Метаданни
Данни
- Серия
- Демонски войни (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Demon Awakens, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вяра Паунова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Р. А. Салваторе. Пробуждането на демона
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „Инфо ДАР“, София
ISBN 954—761—202—6
ISBN 978—954—761—202—0
История
- —Добавяне
Глава 37
Дневен улов
— Проклет да съм! — изцвърча дребният мъж и отскочи колкото се може по-надалеч от примката и грозното човекоподобно същество, уловено в нея. — Проклет да съм! Крик! Крик!
Много скоро осъзна, че с виковете си само ще привлече още от гнусните създания (в случай, че още се навъртаха наоколо), затова затисна уста и се втурна през поляната, вадейки една от камите си, докато тичаше. Така и не намери къде да се скрие обаче — макар да бе висока, тревата бе прекалено рядка и само някое и друго стъбло се подаваше над тънката снежна покривка.
За щастие, след няколко секунди се показа висок, плешив мъж с гол меч в ръка.
— Катерицо? — тихо повика той. — Тук ли си?
Мъжът, когото наричаха Катерицата, скочи на крака и се затича към приятеля си, като в бързината и ужаса на няколко пъти се препъна и падна.
— Какво става? — попита Крик, докато си проправяше път през снега.
Най-сетне Катерицата се добра до другаря си, ала беше прекалено изплашен, за да каже каквото и да било, затова само подскачаше нагоре-надолу и сочеше с пръст някакви дървета в другия край на поляната.
— Капанът ни? — спокойно попита гологлавият.
Дребният мъж кимна толкова рязко, че си прехапа езика.
— Да не сме хванали нещо?
Още едно отсечено кимване.
— Нещо необичайно?
Дребосъкът не беше в настроение за подобен разпит, затова сграбчи Крик за ръката и го бутна към дърветата. Високият мъж се изпъчи и, виждайки, че Катерицата няма никакво намерение да го последва, поклати глава и отиде при капана.
Миг по-късно се разнесе ужасен рев и Крик изхвърча така бързо, както и другарят му преди малко.
— Ама там има г-г-гоблин! — заекна той. — Гоблин!
— Трябва да кажем на Полсън — заяви дребосъкът и Крик веднага се съгласи, хуквайки да бяга колкото го държат краката, следван плътно от Катерицата.
Откриха водача си, широкоплещестия Полсън, облегнат откъм слънчевата страна на един дебел бряст. Захвърлил ботушите си настрани, той бе протегнал пръстите на краката си към весело припукващия огън и си почиваше. Двамината му другари се приближиха много предпазливо — от опит знаеха, че онзи, който си позволи да обезпокои едрия мъжага, може да отнесе някой и друг шамар.
— Казвайте — сопна се Полсън, поглеждайки изпод притворени клепачи. — И дано да не е някоя глупост!
— Уловихме нещо — рече Крик.
Полсън отвори очи и потърка лицето си, по което имаше повече белези, отколкото брада.
— Одрахте ли го?
— Няма кожух! — отвърна Крик.
— Няма какво да му се дере! — добави и Катерицата.
— Какво? — извика Полсън и като вдигна ботушите си, започна да се обува. — Само не ми казвайте, че сте хванали човек!
— Не е човек — поклати глава Катерицата.
— Един проклет гоблин! — избухна Крик.
Лицето на Полсън помрачня.
— Гоблин? — тихо повтори той.
Двамата мъже кимнаха нетърпеливо.
— Само един?
Пак същото кимване.
— Ах, глупаци такива! — скара им се Полсън. — Не знаете ли, че няма такова нещо „само един гоблин“!
— Да си вървим у дома! — примоли се Катерицата.
Полсън се огледа наоколо и поклати глава. Крик и Катерицата бяха сравнително нови тук (дошли бяха едва преди три години), той обаче се подвизаваше из Дивите земи, откакто се помнеше, а по времето на гоблиновото нападение над Дъндалис живееше край Тревясал лъг.
— Трябва да разберем колко са — заяви той. — И накъде са се запътили.
— Че защо трябва да ни е грижа за онез’ от Дъндалис? — уплашено попита Крик. — Все едно тях ги е грижа за нас!
— Точно така, точно така! — усърдно закима Катерицата.
— Трябва да го направим по-скоро заради себе си, отколкото заради тях — обясни Полсън. — Ако наблизо има гоблинова войска, би било разумно да идем на юг за известно време.
— Че защо тогаз’ не тръгнем още сега? — настоя Крик.
— Млъквай и дръж меча си готов! — нареди му Полсън. — Гоблините не са толкоз’ страшни… ама съберат ли се повечко, тогаз’ става опасно. А и приятелчетата им — мрачно добави едрият мъжага. — Най-вече от тях трябва да се боим. Защото, от мен да го знаете, гоблините често се съюзяват с великани.
При тези думи двамата му другари се разтрепериха като листа.
— Значи просто трябва да ги забележим, преди те да са ни видели — продължи главатарят им. — Пък знаеш ли, някой може и да дава награда за ушите им.
Възможността да припечелят нещичко като че ли поуспокои Крик и Катерицата и не след дълго тримата вече бяха при капана.
Без да се церемони много-много, Полсън свали мъртвия гоблин и му отряза ушите — доказателство, че го е убил. Не пропусна да забележи, че злото същество е въоръжено доста добре, обърна внимание и на черния знак (странно, подобно на прилеп създание) върху кожената му жилетка. Това обаче не го впечатли особено — бездруго дрехата най-вероятно беше крадена.
— Не ще да е бил тук повече от няколко часа — заяви той, след като огледа тялото. — Ако е пътувал с други, значи те са някъде наблизо.
Да проследят дирите на гнусното същество през горичката не беше особено трудно, ала веднъж излезли на открито те се губеха — вятърът отдавна ги беше заличил. Все пак, съдейки по посоката, от която гоблинът беше навлязъл между дърветата, тримата трапери можеха да предположат откъде е дошъл и не след дълго вече крачеха уверено.
Пръв на следа се натъкна Катерицата — три чифта стъпки, един от които се отклоняваше и поемаше по пътя, по който бяха дошли, а другите два продължаваха напред.
— Ето че вече имаме числено превъзходство! — доволно заяви Полсън, винаги готов за една хубава битка.
На по-малко от миля забелязаха и гоблините — почиваха си между някакви скали на склона на един горист хълм. Полсън извади големия си меч и даде знак на Крик да го последва. Катерицата пък трябваше да заобиколи отдясно и да се изкачи нависоко, за да има по-добра мишена за камите си.
— Без да се церемоним много-много, нали? — прошепна Крик, Полсън обаче поклати глава и го накара да изчака зад един храсталак, докато пъргавият дребосък успее да заеме позиция.
Едва тогава двамата мъже се насочиха към гоблините, без да си дават труда да се крият. Бяха само на десетина крачки, когато злите същества най-сетне ги забелязаха и скочиха на крака, ревейки гръмогласно.
Едното имаше дълго копие с остър метален връх, а другото — изкусно изработен къс меч. Полсън бе доста изненадан, че и те, също като мъртвия си другар, са отлично въоръжени, освен това носеха абсолютно същите кожени жилетки, напълно еднакви чак до черната емблема. Нищо от видяното този ден не се покриваше с онова, което едрият трапер знаеше за гоблините.
Реакцията на двете гнусни създания също бе доста по-различна от очакваната. Крик и Полсън яростно се нахвърлиха върху тях, ала само един от гоблините отвърна на ударите им, препречвайки им пътя в необичаен опит да спечели на другаря си достатъчно време за бягство.
Дългото копие отби първите им удари и дори успя да одраска Крик по рамото, задържайки го на безопасно разстояние. Полсън обаче скочи напред, улови вражеското копие с едната си ръка и го отмести встрани, освобождавайки достатъчно място, за да забие меча си в гърдите на дребното същество.
— Още две уши! — разсмя се Крик, ала Полсън не мислеше за това.
— Спри го, Катерицо! — извика той и дребният мъж не чака да го подканят.
Вторият гоблин трескаво се катереше нагоре по хълма, когато чу свистене зад гърба си. Успя да избегне една от камите, ала другата потъна дълбоко в бедрото му.
Злото същество изпищя от болка, ала не забави крачка, дори когато следващата кама го улучи в рамото.
След още няколко метра то вече беше извън обсега на вражеските ками и тримата трапери светкавично се втурнаха след него. Високият Крик беше най-бърз и много скоро се откъсна от другарите си и започна застрашително да стопява преднината на гоблина, който вече се бе спуснал в долчинката, простираща се от другата страна на гористия хълм. На пътя им се изпречи поредното възвишение и Крик се хвърли към върха му, подтикван от настойчивите викове на Полсън да „свети маслото на гнусното изчадие“.
Нетърпелив да довърши жертвата си, високият мъж се изкачи до върха на хълмчето и внезапно се закова на място, за изумление на другарите си.
Когато Полсън и Катерицата се покатериха при него, начаса разбраха какво го беше спряло — в краката им се простираше обширна долина, а в нея се бе разположила най-многочислената армия, която бяха виждали някога (а това означаваше много — и Полсън, и Крик бяха прекарали няколко години в Кралската войска). Върху равната земя бяха опънати безброй палатки, напалени бяха стотици лагерни огньове, край които се разхождаха десетки хиляди черни фигурки. Повечето като че ли бяха гоблини, някои бяха дори още по-дребни, ала между тях се виждаха и доста фоморийски великани. Още по-смаяни останаха траперите от тежките оръдия — поне дузина огромни катапулти и балисти, както и няколко закривени приспособления, които очевидно служеха за изкопаване на тунели дори под най-здравата крепостна стена.
— Колко на юг смяташ да отидем? — обърна се Крик към Полсън.
Изведнъж исполинът установи, че Бехрен започва да му се струва доста привлекателно местенце.
— Че не ви е читава работата, ми става ясно, още щом ви зърна грозните мутри! — заплашително изрева Брадуордън в лицата им.
Беше чул някакво трополене в съборетината, която траперите обитаваха преди и когато отиде да провери, ги завари трескаво да събират нещата си.
Тримата се спогледаха неспокойно. Дори едрият Полсън изглеждаше дребен в сравнение с близо четиристотинкилограмовия кентавър, а яростта, изписана по лицето на страховитото създание в този миг, го правеше (ако това изобщо беше възможно) още по-внушителен.
— Е? — избоботи Брадуордън. — Няма ли да кажете нещо?
— Отиваме си, туй е всичко — престраши се Катерицата.
— Отивате си?
— На юг — добави Крик и тъкмо се канеше да скалъпи някоя лъжа, когато улови недоволния поглед на Полсън и си замълча.
— Каква сте я надробили? — продължи да разпитва Брадуордън. — Познавам ви — нямаше да си тръгвате, ако не бяхте забъркали някоя каша.
Внезапно му хрумна нещо и той направи крачка назад, а по устните му плъзна развеселена усмивка:
— Май се сещам — спречкали сте се с Нощната птица и той е тръгнал по следите ви, нали?
— Не сме го виждали от седмици! — възпротиви се Полсън.
— Ама все ще да сте видели някой от приятелите му. Да не сте убили някой от тях?
— Глупости! — изръмжа едрият мъжага.
— Нощната птица не другарува с гоблини! — без да се замисля изцвърча Катерицата.
Както можеше да се очаква, Крик го блъсна назад, принуждавайки го да си затвори устата, а яростният поглед, който Полсън му хвърли, красноречиво говореше, че тепърва ще съжалява за тази грешка.
Брадуордън отстъпи назад и ги изгледа любопитно:
— Гоблини?
— Гоблини ли казах? — опита се да замаже нещата Катерицата.
— Тъкмо туй рече! — изрева кентавърът, убивайки всяко желание на Крик и Полсън да продължават с лъжите. — Гоблини рече и ако сте подочули, че тез’ гнусни твари се навъртат по наш’те земи, най-добре ми разкажете всичко, дето знаете, ако не искате да ви стъпча още сега!
— Наистина са гоблини — мрачно заяви Полсън. — Десетки хиляди гоблини. Видяхме ги с ей тез’ очи и хич не щем да си имаме вземане-даване с тях.
И той разказа всичко, което им се беше случило, а накрая, за потвърждение, пусна четирите гоблинови уши в краката на кентавъра. След това го помоли да си върви, та да си досъберат нещата и да се махат.
Брадуордън обаче нямаше никакво намерение да остави да им се размине току-така. Щяха да дойдат с него, реши той, и да разкажат историята си на Елбраян и Пони. Тази идея никак не се понрави на тримата трапери, ала още по-малко им се нравеше мисълта да се бият със свирепия кентавър.
Откриха пазителя и момичето, както и брат Авелин, в лагера на Елбраян, сгушен в една гъста, смърчова горичка на север от Дъндалис.
Брадуордън се провикна още отдалеч, за да предупреди за пристигането си — младият мъж залагаше капани не по-лошо от един елф и винаги беше нащрек. Забелязвайки изненадата, изписала се по лицето на Елбраян при вида на тримата му спътници (крайно необичайна компания, добре разбираше той), Брадуордън побърза да обясни:
— Струва ми се, че господин Полсън има една доста интересна историйка.
Полсън разказа всичко без излишни заобикалки и увъртания и думите му силно поразиха Пони и Елбраян. Новината върна младата жена назад в миналото, към отдавнашната трагедия, с чийто ужас тя току-що бе започнала да свиква.
В главата на Елбраян се въртяха съвсем различни мисли. Макар да пазеше същите потресаващи спомени, той имаше други, много по-важни грижи — имаше своя дълг. Колко пъти си бе повтарял, че за нищо на света не бива да допуска подобна трагедия да сполети Дъндалис за втори път! И ето че сега опасността, за която се бе подготвял, се оказваше съвсем реална. Пони трябваше да събере всичките си сили, за да се пребори с напиращите страхове и да запази самообладание, младият мъж мислеше единствено за дълга и достойнството си на пазител.
Без излишни приказки, той взе една пръчка от земята и начерта в прахта груба скица на местността.
— Покажи ми къде точно са се разположили — нареди той на Полсън, който се съгласи на драго сърце — прекрасно разбираше, че ако не отговори достатъчно изчерпателно, Нощната птица сигурно ще го накара лично да му покаже мястото.
Потънал в мисли, Елбраян закрачи около огъня, без да сваля поглед от скицата на местността.
— Трябва да ги предупредим — обади се Пони и той кимна.
— Само защото тез’ тримата го твърдят? — не повярва на ушите си Брадуордън.
Младият мъж премести поглед от него към Полсън и обратно, и отново кимна:
— Никога не е прекалено рано да предупредиш някого.
Полсън изглеждаше доволен, ала Елбраян нямаше намерение да му се доверява току-така:
— Ще отида там, за да се убедя с очите си — допълни той.
— Не можеш да ме накараш да дойда с теб! — възпротиви се едрият ловец, ала пазителят поклати глава.
— Ще се движа прекалено бързо за теб — рече той и погледна към Брадуордън, който мълчаливо кимна, разбрал безмълвната му молба. — А в това време ти ще отидеш в Края на света и заедно с приятелчетата си ще предупредиш селяните.
Полсън вдигна ръка, за да накара двамата си другари, които бяха започнали да мърморят уплашено, да замълчат и попита:
— А след това?
— След това си свободен да вървиш, където поискаш. Не ми дължиш нищо, освен тази малка услуга.
— А нея пък за какво ти я дължа? — ехидно попита траперът, ала единственият отговор, който получи, бе мрачно кимване — напомняне за онзи ден в колибата, когато младият мъж бе пожалил живота и на тримата.
— Добре де, ще идем в Края на света. Ще им кажем на онез’ глупци, ама много ме съмнява, че някой ще се вслуша в думите ни.
Елбраян се обърна към Пони:
— Тревясал лъг. Ти и Авелин.
— Ами Дъндалис?
— Двамата с Брадуордън ще им съобщим, когато се върнем. Ала преди това ще се срещнем ето тук — и той посочи една точка върху картата, на северозапад от Дъндалис, на половината път, който го делеше от Тревясал лъг и доста по-далеч от Края на света.
— Горичката? — досети се Пони.
Елбраян кимна и поясни за тримата ловци:
— Борова горичка във формата на диамант.
— Знам я — обади се Полсън. — Гадно местенце.
Младият мъж не беше изненадан от този отговор — най-вероятно елфическата магия, която го теглеше към онова свещено място, караше разбойник като Полсън да се чувства като нежелан натрапник.
— След една седмица — уточни Елбраян и като се обърна към Полсън, добави: — Ако след Края на света поемеш на юг, постарай се хората да научат къде могат да ме открият.
Ловецът само махна с ръка — всичко това очевидно никак не му се нравеше. Елбраян дори не го забеляза — вече бе насочил цялото си внимание към Брадуордън.
— Симфония е някъде наблизо — уверено заяви той.
Призори на другия ден двамата приятели, пазителят и кентавърът вече препускаха вихрено на север и Брадуордън едва смогваше да не изостава от великолепния черен жребец.
Макар и не така устремно, Авелин и Пони също бързаха към целта си — бяха преценили времето си така, че да пристигнат в Тревясал лъг преди залез-слънце.
Пътят на тримата трапери беше малко по-дълъг и макар че Катерицата и Крик не спираха да мърморят, че нямало защо да изпълняват обещанието си и че можело да пропуснат Края на света и да се насочат право на юг, Полсън, решен да постъпи почтено за първи път от много години насам, не даваше и да се издума за подобно предателство. Беше обещал да отиде в Края на света и да предупреди обитателите му за прииждащите гоблини и нищо не бе в състояние да го накара да се откаже.
Оказа се, че Пони и Авелин са подценили разстоянието до Тревясал лъг — стигнаха чак по тъмно и решиха да пренощуват извън селото, защото Авелин искаше да съобщи лошата новина, която носеха, по светло, с надеждата слънцето поне малко да смекчи удара. Направиха си удобен лагер в гората (все пак бяха заедно с Елбраян достатъчно дълго, за да понаучат това-онова за живота на открито) и не след дълго Джил вече спеше дълбоко.
Събудиха я отчаяни викове — Авелин, очевидно в плен на ужасяващ кошмар, се мяташе в съня си, крещейки неудържимо. Когато Пони най-сетне успя да го върне в съзнание, безумното изражение, изписало се на лицето му, я накара да потрепери.
Едрият монах разтвори сключените си пръсти и показа няколкото малки камъчета, които стискаше в шепа — опушените кварцови късчета, които бе намерил край тялото на Куинтал.
— Почувствах, че не са изгубили цялата си магия — обясни той. — С тях се вижда много надалеч.
— Потърсил си гоблините, нали? — досети се Пони.
— И ги открих, момичето ми. Огромни гоблинови пълчища. Полсън изобщо не преувеличава!
Младата жена шумно си пое дъх и кимна.
— Ала това не е всичко! — трескаво продължи Авелин и като я сграбчи за раменете, здравата я разтърси. — Волята ми беше прикована от нещо отвъд гоблините, впримчена от една далечна мощ, на която тези камъни са били подчинени много отдавна.
Пони го изгледа учудено, без да разбира какво се опитва да й каже.
— Пробудило се е нещо ужасно, момичето ми! — възкликна той. — Демонът-дактил отново броди из Корона!
Думите му не бяха нищо ново за младата жена — подобни твърдения той изричаше много отдавна, всъщност точно същото бе говорил и в кръчмата в Тинсън. Този път обаче имаше още нещо, нещо лично, което стигаше много дълбоко. Че Авелин не се съмнява в прокобите си беше очевидно и преди, ала сега изражението му красноречиво говореше, че вече става въпрос за много повече от подозрение и дори убеденост. В този миг, на светлината на гаснещия огън, Пони съвсем ясно видя, че за Авелин пробуждането на демона не беше просто подозрение, породено от древните текстове, които бе изчел в манастира, а нещо безкрайно лично.
— Ей ти на! — мрачно прошепна Брадуордън, докато погледът му обхождаше ширналото се пред него поле, почерняло от хилядите зли твари. — Значи онез’ тримцата все пак не ни излъгаха!
— Даже и не преувеличаваха — също така тихо се съгласи Елбраян.
Когато за първи път се изкачи на върха на хълма и съзря гоблиновите пълчища в краката си, младият мъж усети как сърцето му се свива. Дори да се обединяха като един, дори да имаха най-здравите крепостни стени на света, зад които да се скрият, жителите на Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света пак нямаха никакви шансове срещу подобна безчислена войска.
А по всичко личеше, че армията наистина се е насочила на юг — от мястото, където тримата трапери ги бяха видели за първи път, до сегашния им лагер, имаше доста мили, а погромът, който злите създания бяха оставили след себе си, се виждаше от километри.
— Трябва да потърсим дупка, в която да се крием — спокойно отбеляза Брадуордън. — По тез’ земи и преди са върлували гоблини, ще върлуват и занапред. Аз и преди съм ги издебвал тайно, ще го правя и занапред.
— Трябва да научим повече за намеренията им — неочакваната забележка на Елбраян накара кентавъра да го изгледа заинтригувано.
— Не е особено трудно да се досетиш какво може да си е наумила паплач кат’ тях — сухо отвърна той.
— Този път е различно — поклати глава пазителят. — Толкова много гоблини и великани накуп — това съвсем не е нормално. Ами координацията между тях? — добави и махна към отлично построения лагер и съвършено правите редици на палатките. — Ами това? — посочи той дузината внушителни оръдия, обграждащи единия край на бивака.
— Малко повечко са прегладнели тоз’ път — рече Брадуордън. — Ще поизтребят малко повече човеци — кой знае, може дори да опустошат две села, вместо само едно. Тъй си е открай време, приятелю, само дето вие всеки път се изненадвате така, сякаш подобни набези не са се случвали никога преди.
Елбраян обаче не мислеше така, не и този път, не и при вида на военния лагер, разстлал се пред очите му. Погледна на запад, където слънцето вече докосваше хоризонта и заяви:
— Трябва да проникна там.
— Не думай! — насмешливо подхвърли Брадуордън, ала младият мъж не му обърна особено внимание и като скочи на земята, подаде му юздите на Симфония.
— Разузнай наоколо — помоли. — Виж дали част от армията вече не е минала оттук. Ще се върна, когато Шийла изгрее. Чакай ме тук или в подножието на следващото възвишение, ако се окаже, че гоблините вече са се разположили около този хълм.
Брадуордън прекрасно разбираше, че да спори с упорития пазител е напълно безсмислено.
Прокрадвайки се предпазливо, младият мъж бавно се запромъква към многохилядната войска. Много скоро започна да се натъква на вражески съгледвачи, които крачеха между дърветата и си говореха на висок глас. Най-вече се оплакваха — от неудобните униформи, от различни командири, които оставяли бича да говори вместо тях и от какво ли още не. Не можеше да разбере абсолютно всичко — въпреки че използваха общото наречие, което се говореше в Корона, гоблините имаха много особено произношение, освен това непрестанно вмятаха техни си жаргонни думи.
Ала и онова, което успя да разбере, бе достатъчно, за да го разтревожи още повече — всички тези създания очевидно бяха част от една-единствена огромна армия.
Следващата изненада дойде около час по-късно. Елбраян вече бе заел удобна позиция върху едно дърво, само на няколко метра от земята, когато неколцина дребни създания се насочиха към него. Трима от тях бяха гоблини, ала четвъртият, онзи, който носеше запалена факла в ръка, беше джудже — с масивно туловище, тънки, клечести крайници и червено кепе на главата.
Кепе, поаленяло от кръвта, с която бе напоявано неведнъж. Елбраян може и да не бе виждал истински паури досега, ала добре помнеше разказите, които бе слушал за тях в детството си.
Четиримата решиха да се разположат под неговото дърво, но за щастие на никого не му дойде наум да вдигне поглед нагоре.
Елбраян знаеше как да постъпи. Нещо му подсказваше, че трябва да вземе шапката на джуджето — надали щеше да намери по-красноречиво доказателство, което да убеди жителите на трите села колко голяма опасност е надвиснала над тях. Новината за прииждащи гоблини нямаше да ги стресне особено — най-много да изпратеха неколцина съгледвачи и да поставеха някаква стража, точно както бяха постъпили и неговите съселяни преди години. Ала видът на аленото кепе несъмнено щеше да изплаши мнозина, може би дори щеше да ги накара да потърсят убежище на юг.
Как обаче да се добере до шапката?
Най-разумно изглеждаше да се опита да я открадне. Четиримата се бяха разположили като за почивка, нищо чудно скоро да се унесяха в сън. Един от гоблините извади издут кожен мях и в мига, в който видя пенливата течност, която дребното създание щедро наливаше в една халба, младият мъж разбра, че късметът може и да му се усмихне.
Ала дотогава трябваше да почака, а разговорът, който достигаше до ушите му, караше кръвта му да кипи — скверните същества си представяха как ще изравнят и трите села със земята, как ще избият всички до крак и как ще се позабавляват с жените, преди да довършат и тях.
Елбраян с мъка си поемаше дъх — грозните думи го върнаха назад, към деня, когато бе слязъл в Дъндалис, само за да открие огромни камари с трупове и опожарени къщи; стори му се, че в ушите му отново заехтяха писъците на приятелите и роднините му.
Не беше минало много време, когато всяка мисъл за кражба се изпари от главата му.
След няколко минути един от гоблините стана, за да се облекчи в близките храсти. Елбраян съвсем ясно го виждаше как се поклаща напред-назад, докато безгрижно си върши работата.
Напълно безшумен, той седна на клона, върху който бе лежал досега, постави стрела в тетивата на Ястребокрилия и се прицели. Преди да стреля, сведе поглед към трите създания, разположили се под него и установи, че, поразгорещени от пивото, те стават все по-шумни и необуздани. Джуджето тъкмо разказваше някаква мръсна историйка и двамата гоблини се смееха гръмогласно.
Младият мъж изчака още миг, усещайки, че джуджето много скоро ще достигне кулминацията на разказа си, после стреля, безпогрешен както винаги.
Злото същество простена едва доловимо и рухна по очи, със стърчаща от тила стрела.
Джуджето млъкна и скочи на крака, взирайки се в тъмната нощ.
Гоблините обаче продължаваха да се смеят, единият дори направи някаква груба забележка по адрес на другаря си, нещо в смисъл, че сигурно е толкова пиян, че е припаднал в собствената си мръсотия.
Само че джуджето не мислеше така и като даде знак да пазят тишина, кимна им да се приближат.
Все още върху клона, Елбраян постави две стрели в Ястребокрилия и когато двамата гоблини се запътиха към джуджето, подвиквайки на другаря си да се обади (макар изобщо да не изглеждаха притеснени), постави оръжието водоравно пред себе си и опъна тетивата.
Двете стрели полетяха в мрака и докато стигнат до целите си, вече ги делеше повече от половин метър. Гоблините се свлякоха на земята, покосени със смъртоносна точност. Единият не издаде и звук, другият обаче, улучен под дробовете, нададе агонизиращ писък.
Пазителят светкавично скочи от дървото, изстрелвайки в същото време още една стрела, която накара вторият гоблин да замлъкне завинаги. Още докато се претърколваше, за да смекчи удара, Елбраян откачи тетивата на Ястребокрилия и когато се изправи на крака, тоягата му бе готова да посрещне единствения оцелял неприятел.
Злото същество обаче също беше готово — въртейки двуглав бич в ръце, то се втурна срещу натрапника без следа от страх.
Елбраян побърза да отскочи, избягвайки с лекота късото оръжие, после направи крачка напред и стовари тоягата си право в лицето на своя противник.
Дребното, набито създание дори не трепна и отново се спусна напред, яростно размахало оръжие.
Елбраян и този път се измъкна от обсега му и се хвърли настрани, а когато джуджето се обърна, за да го последва, Ястребокрилия се стрелна нагоре, оплитайки вражеския камшик около себе си.
Пазителят рязко притегли оръжие, с намерението да издърпа бича от ръцете на джуджето, то обаче се оказа по-силно, отколкото той очакваше и не само че не разхлаби хватката си, ами на свой ред дръпна с все сила. Винаги готов да импровизира, Елбраян се отказа от първоначалния си план и се хвърли в атака, стоварвайки върха на оръжието си в лицето на противника си.
После отново притегли тоягата към гърдите си, при което оплетеният камшик най-сетне се откачи. Предимството все още беше на негова страна и той се възползва от него, като нанесе още два бързи удара на противника си, по един от всяка страна на главата.
Джуджето направи крачка назад и тръсна глава, после, за огромна изненада на младия мъж, се впусна в нова атака. Камшикът му се стрелна под доста необичаен ъгъл и Елбраян бе принуден да протегне Ястребокрилия настрани, за да го спре. Двата езика на бича и този път се оплетоха около тоягата на пазителя и той начаса се възползва от това преимущество — направи крачка напред и като сви свободната си ръка в юмрук, нанесе няколко бързи удара на противника си.
Въпреки че при всеки пестник главата на джуджето отскачаше назад, то изглеждаше все така непоклатимо и много скоро Елбраян разбра, че трябва да измисли нова тактика. Бърз като котка, той се завъртя и дръпна с все сила, успявайки най-сетне да изтегли бича от ръцете на злото същество и да го запрати в другия край на поляната. После, досещайки се, че противникът му всеки момент може да връхлети отгоре му, се обърна и заби Ястребокрилия в гърлото му точно навреме, за да се предпази.
Следващият удар срещна челюстта на джуджето, ала то само простена и продължи опитите да се добере до неприятеля си. Каква издръжливост, помисли си Елбраян, без да може да повярва на очите си!
Обърнато на една страна, злият паури се хвърли към него с рамото напред, младият мъж се поразкрачи за по-добра опора и му нанесе поредния удар с тоягата си, използвайки устрема на врага за още по-голяма сила.
Това обаче не спря атаката на джуджето и като сключи костеливи ръце около кръста на Елбраян, то започна да го изтласква назад, към дънера на едно дебело дърво.
Младият мъж пусна Ястребокрилия на земята и извади малката си брадва. Ръмжейки яростно, той я заби в тила на джуджето.
То изобщо не охлаби натиска си.
Елбраян му нанесе още един удар, после пак и пак, докато не се блъсна в дървото с такава сила, сякаш щеше да мине през него и едва не изпусна оръжието си.
А като виждаше каква нечовешка мощ притежава злото същество, пазителят започваше да се чуди дали то не се опитва да стори точно това!
Брадвата му не спираше да нанася удар след удар, кой от кой по-свиреп и накрая, след като бе забил острието в тила на джуджето повече от десет пъти, то най-сетне разхлаби хватката си.
Следващото си движение Елбраян трябваше да претегли до съвършенство — още един удар, последван от мълниеносен скок встрани и противникът му, изгубил равновесие и напълно зашеметен, политна напред и се блъсна в дървото. Мършавите му ръце се обвиха около дебелия дънер — пуснеше ли го, краката нямаше да го удържат и то щеше да рухне на земята.
Елбраян мина зад него и с все сила заби оръжието си в тила му. Разнесе се звук на трошащи се кости, джуджето изскимтя от болка, ала продължи да стиска дървото.
Потресен, Елбраян го удари отново и скверното създание бавно се свлече на колене, най-сетне мъртво, ала вкопчено в дървото дори и в смъртта.
Младият мъж погледна оръжията си, оказали се така неефективни срещу противник като този.
— Трябва ми меч — каза си той, после взе аленото кепе, вдигна Ястребокрилия от земята и окачи тетивата му.
Беше стигнал почти до края на поляната, когато чу как някой рязко си поема дъх. Бърз като котка, той се обърна, постави стрела в лъка си и стреля. Още преди да успее да направи и една крачка, гоблинът, който току-що се бе натъкнал на убитите си другари, политна назад със стрела в гърлото.
Следващата го улучи в сърцето. Макар и мъртво, дребното създание остана право, приковано о дървото, на което се бе облегнало за подкрепа и в което стрелата се бе забила в стремителния си полет.
Без да се обръща назад, Елбраян тича чак до хълма, където Брадуордън и Симфония вече го очакваха. Кентавърът носеше лоши новини — част от злите същества наистина бяха избързали напред, насочвайки се на югоизток.
— Края на света — досети се Елбраян.
— Всеки момент ще пристигнат — добави Брадуордън. — Ако вече не са го сторили.
Без повече приказки, пазителят скочи върху Симфония. Нямаше да има сън за него нито тази, нито следващата нощ.