Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (14)

Глава 13
По лъкатушещи пътеки

Снегът изхрущя под краката му и той се закова на място. Пое си дълбоко дъх, докато не усети как напрежението се отцежда от тялото му, отстъпвайки място на овладяно спокойствие, съвършена хармония между мисъл и действие. Хълбокът на кошутата все така се подаваше иззад следващото възвишение — очевидно животното не беше доловило лекия шум.

А той бе прозвучал толкова ясно в ушите на Елбраян!

Младият мъж се замисли за напредъка, който беше постигнал. Допреди една есен (четвъртата, която прекарваше в Андур’Блау Иннинес) не би успял да се доближи на повече от петнадесетина метра от боязливото животно; предишната есен дори не би забелязал дребна грешка като тази, която бе допуснал току-що. Да, елфите здравата се бяха потрудили върху него. Всекидневното събиране на млечни камъни все така поглъщаше сутрините му, макар отдавна да бе забравил времето, когато обядваше изстинала храна и пиеше студен чай — сега свършваше работата с лекота, избягвайки дори най-лукавите капани, заложени на пътя му. Само че вече не разполагаше с остатъка от деня си — следобедите и вечерите бяха запълнени с дълги уроци. Беше се научил да разпознава многобройните растения в долината, знаеше и свойствата (често лечебни) на всяко от тях. Беше овладял умението да се движи почти безшумно… макар че все още се смяташе за тромав и шумен, в сравнение с ловките елфи. Беше се научил да разбира начина, по който животните виждаха света, и така знаеше как точно да застане, за да се слее с онова, което го заобикаляше. Беше напреднал дотолкова, че можеше да погледне през очите на различните животни, да почувства страховете и надеждите им, сякаш бяха негови. Беше в състояние да накара всяка катеричка или заек да го приемат като приятел и дори да се хранят от ръката му; а кошутата, този най-боязлив горски обитател…

… ето че от нея сега го деляха едва няколко стъпки — беше се приближил незабелязан, въпреки че наоколо нямаше дървета, които да го скрият.

Мисълта му се насочи обратно към задачата, с която се беше заел, към шестте последни — и най-трудни — крачки, които му оставаха. Слабият ветрец, установи той, духаше срещу него. Зимата още не си бе отишла от тази част на долината, ала бързо губеше силата си и кошутата очевидно успяваше да си намери достатъчно паша, въпреки поизтънялата снежна покривка. Всъщност може би именно щастливата й находка я бе направила по-малко бдителна от обикновено.

Елбраян не успя да потисне доволната си усмивка. В гърдите му се надигна нетърпение, приятната надежда, че този път най-сетне ще съумее да докосне животното. Направи крачка напред, после още една.

Твърде бързо. Твърде бързо, за да успее да намери правилния център на тежестта.

Кошутата повдигна глава и се огледа, а ушите й помръдваха неспокойно. Усмивката на младия мъж се стопи и той се хвърли напред, в отчаян опит да докосне животното, макар да знаеше, че не това очакваха от него Джуравиел и Тунтун.

Нима така дългоочакваната победа щеше да се обезсмисли?

Тревогите му обаче се оказаха напразни — така и не успя да вземе тези последни няколко метра достатъчно бързо и безпомощно видя как кошутата изчезва между близките дървета с един-единствен грациозен скок, още преди той да си бе възвърнал равновесието.

Ядосан на самия себе си, Елбраян приседна на мократа земя. Миг по-късно Джуравиел се присъедини към него.

— Изгубих контрол — мрачно рече младежът. — В последния, най-важен момент, нетърпението надделя.

— Гледаш на случилото се по съвсем погрешен начин — отвърна Джуравиел. — Тъкмо напротив — запази самообладание през цялото време и именно затова се прокрадна толкова успешно.

— Само че така и не я докоснах! — възрази Елбраян.

— Но успя да стигнеш до нея — извика елфът. — Та ти едва сега започваш, млади ми приятелю. Не мисли за онова, което не можа да направиш, а за огромния успех, който постигна днес. За първи път се доближаваш толкова много до целта си… за първи, ала не и за последен и бъди уверен, че следващия път няма да допуснеш същата грешка.

Елбраян дълго се взира в лицето на Джуравиел, благодарен за окуражителните думи. Погледнато от този ъгъл, днешното му представяне наистина беше повод за ликуване. Е, да, не бе успял да докосне кошутата, но пък напредъкът му беше очевиден, дори и за взискателните му наставници.

Точно когато усмивката започна да се завръща на устните му, измежду шубраците, точно там, накъдето беше избягало подплашеното животно, се показа Тунтун и като се изправи пред младия мъж, му протегна крехката си ръка.

Пръстите й, съвсем ясно усети той, миришеха на кошута.

— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — сигурно за хиляден път изсумтя девойката.

Елбраян, комуто този израз беше дошъл до гуша, хвърли поглед към Джуравиел и видя, че елфът с мъка успява да потисне усмивката си.

Младият мъж въздъхна дълбоко, мъчейки се да мисли за онова, което беше спечелил. Нима някой от Дъндалис, нима дори неговият баща би могъл да се приближи толкова близо до една кошута? Само че той не се намираше в Дъндалис и единствените, по които можеше да мери постиженията си, бяха елфите, а с тях той не можеше да се сравнява (освен когато ставаше въпрос за физическа сила) — чувстваше се като най-неумелия новак. Трудно му беше да оцени онова, което бе научил, не и когато го сравнеше с онова, което му оставаше да усвои.

Джуравиел му протегна ръка и той я прие, макар че в действителност дребничкият елф надали беше в състояние да помогне кой знае колко на едрия мъж, в който се бе превърнал Елбраян. Нищо детско не беше останало у него след повече от четири години, прекарани в Андур’Блау Иннинес и със своите сто и деветдесет сантиметра и близо сто килограма стоманени мускули, той беше поне три пъти по-едър от повечето елфи. Не че Джуравиел и останалите бяха слаби — Елбраян често се чудеше как в едно толкова дребно тяло може да се крие толкова много сила, въпрос, който започваше да го гризе още повече, когато поредният му противник в непрестанните тренировки, успееше да му нанесе някой особено неприятен удар с тъпия си меч.

Наслаждавайки се на прекрасния ден, Елбраян и Джуравиел (макар Тунтун също да бе наблизо, тя предпочиташе, за свое удобство и за радост на самия Елбраян, да се държи настрани, скрита между дърветата) се отправиха към южния край на вълшебната долина, там, където дори зимата беше безсилна. Говореше предимно Джуравиел — ту посочваше някое растение и обясняваше свойствата му, ту споменаваше различни начини за превързване на рани, ту отново се връщаше към опита на Елбраян да се приближи до кошутата и му показваше къде се бе справил добре и къде бе сбъркал. Толкова забавни и увлекателни бяха тези разговори, че макар младежът да не го осъзнаваше, именно така, докато си бъбреше с Джуравиел, научаваше най-много и най-полезни неща.

Вървяха дълго, следвайки криволичещи пътеки, които често се разклоняваха и сякаш обикаляха в кръг, свършвайки така внезапно, както и започваха. Елбраян все още не можеше да се оправя сам по тези места, макар че постепенно започваше да ги опознава. Джуравиел го оставяше да води през по-голямата част от времето, като го поправяше, щом видеше, че бърка (въпреки че напоследък това се случваше все по-рядко) и не след дълго двамата стигнаха Каер’алфар, наричан още Елфодом. Тучна трева застилаше закътаната долчинка, а в клоните на вековните й дървета се гушеха къщите на елфите. Безброй цветя изпъстряха зелените морави, вълшебни песни се носеха във въздуха, а синият покров на небето можеше да се види от много места, където дърветата не бяха чак толкова гъсти. Каер’алфар беше същинското сърце на сивата пелена, която тегнеше над Андур’Блау Иннинес през деня, но при все това тук рядко се спускаше мъгла — малко островче насред сивото море, незабележимо отникъде, освен от самата долчинка, така че обитателите й можеха да се наслаждават както на звездите, така и на слънцето.

Десетки от изящните създания се намираха в Каер’алфар този ден — едни тренираха, други танцуваха, трети си почиваха, облегнати на някое дърво, или пък излегнати в меката трева и отпиваха от своя еликсир. От време на време възникваше спор за качеството на виното и дали изобщо трябва да изнасят от него — дошло бе време пролетният керван да напусне долината и да се отправи към граничните поселища, с които елфите тайничко си имаха вземане-даване.

Тази идилична сцена за пореден път накара Елбраян да се почувства странно не на място и в същото време така, сякаш наистина принадлежи някъде. През последната година бе започнал да идва в Каер’алфар все по-често и сега елфите почти не му обръщаха внимание, когато минеше покрай тях. Вече не беше изгнаник без свое място под слънцето, нерядко дори се присъединяваше към танците и песните им и въпреки това си оставаше различен. Всъщност животът сред елфите му напомняше за детството, когато родителите му канеха гости у дома и му разрешаваха да остане до късно, понякога дори му даваха да поиграе заедно с тях на зарове, преди да си легне. Колко голям се чувстваше Елбраян тогава! Ала в действителност, колкото и мило да се държаха възрастните с него, той не беше част нито от малката им групичка, нито от играта им. Да, те го допускаха в забавленията си и му се усмихваха мило, но в усмивките им, осъзна Елбраян едва сега, винаги имаше и малко, макар и добродушно, снизхождение.

Така беше и с елфите. Той никога нямаше да бъде един от тях.

Двамата с Джуравиел продължиха разговора си, докато Тунтун не се показа и не мина покрай тях, хвърляйки пренебрежителен поглед на младежа и докосвайки бузата си. На Елбраян не му беше никак трудно да се досети какво иска да му каже Тунтун. Джуравиел също я беше разбрал и сега кимна на ученика си да се оттегли. Ако имаше нещо, на което елфите държаха до дребнавост, то беше външният вид и чистотата. От Елбраян се очакваше да се къпе всеки ден, да пази дрехите си чисти и — тъй като брадата му все още беше доста рехава и по момчешки неравна — да се бръсне редовно, нещо, което той често пропускаше (поне докато Тунтун не му го напомнеше най-безцеремонно), макар че с тънките елфически остриета, бръсненето не бе нито трудно, нито болезнено.

Неохотно, той се насочи към жилището си — невисока, просторна къща, построена върху най-ниските клони на един особено здрав бряст. Щом влезе вътре, взе леген, кърпа и един бръснач и тъкмо се канеше да свърши неприятната задача, когато се сети, че така и не бе попитал Джуравиел кога пак ще се опита да се промъкне до някоя кошута, въпрос, чийто отговор нетърпеливият млад мъж искаше да научи веднага.

Бръсненето можеше да почака и като се спусна на земята, той се огледа за Джуравиел. Откри го в отсрещния край на поляната, потънал в разговор с друг елф, когото Елбраян не можеше да види добре. По устните на младежа заигра лукава усмивка и той приклекна. Да се доближи незабелязано до някой от бдителните елфи бе по-трудно дори от това да издебне плашлива кошута! Използвайки всичките си умения, той се запромъква между дърветата, притичвайки през откритите пространства колкото се може по-бързо. Останалите елфи, предполагайки, че това е някаква игра или поредната тренировка, не му обръщаха почти никакво внимание, Джуравиел и събеседникът му пък все още не го бяха забелязали.

Когато от двамата го деляха само три-четири метра, Елбраян се облегна на едно дърво и се зачуди как да продължи.

— Шест крачки — тъкмо казваше Джуравиел на елфически. — Може би дори пет. Без кошутата изобщо да го усети!

— Отлична работа!

При звука на втория глас — мелодичен и по-висок от този на Джуравиел, Елбраян трябваше да се улови за дървото, за да не падне. Та това беше самата лейди Даселронд, Владетелката на Каер’алфар и на цял Андур’Блау Иннинес!

И говореше за него! Младият мъж затаи дъх и целият се превърна в слух — макар да разбираше езика на елфите, много от думите можеха да му се изплъзнат, ако не внимаваше достатъчно. А когато лейди Даселронд говореше за него, той със сигурност не искаше да пропусне абсолютно нищо.

— А и в битките — продължи Владетелката, — там също се справя превъзходно. До голяма степен вече се отърси от непохватността, характерна за расата му, и научи ли се да върти меча като елф, малцина ще могат да се мерят с него — представи си само какво съчетание от изящество и огромна сила ще бъдат заключени в тялото му тогава!

При тези думи Елбраян едва-едва надникна иззад дървото, тъкмо навреме, за да види как Джуравиел кима в знак на съгласие. Забравил всякакво намерение да го изненада, той използва цялото си умение, за да се отдалечи незабелязано и да се върне в къщата си между клоните (по-близо до земята, отколкото до небето), за да се обръсне и да се подготви за тренировъчния двубой, който го очакваше… двубой, който възнамеряваше да спечели на всяка цена.

Същата вечер Елбраян се спусна на обградената от високи борове поляна, над която грееха безброй звезди. Носеше само дълга, гладка тояга — единственото му оръжие в предстоящото съревнование. Противникът му вече беше там и, за голяма негова радост, не беше Тунтун.

Елбраян никак не обичаше да се бие с Тунтун — никога не успяваше да я хване неподготвена, а тя, от своя страна, очевидно искрено се наслаждаваше на двубоите им и ги използваше, за да му натрие носа пред всички, сякаш бе нейно задължение да го унижава и наказва. В началото му бе трудно да разбере за какво толкова му е сърдита Тунтун, после обаче осъзна, че истинската причина за държанието й е съвсем проста — той не принадлежеше към нейната раса.

Тази вечер противникът му щеше да бъде Таларейш Исиншайн, по-възрастен и по-улегнал елф. Таларейш не говореше много и рядко разменяше по някоя и друга дума с Елбраян, макар че според Джуравиел в цял Андур’Блау Иннинес нямало елф, който да пее по-хубаво от него. Елбраян се бе изправял срещу Таларейш само веднъж, в самото начало на обучението си, и бе загубил само за няколко минути.

— Не и този път! — прошепна си младият мъж, докато решително се отправяше към центъра на поляната.

Когато стигна на около метър-два от противника си, той се поклони (Таларейш му отвърна със същото), после вдигна наподобяващата копие тояга. Таларейш пък кръстоса двете подобни на мечове пръчки, които щеше да използва вместо оръжие.

— Бий се добре — изрече подобаващ поздрав елфът.

— Ти също — отвърна Елбраян, изпълнен с решимост и желание за победа.

Джуравиел беше похвалил напредъка му в битките и сега младият мъж възнамеряваше да докаже на всички колко много бе постигнал наистина.

Започна с хитра маневра — скочи напред с вдигнато оръжие, сякаш се канеше да събори дребния елф, само за да спре току пред него, замахвайки странично. Разбира се, трябваше да се предположи на коя страна ще отскочи пъргавият Таларейш, но макар да се досети, че ще бъде надясно, оръжието му беше отбито (неведнъж, а цели два пъти), още преди да се доближи кой знае колко до тялото на елфа.

Едва спрял нападението на младежа, Таларейш размаха дървените си мечове, описвайки сложни фигури във въздуха, после изведнъж се хвърли напред толкова мълниеносно, че на Елбраян, комуто бездруго беше трудно да следи движението на двете оръжия, не му оставаше друго, освен да се опита да предусети откъде ще дойде ударът. Без да губи и миг, той завъртя копието си надясно, после наляво, после пак надясно. Така и не видя дървените мечове, но със задоволство чу как, докато описваше дъгите си, тоягата му отби първо едното, а после и другото оръжие на противника.

— Много добре! — похвали го Таларейш, без да отслабва атаката си.

В зелените очи на Елбраян проблесна гордост, ала той продължи да се отбранява съсредоточено. Добре познаваше подобната на шах (само че с три реда фигури) игра пелел и отлично разбираше колко е важно да поемаш инициативата. Засега Таларейш беше играчът с белите фигури, ала много скоро нещата щяха да се променят и Елбраян щеше да се хвърли в нападение.

Като не спираше да описва кръгове с копието си, той постепенно се изместваше надясно. Таларейш го последва и направи крачка вляво. Младият мъж се напрегна.

Още една крачка надясно.

Изведнъж Елбраян улови тоягата си с две ръце, за да спре движението й и замахна косо наляво, после я пусна с лявата ръка и като опря десния си лакът в бедрото, върна я обратно, изтласквайки оръжието на елфа встрани, а самия него принуждавайки да отстъпи.

След това се хвърли към десния фланг на Таларейш, стисна копието си в основата и замахна.

Тоягата изсвистя, без да срещне нищо, освен въздух и Елбраян изумено установи, че елфът съвършено точно бе предугадил движението му и бе отскочил зад него. Ето защо никак не се учуди, когато усети двата дървени меча да се стоварват, макар и не много силно, върху бедрото и сгъвката на коляното му. Кракът му се огъна, но той успя да запази равновесие и рязко се обърна, описвайки широка дъга с копието си.

Таларейш приклекна, за да го избегне, после замахна към корема му и когато не можа да го достигне, се хвърли напред. Елбраян светкавично прекъсна движението на копието и го вдигна пред себе си, готов да се отбранява.

Отлична маневра, която със сигурност би подействала срещу някой гоблин или друг човек. Само че елфът беше прекалено опитен и още докато младежът вдигаше копието си, той приклекна и като се претърколи между краката му, мина зад него и побърза да се изправи, после, докато противникът му се обръщаше, го удари в раменете.

Елбраян не бе успял да се завърти докрай, когато двата дървени меча се забиха в бъбреците му. Заля го вълна от болка, краката му омекнаха и макар че продължи да се обръща, не можа да запази равновесие и падна на коляно. Очите му се замъглиха и той не видя как Таларейш отново минава зад гърба му.

Разбра го едва когато двете пръчки на елфа го блъснаха в гърба и го събориха в мократа трева.

Дълго остана така, със затворени очи и препускащи мисли. Беше започнал двубоя изпълнен с толкова надежда, че сега поражението му се струваше хилядократно по-тежко от обикновено.

— Справи се отлично — разнесе се нечий глас — гласът на Джуравиел — и като се претърколи по гръб, Елбраян най-сетне отвори очи.

С изненада установи, че Таларейш го няма. Нима Джуравиел наистина говореше на него, нима него хвалеше по някаква своя, непонятна причина?

— Често ли поздравяваш трупове? — подигравателно попита младежът, мъчейки се да скрие болката, която му причиняваше всяка дума.

Джуравиел се засмя.

— Чух те! — усетил силното раздразнение в гласа на младия мъж, елфът отново стана сериозен. — Докато говореше с Владетелката — поясни Елбраян. — Казахте, че съм напреднал в битките.

Джуравиел продължи да го гледа така, сякаш не разбира какво означава всичко това.

— Сам го каза! — повиши тон младежът.

— Така беше — съгласи се елфът.

— Е, виж ме сега — изплю се Елбраян и като се надигна на колене, запрати тоягата си настрани — ненужно парче дърво, както му се струваше в този момент; после се изправи, без да може да скрие болезнената си гримаса.

— О, да, видях те — спокойно рече Джуравиел. — Видях те да се биеш по-добре, отколкото всички — в това число и Тунтун — някога биха предположили, че ще можеш.

— И да плюя трева като последния нескопосан хлапак! — мрачно го поправи Елбраян.

Веселият смях на Джуравиел хвана младия мъж напълно неподготвен.

— Два от три — отбеляза елфът и когато видя, че Елбраян не го разбира, поясни: — Хватката на Таларейш. Претъркулването между краката. От всеки три опита само два са успешни, а третият… третият е същинска катастрофа.

Елбраян се замисли. Две от три в полза на противника не беше кой знае колко благоприятно съотношение, но дори фактът, че бе принудил боец като Таларейш да прибегне към толкова отчаян ход (а всеки ход, който криеше опасност от пълен провал си беше отчаян) означаваше много.

— А пък от двата успешни опита, едва половината дават възможност за истински добър удар — продължи Джуравиел. — Освен това, веднъж видял това движение, ти никога вече не можеш да бъдеш изненадан с него.

— Таларейш трябва да е бил притиснат — тихо проговори младежът.

— Таларейш едва не загуби — съгласи се елфът. — Движението с подпирането на бедрото беше изпълнено съвършено, а темпото на стъпките — безпогрешно. Дори когато се видя принуден да изтича зад теб, той беше хванат натясно и именно затова ударите му бяха толкова слаби. Ако беше успял да се обърнеш докрай, от Таларейш нямаше да те дели много, а никой елф не би искал да прибягва до ръкопашен бой с противник с твоята сила и височина.

— И затова той предпочете да се хвърли между краката ми — заключи Елбраян.

— И без това беше позагубил равновесие — обясни Джуравиел. — Всъщност именно залитането му помогна да избегне връхлитащото ти копие. Ако не беше имал този късмет — засмя се елфът, — не ти, а Таларейш щеше да забие нос в земята!

Бегла усмивка заигра по устните на младия мъж. Само като си помислеше, че беше принудил един от изключително пъргавите елфи да загуби равновесие и едва не го бе победил!

— Когато за първи път започнахме тренировките, — продължи Джуравиел, — нямаше елф в Каер’алфар, който да не може да те надвие само за секунди, почти без усилие. Всяка вечер теглехме жребий кой да бъде следващият ти противник — никой, освен Тунтун, не искаше да си губи времето с неопитен хлапак като теб.

Елбраян неволно се подсмихна — изобщо не се учудваше, че на Тунтун, предвидима както винаги, така и не й бе омръзнало да го унижава.

— Всичко това отдавна е минало — рече Джуравиел. — Сега подбираме съперниците ти много внимателно, като всеки път те изправяме срещу различен боен стил, такъв, който според нас би представлявал най-голямо предизвикателство за теб. Дълъг път измина, откакто си тук.

— И още по-дълъг ми предстои оттук нататък.

Джуравиел не оспори думите му.

— Чу какво си говорихме с лейди Даселронд — рече той вместо това. — Тя не преувеличаваше, когато каза, че в теб се крият огромни заложби, млади приятелю. С твоята физическа сила и с умението да въртиш меча, както само елфите могат, много скоро ще се превърнеш в страховит противник дори за най-могъщия човек, елф, гоблин или даже великан. А си с нас едва от четири години. Все още имаш време.

Странно усещане обзе Елбраян при последното изречение на Джуравиел. Беше му искрено благодарен за окуражителните думи и загубата от Таларейш вече виждаше в съвсем различна светлина. Ала едновременно с това го изпълваше някакво странно напрежение, което не му даваше мира. Какво му предстоеше занапред? Някак си беше решил, че животът му с елфите е нещо постоянно и че така ще бъде до края, че ще прекара всичките си дни в Андур’Блау Иннинес. Мисълта, че може да напусне вълшебната долина и дори да се върне при своята раса, го плашеше.

Ала също така го привличаше.

Изведнъж светът като че ли стана много по-широк.