Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (17)

Глава 16
Сетната война

Лятото на петата му година в Андур’Блау Иннинес беше едно от най-прекрасните времена в краткия живот на Елбраян. Вече не беше малко момче, а млад и силен мъж, у когото обаче бе останала една по детски палава жилка, която според Тунтун никога нямаше да изчезне. Все така продължаваше да събира млечни камъни от тресавището, ала сега го правеше с гордост, тъй като и сам виждаше колко добре се отразяват ежедневните упражнения на високото му, стройно тяло. Дългите му крака сега бяха покрити с железни мускули, а ръцете му бяха станали толкова огромни, че дори неговите широки длани не бяха в състояние да ги обхванат.

Ала колкото и да бе заякнал младият мъж, у него нямаше нищо тромаво. Той танцуваше заедно с елфите, биеше се с тях, подскачаше по каменистите пътеки на долината със същата лекота като тях. Светлокестенявата му коса беше пораснала и стигаше чак до раменете му, но той много внимаваше да я държи чиста и добре подстригана и винаги я носеше отметната назад, така че да не закрива все така гладко избръснатото му лице.

Вече беше желан гост във всяка церемония на елфите — във всеки танц и всяка песен, във всяко празненство и всеки лов. И въпреки това (може би дори повече отвсякога), Елбраян се чувстваше самотен. Не, човешката компания не му липсваше (дори мисълта за нея го изпълваше с ужас), просто по-ясно откогато и да било осъзнаваше колко е различен от Туел’алфарите и то не само по телосложение. Те го учеха да гледа на света като тях, с абсолютна свобода, повече през призмата на въображението, отколкото на действителността. За Елбраян обаче това беше невъзможно. Чувството му за ред беше твърде развито, чувството му за справедливост — прекалено изострено. Един спокоен следобед, докато се разхождаше из долината с Джуравиел, той му сподели тези свои тревоги.

Елфът спря и го изгледа проницателно:

— Нима това те учудва? — простичко попита той и нещо в думите му, по-скоро начинът, по който бяха изречени, отколкото самите те, донесоха истинска утеха на Елбраян.

За първи път той осъзна, че елфите може би и не очакват от него да бъде като тях.

— Ние просто ти показваме една друга гледна точка — обясни Джуравиел, — начин на мислене, който ще ти бъде от полза в бъдещите ти странствания и изпитания. Ние просто ти помагаме да се издигнеш над ограниченията на своята раса.

— Защо? — не можа да се въздържи младият мъж. — Защо избрахте точно мен?

— Кръвта на Мейдър — отвърна елфът, израз, който през последните пет години Елбраян беше слушал до втръсване, използван (най-често с убийствено пренебрежение) от Тунтун. — Мейдър беше твой чичо, брат на баща ти.

Докато го слушаше, Елбраян почувства как мислите му се връщат назад във времето, към едно далечно утро, когато двамата с Пони стояха един до друг и, занемели от благоговение, съзерцаваха Ореола. Ала, макар споменът за този ден да изпълваше съзнанието му, младият мъж не пропускаше нито дума от онова, което Джуравиел му казваше:

— Починал много малък, или поне така вярваха близките му.

— Спомням си… — започна Елбраян, ала не довърши.

Какво всъщност си спомняше? Струваше му се, че е чувал баща си да споменава за изгубен по-голям брат — не можеше да бъде друг, освен същият този Мейдър, тъй като, изведнъж осъзна младият мъж, името му беше познато още отпреди да срещне елфите.

— Всъщност — продължи Джуравиел — Мейдър наистина едва не загина още като момче. Докато бил в гората, го нападнала мечка и той сигурно щеше да умре от многобройните си рани, ако не го бяхме открили. Доведохме го в Каер’алфар и дълго го лекувахме. За щастие, оказа се по-жилав отколкото очаквахме, но когато най-сетне се възстанови напълно и поискахме да го върнем на семейството му, те отдавна се бяха преместили на друго място.

Тук Джуравиел поспря, сякаш се чудеше как да продължи.

— Преди много години — бавно започна той, — между нашите два народа не се издигаше стената, която ни разделя сега. Между хора и елфи царяха добросъседски отношения, разменяхме си стоки, разказвахме си интересни истории, а понякога живеехме заедно. Имаше дори случаи (аз лично помня два такива) на брак между елф и човек, макар подобни двойки рядко да оставяха потомство след себе си.

— Защо тогава тръгнахме в различни посоки? — в очите на Елбраян светът (и особено хората) беше изгубил много от раздялата на двете раси.

Джуравиел се засмя.

— Живееш в Андур’Блау Иннинес вече пет години — рече той. — Нима не си забелязал, че нещо липсва?

Младият мъж сбърчи чело. Нима имаше нещо, което да не достига в това вълшебно място?

— Деца — отвърна най-сетне Джуравиел с леко променен глас. — Деца. Ние не сме като хората. Вземи мен например — мога да живея цяло хилядолетие (вече имам зад гърба си почти пет века) и въпреки това да имам само едно или две деца.

И той отново замълча, а по красивото му лице сякаш премина облак.

— Преди три века — заговори той след малко — дактилът отново се пробуди.

— Дактил? — повтори Елбраян.

— Демон — поясни елфът и като извърна поглед от младежа, направи крачка към неголямата просека наблизо. Щом се озова на открито, вдигна очи към небето и подхвана песен:

Когато немара очите на стража покрие,

когато алчен, ламтеж лумне в хорската гръд,

когато любов не остане, а само похот нечиста,

когато започне да лъже търговецът честен,

когато в разврат тънат жените без срам,

когато за злато погиват и правда, и милост,

тогаз вижте мрака и черния дим,

тогаз чуйте тътена, който земята люлее

и знайте — ударил е сетният час.

Недейте посича другаря от завист,

с омраза към брата не вдигайте взор,

на алчната жажда махнете покрова

и вижте врага вдигнал меч срещу вас.

Открийте в сърцата си милост и вярност,

а злоба и завист навън прогонете

и знайте — за праведност време дошло е,

от сън, се пробуди извечното зло.

Десетки картини изпълниха съзнанието на Елбраян, докато слушаше песента на елфа — видя свирепи битки и безмилостна сеч, страдание и страшна гибел, образи, досущ като ужаса, който гоблините бяха посели в Дъндалис преди повече от пет години. Когато гласът на Джуравиел най-после затихна, по бузите на младия мъж се стичаха сълзи. Макар и полуизвърнат, елфът също не можеше да скрие влагата в очите си.

— Дактил е името, което ние сме му дали — тихо каза той, — макар че в действителност пробуждането му е по-скоро повсеместно явление, а не просто появата на едно-едничко същество. Той е материалното въплъщение на нашите грешки, именно нашето безразсъдство — на хората, а в онези отминали векове — и на елфите — му вдъхва живот, за да може това извечно зло да броди по земята в образ от плът и кръв.

— А когато демонът се пробуди, тогава избухват войни — опита се Елбраян да изтълкува песента на Джуравиел. — Като сечта, която погуби семейството и цялото ми село.

Елфът обаче поклати глава:

— Подобни битки съвсем не са рядкост, когато гоблини и хора живеят близо един до друг. Също както и в открито море — случи ли се кораб да се натъкне на някоя от лодките на злите паури, изходът винаги е един и същ.

Елбраян кимна — и преди беше чувал за свирепите джуджета, които бяха най-големият кошмар на всички моряци в Корона.

— За последен път дактилът се събуди за живот преди три века — продължи Джуравиел. — По онова време елфи и хора все още живееха като съседи, а и ние бяхме далеч по-многобройни, макар и не чак толкова, колкото твоя народ. Ко’авил, Сетната война, така наричаме онези гибелни дни, когато на всеки петима елфи загинаха четирима. И тъй като бавно създаваме потомство… — въздъхна той примирено.

— Наложило ви се е да бягате — досети се Елбраян. — За да се спасите от пълно унищожение, трябвало е да се скриете от всички останали раси.

Джуравиел кимна, очевидно доволен от схватливостта на младежа:

— Ето как се заселихме в Андур’Блау Иннинес, както и в други потайни места. С помощта на човешките духовници и скъпоценните им дарове, магическите камъни, превърнахме тези места в свой дом, обвихме ги в загадъчност и ги скрихме от очите на останалия свят. Дактилът беше сразен (макар и не без огромни загуби за всички добри раси), ала с него дойде и краят на нашето време. Оттогава живеем така — пръснати из целия свят, обгърнати от облаци и мрак, които да възпират любопитните очи. Малцина останахме и не можем да си позволим да издадем тайната си, дори на човеците, които елфите все още смятат за свои приятели.

— Поне някои елфи — подхвърли Елбраян.

— Дори и Тунтун — засмя се Джуравиел, досетил се кого има предвид младежът, но усмивката му бързо угасна. — Тя просто ти завижда.

— На мен?

— Защото си свободен. Пред теб е целият свят, ала не и пред нея. Не, Тунтун не те мрази.

— Вярвам ти… — отвърна Елбраян, — поне до следващия ми двубой с нея.

Джуравиел отново се разсмя.

— Да, тежък противник е Тунтун — съгласи се той. — А пък към теб е особено строга. И именно това повече от всичко друго доказва, че ти е приятелка.

Елбраян захапа стръкче трева и се замисли над думите на елфа.

— Тунтун знае, че животът ти няма да бъде лек — обясни Джуравиел. — Затова иска да те подготви, колкото се може по-добре.

— Да ме подготви за какво?

— Точно това е въпросът — заяви Джуравиел и повдигна вежди, размахвайки пръст във въздуха. — Макар да си отидохме, ние все пак не изоставихме напълно хората. Именно ние, елфите от Каер’алфар подготвяме пазителите, които бродят по света и се грижат за всички, които се нуждаят от помощ, макар малцина да подозират за тяхното съществуване или изобщо да предполагат, че имат нужда от защита.

Елбраян поклати глава — никога досега не бе чувал за пазители, освен в случаите, когато елфите си говореха за тях.

— Мейдър беше пазител — добави Джуравиел. — При това един от най-добрите. В продължение на почти четиридесет години, той отбраняваше територия от около сто мили. Никой гоблин или фоморийски великан не можеше да припари там, а за да ти разкажа за всички негови подвизи няма да ми стигне и цяла седмица.

Елбраян усети как го изпълва гордост. Отново си припомни онова утро, изпълнено с великолепието на Ореола, докато името на Мейдър звучеше в главата му.

— Такъв ще станеш и ти — завърши Джуравиел. — Елбраян Пазителя.

После кимна и се отдалечи. Младият мъж дълго остана на поляната, замислен над онова, което беше научил — може би най-важният урок, който беше получил през всичките пет години, прекарани в Андур’Блау Иннинес.

 

— Ето, не го ли усещаш?

Бели’мар Джуравиел им даде знак да пазят тишина и внимателно прокара босия си крак по повърхността на камъка. Миг по-късно кимна мрачно, усетил с чувствителните си пръсти едва доловимите вибрации, които пробягваха в глъбините му.

— Далеч на северозапад — отбеляза Таларейш и инстинктивно обърна поглед натам, сякаш очакваше да види облак непрогледен мрак да тегне над вълшебната долина.

— Съобщихте ли на лейди Даселронд? — попита Джуравиел.

— Разбира се — отвърна Виелайн, един от най-старите обитатели на Каер’алфар. — Дори разпратихме съгледвачи. Носят се слухове за странна яма, на по-малко от двадесет мили оттук.

Джуравиел погледна на север, към Дивите земи, които се простираха отвъд Андур’Блау Иннинес, далеч от всички хорски поселища.

— Знаем ли къде точно? — попита той Виелайн.

— Не би трябвало да е трудно да я открием — намеси се Таларейш, който, също като Джуравиел, очевидно изгаряше от нетърпение да разгледа отблизо необичайното явление.

Двамата се обърнаха към Виелайн, а изражението им беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Съгледвачите ни ще минат покрай ямата (ако в слуховете изобщо има някаква истина), после ще продължат на север — обясни възрастният елф. — Така че няма да се завърнат скоро.

— Но лейди Даселронд трябва да научи какво става възможно най-бързо — настоя Таларейш, предполагайки, че Виелайн, който също като него държеше правилата да се спазват стриктно, започва да се съгласява с тях.

— До утре вечер ще сме отишли дотам и ще сме се върнали обратно — обади се и Джуравиел. — Разбира се, ако успеем да я открием.

— Птиците ще знаят — увери го Виелайн. — Птиците винаги знаят.

 

Тази нощ поляната беше пуста — необичайна тишина тегнеше над нея и никъде не се виждаше и следа от елфи, макар това да не означаваше, че не са се изпокрили зад близките дървета. Елбраян беше живял в Андур’Блау Иннинес достатъчно дълго, за да знае, че дори той, който познаваше горските шумове до съвършенство и бе в състояние да различи и най-слабия звук, няма да разбере, че го наблюдават от съвсем близо, ако елфите сами не решат да му се покажат.

Въпреки това младият мъж бе почти сигурен, че тази нощ е сам, разбира се, като онзи, срещу когото щеше да се изправи.

После затаи дъх, видял все още неизвестния си противник да излиза от сенките в отсрещния край на поляната.

Тунтун.

Елбраян с все сили стисна тоягата си и още по-здраво стъпи на земята. Отдавна не се беше бил с нея и сега твърдо възнамеряваше да й покаже това-онова.

— Ще те накарам да молиш за милост — подразни го Тунтун и пристъпи напред, описвайки големи кръгове с дългата, тънка пръчка, която щеше да й служи вместо меч, докато с другата си ръка въртеше дървен кортик. Главозамайващата бързина на движенията й за пореден път изуми Елбраян — Тунтун сигурно би могла да подхвърля по четири монети с всяка ръка, или пък да жонглира с цяла дузина ками и даже пламтящи факли.

Ала дори невероятната пъргавост няма да й помогне, зарече се Елбраян. Не и този път.

Той също пристъпи напред, стиснал тоягата пред себе си. Обикновено преди всеки двубой противниците отново уточняваха правилата, ала при тези двамата подобна церемония беше безсмислена. След всички тези години Тунтун и Елбраян се разбираха и без думи — между тях правила просто не съществуваха.

Елбраян приклекна и Тунтун начаса се хвърли в атака, с насочен напред дървен меч. Младият мъж свали едната си ръка от тоягата и завъртя оръжието нагоре, после светкавично замахна надолу. Успя да спре удара на Тунтун, но второто му движение, онова, което целеше да отбие меча й високо във въздуха, беше твърде бавно, за да подейства срещу противник като нея.

Елбраян отново улови тоягата с две ръце, готов за следващата атака.

После изведнъж смени тактиката. Според логиката, заради тежката тояга и по-тромавите си движения, в началото той би трябвало да играе с черните фигури и да остави първите атаки за Тунтун. Всяка грешка в нападение би го оставила опасно уязвим за мълниеносно стрелкащите се оръжия на противницата му.

Ала обратно на нея, той се хвърли напред. Тоягата му се стрелна нагоре, после надолу, но вместо отново да я улови с две ръце в края на маневрата, той повтори първата част от движението, като този път го спря по средата — долният край на тоягата застопори, пъхайки го под мишницата си, а горният сведе и насочи напред, сякаш бе копие.

Тунтун, очакваща нещо подобно от мъжа, който не можеше да я понася, не беше изненадана и отстъпи назад, още щом разбра какво става, после се шмугна под спускащата се тояга, вдигнала кръстосани оръжия над главата си. Надяваше се да съумее да нанесе удар, докато държи тоягата на Елбраян на безопасно разстояние над себе си, ала се оказа, че той още не е приключил с учудващо умелата си маневра.

Тунтун все така държеше сабята и кортика над себе си, когато младежът отдръпна тоягата си и замахна. Както можеше да се очаква, противничката му приклекна, той обаче си беше наумил нещо съвсем различно: вдигна оръжие над главата си и докато го спускаше надолу, описа пълен кръг с него. После рязко спря движението му и, стиснал го с две ръце, пристъпи напред. Тоягата отново се завъртя, след което се стрелна по диагонал, право към приклекналата Тунтун.

Тя изпищя и протегна меча си настрани така, че острието му почти докосваше земята. Тоягата, поела цялата забележителна сила на Елбраян, се удари в него с неудържима мощ и Тунтун политна назад, трескаво пляскайки с криле, за да убие поне донякъде зашеметяващото сътресение.

Младият мъж се усмихна с мрачно задоволство и се хвърли напред, а оръжието му не спираше нито за миг — за нищо на света не биваше да позволява на противничката да се съвземе.

Успехът му обаче се дължеше до голяма степен и на изненадата и много скоро опитната Тунтун, която междувременно бе започнала да го възприема далеч по-сериозно, си възвърна равновесието и започна да отвръща на ударите му.

Двубоят се проточи, а все така никой да успяваше да вземе надмощие. Понякога оръжията им се блъскаха едно в друго толкова мълниеносно, че Елбраян се уплаши да не се запалят от триенето. Всеки от тях нанасяше, но и понасяше, немалко сравнително слаби удари, но до по-сериозен превес на някой от двамата така и не се стигна.

Постепенно в движенията (особено тези на Елбраян) започна да се промъква умора, появиха се и първите грешки. Един-единствен истински удар, помисли си младият мъж, и Тунтун ще рухне.

Тоягата му за кой ли път се стрелна напред, но оръжията на Тунтун се стовариха върху нея поне шест пъти, много преди той да беше довършил атаката си. Един-единствен удар, ето какво му трябваше, но дори той започваше да му се струва непостижим!

Убеди се в това миг по-късно, когато мечът на Тунтун отби тоягата му встрани. Без да губи нито секунда, елфическата девойка се възползва от пролуката в защитата му и удари пръстите на другата му ръка с кортика си.

Трябваше му нещо ново, нещо, което Тунтун не бе виждала от него и което нямаше как да очаква. Нещо дръзко, дори отчаяно, като хода, с който Таларейш го беше надвил. Тунтун започваше да става все по-самоуверена, започваше да вярва, че знае точно докъде се простират силите на противника й.

Готова беше да получи добър урок.

Серия от светкавични удари и няколко бързи крачки дадоха на Елбраян възможност да заеме позицията, която му трябваше. Предугаждайки следващата атака на Тунтун, той се наклони назад и с лекота избегна малкия й меч.

После се хвърли напред, размахал тоягата си толкова високо, че противничката му нямаше как да я отбие и трябваше да приклекне, за да се предпази.

Тя стори именно това, но вместо да спре движението на оръжието си, Елбраян свали едната си ръка, като много внимаваше то да не се отплесне, докато изфучаваше назад. После отново го пусна и, използвайки бедрото си за опора, замахна по диагонал.

И този път Тунтун (макар да бе изненадана, че противникът й използва едно и също движение два пъти) съумя да избегне връхлитащата тояга, завъртайки се надясно.

Само че Елбраян едва сега започваше. За миг задържа оръжието пред себе си, колкото да успее да сложи лявата си ръка под него, след което пристъпи напред и отново замахна отляво надясно.

Тунтун нямаше друг избор, освен да се просне на земята, и тя стори именно това.

Тоягата на Елбраян продължи започнатата маневра, докато той самият се обръщаше, улавяйки я в основата, досущ както някога, когато беше малко момче и заедно с приятелчетата си използваха дебели сопи, за да запращат камъни високо във въздуха.

Той описа пълен кръг, макар да знаеше, че да обърне гръб — дори и за миг — на толкова опасен противник като Тунтун, може да се окаже фатално. С гръмогласен вик на уста, младият мъж завърши маневрата си, като падна на едно коляно и замахна съвсем ниско.

Тоягата му обаче срещна само въздух. Тунтун я нямаше!

Елбраян трескаво прехвърли през ума си различните възможности, докато се мъчеше да овладее ужаса, че е допуснал пагубна грешка и че всеки момент ще бъде надвит от хитрата Тунтун. Да е отскочила вляво или вдясно, без той да я забележи, със сигурност беше невъзможно, да се бе провряла под тоягата му също беше немислимо, не и след като беше паднал на коляно.

Това можеше да означава само едно — трябва да бе полетяла нагоре.

Още докато завършваше подхванатото движение, Елбраян изви лявото си рамо и се претърколи така, че да се озове легнал по гръб, с тояга, здраво забита в земята.

Миг по-късно Тунтун, чиито крехки крила не можеха повече да я държат във въздуха, се спусна отгоре му, с протегнат към него меч. Беше възнамерявала да стовари оръжието си върху гърба на глупавия човек, а ето че вместо да завари беззащитна жертва, тя се носеше право към върха на близо триметровата сопа!

Отчаяно размаха меча си, а когато видя, че това няма да помогне, опита се да нанесе удар на противника си. Не успя обаче и с все сила се сгромоляса върху дървената тояга. Страховитият сблъсък изкара въздуха от дробовете й и тя остана неподвижна в продължение на няколко дълги мига.

После пусна меча си (без да иска, сигурен бе Елбраян, тъй като оръжието тупна встрани от него, без дори да го одраска) и младият мъж кавалерски наведе тоягата си така, че Тунтун да може да слезе. Тя се приземи меко, но не бе направила и две крачки, когато рухна на земята, мъчейки се да си поеме дъх.

Елбраян захвърли оръжие и се втурна към нея. За миг се зачуди дали не допуска огромна грешка, като се приближава до непредсказуемата Тунтун просто така — тя като нищо можеше да го удари с кортика си през лицето, присвоявайки си по този начин победата.

Ала в крехкото елфическо тяло не бе останала и капка сила. Без да е в състояние дори да говори, тя остави и кортика да се изплъзне между безчувствените й пръсти. Елбраян коленичи до нея и обгърна раменете й с ръка.

— Тунтун! — не спираше да повтаря името й той, ужасен да не би тя да умре тук, сама с човека, когото толкова презираше.

Най-сетне Тунтун успя да се посъвземе и вдигна очи към него, а в погледа й се четеше искрено възхищение.

— Победи съвсем честно — поздрави го тя. — Мислех си, че… си се надценил… но последният ти ход… наистина беше впечатляващ!

И като кимна одобрително, тя се изправи и се отдалечи, макар и малко несигурно. Елбраян остана коленичил в тревата още дълго, без сам да знае как да реагира.

След всички тези месеци най-сетне беше победил.

 

Редиците от дървета (ниски, кичести ябълки) се простираха пред тях, съвършено прави, после изведнъж се издигаха на почти четири метра, прекъсваха там, където сега зееше огромна дупка, след което отново се спускаха на нормална височина и се губеха в далечината. Необичайното земно образувание бе съвсем скорошно, това поне беше ясно — пръстта наоколо беше рохка и тъмнокафява и макар тук-таме да се виждаха парчета корени, не я покриваше никаква растителност. Нещо просто се бе протегнало и бе издърпало една трета от реда.

— Това е една от горичките на брат Аларбарнет — отбеляза Таларейш и двамата му спътници кимнаха.

Името на брат Аларбарнет, странстващ монах от палмарското абатство Сейнт Прешъс, им беше добре познато… както бе познато и на всички надарени с разум обитатели на Корона. Той беше кръстосвал Дивите земи (далеч от цивилизованите градове, в които бе израснал) преди повече от век, садейки ябълковите дръвчета с надеждата, че плодовете им ще накарат жителите на Хонс-де-Беер да опознаят широкия свят. Брат Аларбарнет (канонизацията му вече беше започнала и абеликанските духовници очакваха той да бъде обявен за светец в близките няколко години) така и не бе доживял да види сбъдването на мечтата си (всъщност тя все още не се беше сбъднала), ала много от горите, които беше засадил, продължиха да растат и след като него го нямаше и дори процъфтяха. Без човеците да знаят, брат Аларбарнет беше обявен за Приятел на елфите, които нерядко му бяха помагали в час на нужда, затова не бе никак чудно, че и тримата спътници бяха чували за него и за дърветата му и знаеха, че той винаги ги садеше в прави редици.

Какво, тогава, се бе случило с тази гора?

Отговорът можеше да бъде само един — нямаше същество (та било то и някой от гигантските северни дракони), което да е в състояние да изкопае толкова голяма и толкова съвършено правилна дупка.

— Земетресение — дори когато Джуравиел беше силно разтревожен, мелодичният му глас звучеше все така напевно.

— Трябва да е дошло оттам — съгласи се Таларейш и посочи на север, там, където се простираше дивата и безмилостна местност, наричана Барбакан.

— Не е чак толкова необичайно — напомни им Виелайн. — И друг път са се случвали земетресения.

Джуравиел добре разбираше, че тези думи са насочени най-вече към него — така и не бе успял да скрие притеснението си. Но и как иначе, когато едва преди седмица бе говорил с ученика си, с младия Елбраян, именно за това!

Кой знае, Виелайн може би беше прав. Земетресения и гръмотевични бури, свирепи урагани и дори бълващи лава вулкани — всички тези катаклизми най-често бяха обикновени природни явления, в които нямаше нищо неестествено. Може би това наистина беше просто едно съвпадение!

И все пак, прекрасно разбираше Джуравиел, подобни събития — земетресения като това, чиито следи виждаха сега, или пък гоблинови нападения като онова, изтребило до крак съселяните на Елбраян — понякога предвещаваха нещо много по-страшно.

Той се взря на север, сякаш очакваше да открие отговор на разяждащите го съмнения. И наистина, ако времето беше по-ясно, зоркият му, поглед може би щеше да различи нещо, каквото и да било, което да потвърди или пък да отхвърли подозренията му. Засега обаче, на Джуравиел не му оставаше друго, освен да се тревожи.

Нима демонът наистина се бе пробудил отново?