Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (22)

Глава 21
Винаги на пост, винаги нащрек

Погледът на Джил се зарея над внушителните скали, към тъмните води на Мирианския океан — огромни, черни вълни, които тръгваха издалеч, надигаха се бавно и с все сила се разбиваха в канарите, на повече от шейсет метра под краката й. Монотонният им ритъм неизменно изпълваше минути, часове, дни, месеци, години. Изпълваше навярно и вечността. Ако се върнеше тук след хиляда години, помисли си младата жена, вълните пак щяха да си бъдат същите, пак щяха да се надигат в далечината и да се разбиват в същите високи скали.

Джил погледна през рамо към Пирет Тюлм, малката крепост, която сега наричаше свой дом. Да, след хиляда години скалите и морето все още щяха да си бъдат тук, ала не и крепостта с едничката си ниска кула — времето щеше да си каже думата, предавайки я на свирепите ветрове и бурите, които редовно се извиваха в Залива на подковата.

Джил например, живееше тук едва от четири месеца, а вече бе станала свидетел на цяла дузина подобни бури, включително и онези три стихии, връхлетели ги една след друга в рамките само на една седмица и оставили нея и четиридесетимата й другари, всички членове на елитните войски, известни като Брегова стража, мокри до кости и навъсени.

Да, точно така, помисли си младата жена, това беше точната дума — навъсени, досущ като живота й досега.

Не можеше да каже, че не е получила своя шанс, златната възможност, за която мнозина (и със сигурност почти всички жени от патриархалния Хонс-де-Беер) мечтаеха, но никога не бяха имали. Джил затвори очи и остави песента на океана да я отнесе надалеч, на един друг бряг, където вълните бяха по-нежни — Палмарис, единствения дом, който помнеше. Как ли я караха Гревис и Петибуа? Ами Грейди? Дали злополучният завършек на брака й с Конър Билдебург беше пресякъл веднъж завинаги опитите му да се издигне в обществото?

Младата жена се разсмя с глас — искрено се надяваше да е така, тогава от връзката й с Конър щеше да излезе поне едно хубаво нещо. От „първобрачната й нощ“ бяха изминали почти две години, а споменът и болката от нея още бяха живи.

Джил отново погледна назад, после вдигна очи нагоре и забеляза, че много от звездите бяха изчезнали. Миг по-късно започна да ръми и тя неволно поклати глава — въпреки че неведнъж го беше виждала, продължаваше да се изненадва от това колко бързо можеха да се съберат облаци и да завали в Пирет Тюлм.

Досущ като „дъждът“, появил се в живота й — първо в далечното гранично селце при пристигането на гоблините, а после в Палмарис. Макар почти да не помнеше първия случай, младата жена знаеше, че след него животът й постепенно бе започнал да се оправя и да става дори приятен. А после, само за миг, всичко отново рухна, всичко й беше грубо отнето.

Нима можеше да мечтае за нещо по-хубаво от сватбата си в Палмарис? Беше се омъжила в Сейнт Прешъс, според мнозина — най-красивата църква в цяла Корона. Венчавката бе ръководена лично от Добриньон Калислас, абат на Сейнт Прешъс и затова — трети по ранг в Абеликанската църква! Коя млада жена не би се разтреперила от възторг само при мисълта за подобен ден? А и нощта след това, прекарана не къде да е, а в имението на барон Билдебург!

При спомена за онази вечер, Джил усети как я полазват ледени тръпки — огромната стая, ужасяващата промяна у Конър и погледа му, почти животински в началото, а после, когато тя го изгори — дори още по-страшен. Изражението му бе омекнало само за малко, когато на другата сутрин двамата отидоха при абат Добриньон. Разбира се, тъй като не беше консумиран, бракът им бе разтрогнат начаса.

Нищо работа за абат Добриньон.

Само че това не решаваше въпроса с нейното престъпление. В град като Палмарис нападението над един благородник (и то такова, че замалко не обезобрази завинаги красивия, млад мъж) водеше след себе си изключително сериозни последици, толкова сериозни, че Конър имаше пълното право да поиска смъртно наказание за Джил. Но дори и да не се стигнеше чак дотам, все пак оставаше съвсем реалната опасност абат Добриньон да я превърне в негова слугиня до края на живота й.

Благородникът обаче беше проявил милост, а и абат Добриньон бе известен като добросърдечен и снизходителен човек…

— Чух за случката с тримата негодяи на покрива на кръчмата — топло й се беше усмихнал той — и смятам, че заложби като твоите не бива да бъдат прахосвани в слугуване по масите. За щастие, знам точно подходящото място за подобни умения и хъс, място, където такъв необуздан гняв може да бъде вкаран в русло и да бъде полезен за всички.

Ето как Джил бе изпратена в служба на краля на Хонс-де-Беер, като пехотинец в Кралската войска. Този миг се бе запечатал съвсем ясно в съзнанието й — прекрасно помнеше как се бе обърнала назад, докато слушаше съчувствените думи на абата, и бе потърсила погледите на двамата си осиновители. По лицата им нямаше гняв, нямаше дори най-бегла следа от недоволство, въпреки че безразсъдната постъпка на дъщеря им най-вероятно нямаше да остане без последици и за тях. Не, в очите на Гревис и Петибуа се четеше единствено дълбока тъга. Петибуа имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, когато абатът произнесе решението си, което завинаги щеше да й отнеме скъпото й момиче. Нерадостна беше тази вечер в „Задругата“, вечерта, когато Джил си взе сбогом.

Едва-що напуснала Палмарис, младата жена осъзна колко мъдро бе постъпил абат Добриньон. В армията тя наистина се бе почувствала (поне в началото) съвсем на място. Започна като обикновен пехотинец, пешак, както ги наричаха, ала много скоро се издигна в йерархията, намирайки място сред по-елитните кавалеристи. Истински врагове войската всъщност нямаше — в Хонс-де-Беер от дълги години цареше мир, по-дълго, отколкото който и да било помнеше, но по време на тренировките Джил отприщваше демоните от потъналото си в забрава минало и те бяха повече от достатъчни, за да я накарат да се бие със свирепост, която изуми по-висшите офицери. Всеки, който се изправеше срещу нея, биваше победен (при това нерядко по доста болезнен начин) и много скоро вече никой, жена или мъж, не искаше да тренира с нея. Лошата слава й бе създала немалко врагове и именно тя бе причината младата жена непрекъснато да бъде местена от крепост на крепост, изпълнявайки най-различни задължения — от граничен караул до кавалерийски патрул.

Като цяло, годината беше възскучна — крепостните караули служеха повече като украшение, отколкото като охрана — най-тежкият инцидент, който бе преживяла през това време, беше грозната свада между двама братя, при която единият бе отхапал ухото на другия.

Ето защо Джил с радост прие вестта за причисляването си към редиците на Бреговата стража, прочутата част, която по слава и елитност отстъпваше единствено на Сърцатата бригада. Това бяха легендарните бойци, които в миналото бяха спирали нашествията на паурите; свирепите войни, покорили Разломния бряг, разширявайки по този начин владенията на Хонс-де-Беер!

Когато обаче пристигна в малката крепост, издигаща се над Залива на подковата, Джил съвсем не завари онова, което бе очаквала. Пирет Тюлм беше само едно от многото укрепления, разположени по протежение на бреговете на Хонс-де-Беер. Също както и останалите си посестрими, Пирет Тюлм беше откъснат от света, далеч от многолюдните поселища, ала стратегически разположен така, че да има отлична видимост към океана. Пирет Тюлм бранеше южните подстъпи на Залива на Корона, Пирет Данкард охраняваше петте малки островчета в средата му, а Пирет Вангард — северната му част.

В очите на Джил мисията им беше жизненоважна, стоическо съществувание с едничката цел да защитават добруването на кралството. Не й отне много време, за да осъзнае, че е единствената, която храни подобни възвишени илюзии.

Пирет Тюлм (а доколкото можеше да прецени — и останалите укрепления на Бреговата стража) нямаше нищо общо с бастионите на мъжество и себеотрицание, каквито ги изкарваше мълвата. Безкрайните гуляи на войниците не спираха сякаш и за ден; дори сега, толкова късно през нощта, докато младата жена стоеше на пост на стената, веселбата вътре не секваше — носеше се звън на чаши, вулгарен смях, пронизителният кикот на жените.

Стражите наброяваха общо четиридесет човека, като само седем от тях бяха жени. На Джил, чието единствено преживяване с мъж беше завършило толкова катастрофално, това съотношение никак не се нравеше. Поклащайки отвратено глава, тя продължи да обикаля по протежение на ниската стена, както правеше всяка нощ.

Малко по-късно насреща й със залитане се зададе мършав, четирийсетинагодишен мъж. Наричаше се Гофлау и беше прекарал повече от половината от жалкия си живот като войник, включително и дванадесет години в редиците на Бреговата стража, препращан от едно самотно укрепление на друго.

Дълбока въздишка, израз на примирението й със заобикалящата я действителност, се откъсна от гърдите на младата жена. Не беше притеснена — Гофлау беше толкова пиян, че щеше да е истинско чудо, ако успееше да се добере до нея, без да се изтърси от стената право в белналия се на почти три метра под тях двор. Колкото и да бе невероятно обаче, въпреки че на всяка крачка се блъскаше в каменните блокове, войникът все пак се приближи.

— А, малката ми Джили — изломоти той. — Пак обикаляш под дъжда, а?

Джил тръсна глава и извърна поглед.

— Що не влезеш вътре и не се посгрееш малко? — предложи Гофлау. — Ама каква буря само, а? Е ’айде, де, върви. Аз ще застъпя вместо теб.

Само че Джил не беше толкова наивна. Ако приемеше на пръв поглед примамливото предложение и се прибереше, Гофлау несъмнено щеше да я последва само минути по-късно, оставяйки стената напълно незащитена. Дори още по-лошо, появата му тук, в мрака и студения дъжд, спокойно можеше да означава, че вътре й готвят нещо. Дългата, ниска постройка, в която се помещаваше поделението, не беше голяма — имаше едва три общи стаи, всяка от които беше заобиколена от дузина малки помещения, в които едва се побираха по два нара и две шкафчета. По-голямата част от сградата се намираше под земята — три еднакви етажа, които отвън изглеждаха като един. Слезеше ли там долу, подмамена от пияния си другар, Джил най-вероятно щеше да се окаже хваната натясно.

— Сама ще си довърша смяната, благодаря — любезно отвърна тя и се накани да продължи обиколката си.

— И от какво точно ни пазиш? — неочаквано остро попита Гофлау.

Младата жена рязко се обърна, присвила заплашително сините си очи. Прекрасно разбираше колко невероятно бе някой враг (или който и да било изобщо) да се опита да се доближи до крепостта или да навлезе в Залива на Корона оттук, ала не това беше важно в случая, не и според нея. Даже нашествия да се случваха веднъж на петстотин години, елитната Брегова стража трябваше да е готова да ги посрещне!

— Връщай се на пиршеството — рече тя през стиснати зъби. — Аз предпочитам да запазя честта на униформата, която нося.

Гофлау изсумтя и обърса мазната си ръка в червения мундир:

— Ще те видя след няколко месеца — изсмя се той. — Само постой тук година, две, пък пак ще си говорим…

— Смятам, че тя разбра какво искаш да й кажеш, Гофлау — разнесе се нечий твърд глас и Джил отмести поглед от лицето на пияния войник.

Той също се обърна и двамата видяха Константин Пресо, командир на Пирет Тюлм, да крачи към тях. Военачалникът наистина представляваше внушителна гледка — висок и строен, с грижливо поддържани мустаци и брада, винаги спретнат в добре ушитата си синя униформа, препасал черен, кожен портупей, на който висеше прекрасен меч, семейна ценност, предавана от поколение на поколение. Пресо беше млад (още нямаше тридесет години), но беше заслужил високия си пост, след като бе надвил трима разбойници, промъкнали се в къщата на един благородник късно през нощта. Когато пристигна в Пирет Тюлм и го видя за първи път, Джил се бе почувствала окрилена, уверена, че най-сетне ще прави нещо наистина значимо.

За съжаление, много скоро разбра, че импозантното посрещане е било демонстрация за пред офицера, довел я в отдалечената крепост, а Константин Пресо, въпреки цялото си достолепие, отдавна бе попаднал в същия капан, уловил и подчинените му в лепкавата си мрежа.

— И смятам, че не е съгласна с теб — заяви Пресо, без да сваля изпитателен поглед от Джил, нещо, което често правеше.

— Не съм — потвърди младата жена.

Гофлау промърмори нещо неразбираемо и се накани да заобиколи командира и да се прибере на сухо. Пресо обаче протегна ръка и му препречи пътя.

— Става късно — рече той на Джил. — Или може би трябва да кажа рано? Дежурството ти със сигурност отдавна е свършило.

— Аз поех нощта — отвърна младата жена.

— Коя част от нощта?

— Нощта! — сопна се Джил. — Няма кой друг да го стори — всички смятат, че задълженията им — и малкото работа, която все пак свършват през деня — се изчерпват със спускането на нощта!

— Успокой се, момиче — рече Пресо, опитвайки се да звучи като уравновесен, доброжелателен военачалник, но в ушите на младата жена думите му прозвучаха по-скоро снизходително.

— Добре познавам правилата и отговорностите на Бреговата стража — продължи тя. — Стражата не се прибира на топло със залеза на слънцето! „Винаги на пост, винаги нащрек“ — довърши тя, повтаряйки мотото на някога гордата Брегова стража.

— И какво очакваш да видиш, докато стоиш на пост? — спокойно попита Пресо и Джил го изгледа изумено. — Нима вярваш, че ще успееш да забележиш кораба на паурите или пък гоблинов сал, дори ако навлезе в залива и мине на по-малко от стотина ярда от нашия бряг?

— Поне ще ги чуя! — настоя Джил и Пресо се разсмя с глас.

— Скоро ще съмне — рече той. — Хайде, ела вътре и се изсуши — прогизнала си до кости.

Младата жена се накани да се възпротиви, ала Пресо не й даде тази възможност — без да търпи никакви възражения, той нареди на Гофлау да остане на пост и като я улови за ръката, поведе я към вратата на кулата.

Влязоха заедно и Джил трябваше да признае, поне пред себе си, че няма нищо против най-после да се скрие от дъжда. Двамата слязоха по стълбите и докато прекосяваха малкото преддверие, минаха покрай една открехната врата. По звуците, долитащи иззад нея, на Джил не й бе никак трудно да се досети какво ще открие вътре.

Ускорявайки крачка, тя продължи напред и влезе в общата стая на горното ниво. Там имаше дузина мъже, както и две жени, всички до един — пияни почти до забрава. Единият от мъжете се бе покачил върху масата и танцуваше (или поне се опитваше да танцува), като в същото време си сваляше дрехите под одобрителните възгласи на другарите си и поощрителните подвиквания на жените.

Гледайки право пред себе си, Джил се насочи към стълбището, което водеше към нейната стая. Не бе направила и няколко крачки, когато Пресо я улови за рамото:

— Повесели се с нас — рече той.

— Това заповед ли е?

— Разбира се, че не! — възкликна капитанът, който бе наистина почтен. — Просто те моля да останеш. Дежурството ти свърши.

— Винаги нащрек! — отвърна Джил през стиснати зъби и Пресо не можа да сдържи въздишката си.

— Колко месеца, изпълнени с неумолима скука, мислиш, че можеш да понесеш? — попита той. — Тук сме сами, съвсем сами, а единственото, което ни очаква занапред, е нескончаем низ от дни, месеци, години. Това е нашият живот и всеки сам трябва да избере дали иска той да бъде приятен или непоносим.

— А може би просто имаме различни представи за това какво е приятно — заяви Джил и неволно погледна към отворената врата зад гърба му.

— Така е — съгласи се Пресо.

— Сега вече мога ли да си вървя?

— Не мога да ти попреча, макар че ми се искаше да останеш.

Раменете на Джил увиснаха — отстъпчивостта на Пресо я оставяше по-безсилна, отколкото най-непреклонната заповед.

— Назначена бях в служба на краля от абата на Палмарис — обясни тя и капитанът кимна — вече беше подочул нещо подобно. — Не дойдох тук по свое желание, ала веднъж станала част от кралската стража, постепенно се научих да вярвам… и аз не знам в какво, може би в някаква цел, причина да продължавам.

— Да продължаваш?

— Да живея — рязко поясни Джил. — Единствено задълженията ми ме спасяват… от какво, и аз не съм сигурна. Ала това — при тези дума младата жена посочи към пируващите войници, точно когато полуголият „танцьор“ се свлече от масата, — това не е част нито от задълженията, нито от влеченията ми.

Пресо я докосна по рамото, ала когато я видя да потръпва, сякаш я бяха зашлевили, побърза да вдигне примирително ръце.

Джил добре разбираше затруднението му — капитанът очевидно искаше да прояви съчувствие, ала същевременно никак не му се щеше да изглежда нахален. Още в деня на пристигането и в Пирет Тюлм един от войниците се бе опитал да интимничи с нея. Нахалникът куца цяла седмица след това (единият му крак се бе подул двойно, а глезенът, както и двете му колена, бяха жестоко насинени), освен това не можеше да отвори едното си око, а устната му беше така подпухнала, че доста време не можеше да пие нищо, без половината от него да се разлее по предницата на ризата му. Ала дори без това красноречиво доказателство за избухливия й нрав, младата жена не вярваше, че Пресо би се опитал да се възползва от нея. Въпреки че не се противопоставяше на разпуснатото държание на подчинените си, той си оставаше мъж на честта и макар Джил да бе сигурна, че капитанът си има вземане-даване с другите жени (навярно с всичките шест), той никога не би натрапил вниманието си там, където то не бе желано.

— Боя се, че в думите на Гофлау имаше известна доза истина — предупреди я Пресо. — Рано или късно времето ще си каже думата, ден след ден, след ден, всички до един еднакво дълги и сиви.

— Нима? — повдигна вежди Джил и посочи нещо зад гърба му.

Пресо погледна назад тъкмо навреме, за да види как Гофлау се присъединява към пируващите си другари. Капитанът въздъхна дълбоко и като се обърна към Джил, сви рамене — всъщност наистина не го интересуваше дали някой стои на пост или не.

Джил се завъртя и си тръгна, ала в мига, в който хлопна вратата зад гърба си, свърна в един страничен коридор и отново излезе навън в дъжда. Изкачи се на стената, която гледаше към брега и приседна на ръба, поклащайки крака над бездната под себе си.

Остана там до края на нощта, съзерцавайки звездите, появили се за малко, когато облаците най-сетне се разсеяха. После слънцето се показа над хоризонта, осветявайки скалите, които се издигаха в залива — високи, каменни колони, безмълвни стражи, които никога не напускаха поста си. Винаги нащрек.