Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (23)

Глава 22
Нощна птица

— Тази година първите снегове ще дойдат по-рано — отбеляза лейди Даселронд, без да откъсва поглед от сивите облаци, скупчили се в северния край на вълшебната долина.

— Тежка зима би се връзвала чудесно с останалите знаци — отвърна Тунтун, по-мрачна от обикновено.

Лейди Даселронд се обърна към двамата и се замисли над думите й. Опустошаването на Дъндалис, появата на гоблини и дори великани, многобройните земетресения на север от Андур’Блау Иннинес — всичко това можеше да означава само едно. Дактилът се беше пробудил. Очевидци дори говореха, че били видели над Барбакан да се издига плътен дим, струящ от една самотна планина, наричана Айда. Да, всичко се връзваше — демонът най-вероятно щеше да събуди отдавна заспалия вулкан, използвайки магмата, за да подсили собствената си магия.

— Колко време остана? — попита лейди Даселронд и отново зарея поглед на север.

— С нас е повече от шест години — отвърна Джуравиел начаса. — Спасихме го от гоблините по време на жътвения сезон на осемстотин и шестнайсета година, според летоброенето на човеците. Пак според него — сега наближава осемстотин двайсет и трета.

Лейди Даселронд се обърна към Джуравиел, а изражението й ясно говореше, че не това бе попитала:

— Но колко време му остава? — настоя тя.

Джуравиел въздъхна и се облегна на клена, на който се намираха тримата и където беше построена къщата на лейди Даселронд. Никак не му беше лесно да прецени, още повече, че бе склонен да гледа на ученика си може би по-благосклонно, отколкото трябваше.

— Готов е — неочаквано се намеси Тунтун. — Кръвта на Мейдър наистина тече във вените му. След половин век ще обясняваме на следващия си ученик, че във вените му тече кръвта на Елбраян.

Въпреки сериозността на положението, Джуравиел не можа да сдържи усмивката си. Да чуе такива похвали за Елбраян от устата на Тунтун си беше самата ирония!

— Тунтун е права — потвърди той, когато се съвзе от изненадата. — През всички тези години момчето се упражнява усърдно, научи много и сега се бие с изящество и невероятна сила, тича бързо и безшумно, освен това неведнъж посещава Оракула и почти всяко негово слизане там се увенчаваше с успех.

— Откри ли сроден дух? — попита лейди Даселронд.

— Само духа на Мейдър — отвърна Джуравиел и целият грейна, когато видя усмивката по лицето на господарката си. — Ала все още не е готов — побърза да допълни. — Много неща има да учи — за себе си и за света, който го заобикаля. От подготовката му остава цяла година и едва когато тя изтече, Елбраян Уиндон ще може да тръгне по света като истински пазител.

Преди Джуравиел да бе довършил обаче, лейди Даселронд поклати глава:

— Задава се тежка зима — твърдо рече тя. — А човеците пак са се заселили по границите на Дивите земи, дори са издигнали наново Дъндалис, родното село на момчето. Ако онова, от което се боим, е вярно, Елбраян ще им бъде нужен още преди следващия жътвен сезон.

— А и дори опасенията ни, че дактилът се е пробудил, да се окажат напразни — добави Тунтун, — мнозина от човеците са напълно неподготвени за живот в Дивите земи. Присъствието на един пазител между тях ще им бъде от огромна полза.

— Значи щом се запролети? — предположи Джуравиел.

— А ти ще го подготвиш за този миг — потвърди лейди Даселронд.

— Ами Джойсеневиал?

— Джойсеневиал е готов — увери го лейди Даселронд. — А и тази година тъмната папрат израсна нависоко.

Джуравиел кимна. Откакто Елбраян се появи във вълшебната долина преди шест години, Джойсеневиал, най-добрият майстор на лъкове в Каер’алфар, а и в целия свят, се бе заел да отглежда специална тъмна папрат. Не беше работил с човек от времето на Мейдър, а понеже вече беше стар дори за елф, това най-вероятно щеше да бъде последното му произведение, лебедовата му песен.

Тази задача щеше да бъде много специална.

* * *

Елбраян си мислеше, че познава всяка пътечка и всеки шубрак в долината, затова остана искрено изненадан, когато по-късно същия ден Джуравиел го поведе по една изключително криволичеща пътека, която непрестанно се разклоняваше, описваше сложни фигури и поне дузина пъти мина над някакъв поток. Мястото, където отиваха, трябва да бе много важно, досети се той, щом като пътят дотам беше по-заплетен дори от онзи, който водеше до Каер’алфар!

Най-сетне, след като бяха вървели часове наред, двамата стигнаха до стръмен, песъчлив бряг. На дъното на падината, зад стена от ниски, вечнозелени храсти, се издигаше буйна синьо-зеленикава папрат, която стигаше до кръста на Елбраян и почти до рамото на Джуравиел. Младият мъж веднага разбра, че именно това бе целта им, че в тези растения трябва да има нещо специално — освен всичко друго, бяха насадени в съвършено прави редици, а наоколо не растеше нищо друго. Не че Елбраян очакваше да има храсти или друга пищна растителност, не и в сянката, която папратовите стъбла хвърляха, ала отсъствието на каквито и да било бурени, красноречиво говореше, че някой грижливо поддържа това място.

— Това е тъмна папрат — почтително обясни Джуравиел и като отиде до най-близкия стрък, даде знак на Елбраян да се приближи да разгледа стъблото.

Дебело и гладко, то беше съвършено еднакво по цялата си дължина, без да изтънява към върха, където се източваше в три разклонения. Младежът се наведе още по-близо и зелените му очи се разшириха от изненада, после отново се присвиха, изучавайки с любопитство странното растение.

По тъмнозеленото стъбло лъкатушеха сребристи ивици, които силно напомняха на въдиците и тетивите, използвани от елфите.

— Металът е част от растението — обясни Джуравиел, виждайки, че Елбраян е открил тайната на папратта. — Избрахме това дефиле, защото открихме, че почвата му е богата на минерали и особено на сребрий, който то предпочита най-много.

— Значи растението извлича метала, така ли? — попита Елбраян, макар че вече знаеше отговора на още една от загадките, в които бе забулен животът на елфите.

В Каер’алфар използваха немалко метал — главно за изработката на щитове и мечове — и Елбраян неведнъж се бе питал откъде ли елфите взимат материала за тях, след като в Андур’Блау Иннинес (поне доколкото знаеше) няма нито един рудник. Първоначално младежът предположи, че те просто си купуват необходимите им метали, ала много бързо разбра, че истината е друга — никъде извън вълшебната долина не бе виждал нищо, което дори и най-бегло да напомня за метала на елфите. Добре помнеше меча на баща си — тежък и някак мътен, той нямаше нищо общо с изящните елфически оръжия, бляскави и изключително остри.

— Растението и металът са едно цяло — кимна Джуравиел. — Тъмната папрат е единственият източник на сребрий.

Елбраян се взря в проблясващите метални нишки. Защо ли му се струваше, че ги е виждал и преди, макар и да не можеше да си спомни къде точно?

— Ако бъдат обработени и съхранявани както трябва, стъблата стават невероятно здрави и устойчиви — продължи Джуравиел, — но и изключително гъвкави.

— Дори след като извлечете метала?

— Невинаги отделяме метала от откъснатите стъбла — отвърна Джуравиел.

Елбраян се замисли над думите му и изведнъж разбра къде беше виждал съвсем същите сребърни нишки и преди.

— Лъковете! — ахна той — поредната загадка беше намерила отговора си този ден.

Значи ето как лъковете на елфите, толкова малки и крехки на пръв поглед, бяха в състояние да изпратят стрела на повече от сто метра и то по съвършено права линия.

Вдигна очи от растението и видя Джуравиел да кима одобрително:

— Няма друга материя, органична или не, дърво или кост, метал или жила, което да е по-здраво от правилно обработената тъмна папрат — увери го елфът, после му даде знак да го последва.

Двамата внимателно заобиколиха лехите с папрат и се насочиха към най-големия стрък, чието средно листо беше толкова високо, че се издигаше над главата на Елбраян. Най-неочаквано Джуравиел му подаде меча си и му каза да се отдалечи на крачка-две, след което поде тих напев на елфически.

Много от думите, които се лееха от устата на Джуравиел, бяха толкова древни, че Елбраян почти не разбираше за какво става въпрос в песнопението, което постепенно ставаше все по-силно и по-бързо. Не след дълго Джуравиел се впусна в изящен танц, описвайки сложни кръгове, всички те включени в един по-голям кръг, обхващащ цялото насаждение. Младият мъж се съсредоточи, опитвайки се да улови смисъла на песента, но голяма част от думите бяха прекалено стари. Все пак успя да разбере, че Джуравиел възхвалява растението и му благодари за дара, който щеше да им даде съвсем скоро. Елбраян не беше особено изненадан — елфите, които изпитваха искрено уважение към всяко живо същество, винаги се молеха и танцуваха над телата на животните, които убиваха по време на лов, и пееха на безбройните плодове, които земята на Андур’Блау Иннинес им даваше.

Без да прекъсва танца си, Джуравиел хвърли шепа прах върху растението, после се приведе и с червеникавото, подобно на гел вещество, което се появи в ръката му, нарисува тънка резка на няколко сантиметра от основата му. След това подскочи високо, а когато се приземи, сочеше резката.

— Един чист удар! — нареди той и Елбраян не чака втора подкана.

Падна на едно коляно и замахна, отсичайки растението точно там, където му беше казал Джуравиел. Дебелият стрък се закрепи надолу с главата, постоя така за миг, после бавно падна в очакващите ръце на елфа.

— Бързо! — извика Джуравиел и хукна да бяга.

Тичаха през целия път обратно до Каер’алфар и Елбраян трябваше да положи големи усилия, за да не изостава. Най-сетне спря пред едно самотно дърво в края на долината.

— Джойсеневиал е връстник на най-старите дървета в Андур’Блау — обясни Джуравиел, когато престарелият елф се показа от къщата си и бавно заслиза надолу.

Щом докосна земята, майсторът на лъкове взе отрязаното папратово стъбло от Джуравиел и го изправи до Елбраян, без да каже нито дума. Завъртя го и кимна, очевидно доволен от чистия, точен удар, с който бе отсечено, после се запъти обратно към дървото си, стиснал стръка в ръка.

— Няма ли да му вземеш мярка? — учуди се Джуравиел.

Старият елф само поклати глава и продължи да се катери, без дори да ги погледне.

Джуравиел изрече няколко думи за сбогуване и също си тръгна, следван плътно от Елбраян, в чиято глава се гонеха безброй въпроси.

— Червеният гел? — осмели да попита младият мъж, опитвайки се да завърже разговор, да разкрие тайните на случилото се в този изумителен и необикновен ден.

— Без него никога нямаше да успееш да прережеш стъблото — кратко отвърна Джуравиел и по резкия му тон Елбраян се досети, че всякакви по-нататъшни въпроси няма да са добре дошли — и този път, както винаги, щеше да научи всичко, което трябваше да знае, когато му дойде времето.

Без каквито и да било обяснения, Джуравиел отпрати младия мъж да си върши работата, само за да го прекъсне отново по-късно същия следобед. В ръцете си държеше два лъка, единият от които — доста по-голям от другия.

— Нямаме много време — обясни елфът и подаде по-големия лък на своя ученик.

Елбраян го пое и тръгна след учителя си, преглъщайки многобройните въпроси, които напираха на устата му. Докато вървяха, успя да разгледа лъка и заключи, че не ще да е направен от папратовото стъбло, отсечено от него тази сутрин, а от друго, по-малко растение.

 

Стиснал причудлив нож (извит от двете страни и с острие, в чиято среда имаше тесен процеп) в лявата си ръка и дебелото папратово стъбло (вече изчистено от трите листа) в другата, старият елф се залови за работа. Мушна стръка под дясното си рамо за опора и много внимателно прокара ножа по зелената му повърхност.

Отдели се тънка, почти прозрачна ципа и Джойсеневиал кимна доволно — растението беше отгледано точно както трябва.

После затвори очи и подхвана нисък напев. Представи си Елбраян с папратовото стъбло до себе си, припомни си големината на дланта му, дължината на ръката му. Всеки друг майстор би си отбелязал тези мерки по растението, ала Джойсеневиал беше надраснал подобни недодялани способи. Онова, което той правеше, беше изкуство, а не занаят, плод на отколешна магия и умения, трупани в продължение на седем столетия. И така, със затворени очи и песен на уста, старият майстор се залови за работа, а движенията му следваха музиката — колкото по-бърза бе тя, толкова по-ритмични бяха движенията му и толкова по-дълбоки — нарезите, които правеше. Щеше да прекара почти половин година над този стрък, щеше да го дялка нежно, да прави едва забележими резки тук и там, да вдълбава мистични символи и да го изпълва с магия. В началото щеше да го маже със специални масла два пъти всяка седмица, за да подсили здравината му, а когато лъкът най-сетне придобиеше форма, щеше да го окачи над ямата на вечния дим — тайно, свещено място, където дори въздухът беше пропит с магия.

Половин година — кратък миг в очите на дълголетните елфи, кратък миг и в живота на Бели’мар Джойсеневиал, бащата на Джуравиел. Майсторът на лъкове притвори очи и си представи последната церемония както за лъка, така и за момчето — назоваването. Нямаше никаква представа какво име ще даде на творението си — то щеше да дойде само, когато оръжието придобиеше свой собствен облик, свои черти и особености.

Едно обаче беше сигурно — името трябваше да бъде абсолютно точно, защото в този лък, зарече се Джойсеневиал, щеше да бъде въплътено цялото му умение; това щеше да бъде върховото постижение в дългия му, белязан от знака на съвършенството, живот. Нямаше елф в долината, чийто лък да не бе излязъл изпод ръцете на стария майстор, както нямаше и пазител, тръгнал по света от Андур’Блау Иннинес през последните пет столетия, чието оръжие да не бе изработено от него. Ала те всички щяха да бледнеят, сравнени с лъка, който щеше да се роди сега, защото Бели’мар Джойсеневиал, връстник на най-старото дърво в Андур’Блау Иннинес, знаеше, че това ще е последното му творение.

Този лък щеше да бъде специален.

 

Този път поне улучи дървото, на което беше окачена мишената! Елбраян обърна изпълнен с надежда поглед към Джуравиел, ала елфът поклати глава, после, с едно мълниеносно движение вдигна собствения си лък и изстреля една, две, три стрели.

Всичко се случи толкова плавно и в същото време бързо, че Елбраян все още се взираше в учителя си, когато чу как и третата стрела потъва в дървото. Почти се боеше да погледне към дървото и разбира се, както и очакваше, установи, че и трите са се забили точно в центъра на мишената.

— Никога няма да се науча да стрелям като теб! — оплака се младият мъж — през всички тези години Джуравиел никога не бе чувал от устата му нещо, което толкова да прилича на хленч. — Или като когото и да било от останалите!

— Разбира се, че няма — съгласи се Джуравиел и не можа да сдържи усмивката си при вида на слисаното изражение на Елбраян — очевидно не такъв отговор бе очаквал младежът.

Ръмжейки сърдито, той отново вдигна лъка си. Този път стрелата не улучи дори дървото.

— Целиш се в мишената — отбеляза елфът и Елбраян го изгледа заинтригувано. — В цялата мишена — поясни наставникът му. — А върхът на стрелата е прекалено малък, за да я покрие цялата.

Елбраян се замисли над чутото, мъчейки се да разгадае скрития му смисъл. Дали и този път не ставаше въпрос за елфическата философия, за начина, по който гледаха на света като на едно цяло, чиито части бяха неразривно свързани. Може би според тях мишената и стрелата бяха едно, а лъкът бе просто инструмент, с който да ги събере.

— Прицели се в една-единствена, точно определена точка в мишената — продължи Джуравиел. — Съсредоточи фокуса си.

Елбраян най-сетне разбра — просто трябваше да открие правилното място, където мишена и стрела щяха да станат едно цяло. Вдигна лъка (прекалено малък за него), опъна тетивата докрай (макар че дългите му, силни ръце можеха да я издърпат още по-назад) и остави стрелата да полети.

Не улучи, ала стрелата се заби в дървото само няколко сантиметра над мишената — по-близо до целта, отколкото бе успявал да стигне досега.

— Чудесно — похвали го Джуравиел. — Сега вече разбираш.

С тези думи той се накани да си тръгне.

— Къде отиваш? — извика Елбраян след него. — Нали току-що дойдохме? В колчана ми има още десет стрели!

— Урокът ти за този ден свърши — отвърна елфът, преди да потъне между гъстите дървета. — Помисли над него и сам прецени колко време искаш да прекараш в усъвършенстване на наученото.

Младият мъж кимна сериозно, заричайки се, че дойдеха ли да стрелят утре, той вече ще е в състояние да улучи мишената с лекота. Щеше да се упражнява докато не се стъмнеше съвсем, а на сутринта, щеше да се върне тук, веднага щом приключеше задълженията си в тресавището с млечните камъни.

Всеки път щом се разсееше дори съвсем малко, стрелата се отклоняваше и изчезваше сред гъсталака. Беше дошъл тук с пълен колчан, ала само за половин час от двадесетте стрели не беше останала нито една. Толкова по-добре, помисли си младият мъж, бездруго пръстите на дясната ръка, както и гърдите, вече го боляха, а вътрешността на лявата му ръка беше лошо охлузена.

На следващия ден Джуравиел му даде черен, кожен предпазител, който да надене на лявата си ръка, както и нов лък, не папратов, но за сметка на това най-големия, който можеше да се открие в Андур’Блау Иннинес (макар че и той беше прекалено малък за едрия мъж). Освен това елфът му беше донесъл триъгълна, светлозелена ловджийска шапка, която Елбраян прие, свивайки объркано рамене. Този път взеха със себе си два колчана и младежът, който с всеки изстрел ставаше все по-добър, прекара в упражнения почти три часа. В края на деня Джуравиел му показа още една хитрина — научи го как да, да стреля още по-точно с помощта на странната шапка. Спускайки предния й ръб ниско над очите си, Елбраян можеше да използва ъгълчето й като отправна точка, по която да равнява изстрелите си.

Още на следващия ден две от всеки три стрели на младия мъж уцелваха мишената.

До края на есента, както и през цялата зима, Елбраян, под вещото ръководство на Джуравиел, усвояваше тънкостите на стрелбата с лък. Научи всичко за самото оръжие, овладя умението да прави стрели (по-тежки, когато искаше да порази по-лошо противника си, или по-леки, когато искаше да уцели някоя по-далечна цел) и да сменя тетивата (въпреки че изработените от сребрий тетиви рядко се късаха). Най-важното, което научи обаче, бе, че стрелбата е изпитание повече за мозъка, отколкото за тялото и че основни за един истински добър стрелец, са пълното съсредоточаване и прецизният мисловен фокус. Физическата страна на това умение (опъването на тетивата, прицелването и самият изстрел) бързо се превръщаше в навик, ала всеки отделен изстрел предполагаше правилна преценка на разстояние и вятър, всеки път тетивата трябваше да бъде опъната точно колкото бе необходимо, а стрелата — избрана според обстоятелствата. Не след дълго десницата на Елбраян се покри с мазоли, а предпазителят около лявата му ръка се протри и изтъня почти наполовина. Младият мъж тренираше със същия плам, с който се бе хвърлял във всички предишни задачи, с гордост и твърда решимост, трудноразбираема за често разсеяните, потънали в блянове елфи. Тренираше всеки ден, независимо от времето — изпращаше стрела след стрела, всяка от които се забиваше ако не в самия център на мишената, то съвсем близо до него. Постепенно се научи да стреля бързо и от най-различни позиции: можеше да се претъркулва, завършвайки движението с изстрел, още преди да скочи на крака, беше в състояние да увисне надолу с главата от някой клон и да запрати стрелата си нагоре, за да е сигурен, че тя ще полети под правилния ъгъл, можеше и да изстреля едновременно две стрели, които не само че се забиваха на съвсем малко разстояние една от друга, но и почти неизменно улучваха мишената.

Всяка сутрин изпълняваше Би’нел дасада, след това отиваше в мочурището за упражнението с млечните камъни, по обед учеше философия с Джуравиел, след което двамата отиваха при дървото с мишената за поредната тренировка.

За негова изненада, вечерите си обикновено прекарваше с Тунтун, тъй като именно тя беше обучавала Мейдър преди много години, като освен негова наставница, явно се бе превърнала и в най-близката му приятелка сред елфите. А неговият предшественик беше човек, за когото Елбраян искаше да научи колкото бе възможно повече. Тунтун с готовност му разказваше за Мейдър — от спомени за дните, прекарани от него в Андур’Блау Иннинес (в началото легендарният пазител бе допускал голяма част от грешките, които и Елбраян беше правил!) до истории за подвизите му в Дивите земи. Колко много гоблини и великани бяха паднали под ръката на Мейдър и Буря, прочутия му меч! Откакто елфите в Андур’Блау Иннинес подготвяха пазители, които да изпращат по широкия свят, от долината бяха излезли едва шест меча, най-могъщите оръжия, изработвани някога в Каер’алфар, и Буря бе един от тях. От всички тях само един все още не беше в неизвестност — Ледоразбивача, тежка сабя, която принадлежеше на Андаканавар, пазител, изпратен в северната част на Алпинадор, за когото обаче елфите отдавна не бяха чували нищо.

— Такива като теб наистина не останаха много — отбеляза Тунтун една вечер. — Кой знае, може би дори си единственият жив пазител, макар все още да не сме почувствали болката, която би ни обзела при смъртта на Андаканавар.

Уважението, с което Тунтун говореше, трогна дълбоко Елбраян, ала в същото време го накара да почувства по-ясно отвсякога товара на отговорността, лежаща на силните му плещи. През всички тези години постепенно бе започнал да се чувства различен, някак специален, превъзхождащ сякаш обикновените хора. Благодарение на елфите беше получил рядък и ценен дар — друг език, език не само на думите, но и на тялото, на физическия свят; беше се научил да гледа на заобикалящата го действителност по нов начин, с други очи виждаше дори собственото си тяло. Колко различен бе от изплашения хлапак, който някога си бе тръгнал, залитайки, от опожарения Дъндалис, сломен и безпомощен. Вече беше наследникът на Мейдър, Елбраян пазителят.

Защо, тогава, изпитваше такъв ужас?

За да намери отговор на този въпрос, младият мъж често посещаваше Оракула. С всеки изминал път все по-лесно призоваваше образа на Мейдър в огледалото и макар духът на чичо му да си оставаше все така безмълвен, собствените му излияния му помагаха да сложи чувствата и тревогите си в ред, да разбере сам себе си и да си вдъхне смелостта, от която имаше нужда.

Зимата (тежка дори във вълшебната долина, както лейди Даселронд беше предсказала) се точеше бавно, снеговете дойдоха по-рано от обикновено и се задържаха, дори когато пролетта започна да настъпва.

Дните на Елбраян си оставаха все така запълнени с работа. Усърден както винаги, той се учеше и усъвършенстваше непрестанно. Беше се превърнал в изкусен стрелец, може би не толкова, колкото някои елфи, но със сигурност превъзхождаше повечето, ако не и всички свои събратя. Познанието му за заобикалящия го свят никога нямаше да бъде пълно (светът просто беше прекалено необятен, за да бъде обхванат от което и да било живо същество), ала всеки изминал ден му показваше нещо ново, а всяко преживяване го правеше по-опитен. Светът наоколо сякаш наистина беше течност, а той — гъба, която жадно я попиваше.

Промяната дойде изведнъж, когато Тунтун и Джуравиел го измъкнаха от леглото една мразовита туманейска нощ. Двамата елфи дълго трябваше да го дърпат и бутат, преди той най-сетне да се събуди достатъчно, за да се покаже навън, облечен само с наметало и препаска около кръста. Без да му обясняват нищо, Тунтун и Джуравиел го заведоха до голяма, обградена от високи дървета, поляна, на която се бяха събрали всичките двеста обитатели на Каер’алфар.

Джуравиел смъкна наметалото от гърба на Елбраян, а Тунтун побутна разтреперания младеж в средата на поляната.

— Махни я! — нареди тя, кимайки към препаската около бедрата му.

Елбраян се поколеба за миг, ала Тунтун не беше в настроение да слуша каквито и да било възражения. Бърз замах с двете ками, които държеше в ръцете си, и препаската се свлече надолу. Тунтун улови разрязания плат преди той да тупне на земята, после се отдалечи, оставяйки объркания млад мъж сам и напълно гол под изпитателните погледи на цял Андур’Блау Иннинес.

Хванати за ръце, елфите образуваха широк кръг около него и се люшнаха наляво, подемайки ритуален танц. Често се случваше някой от танцьорите да напусне мястото си, за да изпълни особено сложен пирует или просто стъпки, каквито той самият искаше, ала като цяло кръгът продължаваше да се върти около него.

Ясните им мелодични гласове изпълниха въздуха и проникнаха в самото същество на младия мъж, отмивайки притеснението и оставяйки след себе си тихо опиянение. Цялата гора сякаш се бе присъединила към песента на елфите — шумоленето на хладния вятър, чуруликането на птичките, дрезгавото крякане на жаби нейде в далечината.

Елбраян вдигна глава нагоре, към ярките звезди и няколкото облачета, които вятърът гонеше по небето. Без дори да го осъзнава, започна да следва движенията на танцуващите елфи, сякаш някакъв невидим водовъртеж го бе засмукал в прегръдките си и сега той се носеше по течението му. Всичко наоколо избледня, очертанията на света се размиха, действителност отстъпи място на вълшебен сън.

— Какво чуваш? — долетя нечий глас до ушите му. — Какво чуваш сега, в мига на своето рождение?

Без да осъзнава кой го бе заговорил (не друг, а самата лейди Даселронд, застанала само на метър-два пред него), младият мъж отвърна разсеяно:

— Чувам птиците. Нощните птици.

Изведнъж над света се спусна плътна тишина, съновидението се стопи, прогонено от рязката промяна. Елбраян примигна няколко пъти и с мъка спря, макар да му се струваше, че звездите над главата му продължават да се въртят.

— Тай’марауи! — възкликна лейди Даселронд и младият мъж, който едва сега установи колко близо се намира тя до него, стреснато подскочи при звука на гласа й, после премести поглед към двестатината елфи, които вече бяха подели вика й:

— Тай’марауи!

Тай беше тяхната дума за птица, марауи — за нощ.

— Нощната птица — поясни лейди Даселронд. — Днес, в нощта на твоето рождение, ти получаваш името Нощна птица.

Елбраян преглътна с мъка, чудейки се за какво става въпрос — Джуравиел и Тунтун изобщо не го бяха подготвили за подобна церемония.

Без повече обяснения, лейди Даселронд хвърли шепа искрящ прашец в лицето му…

… и светът сякаш замря за миг, после продължи, ала някак по-бавно. Песента на елфите пак изпълни въздуха, над гората се възцари прежната хармония, а Елбраян отново се оказа сам в средата на поляната, неволно следвайки движенията на танцьорите. Постепенно гласовете на елфите започнаха да затихват, ала той забеляза, че е останал съвсем сам, дълго след като всички си бяха отишли. Преди младежът да успее да си отговори дори на един от хилядите въпроси, които се гонеха в съзнанието му, сънят го надви и той заспа там, в средата на поляната, напълно гол.

Нощта на неговото рождение.

 

Бели’мар Джойсеневиал кимна доволно при вида на прекрасния лък, съвършения продукт на неговата любов. Нарекли бяха пазителя Нощна птица, значи сънят не го беше излъгал. Ястребокрилия, името, което беше дал на оръжието, напълно подхождаше на онова, в което се беше превърнал Елбраян.

Старият майстор изправи оръжието пред себе си и го огледа. По-високо от него, то беше полирано до съвършена гладкост и дори полумракът в стаята (вътре гореше само една малка свещичка) не можеше да скрие тъмнозелените му багри, примесени с нежния блясък на сребрия, обточил ръбовете му. В средата му бе издялана прекрасна ръкохватка, краищата му бяха изящно заострени, а горният връх, който можеше да се сваля, беше украсен с три пера, така безукорно подредени, че изглеждаха като едно, когато лъкът си почиваше.

Ястребокрилия и Нощната птица — да, връзката между двете имена се нравеше на стария елф. Това беше последният лък, който щеше да излезе изпод ръцете му, сигурен бе той — дори да направеше още хиляда, никога нямаше дори да се доближи до съвършенството на Ястребокрилия.

 

Елбраян се събуди така рязко, както и бе заспал, съвсем сам и гол, с изключение на червената лента, завързана около лявата му ръка и на същата такава — само че зелена — опасваща дясната точно над лакътя. Зачуди се какво ли означава това, но нито за миг не си помисли да ги свали, после насочи вниманието си към пробуждащия се свят наоколо му. Слънцето отдавна бе изгряло — значи бе пропуснал Танца на меча, за първи път, откакто го беше научил. Тази сутрин обаче това сякаш нямаше значение. Недалеч от мястото, където беше спал, забеляза наметалото си и се покри с него, но после, вместо да се върне в къщичката си, се насочи право към Оракула, където беше оставил огледалото, стола и одеялото.

— Чичо Мейдър?

Излъчващ покой и разбиране, духът вече го очакваше. Хиляди въпроси напираха в съзнанието на младия мъж, ала преди да успее да изрече дори един от тях на глас, пелена от образи се спусна над мозъка му и прогони всичко останало — видя път и тресавище, гора и една долина, в която растяха вечнозелени дървета и която му се струваше някак позната.

Елбраян си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. Като че ли започваше да разбира. Сковаващ ужас протегна лепкави пръсти към него, заплашвайки да го погълне, и той почувства как го обзема отчаяно желание да говори, да попита духа на Мейдър какво означава всичко това, да обгърне съмненията си в думи и така да ги надвие.

Ала този път той беше тук не за да говори, а за да чуе, и като се облегна назад и притвори очи, младият мъж се остави на образите и на странно познатия път да го отведат където трябва.

Излезе от Оракула още по-неспокоен, отколкото беше влязъл, по лицето му се четяха страх и несигурност, а в главата му препускаха двойно повече въпроси.

Когато се върна в Каер’алфар, с изненада установи, че там няма никой. Бързо се изкачи на дървото, където се намираше малката му къщичка и я завари съвършено празна — нямаше ги нито дрехите му, нито кошниците, с които събираше млечни камъни, нищо.

Единственото, което откри, беше купчинка прилежно сгънати нови дрехи. Трябва да бяха за него, тъй като очевидно не биха станали на никой друг в долината… Освен ако, сепна се той изведнъж, елфите не си бяха довели нов ученик.

Тръсна глава, за да прогони тази мисъл, смъкна наметалото си и започна да се облича — ботуши от еленова кожа, високи и меки, чифт удобни ловджийски панталони с тесен, въжен колан, обточен със сребрий за подсилване, мека риза без ръкави и кожена жилетка, също поръбена със сребрий, дебел тъмнозелен плащ и шапка, триъгълна, светлозелена ловджийска шапка.

След като се облече, Елбраян се огледа, питайки се какво ли очакват от него сега. Дали не трябваше да се върне на поляната? Това трябва да бе, защото когато отиде там, завари всички елфи на Каер’алфар, застанали в редици, без да пеят, танцуват или говорят. Щом го видяха да се задава, лейди Даселронд и Бели’мар, които стояха най-отпред, му дадоха знак да се приближи.

Когато младият мъж застана пред тях, Джуравиел му подаде пълна раница, от едната страна на която висеше изящен сребърен нож, а от другата — чудесна секира.

След един дълъг, безмълвен миг, Елбраян внезапно осъзна, че елфите очакват от него да разгледа даровете им и побърза да отвори раницата, после предпазливо изсипа съдържанието й на земята.

Кремък и огниво, снопче тънко, обточено със сребрий въже, като онова, от което беше изработен коланът му, вързопче пълно с червения гел, с който Джуравиел беше намазал папратовото стъбло, преди той да го отсече, огледалото и одеялото за Оракула (трябва да ги бяха взели от хралупата малко след като си бе тръгнал оттам) и, най-издайнически от всичко видяно досега — хранителни запаси и кожен мях за вода.

Младият мъж потърси погледа на наставника си, ала не откри в очите му нито един от отговорите, които търсеше. Внимателно, опитвайки се да овладее треперещите си ръце, прибра всичко обратно в раницата и се изправи.

— Червената лента е напоена с мехлеми, които никога няма да изветреят — проговори най-сетне Джуравиел. — Ще ти служи както за превръзка, така и за пристягане на рани. Зелената пък пречиства въздуха, когато покриеш носа и устата си с нея и дори ще ти позволи да дишаш под вода за известно време.

— Това са даровете, които ти приготвихме, Нощна птицо — обади се лейди Даселронд и като щракна с пръсти, добави. — Както и това!

При нейния знак Бели’мар Джойсеневиал пристъпи напред, понесъл прекрасния лък на ръце.

— Ястребокрилия — обясни той и му го подаде. — Ще ти служи и като тояга — допълни и с едно бързо движение махна украсения с ястребови пера край, свали тетивата, после с все същата лекота го върна обратно и окачи тетивата, огъвайки лъка в първоначалната му форма без почти никакво усилие. — Не бой се — макар и да изглежда крехък, няма да го счупиш. Нито удар, нито мълния, нито дори драконов дъх могат да го повредят!

Думите на стария майстор бяха посрещнати с възторжени и напълно заслужени възгласи от страна на другарите му.

— Опитай го — предложи Джуравиел и Елбраян веднага остави раницата на земята и вдигна новия си лък.

Беше поразен от съвършения му баланс и от изумителната лекота, с която се опъваше тетивата. Когато я издърпа назад (много повече, отколкото с който и да било от малките лъкове, които беше ползвал досега), трите пера на върха се отделиха едно от друго, заприличвайки досущ на „пръстите“ в края на разперено ястребово крило.

— Ястребокрилия — повтори Джойсеневиал. — Ще ти служи вярно до края на дните като лък и като тояга, докато не си спечелиш правото да носиш и меч.

Със сълзи в очите, старият майстор му подаде колчана пълен с дългопери стрели, после бавно се обърна и се върна сред останалите елфи.

— Това са даровете ни за теб — повтори лейди Даселронд. — Кой от тях смяташ за най-ценен?

Елбраян не отговори веднага, почувствал колко важен е този момент, последното и може би най-трудно изпитание, в което не биваше да се проваля.

— Запасите и дрехите — започна той, — са достойни за крал, дори за елфически крал. А що се отнася до лъка — при тези думи той се поклони на Джойсеневиал, а в гласа му прозвуча искрена почит, — сигурен съм, че на света няма друг, който да може да се сравнява с него. Ала дарът, който смятам за най-ценен, е Оракулът — завърши той уверено.

Лейди Даселронд не мигна, нито трепна, ала някак си младият мъж разбра, че е сгрешил. Незнайно как, може би виждайки унилото изражение на Джуравиел, ала той внезапно прозря истината за себе си и за онова, което чувстваше.

— Не! — тихо рече той. — Не това е най-ценното, което получих от вас.

— Какво тогава? — нетърпеливо попита лейди Даселронд.

— Нощната птица — заяви Елбраян без никакво колебание. — Всичко онова, което съм, всичко, в което се превърнах. Сега съм пазител и няма нищо — злато, сребро или власт — което да е по-ценно от това! Най-скъпото, което ми дадохте, е името, което си спечелих благодарение на вашето време и търпение, името, което завинаги ме определя като приятел на елфите. Няма по-голяма чест от него… нито по-голяма отговорност.

— Отговорност, която вече си готов да поемеш — осмели се да вметне Джуравиел.

— Време е да тръгваш — рече лейди Даселронд и първата мисъл на младия мъж бе да попита къде.

Въздържа се обаче, уверен, че елфите сами ще му кажат всичко, което трябва да знае. Когато това не се случи, когато вместо да му обяснят, те се разотидоха един по един, кимвайки му на прощаване, когато най-накрая остана съвсем сам, Елбраян разбра.

Оракулът му беше показал пътя, по който трябваше да поеме.

 

Сравнително равна, местността беше пуста, само тук-таме се мяркаха ниски храсти. Плавните склонове обаче, макар и да не бяха високи, лесно можеха да заблудят окото и пазителят добре осъзнаваше, че видимостта му е доста ограничена. Това бяха Мочурливите земи или Супните блата, както умилително ги наричаха заселниците, живеещи по границите на Дивите земи. За детето Елбраян това беше мястото, където се развиваха много от страшните (и доста попресилени) истории, които беше слушал край огнището на селската гостилница в дългите зимни вечери.

С малката разлика, че сега беше попаднал именно там и споменът за всички онези ужасяващи зверове и чудовищни бранители не бе особено приятен.

Този ден мъглата беше доста по-рядка в сравнение с непрогледните валма, които вчера го обгръщаха толкова плътно, че непрекъснато имаше чувството, че някой го следи. Когато се изкачи на върха на поредния хълм, видя, че в подножието му се вие сребърен поток. Ръката му инстинктивно се насочи към кожения мях и когато установи, че е наполовина празен, отправи се към ручея, който беше широк едва около метър и надали бе дълбок повече от тридесетина сантиметра. Потопи пръсти и със задоволство установи, че водата е съвсем бистра — кафеникавата, глинеста почва беше прекалено сбита, за да бъде повлечена от слабото течение. Всички вадички, на които Елбраян се беше натъкнал в Мочурливите земи, бяха кристалночисти, с изключение на локвите, образували се в по-ниските части на местността — там водата не можеше да се оттече и се смесваше с пръстта, образувайки гъста кал.

Пазителят се вгледа още по-внимателно в потока, за да се увери, че в него не плува нищо опасно, после окачи раницата си на един от клоните на близкия храст и предпазливо изу ботушите си. Тичаше вече пет дни, последните два — из мочурищата. Хладката вода и мекото речно корито бяха като балсам за изнурените му крака и за миг той дори се замисли дали да не свали всичките си дрехи и да остави потока да отмие умората от тялото му.

Нещо обаче го спря. Едно от сетивата му беше доловило необичайно раздвижване и той замръзна на мястото си, опитвайки се да открие източника му. Мускулите на краката му се отпуснаха, така че да може да почувства и най-слабите вибрации под себе си. Напрегнал слух до краен предел, бавно завъртя глава първо на едната, после и на другата страна.

Плисък! Някъде нагоре по течението на потока се разнесе плисък.

Елбраян трябваше да реши какво да стори. Ручеят се губеше от погледа му само на двадесетина метра от него, скривайки се зад едно привидно високо възвишение.

До слуха му достигна нов плисък, по-близо от предишния, последван този път и от говор, макар че Елбраян не можа да различи думите. Отново се огледа, търсейки място, откъдето да издебне приближаващия враг (ако това наистина беше враг). Местността не беше особено подходяща за засада — най-доброто, което можеше да стори, бе да се върне до хълма, от който беше дошъл, и да се скрие зад него. Щеше обаче да му се наложи да премери движенията си до съвършенство, тъй като голяма част от възвишението, зад което смяташе да се скрие, щеше да се вижда иззад завоя.

Елбраян едва-що бе измислил този план, когато се отказа от него — та нали вече се намираше в най-източната част на Мочурливите земи, съвсем близо до селищата на хората. Който и да идваше, със сигурност не вдигаше особен шум, значи не бяха великани. Откъде изобщо беше сигурен, че са врагове?

А и дори да бяха, нали Ястребокрилия беше с него?

Взел решение, той се загърна с наметалото си, спусна качулката на главата си и се наведе, за да напълни меха си.

Шумът бързо се усилваше и по плискането на водата пазителят се досети, че непознатите същества трябва да бяха половин дузина и очевидно ходеха на два крака. Още по-издайнически беше разговорът — не самите думи (тях той почти не разбираше), а пронизителните им, дрезгави гласове. Елбраян и преди беше чувал подобни гласове.

Плискането и говорът секнаха изведнъж — непознатите създания го бяха съзрели. Младият мъж не помръдна, само погледна едва-едва изпод крайчеца на качулката си, за да се увери, че не носят лъкове.

Гоблини, шестима сепнати гоблини стояха на по-малко от десет метра от него и го зяпаха глуповато. Единият беше вдигнал копието си, но все още не беше замахнал за удар. Останалите носеха сопи и груби мечове, но за щастие нямаха никакви лъкове.

Елбраян все така не помръдваше. Наметката, както и позата, в която бе застанал, пречеха на гоблините да разберат с какво си имат работа.

— Ейян кос? — предпазливо попита един от тях.

Младият мъж се подсмихна под качулката, но не се обърна.

— Ейян кос? — повтори същият гоблин. — Макмак пик?

— Мац, мац, пис — прошепна си Елбраян името на една игра, с която той и другарчетата му се бяха забавлявали преди десетина години.

При мисълта за онова невинно време по устните му заигра усмивка, прогонена бързо отдалеч по-мрачните чувства, обзели го при спомена за злото, което събратята на същите тези съществата бяха причинили на неговия свят.

Гнусното създание потрети въпроса си и Елбраян разбра, че е крайно време да отговори и понеже нямаше никаква представа какво го питат, просто се изправи — по-висок от който и да било гоблин — и бавно отметна качулката от главата си.

Половината чудовища изпищяха, а онзи с копието пристъпи напред и запрати оръжието си срещу него.

Елбраян изчака до последния възможен момент, после вдигна Ястребокрилия пред себе си и пресрещна връхлитащото копие. Щом двете оръжия се сблъскаха, той завъртя лъка си на една страна, като по този начин първо отклони, а после напълно спря движението на копието. Сега му оставаше просто да се пресегне и да улови вражеското оръжие в десницата си, отпускайки в същото време другата си ръка, в която здраво стискаше Ястребокрилия.

И ето че най-неочаквано, още преди нападателите му да са успели да се хвърлят в истинска атака, собственото им копие се оказа насочено срещу тях.

Противоречиви чувства се бореха в гърдите на младия мъж. Добре помнеше на какво го бяха учили елфите — на търпимост към останалите раси, макар че и те самите не хранеха никак топли чувства към гоблините и фоморийските великани. Все пак, в момента Елбраян се намираше далеч от което и да било човешко поселище, собствената му раса нямаше претенции към тези земи, тъкмо обратното — нямаше да се учуди, ако те всъщност се обитаваха от гоблини. Ако наистина беше така, справедливо ли щеше да бъде да ги нападне в дома им?

От друга страна, едно от тези същества току-що беше запратило копието си по него, въпреки че това би могло да бъде по-скоро от страх, отколкото проява на агресия. А и каквато и логика да викаше на помощ, младият мъж просто не можеше да прогони спомена за гибелта, сполетяла Дъндалис.

Поколеба се. Вярваше ли наистина, че гоблините пред него носят отговорност за отдавнашното злодеяние на събратята си? Мъжът, когото елфите бяха нарекли Нощна птица, трябваше да бъде честен, пределно честен със самия себе си, дължеше го на Бели’мар Джуравиел.

Бързо движение с китката и копието полетя натам, откъдето бе дошло, само че не за да наранява, а за да се забие в потока, с върха надолу, на двадесетина сантиметра от краката на собственика си. Хвърляйки им предупредителен поглед, Елбраян отново се зае да пълни меха си.

Беше им дал право да избират, ала част от него, огромна част, се надяваше, че те няма да се възползват от предоставената им възможност.

Едновременно чу и усети как водата се раздвижи, когато съществата бавно се приближиха и макар да не ги виждаше, беше сигурен, че поне две от тях са излезли от потока, за да се прокраднат пред и зад него.

Застанал нащрек, младият мъж се вслушваше в стъпките им, готов да реагира и при най-малкия знак, че копието лети към него.

Изведнъж всичко сякаш спря — движение, стъпки, плисък на вода. Не можеше да са на повече от три-четири метра, сигурен беше той и бавно, съвсем бавно се обърна към гоблините от едната си страна и се изправи, извисявайки се с поне половин метър и над най-високия си противник.

— Еенегаш! — сопна се най-близкият и най-грозният от четиримата и замахна с меча си, късо оръжие, което доста наподобяваше онова, което Олван беше дал на сина си, когато децата патрулираха около селото.

— Не разбирам — спокойно отвърна Елбраян.

Противните създания си зашушукаха нещо и младият мъж се досети, че и те не разбират езика му.

— Еенегаш! — още по-настоятелно повтори гоблинът и посочи с меча си първо към Ястребокрилия, а после към брега.

— Не мисля така — засмя се Елбраян и поклати глава, като в същото време незабелязано махна върха на лъка си и откачи тетивата, прибирайки ги на сигурно място в колана си.

Грозното същество изръмжа заплашително и младият мъж отново поклати глава.

Гоблинът се втурна към него и замахна с меча си, най-вероятно, за да го сплаши, тъй като все още беше прекалено далеч, за да го нарани. Само че изненаданият се оказа той, а не Елбраян.

Без да губи нито миг, пазителят сграбчи с две ръце тоягата, в която се бе превърнал лъкът му, и я вдигна пред себе си толкова бързо, че нападателят му нямаше време да реагира. Оръжието се стовари върху главата на гоблина, като едновременно с това изби меча от ръцете му и го запрати на няколко метра от него. С едно мълниеносно движение, прекалено бързо, за да може гоблинът да го избегне, заостреният връх на Ястребокрилия го удари между очите и го повали във водата.

Както можеше да се очаква, другарите на падналото същество се хвърлиха в атака с бойни възгласи на уста.

Елбраян прибра тоягата до тялото си и като свали лявата си ръка, завъртя го така, че предният край на оръжието се стрелна напред и покоси най-близкия гоблин, онзи, който се бе откъснал от основната групичка, за да го изненада отпред. Както можеше да се очаква, глупавото създание не успя да реагира навреме и върхът на Ястребокрилия се заби в меката плът под брадичката му.

Миг по-късно Елбраян вече държеше оръжието с лявата си ръка и с абсолютно същото движение покоси и другия отделил се от групата гоблин, после отново прибра тоягата до гърдите си и като я насочи напред, хвърли се срещу останалите си противници. Първият удар се стовари върху главата на чудовището в средата, онова с копието, и с лекота строши главата му.

Ястребокрилия се стрелна наляво, пресрещайки груба гоблинова сопа, после отскочи надясно, спирайки меча на последния нападател. Ляво, дясно — елфическата тояга не спираше нито за миг, всеки път безпогрешно предугаждайки къде се намира противниковото оръжие. Два мълниеносни замаха наляво и ръката, с която злото създание държеше сопата си, беше отбита настрани. Елбраян направи крачка вляво и се извъртя, избягвайки меча на другия гоблин, после се приведе и замахна. Противникът му се досети какво е намислил и се накани да се брани, ала острият връх на Ястребокрилия мина през мършавата му ръка, с лекота трошейки костта. Сопата цопна в потока, а гоблинът изпищя и се вкопчи в ранената си ръка.

Младият мъж пристъпи напред и вдигна оръжие пред себе си. Три бързи удара по главата на бездруго замаяното създание и Елбраян отстъпи, обръщайки се на другата страна, готов да посрещне атаката на последния си противник. Вместо това го видя да се отдалечава, колкото го държат краката, и като замахна назад, удари съществото зад себе си право в лицето.

В този миг до ушите му достигна шум — единият от отделилите се гоблини се мъчеше да се изправи на крака. Ястребокрилия изсвистя, първо под, а след това и над дясното рамо на пазителя, докато той самият се обръщаше наляво. Ужасено, злото създание направи жалък опит да се предпази, ала елфическата тояга се стовари в основата на врата му. За миг гоблинът застина неподвижно, сякаш вълна от енергия го беше заляла от глава до пети, после политна назад, приземи се изправен, постоя така за миг и бавно се захлупи по очи.

Елбраян побърза да се обърне и приклекна, готов да се защитава; врагове обаче наоколо нямаше. Първият, когото беше ударил, водачът на групата, стоеше на четири крака насред потока, с гръб към него, прекалено замаян дори за да се изправи. Онзи, който се бе опитал да се прокрадне от дясната му страна, все още беше на земята, борейки се за въздух, който така и нямаше да успее да си поеме. Последният, когото бе ударил, със сигурност беше мъртъв, както и онзи с копието, а пък гоблинът, който бе понесъл четири удара по главата лежеше по очи на брега на потока, с лице във водата. Единственият, който все още се държеше на крака, онзи с меча, стоеше на двадесетина крачки от Елбраян и подскачаше нагоре-надолу, сипейки проклятия, които младият мъж не разбираше.

Спокойно, без да бърза, пазителят извади крайчеца с перата и го върна на мястото му, после с едно-единствено движение изви Ястребокрилия, използвайки коляното си за опора.

Разбрал какво става, гоблинът изпищя и хукна да бяга.

Ала перцата на върха на оръжието вече бяха щръкнали. Ястребокрилия беше готов за стрелба.

Тетивата пропя и гоблинът политна във въздуха, подет от мощния устрем на стрелата. Размахал безпомощно ръце и крака, той се сгромоляса по очи във водата.

С мрачно изражение на лицето Елбраян откачи брадвата си и се зае да довърши започнатото.

После продължи по пътя си, напред към границата на Мочурливите земи.