Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (44)

Глава 43
Място от особен интерес

— Помитат всичко по пътя си! — освирепял от гняв, кентавърът ходеше напред-назад, вдигайки цели облаци от кални пръски, откъдето минеше, и час по час стоварваше тежката си сопа в локвите.

От доста време валеше проливен дъжд, като превръщаше последния задържал се сняг в мръсна киша и размекваше земята.

— Секат вечнозелените дървета в долината на север от Дъндалис — мрачно обясни Елбраян на Пони. — Всичките.

— А аз си мислех, че денят не може да стане по-лош — отвърна младата жена и погледна натам, където някога беше домът й.

Из тези земи нямаше по-красиво място от долината с боровете и еленовия мъх (освен, разбира се, свещената горичка с могилата), а за Пони тя бе дори още по-свидна, заради скъпите спомени, които пазеше от нея.

— Можем да ги спрем — неочаквано заяви пазителят, виждайки болката, изписала се по лицето на обичната му Джил.

После въздъхна, припомняйки си разговора, който бе провел преди малко с Брадуордън — кентавърът бе настоявал за нападение, докато той твърдеше, че поголовната сеч може да е хитър капан, заложен специално за тях. От дълго време той и тайният му отряд бяха трън в очите на врага, така че никак нямаше да е чудно, ако противникът им бе намислил да ги подмами на открито и да се разправи с тях веднъж завинаги. Гоблините може и да бяха глупави създания, ала същото не можеше да се каже за паурите. Техните генерали нямаше как да не разбират колко важна е красотата за хората и да не се опитат да използват тази им „слабост“ срещу тях.

— Прекалено близо е до Дъндалис — възнегодува Пони. — Ще изпратят подкрепления срещу нас много преди да успеем да се справим с дървосекачите.

— Но ако ги жегнем достатъчно сериозно, за да ги обърнем в бяг — настоя Брадуордън, — дали няма да си помислят два пъти, преди отново да се върнат в долината!

Пони се обърна към Елбраян, Нощната птица, пазителя. Това беше неговата игра, той взимаше решенията, нему се подчиняваха хората.

— Наистина ми се иска да ги ударим — прошепна тя. — Ако не за друго, то поне за да покажем почитта си към земята, която те съсипват.

Елбраян мрачно кимна.

— Ами Авелин? — попита.

— Все още не е в състояние дори да мисли за битка — поклати глава младата жена, при което от гъстата й коса се разхвърчаха пръски дъждовна вода. — Освен това е прекалено зает с камъните. Гледал надалеч, така каза.

Елбраян трябваше да се задоволи с този отговор — каквото и да правеше Авелин, то със сигурност беше жизненоважно. Самоотвержеността на монаха в битката срещу надигащото се зло беше поне толкова голяма, колкото и неговата собствена.

— Симфония може да ни доведе само неколцина от другарите — рече той, мислейки на глас. — Ще вземем само онези, за които се намерят коне.

— Моята кобила ще дойде — уверено заяви Пони.

— Аз пък и когато си ходя, пак яздя — засмя се кентавърът.

Елбраян се усмихна, после насочи мисълта си към Симфония, който се навърташе наблизо, както обикновено. Само след час, седем души (Полсън и Катерицата, все още непреглътнали загубата на Крик, бяха сред тях), както и Брадуордън, поеха през гората и се насочиха към вечнозелената долина. Елфите също бяха тук, усещаше Елбраян, следваха всеки техен ход, невидими и безмълвни съгледвачи.

Стигнаха до северния склон на долината без никакви премеждия и откриха двайсетина паури, още толкова гоблини и двама великани да изсичат вечнозелените дървета. Това бе един от редките дни, когато земята в долчинката беше кафява — снегът се бе стопил почти изцяло, а времето на еленовия мъх още не беше дошло. Ала дори и така гледката пак беше величествена, а красотата й събуждаше у Пони и Елбраян спомена за безбройните щастливи мигове, прекарани там.

— Държим се близо един до друг, удряме светкавично и после изчезваме — нареди пазителят, обръщайки се към всички, но без да сваля поглед от лицето на Полсън.

Все още силно разстроен от смъртта на приятеля си, едрият ловец като нищо щеше да прекоси цялата долина и да нахълта в Дъндалис, избивайки всички чудовища, които се изпречеха на пътя му.

— Целта ни не е да ги унищожим, прекалено малко сме за подобно сражение, а да ги сплашим и да ги прогоним оттук, с надеждата, че следващия път доста ще се позамислят, преди да си покажат носовете вън от селото.

Пони, Катерицата и Полсън тръгнаха наляво заедно с Елбраян, а останалите трима, водени от Брадуордън, поеха надясно. Дъждът се усили, вятърът също стана още по-неприятен и не след дълго осмината трябваше да се борят с истински водни стени, за да продължат напред. Прогизнали до кости, те едва си проправяха път към противника, ала Елбраян беше доволен. Враговете им несъмнено бяха също толкова мокри и окаяни, а шумът от пороя щеше да заглуши не само приближаването им, но, с малко повечко късмет, и първоначалната им атака. Тревожеше го единствено това, че дори да заемеха по-близки от първоначално предвидените позиции, на елфите пак щеше да им е трудно да се прицелят добре.

Какво пък, мислеше си младият мъж, докато се промъкваше между ниските борове, заобикаляйки отдалеч мястото, където чудовищата поваляха дърво след дърво. Явно днес щеше да бъде ден за мечове, каза си той, и се почувства много по-уверен, когато усети дръжката на Буря в десницата си.

Изведнъж долови някакво раздвижване между клоните на близкия смърч и рязко вдигна оръжие.

Миг по-късно Джуравиел надникна иззад дървото и Елбраян съвсем ясно чу как Полсън и Катерицата си поеха дъх — за първи път виждаха един от неуловимите елфи.

— Скрили са се зад рида! Довели са и много великани, които носят камъни! Бягайте оттук, бягайте още сега! — трескаво рече Джуравиел и още преди Елбраян да успее да отвърне каквото и да било, изчезна между гъстите клони.

Разнеслото се почти веднага шумолене красноречиво говореше, че елфът е последвал собствения си съвет и бързо се отдалечава.

— Капан! — прошепна младият мъж на другарите си и пришпори Симфония.

Четиримата се понесоха между дърветата и не след дълго се натъкнаха на група гоблини и джуджета, прекалено стреснати, за да реагират.

Елбраян се приведе над гърба на жребеца си и посече лицето на най-близкото чудовище, после се насочи към следващата жертва, забивайки меча си дълбоко в гърдите й. Една от камите на Катерицата потъна в окото на друго от злите създания, четвърто остана без ухо, докато дребният трапер профучаваше покрай него. Пони пък разпръсна малка групичка от трима гоблини, които дори не се опитаха да се съпротивляват, а веднага хукнаха да бягат.

Най-свирепо обаче беше нападението на Полсън — той просто стъпка първия противник под копитата на коня си и строши черепа на следващия с тежката си брадва. После се огледа с яростен рев на уста и като си избра неколцина скупчени един до друг гоблини, тръгна да ги заобикаля. Сви зад близкото дърво…

… и се блъсна право в един огромен великан. Не можа да се задържи на седлото и тупна в калта. Вдигна поглед, позамаян, ала готов да се защитава, тъкмо навреме, за да види как чудовището изтиква коня му встрани и вдигна страховитата си, покрита с шипове сопа.

И тогава разбра, че много скоро ще се срещне с горкия Крик.

 

Беше слаб и съвсем не се беше възстановил от последното изпитание, ала знаеше, че не може да чака повече. Брат Авелин и приятелите му — не!, целият свят! — се нуждаеха от отговори, на всяка цена трябваше да разберат истинската причина за чудовищното нашествие. И така, той потъна в магията на хематита — духът му напусна раненото си тяло и се издигна високо в небето.

Погледна на юг, към Дъндалис и битката, която се водеше в долчинката. Видя чудовищата, спотаени на близкото възвишение, видя ги и как се хвърлят в атака като един, като истинска армия, а не сбирщина от мародерстващи гоблинови племена.

Не можеше да стори нищо, освен да се моли Елбраян и останалите да се окажат достатъчно бързи, за да избягат.

После се обърна на север и се понесе натам. Не след дълго остави шума на битката зад гърба си, докато летеше над гъстите гори, бърз като вятъра. Колко свободен се чувстваше, също както тогава, в един друг живот, както му се струваше сега, когато за първи път напусна тялото си и се издигна над манастира, толкова високо, че можа да види ръцете, изрисувани върху покрива на светата обител.

Видът на още един вражески керван, натоварен с тежки оръдия и насочил се на юг, прогони тези мисли от главата му.

След известно време бурята остана зад гърба му, ала макар небето да бе ясно и спокойно, същото едва ли можеше да се каже за гледката на ширналия се в краката му Барбакан. Злото тук бе осезаемо и Авелин усети извън всякакво съмнение, че спусне ли се в това царство на мрака, никога няма да се върне.

Въпреки това продължи напред — на всяка цена трябваше да получи отговорите, за които бе дошъл. Прелетя над скалистите зъбери и високите върхове и видя под себе си мрак по-непрогледен и от най-тъмната нощ.

Ако десет хиляди чудовища бяха поели на юг, за да завземат Дъндалис и останалите гранични поселища, тук имаше поне пет пъти повече, безброй дребни, черни фигурки, изпълнили долината чак до подножието на самотната планина на север.

Планина, от която непрестанно излизаше гъст дим! Планина, оживяла от потоци огнена магма, магията на демона-дактил!

Вече можеше да се връща обратно, но усещаше как любопитството го мами да се приближи още малко.

Не, не беше любопитство, осъзна монахът изведнъж, не беше и измамната надежда, че би могъл да се изправи срещу демона тук и сега. И все пак, съвсем ясно усещаше зова на самотната планина.

После внезапно разбра — беше забелязан! Демонът-дактил беше почувствал присъствието му и сега се опитваше да го подмами в непристъпната си крепост и да го унищожи. Тази мисъл най-сетне му даде силите, необходими, за да се противопостави на чуждата воля и той се накани да поеме обратно на юг.

— Дойде, за да се присъединиш към нас ли? — сепна го тих въпрос, по-скоро телепатичен, отколкото изречен на глас.

Дори така, у Авелин нямаше никакво съмнение кому принадлежи този тайнствен глас. Обърна се и там, над един стръмен склон, видя да се задава духът на човека, с когото се бе обучавал рамо до рамо години наред, човека, с когото заедно бяха отплавали към Пиманиникуит в прослава на своя бог. Човека, който бе паднал толкова ниско.

Към нас, беше казал той, да се присъединиш към нас!

— Превърнал си се в слуга на демона! — извика Авелин с отвращение в гласа.

— Не — спокойно отвърна Куинтал. — Просто прогледнах за истината. Открих светлината в сенките, прозрях лъжите…

— Ти си обречен!

— Та аз съм на печелившата страна! — развеселено заяви духът на злия монах.

— Ние ще се бием, ще отстояваме всяка миля, всеки сантиметър!

Куинтал все повече се забавляваше:

— Дребно неудобство, нищо повече. Дори сега, докато си бъбрим, скъпоценният ви предводител и глупавите му другари умират. Обречени сте — не можете нито да ни надвиете, нито да се скриете.

Миг по-късно Куинтал бе принуден да прекъсне самодоволната си тирада, за да се предпази от нападението на освирепелия Авелин.

Вкопчени един в друг, в битка за надмощие не само физическо, но и на волята, те летяха над каменистите планини, провираха се между тесните проходи на Барбакан, всеки от тях, черпейки сила от вярата си: Авелин — в своя Бог, Куинтал — в демона-дактил. Допирът на Куинтал беше като съществото на неговия повелител — леденостуден, изпиващ живота от вените на противника; Авелин пък беше като пламък, изпепеляващ всичко, до което се докосне.

Вплетени в свирепа схватка, двамата дълго се носиха във въздуха, докато най-сетне се откопчиха един от друг и започнаха да се въртят в кръг, без да се изпускат от поглед, изпълнени с бездънна омраза.

Авелин знаеше, че не може да победи, не и тук, във владенията на демона-дактил, а и мисълта, че Куинтал знае за Елбраян и Пони нещо, което той самият още не бе научил, го разяждаше. Още по-лошо, битката им, боеше се той, рано или късно щеше да привлече вниманието на чудовището, спотаено в планинските недра, а срещу дактила и Куинтал, монахът беше обречен.

Всъщност, осъзна Авелин изведнъж, тази мисъл не го плашеше, тъкмо напротив, на драго сърце би посрещнал смъртта от ръката на демона, знаейки, че след нея ще отиде при своя Бог. Ала освен това разбираше, че не може да го направи, не и когато другарите му се нуждаеха от него — те трябваше да научат за онова, което бе открил в Барбакан и което потвърждаваше най-мрачните им подозрения.

Да, рано или късно щеше да се изправи срещу демона, ала не преди целият свят да разбере за надвисналото зло.

— Ти си обречен, Куинтал — рече той на някогашния си другар, ала думите му предизвикаха само леден смях.

Злият монах се нахвърли отгоре му и Авелин трябваше да положи немалко усилия, за да се въздържи и вместо да отвърне на нападението, се насочи обратно на юг, следван от подигравките на Куинтал, който вярваше, че противникът му се е изплашил и сега бяга. Прекалено мъдър, за да обърне внимание на злостните подмятания на някогашния си другар, Авелин бързаше към Дъндалис…

… и се надяваше един ден пак да се изправи срещу Куинтал.

* * *

Пони и Катерицата препускаха в галоп между боровете. Мечът на младата жена не спираше да свисти, а камите на ловеца, които сякаш нямаха свършване, покосяваха гоблин след гоблин. А когато противниците им бяха прекалено близо, за да могат те да използват оръжията си, просто пришпорваха конете и прегазваха всяко чудовище, изпречило се на пътя им.

Дори онези от враговете им, които, успели да запазят самообладание, се опитваха да им дадат някакъв отпор, се оказаха безсилни срещу мощта и бързината на силните животни.

— Насам! Насам! — разнесе се гръмкият глас на Брадуордън и Пони се насочи към него и тримата му другари, които се радваха на същия разгромяващ успех.

Елбраян обаче не я последва. Изобщо не бе учуден от изчезването на Полсън и дори се укоряваше, задето го беше довел толкова скоро след загубата на Крик, от която траперът все още не се беше съвзел.

Изненада се обаче, когато установи, че ловецът съвсем не бе изчезнал по своя воля и сега отчаяно се мъчи да избегне спускащата се над него сопа. Пазителят пришпори коня си, ядосвайки се, че не бе сложил стрела в Ястребокрилия. Е, вече беше твърде късно, вместо това щеше да използва тялото на Симфония като оръжие. Могъщият жребец се блъсна в приведеното над Полсън чудовище и то се сгромоляса на земята. Животното се подхлъзна и се олюля, но успя да запази равновесие.

— Бягай! — изкрещя Елбраян и траперът не чака втора подкана — хукна между боровете, препъвайки се в калта, падаше, после отново ставаше и продължаваше напред, тласкан от сляп ужас.

Елбраян се опитваше да му предпази гърба, за миг дори се поколеба дали да не препусне след него и да го издърпа при себе си, ала сметна, че така ще изгуби прекалено много време и ще даде на великана възможност да ги настигне. А да се изправи срещу подобен противник младият мъж нямаше време, не и сега, когато откъм южния склон вече прииждаха вражеските пълчища, сред които имаше още великани, понесли торби с огромни скални късове. Всъщност, първите камъни вече бяха започнали да валят над бойното поле, вдигайки облаци от кални пръски. Далеч по-вероятно бе, помисли Елбраян, под вражеския обстрел да попаднат много повече джуджета и гоблини, отколкото някой от осмината им нападатели, това обаче сякаш ни най-малко не безпокоеше стичащите се от юг подкрепления.

Младият мъж с облекчение установи, че Пони, Брадуордън и останалите бързо се отдалечават по северния склон. Конят на Полсън също беше там и макар да се радваше, че животното е успяло да избяга, пазителят се тревожеше, че на ловеца ще му се наложи да се спасява сам, което означаваше сигурна смърт, освен ако Елбраян и Симфония не измислеха начин да отвлекат вниманието от него. И така, той постави тетивата на Ястребокрилия и препусна между боровете, стреляйки всеки път, щом зърнеше грозното лице на някое чудовище да се подава между клоните.

В началото пазителят съумяваше да се изплъзне от опитите на противниците си да отвърнат на удара, не след дълго обаче, времето започна да работи срещу него — врагът ставаше все по-многочислен, а възможността за бягство — все по-малка. Един бърз поглед назад го увери, че Полсън е достигнал югоизточния край на долината (разбира се, ако тъмната фигурка, която трескаво се катереше по склона наистина беше Полсън), ала там имаше и още някой — великанът, който явно нямаше намерение да се откаже и упорито преследваше набелязаната си жертва.

Работата му тук беше свършена, разбра младият мъж, и като сви зад най-близкото дърво (като за всеки случай заби върха на Ястребокрилия в окото на спотаеното там джудже), препусна след Полсън и великана, сподирен от дъжд от скални късове и гневните крясъци на чудовищата.

Бързината на Симфония го спаси от втурналите се по петите му преследвачи, късметът пък го избави от каменния обстрел. Не след дълго достигна края на долината и, виждайки как великанът се привежда над нещо, пришпори вярното животно и полетя между голите дървета.

Това е краят, помисли си Полсън, когато се препъна в един стърчащ корен и се строполи по лице в калта. Чу победоносния смях на чудовището зад гърба си, представи си как тежката сопа се издига във въздуха и инстинктивно покри главата си с ръце, макар и сам да разбираше, че това няма да го спаси.

И наистина, огромното създание тъкмо се канеше да довърши жертвата си, когато в гърба му със страшна сила се заби една стрела и превърна грозния смях в задавен хрип. Освирепял, звярът погледна назад.

Изправен върху стремената, Елбраян извади меча си, без да сваля поглед от великана, застанал близо до един кичест бряст с дебели, здрави клони.

— Трябва да си много бърз и много точен! — прошепна пазителят на Симфония, който веднага разбра какво си е наумил ездачът му.

Когато животното зави зад друг бряст, съвсем близо до този, край който стоеше великанът, Елбраян скочи върху един от мокрите клони и се затича напред.

Чудовището се обърна и учудено се взря в останалия без ездач кон, който се носеше към него, после сви рамене и вдигна сопата си, готово да го посрещне.

Симфония се отклони в последния момент и едва тогава, вече замахнал за удар, великанът най-сетне видя истинската опасност, спотаена между клоните.

Оставяйки синкавобяла диря след себе си, Буря преряза гърлото му. Чудовището изрева и вдигна сопата си, ала Елбраян вече бе скочил на земята и оръжието срещна само дебелия клон. Миг по-късно Буря се заби в слабините на великана, който още се мъчеше да освободи тоягата си, заклещена в коравото дърво.

Ала болката от грозната рана в слабините съвсем не бе най-лошото — гъста струя кръв шуртеше от гърлото му и му пречеше да си поеме дъх. Много скоро силите започнаха да го напускат, тоягата се изплъзна от ръцете му и той политна назад, притиснал ужасяващата рана с две ръце. Сведе замъглен поглед надолу и видя как нападателят му, възседнал коня си, помага на другия мъж да се качи на седлото.

Посегна към тях, ала тялото и сетивата не му се подчиняваха — двамата мъже и жребецът вече се намираха на седем-осем метра от него. Чудовището не успя да запази равновесие и рухна на земята.

Последното, което чу, бе тропот на конски копита и звучен женски глас, после над него се спусна непрогледен мрак.