Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (21)

Глава 20
Оракулът

— Колко светлинки виждаш? — въпросът беше зададен на елфически, език, който Джуравиел напоследък все по-често използваше в разговорите си с Елбраян.

След цели пет години в Андур’Блау Иннинес, младият мъж вече знаеше всички думи и изрази и само някои дребни грешчици издаваха човешкия му произход.

И Джуравиел, и Елбраян държаха по една запалена свещ; на небето пък бяха изгрели няколко звезди, след като слънцето току-що се беше скрило зад планините на хоризонта.

Младият мъж изпитателно се вгледа в наставника си. През последната година уроците му постепенно бяха започнали да стават все по-задълбочени, а разговорите му с Джуравиел — все по-философски, и той се бе научил, че дори и най-простият наглед въпрос може да съдържа десетки скрити значения. Най-сетне, повярвал, че това е просто встъпление към същинския урок, той вдигна поглед нагоре и бързо преброи звездите.

— Шест — предпазливо отвърна след това, добавяйки и двете свещи.

— Значи са отделни, така ли? — попита Джуравиел. — Твоята светлина и моята, както и светликът на звездите?

Елбраян сбърчи чело, после бавно, сякаш всеки миг очакваше да го нахокат, кимна.

— Значи ако угасиш свещта си, ще останеш на тъмно — продължи елфът.

— На по-тъмно, отколкото съм сега — побърза да отговори младежът. — Но все още ще имам част от твоята светлина.

— Тоест — рече Джуравиел, — моята светлина не е заключена в пламъка на свещта. По-скоро се простира наоколо. Ами тази на звездите?

— Ако светлината на звездите беше заключена в тях, изобщо нямаше да ги виждаме! — изръмжа Елбраян с нарастващо раздразнение. Имаше моменти (като този например), когато му се струваше, че искрено ненавижда простата елфическа логика. — И ако светликът на свещта ти беше заключен в нея самата, аз нямаше как да я видя.

— Точно така — съгласи се Джуравиел. — Свободен си.

Елбраян не можа да се сдържи и сърдито тропна с крак, когато елфът се обърна и се накани да си тръгне. Винаги правеше така — оставяше го сам с безброй въпроси, на които той не можеше да си отговори.

— За какво говориш? — настоя, ала Джуравиел само го погледна спокойно и не каза нищо. — Значи светлината — започна да се досеща младият мъж, който не за първи път имаше подобни уроци, — понеже не е заключена в източника си, е нещо споделено.

Джуравиел продължи да го гледа невъзмутимо.

Елбраян се замисли, връщайки се назад, към началото на разговора.

— Една — рече най-сетне. — Виждам една светлина.

Джуравиел се усмихна:

— Аз пък мога да преброя поне дузина звезди — отвърна и наистина — нощта бързо настъпваше и по небето вече примигваха повече от десет блещукащи точици.

— Дузина източника на една и съща светлина — отвърна Елбраян. — Или пък различни светлинки, които се сливат в едно цяло. Сливат се, понеже ги виждам, сливат се и се превръщат в една обща светлина.

— Точно така — съгласи се Джуравиел.

— Но трябва ли да ги видя, за да бъде това истина? — нетърпеливо попита Елбраян, после млъкна, виждайки недоволното изражение на наставника си.

Затвори очи и се замисли, припомняйки си най-ранните си уроци, най-съществените философски теории, които елфите му бяха предали, за да може да погледне на света по съвършено различен начин. Според тяхната философия най-важната истина, на която стъпваше цялата заобикаляща ги действителност, бе, че материалният свят не е нищо повече от сбор от възприятия — възприятията на онзи, който го наблюдава. Нищо не съществува извън съзнанието на индивида. В началото на Елбраян му беше много трудно да проумее подобно издигане на пиедестал на отделната личност — все пак, той бе израснал в общество, където общността винаги се поставяше на първо място, където отделният човек бе преди всичко част от цялото и едно такова обожествяване на индивида се смяташе за гордост — най-големия възможен грях. Елфите обаче гледаха на нещата под съвсем различен ъгъл — веднъж Джуравиел дори му беше казал, че всичко в света е просто една пиеса, предназначена единствено за него.

— Моето съзнание създава света около мен — беше заявил той напълно сериозно.

— Значи не мога да те победя в битка, освен ако ти сам не го поискаш? — отвърнал бе Елбраян тогава.

— Би бил прав, ако не забравяше нещо — че твоето съзнание създава света, който заобикаля теб самия — с тези думи елфът си беше тръгнал, оставяйки младия мъж с обърканите му мисли.

Трябваше да мине дълго време, преди Елбраян най-сетне да приеме напълно това привидно противоречие и да стигне до самата му същност, позволявайки си за първи път да познае едно възприятие на отделната личност, каквото никога досега не бе имал свободата да изследва.

— Звездите и свещта ми са едно цяло, защото виждам и двете — рече младият мъж най-сетне. — А аз правя света около себе си.

— Ти интерпретираш света около себе си — поправи го Джуравиел. — И колкото по-изострени стават възприятията ти, толкова по-точно ще можеш да тълкуваш онова, което те заобикаля.

После елфът се отдалечи, а Елбраян остана насред полянката, стиснал свещта в ръка, докато на небето бързо се разгаряха безброй звезди и сливаха светлината си с неговата. Тази на пръв поглед незначителна промяна във възприятието му, мисълта, че всички светлини в действителност бяха едно цяло, пробудиха в гърдите му усещане за принадлежност, за единение с цялата вселена, каквото младият мъж никога досега не бе изпитвал. Изведнъж небето сякаш стана по-близко, а Елбраян се почувства част от него.

До края на тази, както и през цялата осемстотин двайсет и втора година, той се учеше да възприема света като елф, докато постепенно не проумя тази необикновена смесица от индивидуализъм и общност и не постигна така деликатното равновесие между възвисяването на личността и осъзнаването на принадлежността си към една по-висша общност. Тази уж едва забележима промяна в мирогледа, изведнъж му откри безброй нови възможности — сега с лекота откриваше прекрасни цветя там, където преди дори не би помислил да ги търси, а сетивата му долавяха присъствието (и дори приблизителната големина) на горските животни, много преди очите му да ги бяха съзрели — и всичко това благодарение на изострената му чувствителност към всяко, било то и най-слабо движение, към всички миризми и звуци, които го заобикаляха. Сякаш беше голяма, суха гъба, която нечия ръка топеше във водите на знанието и той с непознато досега удоволствие поемаше колкото се може повече от него, попиваше всеки урок, всяка дума. Промениха се и представите му за време и пространство. Поредицата превърна в откъс; спомените — в пътуване във времето.

Промени се дори сънят му, отстъпвайки място на един напомнящ медитация процес, далеч по-овладян от досегашното неконтролируемо и несъзнателно откъсване от света. „Размисъл на въображението“, така го наричаха елфите, или просто „блян“. В това полусънно състояние Елбраян можеше да „изключи“ зрението си, оставяйки слуха и обонянието си нащрек, а после поемаше назад във времето, към своето минало, та като погледне на случилото се тогава по нов начин, да се поучи от него.

В тези нощи Олван живееше отново, тук беше и Джилсепони, неговата Пони, както и всички от Дъндалис. По някакъв странен начин тези спомени му даваха усещането за безсмъртие, сякаш хората, които срещаше в тях, наистина бяха живи, затворени в една друга реалност, към която неговото съзнание беше ключ.

Тази мисъл му вдъхваше утеха. Всъщност голяма част от философията на елфите му носеше успокоение, като се изключеше неоспоримият факт, че въпреки всичко е безсилен да поправи случилото се, че няма власт над миналото.

И така, болката си оставаше, предсмъртните викове все така звучаха в ушите му, отчаяната битка отново и отново се разиграваше пред очите му, мирисът на трупове и горящи къщи продължаваше да го задушава. Ала както го беше посъветвал Джуравиел, младият мъж не се опитваше да избяга от мъчителния спомен, тъкмо напротив — нарочно се връщаше към него, използвайки жестоката реалност, за да укрепи мъжеството си и да закали духа си.

— Миналите изпитания ни подготвят за изпитанията, които ни очакват в бъдеще — често повтаряше елфът.

Елбраян не спореше с него, ала не можеше да не се запита с нещо, доста подобно на страх, какво ли би могло да го очаква занапред, което да може да се сравни с ужаса на онзи ден.

* * *

Стоеше на върха на голия хълм и чакаше, вперил поглед на изток, към тънкия розов лъч, предизвестяващ пристигането на утрото.

Не носеше дрехи и усещаше допира на хладния вятър с всеки косъм, с всеки нерв на тялото си. Изпълнен от чувство за необхватна свобода, той чакаше изгрева и когато слънцето най-сетне се показа над хоризонта, вдигна меча (солидно, ала прекрасно балансирано оръжие) над главата си, стиснал дългата му дръжка с две ръце.

После замахна, а движението на оръжието се предаде на тялото му. Тежкото острие политна нагоре към лявото му рамо, а той пристъпи напред с десния си крак; миг по-късно мечът вече се връщаше обратно, докато левият му крак правеше крачка напред, а след това встрани. Оръжието и десният му крак го последваха, сякаш там имаше още един противник. Удар, отбиване, удар — всички се редуваха бавно, в съвършена хармония. И пак — крачка напред и на другата страна, последвани от замах, отбиване и нов удар.

Едва довършил това движение, той отстъпи назад и описа полукръг така, че сега гледаше точно в обратната посока на онази, от която беше започнал. Три широки крачки, всяка от тях придружена от мощен замах, и пак — малка стъпка напред, светкавично последвана от движение встрани.

Би’нел дасада, танцът на меча, така се наричаше това упражнение. Повече от час проблясва оръжието на младия мъж във въздуха, описвайки все по-сложни и по-сложни фигури. В подобни занимания той прекарваше по-голямата част от тренировките си сега — не се биеше с истински противници, а повтаряше движение след движение, докато мускулите му не ги запомнеха до съвършенство. Всеки удар, всеки замах се бяха превърнали в инстинкт, негова втора природа; онова, което в началото беше съзнателна стратегия, сега беше подсъзнателна реакция, безпогрешно предугаждане на противниковото намерение.

Скрити между дърветата в подножието на хълма, Джуравиел и още неколцина елфи наблюдаваха упражняващия се Елбраян с искрено възхищение. И наистина, младият мъж представляваше красива гледка — великолепно съчетание между впечатляваща сила и почти свръхестествена ловкост. Мечът му свистеше във въздуха със същата лекота, с която и дългата му пшениченоруса коса. Движенията му, съвършено премерени, преливаха едно в друго удивително плавно, допълвайки се по почти магически начин.

А и очите му! Дори от това разстояние не можеше да им убегне силата, която се излъчваше от маслиненозелените му очи, които сякаш наистина виждаха невидимия противник.

Младият Елбраян напредваше забележително бързо и Джуравиел все по-често му даваше да упражнява нови и нови удари от танца на меча, най-сложната система от движения, създадена от елфите, които от своя страна нямаха равни на себе си в умението да въртят меч. Младият мъж усвояваше сложните маневри с лекота, движение след движение, попиваше ги досущ като гъба и те се запечатваха неизличимо в паметта, сърцето и мускулите му. Отдавна никой — дори и Тунтун! — не поставяше под съмнение уменията и смелостта му, нито влагаше подигравка в думите „кръвта на Мейдър“. Елбраян бе преодолял фазата на „невъзприемане“, както я наричаше Джуравиел, беше се отърсил от задръжките и тесногръдието на духа, възпитани от стадния начин на живот на неговата раса, беше се научил да се единява със света около него, да се слива със силите, които го заобикаляха.

Във все по-редките случаи, когато се изправяше срещу истински противник, той не само успяваше да избегне всеки удар, но и безпогрешно избираше най-подходящата тактика, която, освен че му даваше възможност да се хвърли в атака, често го предпазваше от следващите нападения на противника, а нерядко бе в състояние да го защити от появата и на втори неприятел. Сега Елбраян побеждаваше много по-често, отколкото губеше, дори ако се биеше срещу двама противници.

Ударите, които използваше, ставаха все по-разнообразни и по-опасни и наподобяваха движенията на ловуващ хищник. Попаднеше ли му кама, например, можеше така да извие ръката си, че когато замахне, сякаш пепелянка се стрелваше да ухапе жертвата си. А дори и да нямаше оръжие, беше в състояние да стегне мускулите на пръстите си до такава степен, че да преодолее и най-здравото препятствие.

И всяка сутрин, преди още мъглата да се бе спуснала над Андур’Блау Иннинес, младият мъж се изкачваше на върха на този хълм, съзерцаваше зората и повтаряше до безкрай танца на меча, запаметявайки всяко движение до съвършенство.

Кръвта на Мейдър.

 

Даровете — дебело одеяло, малко столче, изплетено от гъвкави пръчки и огледало в дървена рамка — го изненадаха и объркаха. Наистина, огледалото очевидно беше скъпо, а пък столът — невероятно лек и изработен така, че да може лесно да се сгъва и пренася и все пак единствено одеялото като че ли имаше някакъв смисъл и можеше да му бъде от истинска полза.

Тунтун и Джуравиел изчакаха мълчаливо, докато Елбраян изучаваше подаръците си, като дори седна на стола и вдигна огледалото пред лицето си.

— Благодаря ви — рече той най-сетне, а признанието в гласа му беше примесено с недоумение.

— Та ти дори не разбираш истинското им значение — навъси се Тунтун. — Мислиш, че си получил три подаръка, а всъщност най-ценен от тях е четвъртият!

Елбраян я изгледа изпитателно, мъчейки се да прочете нещо, каквото и да било, в очите й.

— Огледало, одеяло, стол — тържествено заяви Джуравиел. — Оракулът.

И този път Елбраян, който никога досега не бе чувал тази дума, не можа да прикрие недоумението си.

— Смяташ ли, че мъртвите са си отишли завинаги? — Тунтун очевидно се наслаждаваше на объркването му. — Смяташ ли, че на света съществува единствено онова, което виждаш с очите си?

— Съществуват и други нива на съзнанието — опита се да му помогне Джуравиел, хвърляйки недоволен поглед на вечно заяждащата се Тунтун.

— Като съня — обнадеждено рече младият мъж.

— И като размисъла на въображението — допълни Джуравиел. — В Оракула те се сливат, а спомените се превръщат в настояще.

Елбраян се замисли над думите му, започвайки да разбира какво се опитва да му каже елфът:

— Да разговарям с мъртвите? — ахна той.

— Какво значи „мъртъв“? — изсмя се Тунтун и Джуравиел не можа да сподави развеселената си усмивка — тя май никога нямаше да се откаже да дразни момчето.

— Ела — обърна се той към Елбраян. — По-добре да го видиш сам, отколкото ние да ти обясняваме.

Тримата оставиха Каер’алфар зад себе си и навлязоха дълбоко в гъстата гора. Денят не беше слънчев, ръмеше дъжд, а сивата пелена, която обгръщаше долината, удавяше голяма част от бездруго оскъдната светлина. Вървяха почти час, без да говорят, ако не се броят заядливите подмятания, които Тунтун от време на време отправяше към младежа.

Най-сетне Джуравиел спря пред един огромен дъб, толкова дебел, че Елбраян не можеше да го обхване дори наполовина. Двамата елфи се спогледаха неочаквано сериозно.

— Няма да успее — заяви Тунтун напевно.

— Доскоро вярваше и че не може да те надвие в битка — не й остана длъжен Джуравиел и тя сърдито тропна с крак.

Елбраян си пое дъх и изпъчи рамене. Така значи, това бе поредното изпитание, този път на волята и душевната му сила, ако се съдеше по даровете, които носеше. Отлично, помисли си той, твърдо решен да не разочарова Джуравиел и да не допусне Тунтун да злорадства.

От другата страна на дървото, между корените зееше тясна дупка, тунел, който сякаш се разширяваше и се спускаше надолу.

— Там вътре има каменен пиедестал, върху който трябва да поставиш огледалото — обясни Джуравиел, както и достатъчно място пред него за стола. С одеялото запуши входа на дупката, така че около теб да се възцари пълен мрак.

Младежът почака още малко, за да види дали няма да получи и други напътствия и Тунтун побърза да го подразни:

— Какво? — изсмя се тя и го смушка в ребрата. — Нима те е страх дори да опиташ?

— Да опитам какво? — настоя Елбраян, ала когато се обърна към Джуравиел за подкрепа, видя го да сочи тесния процеп между корените.

Без ни най-малка представа какво всъщност очакват от него, без изобщо да знае какво да прави щом се озове вътре (като се изключеха неясните и съвсем недостатъчни обяснения на Джуравиел), младият мъж сви рамене и пристъпи към дупката. Дори само да се промуши през нея щеше да бъде истинско изпитание — по всичко личеше, че отворът е пригоден за дребните, слаби елфи, а не за едри човеци като него. Първо пъхна стола, избутвайки го колкото се може по-навътре, и го пусна, затваряйки очи, за да чува по-добре. Ако се съдеше по звука от падането, подът на пещерата надали беше на повече от два-три метра под земята. После разпъна одеялото върху неравните корени — последното, което искаше, бе да се закачи някъде и да стане за посмешище в очите на Тунтун, която само това и чакаше. С един последен поглед към Джуравиел, сякаш се надяваше на още някакво обяснение, което да хвърли поне малко светлина върху онова, което му предстоеше, Елбраян замижа и прекрачи в дупката с главата напред, пазейки огледалото с тялото си. Още щом се озова вътре, побърза да отвори очи, които бързо свикнаха с тъмнината, и се огледа наоколо. Това спокойно можеше да бъде бърлогата на някоя мечка, бодливо прасе или дори скункс и той с огромно облекчение установи, че, за щастие, освен него, там няма никой. Намираше се в неголяма и очевидно празна пещера с овална форма и не повече от два-три метра в диаметър. Както му бяха казали, до близката стена имаше каменен пиедестал, и като се улови за един по-здрав корен на входа, завъртя се на една страна и стъпи на пиедестала, после с лекота скочи на пода. Тук-таме се беше понасъбрала вода, ала иначе нямаше нищо заплашително или дори неприятно.

Без да губи време, той постави огледалото върху пиедестала, подпирайки го на стената, за да не падне, след това разположи стола пред него и се зае да опъва одеялото пред отвора над главата си. Когато свърши, в дупката се възцари такава тъмнина, че той не виждаше дори ръката си, макар тя да беше на сантиметри от лицето му. Проправяйки си път опипом, Елбраян се добра до стола и седна.

После зачака, макар и сам да не знаеше какво. Постепенно очите му попривикнаха с мрака дотолкова, че едва-едва да различава очертанията на пещерата.

Минутите продължаваха да текат, без нищо да се случи. Младият мъж започна да нервничи — какво беше това изпитание, възмущаваше се той, какъв беше смисълът да седи сам-самичък в тъмното и да се взира в едно огледало, което дори не виждаше. Нима Тунтун щеше да се окаже права? Нима опитът им щеше да се провали?

Внезапно мелодичният глас на Джуравиел наруши тишината:

— Това е Пещерата на душите, Елбраян Уиндон — полуказа, полупропя той. — Оракулът, където всеки — елф или пък човек — може да поговори с онези, които са си отишли преди него. Потърси отговор в глъбините на огледалото.

Елбраян се помъчи да се успокои, дишайки дълбоко, както учеше Би’нел дасада и съсредоточи цялото си внимание върху огледалото, или по-скоро върху мястото, където трябваше да бъде то.

Извика образа му в съзнанието, припомняйки си как го бе оставил, преди да скрие светлината, процеждаща се през отвора на дупката. Постепенно каменният пиедестал и огледалото изникнаха пред очите му, или поне пред очите на съзнанието му, и той се взря в магическия предмет.

И отново времето потече бавно, минутите се превърнаха в час, а слънцето, макар и невидимо зад гъстата мъгла, започна да преваля. Отегчение протегна пръсти към съсредоточеното съзнание на младия мъж, заедно с него се завърна и раздразнението — дали Тунтун нямаше да се окаже права? Все пак отвън така и не долетяха други викове, значи елфите не бяха изненадани и очевидно не бяха изгубили търпение.

Елбраян тръсна глава и прогони всяка мисъл за двамата елфи… както и всичко, което можеше да го разсее.

Постепенно загуби представа за времето, вече нищо не нарушаваше концентрацията му. В пещерата стана още по-тъмно, когато слънцето се скри зад хоризонта, ала той не забеляза, дотолкова беше свикнал с царящия в пещерата мрак.

Огледалото! В огледалото имаше нещо, нещо, което той не можеше да различи!

Младият мъж потъна още по-дълбоко в унеса си, захвърляйки всяка съзнателна мисъл настрани. Там имаше нещо… човешка фигура, може би!

Възможно ли бе това да е собственото му отражение?

Това предположение като че ли пропъди смътния образ, ала само за миг, после той отново се завърна, още по-ясен отпреди — човек, по-възрастен от него, с набраздено от вятъра и слънцето лице и светла брада, подрязана така, че да следва извивките на силната му челюст. Приличаше на Елбраян, или поне на мъжа, в който Елбраян щеше да се превърне след двадесетина години. Приличаше на Олван, ала младежът някак си разбираше, че това не е баща му. Това беше…

— Чичо Мейдър?

Образът кимна и Елбраян с мъка си пое дъх.

— Ти си пазителят — прошепна младежът, останал почти без глас. — Ти си моят предшественик — пазителят, обучаван от елфите преди мен!

Образът не помръдна.

— Ти си онзи, с когото ме сравняват — продължи Елбраян. — А аз се боя, че летвата, която си поставил, е прекалено висока за мен!

Отражението в огледалото като че ли омекна и Елбраян почувства, така сигурно, както ако го беше чул изречено на глас, че поне според Мейдър опасенията му са напълно неоснователни.

— Чувам ги да говорят за отговорности — продължи младият мъж, — за задължения и за пътя, който ме очаква, ала се страхувам, че в действителност съвсем не съм онзи, за когото Бели’мар Джуравиел ме смята. И все не мога да си отговоря на въпроса защо бях избран, защо именно Елбраян бе пожален от гибелта на Дъндалис? Защо не Олван, моят баща и твой брат, храбър и силен, опитен войн, с когото малцина можеха да се мерят?

Елбраян искаше да замълчи, да събере мислите си, докато не разбере какво точно изпитва, ала думите продължиха да се леят от устата му, подмамени сякаш от призрака, от атмосферата на мястото и собственото му състояние. Дори образът в огледалото наистина да бе на Мейдър, той всъщност изливаше сърцето си пред духа на един човек, когото никога не бе познавал. Ала веднъж отприщен, пороят на всички тревоги, които Елбраян бе таил в гърдите си през годините, не можеше да бъде спрян.

— Какви ли върхове трябва да достигна, за да заслужа одобрението на Тунтун, а и на мнозина от останалите безкрайно взискателни елфи? Боя се, че те всички очакват от мен силата на фоморийски великан, бързината на уплашен елен, бдителността на земна катерица и хладнокръвието и мъдростта на дълголетната им раса. Кой човек би могъл да се издигне толкова нависоко?

Гласът на Елбраян заглъхна, задавен сякаш от напора на силните чувства, после отново се извиси:

— Ала ти, ти си успял, чичо Мейдър. От всичко, което съм чувал за теб, от искреното възхищение, което съзирам в очите на Тунтун всеки път, щом някой спомене името ти, разбирам, че ти не си ги разочаровал, че си оправдал доверието им. Ами аз? Какво ли ще си кажат за мен след двадесет години, кратък летен ден в очите на елфите? Ами светът, неизвестният, широк свят, който много скоро ще позная?

Ужасяващи образи, повечето от тях на други човеци, пробягаха пред очите на Елбраян.

— Страхувам се, чичо Мейдър — призна той. — Страхувам се, макар и сам да не знам от какво — от присъдата на елфите, от опасностите на дивите земи или от обществото на хората! През последната четвърт от живота си нито веднъж не съм срещал човешко същество! И все пак — продължи Елбраян, а гласът му отново стихна, — и все пак, най-много се плаша от промяната у себе си — вече не гледам на света като останалите си събратя, ала никога няма да го видя и така, както го виждат елфите. Обичам Каер’алфар и цялата долина, но въпреки това знам, че мястото ми не е тук. Чувствам го със сърцето си, ала това не намалява страха, че там, сред своите събратя по раса, никога вече няма да се почувствам у дома си. Събратя по раса и събратя по дух невинаги са едно и също — реши младежът, — така че кой всъщност съм аз? Нито елф, нито човек, завинаги обречен да бъда нещо по средата и затова да не принадлежа никъде!

Образът в огледалото все така не помръдваше, ала Елбраян съвсем осезателно усещаше съчувствието му, съпричастността, която се излъчваше от него. Знаеше, че не е сам.

— Аз съм Елбраян Пазителя! — заяви той, но този път, вместо да превие раменете му, званието го изпълни с непозната досега гордост.

Внезапно младият мъж усети, че е облян в студена пот, едва тогава забеляза и че в стаята цари абсолютен мрак.

— Чичо Мейдър? — повика той, ала духът вече го нямаше, не се виждаше и самото огледало.

Когато Елбраян изпълзя навън, Джуравиел го очакваше край корените на дъба. Елфът сякаш се канеше да попита нещо, ала вместо да проговори, дълго се взира в лицето на ученика си и като че откри отговора там. Без да си кажат нищо, двамата поеха обратно към Каер’алфар.