Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (25)

Глава 24
Лудия монах

— Тинсън — подхвърли капитан Миклош Бармайн на застаналата на пост Джил. Младата жена го изгледа заинтригувано. Тинсън беше името на неголямо селце на десетина мили от Пирет Тюлм, с не повече от двайсет къщи и една кръчма, свърталище на разбойници и леки жени, които обслужваха войниците от Пирет Тюлм.

— „Причакания друмник“ — добави Бармайн в обичайния си лаконичен стил.

— Пак ли сбиване? — попита Джил.

— Нещо повече — отвърна капитанът. — Вземи десет мъже и върви.

Джил се загледа в отдалечаващия се командир, мислейки си колко много не го харесва. Бармайн беше дошъл при тях преди три месеца, когато Константин Пресо беше изпратен да оглави Пирет Данкард на север. В началото Джил се зарадва, повярвала, че ниският и набит Бармайн, стриктен и дисциплиниран, е точно това, от което се нуждае поделението. Той обаче се оказа женкар, безнравствен и разпасан, освен това беше приел като лична обида отказа на Джил да легне с него. Дори привидно сериозното му отношение към задълженията им не трая дълго и още в края на първата му седмица като командир, животът в Пирет Тюлм се върна в обичайното си лентяйско русло. Джил беше искрено изненадана от това колко много й липсваше Пресо, почтен мъж… поне според представите на Пирет Тюлм. Беше служила при него повече от година и той нито веднъж не си бе позволил да се държи грубо с нея, винаги бе зачитал избора й и не се бе опитвал да я принуди да се включи в безкрайните забавления на останалите войници. Сега, когато Пресо го нямаше, а на негово място бе дошъл Бармайн, Джил се опасяваше, че натискът върху нея ще се усили.

Тръсна глава, за да прогони тези мрачни мисли и насочи вниманието си към възложената й задача. Наказанието на Бармайн, задето отблъскваше опитите му за сближаване, в очите на младата жена си беше истинска награда! В „Причакания друмник“, подходящо наречената пивница на Тинсън, отново беше избухнала свада, четвъртата само за две седмици, но какво ли беше това „нещо повече“, за което Бармайн беше споменал, Джил нямаше представа, макар да бе сигурна, че не ще да е нещо необичайно, нито кой знае колко сериозно. Каквото и да бе, поне щеше да бъде някакво разнообразие, каза си младата жена и сви рамене.

Набързо събра десетина от другарите си (използвайки махмурлука на почти всички в поделението като оправдание на отказа си да вземе и други) и се отправи на юг. Пристигнаха в Тинсън късно следобед. Както винаги, селският площад беше пуст (всъщност Джил никога досега не бе виждала на него да си играе дори едно дете). Повечето обитатели на Тинсън явно предпочитаха да спят през деня и да се забавляват през нощта.

Откъм кръчмата долетя вик и привлече вниманието й.

— Трябва да сме готови! — тътнеше нечий могъщ глас, толкова силен, че се чуваше дори през стената и цялото разстояние, което ги делеше от пивницата. — О, зло, колко дълбоки корени си пуснало! Какви глупци сме, щом спим, докато мракът бавно ни поглъща!

Войниците влязоха в кръчмата през предната врата и се присъединиха към десетината посетители вътре. Първото, което Джил забеляза, беше огромен, възпълен мъж, покачен върху една от масите и размахал празна халба, с която често му се налагаше да се отбранява срещу най-близките гости, които всячески се опитваха да го смъкнат на земята. Младата жена нареди на войниците да се разпръснат от помещението, а тя самата отиде да говори със съдържателя.

— Лудият монах — обясни й той. — Беше тук през цялата нощ, после изчезна за известно време и преди малко пак се върна. Пари не му липсват — казват, че продал някакви скъпоценни камъни на един керван и макар че търговците май не са му дали истинската цена на камъните, пак си е тръгнал с препълнени със злато джобове.

Джил заинтригувано се вгледа в монаха. Облечен бе в дебели, кафяви одежди, каквито носеха абеликанските духовници, само че неговите бяха стари и протрити на много места, сякаш беше прекарал прекалено дълго по пътищата. Имаше гъста и рошава брада, а той самият бе висок (трябва да беше към два метра) и пълен — поне сто и двадесет килограма. Беше широкоплещест, с едър кокал и голям корем, ала създаваше впечатление за човек, напълнял набързо и съвсем наскоро.

Онова, от което Джил най-много се впечатли обаче, беше почти трескавата му енергия, силата, която струеше от блесналите кафяви очи, така изпълнени с живот, че тя дори се стресна.

— Благочестие, достойнство, бедност! — провикна се монахът, после изпръхтя подигравателно: — Ха, как ли пък не!

Джил разпозна мотото — същото, което абат Добриньон Калислас бе изрекъл в онзи паметен ден, деня на нейната сватба.

— Ха! — изрева огромният мъж. — Благочестие в блатото на разврата? Достойнство в наглата жестокост? Бедност? Да бяхте видели златните листа по таваните! Ами скъпоценните камъни?

— Все едно и също си пее — сухо отбеляза ханджията, после се провикна към войниците: — Хайде де, какво чакате, сваляйте го оттам!

Джил не беше съвсем сигурна дали точно така трябва да постъпят. Думите на монаха и особено забележката за блудството, бяха разгневили мнозина от гостите в кръчмата и тя се боеше, че смъкнат ли го от масата насила, вместо първо да се опитат да го успокоят, в пивницата може да избухне повсеместно сбиване. За съжаление, при хлабавата дисциплина, която цареше сред Бреговата стража, младата жена не можеше да спре хората си, не и след като ханджията им бе дал разрешение да нападнат монаха.

Единственото, което можеше да стори, бе да се опита да поукроти напрежението и тъкмо беше тръгнала към средата на стаята, когато чу кръчмарят да добавя съвсем тихо:

— И внимавайте, че доста го бива в магийките!

— Проклятие! — изруга Джил и се обърна тъкмо навреме, за да види как двама от войниците й (единият от тях — Гофлау) посягат да хванат монаха.

— Аха! — щастливо се провикна едрият мъж. — Добрите, стари тренировки за постоянна бдителност!

И като сграбчи Гофлау за китката, повдигна го от земята, завъртя го два пъти над главата си и го запрати в другия край на стаята.

Един от войниците извади меча си и отсече крака на масата, която се срути изпод монаха и той рухна право върху другаря на Гофлау. Демонстрирайки учудваща за размерите си ловкост, монахът се преметна и скочи на крака, викайки с цяло гърло, след което се хвърли срещу най-близкостоящите хора — един войник и един от посетителите на пивницата.

Сбиването беше в разгара си.

Джил беше изумена от огромната сила на монаха. Той тичаше напред-назад, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му, като през цялото време не спираше да се смее почти налудничаво, даже когато един от противниците му успя да го избегне и стовари юмрука си право в лицето му.

— Гответе се! — повтаряше той отново и отново, като често споменаваше нещо за някакъв дактил, а след това и за демон.

Истински заинтригувана, Джил го погледа в продължение на няколко минути. Непознатият очевидно не беше с всичкия си или поне така изглеждаше отстрани, ала в ушите на младата жена, прекарала година и половина сред Бреговата стража, призивите му за бдителност и благочестие звучаха не само смислено, но дори мъдро.

Няколко войници успяха да го обградят и единият от тях вдигна меча си и му нареди да се предаде. Внезапно изригна синя светлина и войниците се разлетяха на всички страни с щръкнали нагоре коси.

Монахът се разсмя още по-силно и отново се хвърли напред. Изтича до една от жените, улови я за раменете и я разтърси:

— Не им продавай тялото си! — извика той и Джил изпита чувството, че в молбата му има нещо много лично, някаква негова тайна болка. — Умолявам те, недей! Не се превръщай в оръдие на дактила! Не падай в негов плен!

Междувременно един от войниците бе успял да го доближи изотзад и монахът се видя принуден да пусне жената. С яростен рев той се отърси от хвърлилия се отгоре му противник и пак се втурна напред.

Джил се изпречи насреща му и той, виждайки жена пред себе си, забави крачка.

Тя се хвърли към краката му и успя да го повали. Петимата от другарите й веднага се хвърлиха отгоре му и макар че едрият мъж някак си съумя да се измъкне и да стане, беше изгубил ценно време — още няколко войници, както и неколцина от гостите на пивницата се бяха присъединили към нападателите му и най-сетне можаха да го подчинят. Без да се церемонят много-много, те го избутаха до вратата и го изхвърлиха навън.

В този миг Джил видя Гофлау да вади меча си и да тръгва след монаха.

— Остави го! — заповяда тя и другарят й нямаше друг избор, освен да й се подчини, макар и да скърцаше със зъби.

— И ако още веднъж се мернеш тук — извика един от войниците през отворената врата, — ще опиташ оръжието ми!

— Отворете очи за истината! — провикна се монахът в отговор. — Познайте ме такъв, какъвто съм, а не какъвто ме виждате през пелената на жалките обиди, които хвърляте в лицето ми! Аз съм предвестникът на злото, носителят на черната прокоба!

— Ти си пиян! — изрева войникът.

Едрият мъж избълва нещо неразбираемо и се обърна, махайки презрително с ръка.

— Скоро ще дойде денят, когато ще прогледнете — мрачно рече той. — Много скоро.

Джил погледна към ханджията, който поклати глава:

— Опасен тип е този.

Джил кимна, ала всъщност не беше съгласна. Монахът дори не се бе опитал да довърши нападенията си. Да, беше удрял и повалял хора, беше запратил Гофлау във въздуха, ала никой, нито дори самият той, не беше пострадал сериозно. А пък според младата жена, на Гофлау никак нямаше да му се отрази зле някой да го метне през стаята още един-два пъти. На глас обаче не каза нищо, просто пристъпи към вратата и надникна навън. Едрият монах бавно се отдалечаваше по разкаляния път, хлипайки и окайвайки „людските грехове“ и човечеството, неподготвено за надигането на злото.

На около двайсетина метра от входа на кръчмата той спря и отново поде тирадата си за настъпващ мрак, за свят, който не е готов да посрещне силите на демона, за черни сенки, хранещи се с прогнилото сърце на земята.

— Напълно побъркан — отбеляза един от войниците.

— Лудият монах — отвърна кръчмарят.

Джил обаче не беше сигурна. Не, изобщо не беше сигурна.