана от някое чудовище, младата жена запълзя напред. Прехвърли се през тялото на следващия звяр и се опита да се изправи, само че се подхлъзна и се строполи върху трупа на третия великан, при което се одраска на пробитата му броня и усети как ръката й потъва във вътрешностите му.

А някъде съвсем близо зад нея се водеше люта битка! Обърна се и видя Елбраян да се нахвърля върху преследвачите й с Буря в ръка. Но той не можеше да победи! Дори да успееше да надвие тези двамата, след тях идваха още и още нови чудовища, между които бе и онзи със засиялото копие!

Пръстите на младата жена инстинктивно се сключиха около нещо твърдо, попаднало под тях и тя го поднесе към очите си. Камъкът на Авелин. Погледна го само за миг, мъчейки се да прозре магическите му свойства.

— Бягай! — извика Елбраян.

Пони се обърна и го видя да отскача от пътя на една бързо спускаща се тояга, стиснал Буря в едната и Ястребокрилия — в другата си ръка. Миг по-късно отново бе принуден да се отдръпне, този път — от политнало към главата му острие. Пони изкрещя, убедена, че любимият й ще бъде посечен надве, той обаче беше прекалено бърз и се измъкна невредим.

Крещейки яростно, Елбраян се втурна напред, а мечът му, облян от ослепително синкавобяло сияние, се стрелкаше насам-натам и хвърляше рояк искри всеки път, щом срещнеше коравата броня на някое чудовище.

Въпреки това тактиката на младия мъж се оказа успешна и принуди двамата великани да отстъпят назад, загубили за миг равновесие. Единият се препъна в тялото на един от падналите си събратя и докато се сгромолясваше на земята, посегна да повлече и другаря си. Бърз скок и още един удар с Буря и вторият звяр също се срина на земята, право върху първия.

Елбраян нямаше никакво намерение да се възползва от временното си надмощие, не и когато на поляната продължаваха да прииждат нови и нови чудовища. Вместо това той се обърна и се втурна да бяга. Много скоро настигна Пони и заедно се заизкачваха по северния склон на долчинката, по дирите на двамата си приятели. Когато се изкатериха догоре, видяха недвусмислени следи, че Авелин наистина е минал оттам — навсякъде пращяха малки огньове, най-големият от които гореше върху почернелия труп на поредния великан. Задавяни от гъстия пушек, те с мъка си проправяха път напред, облягайки се един на друг за опора, ала знаеха, че спрат ли, се обричат на сигурна смърт.

И така, препъвайки се слепешката, четиримата потънаха в нощта, разделени един от друг, без дори да знаят, че една трета от малкия им отряд вече не е между живите.