Стивън Кинг
Цикъл на върколака (11)

Ноември

Настъпил е мрачният и ледовит месец ноември, който е като димящата угарка на годината. Странна процесия преминава по главната улица на Таркърс Милс. Преподобният Лестър Лоу я наблюдава от прага на дома си; излязъл е да вземе пощата и държи шест рекламни листовки и едно писмо, докато проследява с поглед движещите се един след друг прашни пикапи марка „Форд“, „Шевролет“ и „Интернешънъл Харвестър“. Процесията му напомня на грамадна змия, която се гърчи по пътя, извеждащ от града.

Метеоролозите предричат, че скоро ще падне първият сняг, но шофьорите на пикалите не бягат от бурята към области с по-топъл климат; никой не заминава за слънчевите Флорида или Калифорния, навлечен с дебело яке, въоръжен с ловджийска пушка и придружаван от кучетата си. Вече четвърти ден мъжете от Таркърс Милс, предвождани от Елмър и Пит Цинеман, предприемат поход извън града. Водят кучетата си, въоръжени са и са се заредили с достатъчно бутилки бира. С наближаването на пълнолунието ги е обхванала истинска ловна страст. Сезонът за лов на птици е приключил, за лов на елени — също. Но ловът на върколаци още е разрешен и макар че се преструват на угрижени и разтревожени, мъжете всъщност се забавляват. Както би се изразил треньорът Козлоу, забавляват се „супер чудесно“.

Преподобният Лоу знае, че за повечето от тези хора походът срещу върколака е само повод да се поразходят из горите, да се наливат с бира, да пикаят в проломите, да си разказват вицове за поляци, жабари и негра̀ и да стрелят по катерици и врани. „Те са животните — мисли си Лоу и машинално докосва превръзката на окото си, която носи от юли насам. — Най-вероятно някой ще простреля свой «колега» от ловната дружинка. Цяло чудо е, че още не се е случило.“

Последният пикап преваля хълма, шофьорът надува клаксона, кучетата в багажното отделение лаят като бесни. Да, за някои това са само забавно приключение, но други — например Елмър и Пит Цинеман — преследват върколака не на шега. Преди около две седмици преподобният Лоу чу Елмър да заявява на всеослушание в бръснарницата:

— Ако онова същество, било то човек или звяр, реши да половува през този месец, кучетата ще го надушат. А пък ако то… или той не се появи, може би сме спасили нечий живот. Най-малкото добитъка на някого.

Да, неколцина от ловците — дузина, може би две — сериозно са се захванали със залавянето на върколака. Но не те предизвикват невероятната мисъл, мержелееща се в съзнанието на Лоу — че е притиснат до стената.

Страхът му е породен от писмата, най-дългото от което се състои само от две изречения. Почеркът е детски, някои думи са написани неправилно. Лоу поглежда плика, който е пристигнал със сутрешната поща. Адресът е написан от същата старателна детска ръка и гласи: „До преподобния Лоу от църквата «Баптистка благодат», Таркърс Милс, Мейн 04491“.

Отново го обзема усещането, че е в капан… сигурно така се чувства лисицата, когато разбира, че докато е бягала от ловджийските кучета, е попаднала в клопка. Усеща паниката на лисицата, която се извръща и се озъбва, за да окаже съпротива на кучетата, които положително ще я разкъсат.

Залоства вратата, отива в дневната, където степният часовник тържествено тиктака, сяда, старателно отделя рекламните листовки, оставя ги на масата, която госпожа Милър старателно лъска два пъти седмично, и отваря новото писмо. И този път липсва обръщение. И този път липсва подпис. В средата на лист от ученическа тетрадка се мъдри следното изречение:

„Защо не се самоубиеш?“

Преподобният Лоу докосва челото си и забелязва, че ръката му леко трепери. Смачква на топка листа хартия и го пуска в големия пепелник в средата на масата (той приема в дневната енориашите, които търсят съвет, и някои от тях са пушачи). Изважда кибрит от джоба на жилетката си, която носи у дома, и запалва писмото, както бе сторил и с предишните. Вперва поглед в горящата хартия.

Осъзнаването на състоянието му се бе осъществило на два етапа. След кошмара през май, когато му се беше присънило, че всичките му енориаши са се превърнали във върколаци, и след ужасяващото откриване на изкормения Клайд Корлис, той бе започнал да подозира, че нещо… нещо нередно се случва с него. Не знае как другояче да го опише. Да, с него се случва нещо нередно. Ала Лоу знае и още нещо — че понякога сутрин, особено след пълнолуние, се събужда в прекрасно настроение, чувства се изключително добре, изключително силен. Усещането постепенно преминава с изтъняването на луната и отново нараства с наближаващото пълнолуние.

След кошмарния сън и смъртта на Корлис преподобният Лоу е принуден да обърне внимание на факти, които дотогава е успявал да пренебрегне. Случва се, като се събуди, дрехите му да са разкъсани и изцапани с кал. По лицето и тялото си открива необясними драскотини и синини (но тъй като не изпитва никаква болка, си казва, че са без значение… лесно му е да се самозаблуждава). Доскоро е успявал да пренебрегне дори засъхналата кръв, която открива по ръцете и по… устните си.

Но на 5 юли настъпва втората фаза на осъзнаването.

Накратко казано, той се бе събудил сляп с едното око. Отново не чувстваше болка, но лявата му очна кухина представляваше кървава рана. В този момент бе принуден да признае ужасяващата истина, че той е върколакът… той е Звярът.

От три дни са го обзели добре познати усещания — безпокойство, почти радостно нетърпение, странно физическо напрежение. Знае, че промяната отново ще настъпи. Довечера отново ще има пълнолуние и преследвачите ще излязат с кучетата си. Не го е страх от тях. Много по-умен е, отколкото предполагат. Говорят за човека-вълк, но мислят за нето само като за вълк, не като за човек. Ще подкарат пикалите, а той ще вземе своята малка кола и ще замине за Портланд. Ще вземе стая в някой мотел в покрайнините на града. И ако промяната настъпи, около него няма да има нито ловци, нито кучета. Пък и не те го плашат.

Защо не се самоубиеш?

Първото послание, което бе получил в началото на месеца, се състоеше от едно изречение: „Знам кой си“.

Второто гласеше: „Ако си Божи служител, напусни града. Отиди някъде, където ще убиваш животни, не хора“

В третото пишеше: „Сложи край“.

Едно-едничко кратко изречение: „Сложи край“.

А днешното писмо съдържаше въпрос: „Защо не се самоубиеш?“

„Защото не желая — с раздразнение си мисли преподобният Лоу. — Изпаднал съм в това състояние… каквото и да е то… не по мое желание. Не ме е ухапал вълк, нито ме е проклел циганин. Но знам кога започна всичко. През един ноемврийски ден миналата година отидох на полянката край гробището «Съншайн Хил» да набера цветя за вазите в църковното преддверие. Никога не бях виждал подобни цветя, а най-странното е, че увехнаха, докато се върнах в града. Увехнаха и почерняха. Мисля, че именно тогава започнаха… преобразяванията. Нямам основание да го твърдя… но така ми се струва. Няма да се самоубия. Те са животните, не аз.

Кой ми изпраща писмата?“

На този въпрос той няма отговор. Нападението срещу Марти Козлоу не беше отразено във вестниците на Таркърс Милс, а преподобният Лестър Лоу се гордее с факта, че не обръща внимание на слухове. Също както Марти не познаваше свещеника преди Хелоуин, тъй като не посещаваше неговата църква/така и Лоу не знае за съществуването на момчето. Освен това той не си спомня какво е направил, докато е бил преобразен във върколак; в паметта му е съхранено опияняващото усещане за благополучие при завършването на поредния месечен цикъл и безпокойството преди настъпването му.

„Аз съм Божи служител — казва си той, изправя се и започва да крачи все по-бързо из тихата всекидневна, където се чува само тържественото тиктакане на стенния часовник. — Аз съм Божи служител и няма да се самоубия. Върша добрини на земята и ако понякога върша злини, това е съвсем нормално — хората са вършили злини и преди аз да започна; злото също е по волята Божия, поне така се казва в Книгата на Йов; ако съм бил прокълнат, то Бог ще ме накаже, когато реши. Всичко на този свят е подчинено на Неговата воля… всъщност кой е Бог? Дали да поразпитам из града? Кой е бил нападнат на 4 юли? Как аз (то) загубих (загуби) окото си? Може би трябва да запуша устата на незнайния писмописец… но не през този месец. Нека първо да приберат кучетата. Да…“

Започва да крачи все по-бързо и дори не забелязва, че брадата му (която е толкова рядка, че той се бръсне веднъж на три дни… през определен период от месеца, разбира се) сега е набола за часове и е гъста и твърда, а кафявото му око е добило лешников цвят, който с приближаването на нощта ще стане смарагдовозелен. Докато крачи из всекидневната, все повече се привежда, започва да говори на себе си… но гласът му постепенно затихва и думите наподобяват на животинско ръмжене.

Когато бледата светлина на ноемврийския ден преминава в сивкав здрач, той с подскоци отива в кухнята, грабва ключовете за колата от закачалката до вратата и изтичва навън. Сяда зад волана и потегля по шосето за Портланд. Устните му са разтеглени в усмивка, шофира почти безразсъдно, не намалява скоростта дори когато завалява първият сняг през тази зима и пред фаровете на колата се впускат във вихрен танц снежинки от сивото небе. Усеща притегателната сила на луната, която се е скрила зад гъстите облаци; гръдният му кош се разширява и бялата му риза се пука по шевовете.

Настройва радиото на станция, която предава само рокендрол, и осъзнава, че се чувства… великолепно.

Онова, което се случва по-късно, може би е Божие възмездие или шега на езическите божества, пред които хората са се прекланяли, застанали сред окръжности от каменни монолити… наистина е шега, и то каква — по ирония на съдбата Лоу е бил толкова път до Портланд, за да се преобрази във върколак, а човекът, когото разкъсва през тази снежна ноемврийска нощ, е Милт Стръмфулър, който е прекарал целия си живот в Таркърс Милс… а може би това наистина е Божие възмездие, защото Милт е най-отвратителният човек в Милс. Тази вечер, както много пъти досега, той е напуснал дома си под предлог, че има важна работа, обаче „важната работа“ е едно леко момиче на име Рита Тенисън, от което Милт е прихванал венерическа болест и е заразил многострадалната си съпруга Дона Лий, дето, откакто са женени, не е поглеждала друг мъж.

Преподобният Лестър Лоу е отседнал в мотел „Дрифтууд“ недалеч от Портланд, който Милт Стръмфулър и Рита Тенисън са избрали, за да свършат „важната си работа“.

В десет и петнайсет вечерта Милт отива да вземе от колата си бутилката бърбън и докато мислено се поздравява, че е избягал от Таркърс Милс в нощта на пълнолунието, едноокият върколак скача върху него от камиона, покрит със сняг, и с един замах му прекършва врата. Последното, което Милт Стръмфулър чува, е победоносният вой на върколака; отсечената му глава се изтърколва под грамадния камион — очите му са широко отворени, от шията му шурти кръв, бутилката се изплъзва от потръпващата му ръка, а Звярът започва да пие кръвта му.

На другия ден преподобният Лоу, който се е завърнал в дома си в Таркърс Милс и се чувства… прекрасно, прочита във вестника за убийството и набожно си мисли: „Такава е била Божията воля. Получил си е заслуженото — беше лош човек. — Сетне си казва: — Кое е хлапето, което ми изпраща посланията? Кой извади окото ми през юли? Време е да разбера. Време е да се вслушам в мълвата.“

Намества превръзката на окото си, разгръща вестника на друга страница и мислено добавя: „Светът е устроен по волята Божия; ако Всевишният пожелае, ще открия хлапето и ще го накарам да млъкне. Завинаги.“