Метаданни
Данни
- Серия
- Демонски войни (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Demon Awakens, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вяра Паунова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Р. А. Салваторе. Пробуждането на демона
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „Инфо ДАР“, София
ISBN 954—761—202—6
ISBN 978—954—761—202—0
История
- —Добавяне
Глава 30
Симфония
— Най-сетне намерих покой, открих място, където наистина принадлежа повече, отколкото съм принадлежал където и да било през живота си — проговори пазителят, след като беше прекарал почти половин час в безмълвно взиране в едва различимото огледало. — И все пак, чичо Мейдър — засмя се той, — все пак имам само двама приятели, единият от които — далечен образ, призрак, който дори не говори!
И той отново се засмя на привидната нелепост на думите си.
— Да, аз наистина принадлежа тук — повтори уверено. — Тези селца — Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света — са моят дом, а хората — моето семейство, макар че те самите едва ме търпят край себе си. Защо тогава се чувствам приет, защо ми се струва, че именно тук е моето място, повече, отколкото сред Туел’алфарите, които бяха мои приятели, които държаха на мен хиляди пъти повече, отколкото който и да е по тези земи, с изключение на теб и Брадуордън?
И като се загледа в образа в огледалото, младият мъж отново замълча, търсейки отговор на въпросите, които си задаваше.
— Дългът — заяви най-сетне. — Убеждението, че онова, което върша, ще направи света (или поне моето късче от него) по-добро място за живеене. При елфите чувствах как се развивам, как израствам, как научавам нови неща и се превръщам в по-добър човек. А тук имам възможност да използвам наученото във вълшебната долина, да го използвам за добро, за да помагам на онези, които имат нужда от помощта ми, макар и те самите да не вярват, че тя им е необходима. Ето защо мястото ми е тук. Тук съм полезен и знам, че усилията ми, бдителността ми, връзката ми с гората — с нейните обитатели и растения — е ценна, дори и да си остава неоценена.
Елбраян затвори очи и дълго остана така, мислейки си за онова, което имаше да свърши този ден. Много скоро разбра, че когато отново отвори очи, образът в огледалото ще е изчезнал. Винаги ставаше така, ежедневните му задължения отпращаха духа на стария пазител рано призори и от философски, мислите на Елбраян се превръщаха в съвсем прагматични. Сега използваше Оракула редовно, понякога по два, дори три пъти седмично и нямаше случай, в който да не успее да призове образа на своя предшественик. Често се чудеше дали би могъл да открие в огледалото и Олван, своя баща, майка си, а защо не и Пони.
Да, наистина му се искаше да си поговори с Пони, да я види отново, да си припомни онези невинни дни, когато да охраняват селото беше забавна игра, а кошмарите — просто кошмари.
Излезе от малката пещера, изпълзявайки покрай дебелите корени, които запречваха входа, искрено усмихнат и готов за поредния изпълнен с работа ден. Надяваше се да открие Брадуордън, който най-сетне, след като бе търпял заяжданията на младия мъж седмици наред, се бе съгласил да си устроят състезание по стрелба с лък. И кой знае, ако спечелеше (а той нямаше никакви причини да се съмнява в победата си), може би щеше да го накара да дойде с него на обичайната му обиколка из гората край най-западното от трите села, Края на света.
Всяко нещо с времето си, каза си младият мъж и като взе Ястребокрилия, махна украсения с пера връх, откачи тетивата и се запъти към невисокия гол хълм, който от заселването си тук чувстваше като свой. Той много приличаше на онова възвишение в долината на елфите, където често прекарваше нощите си в съзерцание на звездното небе.
И този път свали дрехите си и усети приятния допир на остра трева под краката си. След това, използвайки тоягата вместо меч, поздрави зората с елфическия танц, фигура след фигура, изпълнени безпогрешно, без дори да се замисля — толкова дълбоко се бяха запечатали те в съществото му. Отдавна беше усвоил Би’нел дасада до съвършенство, нямаше какво повече да научи, ала упражнението му даваше все по-пълен контрол над собственото му тяло, превръщаше сложните движения в инстинкт.
Красива гледка беше младият пазител, с движения, изящни като у дива котка, ала овладени така, както само човек с желязна воля може да се владее. Съчетание от сила и пъргавина, могъщ както физически, така и душевно. Най-големият дар, който бе получил от Туел’алфарите, беше името, Нощна птица, както и всичко, на което го бяха научили. Най-скъпото, което елфите му бяха дали, бе другият поглед към света, сливането на две различни философии, на два различни начина за водене на битки.
Тялото му заблестя от пот под лъчите на утринното слънце — може и да не се движеше бързо, ала усилието, което се изискваше, за да изпълнява фигурите със съвършенството, с което го правеше, беше огромно. Понякога един от мускулите му се бореше срещу друг, или пък той напрягаше една-единствена част от тялото си до такава степен, че му се струваше, че няма да издържи нито миг повече.
Когато свърши, младият мъж взе дрехите си и без колебание се хвърли в хладните води на близкото езерце. Освежен от плуването, той се облече, закуси и тръгна да търси кентавъра.
За негово облекчение Брадуордън наистина беше в местността, която бяха определили за състезанието, макар и не на точното място, където то щеше да се проведе. Сякаш за да го улесни още повече, днес кентавърът бе решил да посвири — нежна мелодия, която също като утринното слънце постепенно се надигаше, докато най-сетне изригна във взрив от звуци, точно когато слънцето се показа иззад хълма, разпръсквайки над света пожар от лъчи. Следвайки музиката почти несъзнателно, Елбраян много скоро откри приятеля си насред купчина големи скални късове.
Още щом го зърна, кентавърът спря да свири и на лицето му грейна широка усмивка.
— Вече бях започнал да си мисля, че те е хванало шубето и не смееш да си покажеш физиономията! — ревна той.
— Е, тук сме — заяви Елбраян и вдигна Ястребокрилия. — И аз, и моят лък.
— Тази елфическа тояга ли? — подсмихна се Брадуордън и показа собственото си оръжие.
Елбраян, който го виждаше за пръв път, беше наистина впечатлен. Закрепено върху подходяща платформа, то щеше да се превърне в доста големичка балиста!
— Да не искаш да ми кажеш, че мяташ стрели с това дърво? — не му остана длъжен пазителят.
Брадуордън продължи да се усмихва все така широко.
— Наречи ги стрели — равнодушно заяви той и като остави гайдата си настрани, извади един колчан, който спокойно можеше да служи като спален чувал за Елбраян, а изправени, стрелите в него бяха високи поне колкото едрия пазител. — Наречи ги копия, ако щеш. Ама удари ли те една от тях, да знаеш, че си мъртъв.
Младият мъж изобщо не се усъмни в думите му.
Кентавърът го поведе към една открита поляна, насред която беше подредил шест мишени, всяка на различно разстояние от мястото, откъдето щяха да стрелят.
— Започваме от най-близката и продължаваме, докато не стигнем ей оназ’ там — обясни правилата Брадуордън. — Първият, който пропусне, губи.
Типично за безцеремонния кентавър, помисли си Елбраян. Обикновено в подобни състезания всеки от участниците имаше право на определен брой изстрели и онзи, който улучеше мишената най-много пъти, печелеше. При Брадуордън обаче, всичко щеше да се реши много по-просто и по-бързо.
Младият мъж пристъпи напред и стреля, уверен, че първата мишена, на по-малко от трийсет крачки, изобщо няма да го затрудни. И разбира се, стрелата му се заби на милиметри от центъра й.
Без нито една одобрителна дума, кентавърът вдигна страховитото си оръжие и опъна тетивата.
— Ти само ужили великана — рече и чак тогава пусна огромната стрела, която се заби съвсем близо до тази на Елбраян и прекатури трикраката мишена. — А сега — доволно заяви той, — гнусното създание е довършено, както трябва.
— Май и занапред трябва да стрелям пръв — сухо отбеляза младият мъж.
— Тъй си е — разсмя се кентавърът от все сърце. — Иначе ще трябва да се целиш в облаците и да се надяваш стрелите ти да паднат връз мишената!
Още преди Брадуордън да довърши, втората стрела на Елбраян се заби право в центъра на следващата мишена, на около десет стъпки по-далеч от първата.
Брадуордън също уцели и пак я прекатури.
Стигнаха до петата само за няколко минути — първите три лежаха на земята, безпогрешно улучени, а четвъртата, макар и двете стрели да бяха потънали в средата й, се бе задържала изправена. Петата мишена се намираше на няколкостотин метра и за първи път от началото на състезанието, Елбраян се видя принуден да се прицели малко по-високо. Все пак, ъгълът, под който пусна стрелата, съвсем не беше голям и описаната дъга почти не се забелязваше. Както и преди, тя отново потъна дълбоко в центъра на мишената.
За първи път Брадуордън изглеждаше искрено впечатлен.
— Бива си го тоз’ лък — промърмори той и вдигна своя.
Елбраян неволно сви юмрук, повярвал, докато следеше полета на тежката стрела, че победата е негова. За негова изненада, тя все пак уцели мишената, макар и в самия й край, възможно най-вляво от центъра.
Младият мъж хвърли кисел поглед на приятеля си:
— Чист късмет!
Брадуордън обаче тропна с копито и поклати глава:
— Не съм съгласен — най-сериозно заяви той. — Целех се тъкмо там — в ръката с оръжието.
— Ами ако чудовището си служеше с лявата ръка? — насмешливото подхвърляне на Елбраян изтри усмивката от лицето на кентавъра.
— Последен изстрел — обяви той. — После продължаваме с възможно най-далечните дървета.
— Или листа — отвърна пазителят и вдигна Ястребокрилия.
— Повечко, отколкото трябва — неочакваната забележка на Брадуордън сепна Елбраян и го накара да отпусне лъка си надолу.
— Повече, отколкото трябва?
— Повече самонадеяност, отколкото е полезно — уточни кентавърът. — Още малко и ще поискаш да се обзаложим.
Елбраян се замисли над тези думи, после отмести поглед към предишната мишена, която Брадуордън едва бе улучил. А дали не го бе направил нарочно, запита се изведнъж. Дали пък лукавият Брадуордън не се опитваше да го подлъже? Вярно, че бе добър стрелец, но възможно ли бе да е дори по-добър, отколкото той предполагаше?
— Гайдата ми има нужда от нов мях — проточи Брадуордън, уж на себе си. — Не е трудно, ама-а-а… мръсничка работа си пада туй, набавянето на кожата, де.
— Ами ако аз спечеля? — попита Елбраян, а преценяващият поглед, с който измери широкия гръб на кентавъра, красноречиво говореше какво се върти в главата му.
Брадуордън се разсмя, сякаш дори самата мисъл, че младият мъж може да победи, бе нелепа. Смехът му обаче бързо секна и той изпитателно изгледа другаря си.
— Знам какво си си наумил, ама само се опитай да ме яхнеш и току-виж съм решил да проверя дали вкусът на човешкото месо не е станал по-добър, откак го опитах за последен път.
— Само до Края на света — уточни Елбраян. — Трябва да отида дотам и да се върна обратно възможно най-бързо.
— Никога! — отсече Брадуордън. — Само девица може да ме язди. И то единствено, ако получа същото в замяна — добави той с многозначително намигване.
Елбраян не искаше дори да си представи тази картина.
— Тогава какво? — попита Елбраян. — Ще се обзаложа с теб, но и ти трябва да предложиш нещо.
— Мога да ти направя истински лък — подкачи го кентавърът.
— А аз мога да ти пронижа задницата от сто стъпки разстояние! — не му остана длъжен пазителят.
— Големичка мишена си е — призна Брадуордън. — Добре де, от какво имаш нужда? Не че имаш някакви шансове да спечелиш, разбира се.
— Вече ти казах — настоя Елбраян. — Обичам да се разхождам, но наистина трябва да измисля по-бърз начин да правя обиколките си.
— Никога няма да се качиш на гърба ми и туйто!
— Ти ли предвождаш дивите коне?
— Не — отвърна Брадуордън, изненадан от неочаквания въпрос. — Друг се грижи за т’ва.
Изведнъж по устните му се разля странна усмивка, сякаш току-що бе открил отдавна търсен отговор.
— Точно така! — рече той най-сетне. — Ако победиш (с други думи, ако някоя мълния порази стрелата ми, докат’ лети към мишената, защото друг начин да ме надвиеш няма), ще те заведа при онзи, който предвожда дивите коне. Ще те заведа, ама оттам — нататък се оправяй, както знаеш.
Елбраян добре разбираше, че Брадуордън се опитва да го направи на глупак и че наградата, която му обещава, според него е по-скоро наказание. Младият мъж усети как космите по врата му настръхват, обзе го безпокойство. Кое ли бе това създание, което будеше такова уважение дори у дръзкия Брадуордън? Ала наред с тревогата, го глождеше и силно любопитство и затова прие облога на кентавъра без много колебания.
Тетивата на Ястребокрилия пропя и стрелата му се заби право в средата на далечната мишена.
Брадуордън изсумтя одобрително и също улучи центъра.
— Три — заяви Елбраян и стреля три пъти подред, всеки път — безпогрешно.
Брадуордън вдигна тежкия си лък и с лекота стори същото.
— Пет, шест, седем! — извика пазителят и отново стреля три пъти.
Първата стрела се заби в четвъртата мишена, следващата — в петата, разцепвайки на две елбраяновата стрела, останала от предишния изстрел, последната — право в средата на шестата мишена.
Кентавърът въздъхна — май най-после си бе намерил майстора и то в лицето на един човек. Четвъртата и петата мишена уцели с лекота, ала последната му стрела се удари в горния ръб на шестата мишена и се изгуби между дърветата в другия край на поляната.
Елбраян се усмихна победоносно и тържествуващо сви юмрук, а когато срещна погледа на Брадуордън, за първи път откри там истинско уважение.
— Бива си го тоз’ лък, приятелю — призна кентавърът. — Истински драконоубиец. А по-сигурна ръка от твоята не съм виждал.
— Направи ми го най-изкусният майстор — отвърна Елбраян. — Освен това имах най-добрите учители. Туел’алфарите нямат равни на себе си в стрелбата с лък.
— Ами да — изсумтя Брадуордън, — ’щото кльощавите създания не смеят да се приближат до врага на по-малко от един изстрел разстояние. Да вървим тогаз’, имам да ти показвам нещо чудесно. Ама първо да си съберем стрелите.
Когато бяха готови, кентавърът поведе младия мъж навътре в гората. Минаха покрай боровете и еленовия мъх, прекосиха една дълбока долина и излязоха от другата й страна. Времето минаваше, а те вървяха ли, вървяха и единственият звук, който нарушаваше мълчанието, бяха веселите звуци на гайдата. Най-сетне, когато слънцето вече бе започнало да преваля, достигнаха усамотена борова горичка, засадена под формата на диамант. Издигаше се на върха на един хълм, заобиколен от всички страни от тучни морави, осеяни с ярки диви цветя. Елбраян не можеше да повярва, че никога досега не бе идвал тук. Нима бе възможно инстинктите му на пазител да не го отведат до едно място толкова съвършено и в такава абсолютна хармония с духа на гората? Тук във всяко цвете, във всеки храст, във всяко дърво и камък, в потока, който ромолеше весело, имаше нещо възвишено, нещо свещено, подхождащо много повече на Андур’Блау Иннинес, а не на покварения свят на човеците.
Тук във въздуха се носеше магия и Елбраян я долавяше така ясно, както я бе усещал и в долината на елфите. Почтително, почти като в транс, той премина външния кръг от високи борове и заедно с Брадуордън навлязоха в сърцето на горичката, където чисти, очевидно поддържани пътеки, кръстосваха гъстата растителност. Вървеше бавно, без да говори, сякаш се боеше да не наруши покоя, който цареше наоколо, така дълбок, че не се долавяше дори най-слаб повей на вятъра.
Пътеката зави и се сля с друга, само за да се разклони в три посоки малко след това. Горичката не беше особено голяма — надали беше по-широка от двестатина метра, на дължина трябва да бе наполовина, ала Елбраян беше сигурен, че ако някой изправи лъкатушещите пътеки и ги наложи една до друга, те непременно ще покрият поне няколко мили. Неведнъж се обръщаше към Брадуордън с надеждата той да му каже накъде да поеме, ала кентавърът мълчеше и го следваше.
Най-сетне достигнаха тъмно, сенчесто място, където пътечката се разклоняваше, заобикаляйки голяма купчина камъни, покрита със ситни, ала гъсти, жълти цветя. Елбраян забеляза, че двете разклонения се сливат от другата й страна и пое надясно. Тъкмо се канеше да продължи напред, оставил скалата зад гърба си, когато плътният глас на кентавъра наруши тишината:
— Не си особено наблюдателен за възпитаник на елфите — отбеляза той и Елбраян рязко се обърна.
Възнамеряваше да го помоли да замълчи, ала гледката, която се разкри пред очите му, прогони всяка друга мисъл от главата му. Как така не бе обърнал внимание на камъните, зачуди се той и изтича обратно, за да ги разгледа отпред. Подредени бяха във формата на диамант, чиято по-дълга страна беше около осем, а по-късата — шест крачки и по всичко личеше, че са разположени точно в центъра на горичката. Елбраян съвсем ясно почувства, че именно оттук извира цялата магия и че дърветата са засадени така, че да повтарят формата на могилата.
Бавно и почтително, той застана на едно коляно, дивейки се на грижата, с която бяха положени камъните. Докосна един от тях и усети едва доловимите вибрации на стаената вътре магия.
— Кой лежи тук? — прошепна младият мъж.
— Не мога да ти кажа — засмя се Брадуордън и Елбраян остана да се пита дали кентавърът наистина не знае кой лежи там или просто смята, че не той трябва да му отговори. — Не ще да съм бил по-голям от теб, когато елфите го погребаха.
Пазителят го изгледа заинтригувано.
— И кога е било това? — попита той. — Премерено в човешки години, имам предвид.
Брадуордън сви рамене и започна да рие пръстта с копито.
— Половин човешки живот — рече най-после.
Досещайки се, че няма да получи по-точен отговор, Елбраян не настоя. Бездруго нямаше особено значение кой точно лежи в могилата. Достатъчно му бе да знае, че непознатият, бил той човек, елф, или нещо друго, е означавал много за Туел’алфарите, толкова много, че след смъртта му те бяха благословили лобното му място и му бяха вдъхнали немалко от своята магия. Брадуордън му беше обещал да види нещо чудесно и ето че бе удържал на думата си.
Оставаше обаче въпросът с наградата за победата в състезанието.
— Ако идваш тук достатъчно често — заяви кентавърът, сякаш бе прочел мислите му, — ще откриеш онзи, който предвожда дивите коне.
Младият мъж усети как го обземат едновременно приятно вълнение и страх. Тръгнаха си малко след това, ала Елбраян се върна по-късно същата нощ, както и на следващия ден. Едва четвъртия път обаче, около две седмици след първото му посещение, най-сетне се случи нещо.
Беше свеж есенен ден и макар че въздухът между боровете бе все така неподвижен, навън хладният вятър брулеше листата на дърветата и гонеше пухкави бели облаци по тъмносиньото небе. Елбраян отиде първо до могилата, за да изкаже почитта си на онзи, който бе погребан там, после се върна до началото на горичката, защото искаше да почувства вятъра върху лицето си.
И тогава чу музиката.
За миг помисли, че Брадуордън пак е надул гайдата си, после обаче осъзна, че тази мелодия е прекалено нежна, едва доловимо потрепване на земята под краката му и въздуха около него, сякаш самата природа пееше. Музиката не ставаше нито по-силна, нито по-бърза, просто се лееше ли, лееше, докато Елбраян не почувства, извън всякакво съмнение, че това е приветствие, тропот на конски копита и шепот на вятър. Без сам да знае защо, се затича към южната част на горичката.
Там, отвъд тучната ливада, по която пъстрееха безброй диви цветя, стоеше най-прекрасното създание, което младият мъж беше виждал някога — огромен жребец, полускрит в сенките на дърветата.
Елбраян затаи дъх, когато красивото животно (чисто черно, с изключение на белите „ботуши“ на предните крака и бялото петно на челото) излезе на открито. То го преценяваше, помисли си пазителят, преценяваше го, въпреки че вятърът не духаше откъм мястото, където беше застанал, а един обикновен кон не би могъл да го види от толкова далече.
Жребецът започна да рие пръстта с копито, после се изправи на задните си крака и изцвили пронизително. След това препусна напред, сякаш за да покаже на какво е способен, ала не бе изминал повече от десетина метра, когато се обърна и потъна между дърветата.
Елбраян най-сетне си пое дъх. Сигурен бе, че великолепното животно нямаше да се върне този ден, затова си тръгна — не натам, където то бе изчезнало, а обратно към Дъндалис. Откри Брадуордън да си дялка стрели.
— Добре дошъл — подсмихна се кентавърът. — Виждам, че пак си бил в горичката, а?
Елбраян се изчерви, позасрамен, че чувствата му са толкова очевидни.
— Нали ти казах — доволно заяви Брадуордън. — Прекрасно създание е…
— Ама той има ли си име?
— Винаги е различно. Трябва да го откриеш, ако искаш да се приближиш до него.
— И откъде мога да го науча?
— Хлапе, хлапе — поклати глава Брадуордън. — Такова име не се научава, то просто се знае.
И си тръгна, оставяйки Елбраян сам с мислите му.
На следващата сутрин пазителят отново отиде в горичката, на по-следващата — също и така всеки ден, докато най-сетне, повече от седмица по-късно, отново чу (или по-скоро, почувства) музиката. Този път обаче звуците долитаха от запад.
— Хитро — одобрително прошепна той, когато видя жребецът да се показва от сенките — от мястото, което си беше избрало, животното можеше да долови миризмата на нашественика, без той да е в състояние да усети неговата собствена.
След няколко минути то излезе на открито и Елбраян отново затаи дъх, поразен от великолепието му, от мускулестите хълбоци и широките гърди, от красивата глава и черните, невероятно мъдри очи.
В този миг в съзнанието на пазителя изникна една дума, ала той поклати неразбиращо глава. Направи крачка напред и конят избяга, разваляйки магията на мига.
Срещнаха се отново още на следващия ден, по съвсем същия начин — жребецът дойде откъм запад, измервайки го с поглед и нервно риейки пръстта с копито.
И ето че думата от предишния ден пак изпълни мислите на пазителя, дума, която съвършено точно описваше появата на величественото животно.
— Симфония! — изрече я той на висок глас и смело пристъпи напред.
За негова изненада, ужас и възторг, жребецът се изправи на задните си крака и гръмко изцвили, после отново започна да рие пръстта.
— Симфония — не спираше да повтаря Елбраян и бавно се приближаваше.
И наистина, нима имаше друго име, което да подхожда повече на великолепното създание? Нима имаше дума, която по-добре да описва красотата и съвършената хармония на движенията му, мускулите, които сякаш се преливаха един в друг, подобното на песен трептене, което се разнасяше, откъдето и да минеше то, сякаш самата природа го приветстваше!
Само след няколко мига, Елбраян вече се намираше на пет крачки от жребеца.
— Симфония.
Животното присви уши и отметна глава назад.
Младият мъж дойде още по-близо, разперил широко ръце, за да покаже, че не му мисли злото. Много почтително, той се протегна и потупа жребеца по силния врат. Бавно, съвсем бавно, ушите на животното се изправиха.
После, с един гигантски скок, то потъна обратно между дърветата.
Двамата се срещнаха отново на следващия ден, както и на последващия и всеки път все повече свикваха един с друг. Много скоро Елбраян почувства, че конят е предопределен за него, така сигурно, както ако елфите го бяха изпратили тук. Всъщност, като се замислеше, това съвсем не изглеждаше невъзможно.
— Те ли бяха? — попита той духа на Мейдър една вечер. — Наистина ли Симфония (а аз вече знам, че това е името му) е подарък от елфите, може би лично от Джуравиел?
Отговор, разбира се, не дойде, ала изричайки мислите си на глас, Елбраян откри грешката, която допускаше:
— Не, не подарък — рече той. — Подобно създание не може да бъде „подарено“. Но елфите със сигурност имат пръст във всичко това — появата му не може да е случайна, а и държанието му не е като на животно, препускало на свобода цял живот.
— Могилата! — прошепна младият мъж след малко, открил най-сетне отговора на загадката.
Ами да, нямаше как да бъде другояче! Магията на погребалната могила бе довела Симфония при него — не!, беше събрала него и Симфония — пазител и жребец — заедно. Сега, повече отвсякога, Елбраян искаше да узнае кой е погребан в горичката, кой ли герой — човек, елф, а може би дори кентавър — Туел’алфарите са положили в земята с почит и с магия толкова могъща, че да призове кон като Симфония и да го надари с такъв разум. Защото в едно младият мъж беше сигурен — всичко това се дължеше именно на могилата.
На следващия ден яхна Симфония за първи път, без седло, уловил се с две ръце за гъстата му грива. Вятърът свиреше в ушите му, земята летеше под краката му и все пак жребецът се движеше толкова леко, сякаш се носеше във въздуха.
В мига, в който младият мъж скочи от гърба му, великолепното животно се обърна и потъна между боровете. Елбраян не се опита да го спре — отдавна бе разбрал, че отношенията между тях двамата не бяха като между ездач и неговия кон, не бяха като между господар и неговия слуга. Между тях имаше дружба, приятелство, основано върху доверие и взаимно уважение.
Симфония щеше да се върне при него, отново щеше да му позволи да го язди, ала само при своите условия.
Елбраян докосна ръба на шапката си, знак на уважение към величествения жребец. Всеки от тях си имаше свой отделен живот, ала двамата вече бяха свързани.