Ришел Мийд
Академия за вампири (16)

Глава 16

На следващия ден изведнъж осъзнах колко много неща се бяха променили, откакто плъзнаха слуховете за мен, Джеси и Ралф. За някои от съучениците ни аз си оставах неизчерпаем източник за одумване и насмешки. От страна на преданите привърженици на Лиса получавах приятелство, а понякога и подкрепа. Общо взето съучениците ни вече почти не се занимаваха с мен. Това стана съвсем очевидно, когато нещо ново привлече вниманието на всички нас. Лиса и Ейрън.

Нямаше съмнение, че Мия бе научила всичко за снощния купон и се бе вбесила от това, че Ейрън е бил там без нея. Нахвърли му се и го заплаши, че ако иска да бъде с нея, трябва да престане да се навърта около Лиса и да й се натиска. Така Ейрън реши, че повече не желае да движи с нея. Скъса с Мия тази сутрин и… и след това се започна една, дето не е за разправяне.

Сега двамата с Лиса станаха неразделни. Постоянно бяха заедно — по коридорите, на обяд в столовата, вечно със сплетени ръце, като не спираха да се смеят и бъбрят. Чувствата на Лиса, предавани по нашата връзка, показваха обаче само умерен интерес от нейна страна, въпреки че го гледаше сякаш той бе най-възхитителното създание на планетата. Повечето от всичко това беше шоу, само че той не подозираше за това. Имаше вид на готов всеки момент да издигне олтар пред нозете й.

Ами аз? Аз се чувствах доста зле.

Ала страданията ми не бяха нищо особено в сравнение с тези на Мия. На обяд тя сядаше в срещуположния край на залата за хранене, гледаше с празен поглед право напред, без да обръща внимание на опитите за утеха от страна на приятелките й. По бледите й заоблени бузи бяха избили розови петна, а очите й постоянно бяха зачервени. Вече не сипеше злобни подмятания по мой адрес, когато минавах покрай нея. Никакви самодоволни шеги. Престанаха и присмехулните погледи. Лиса я бе съсипала точно както Мия се бе заканила да съсипе нас.

Единствената личност, по-нещастна дори и от Мия, бе Кристиан. Но за разлика от нея, той не криеше омразата си, докато съзерцаваше щастливата двойка. Както обикновено никой, освен мен не го забелязваше.

След като за десети път днес изгледах представлението, което ни изнасяха Лиса и Ейрън, аз станах от масата по-рано и отидох да видя госпожа Кармак, учителката по магия с основните елементи. Бях я помолила да ми отдели малко време, за да я попитам нещо.

— Роуз, нали? — Изглеждаше изненадана да ме види, но нямаше гняв или враждебност, с каквито бях свикнала да ме посрещат другите учители.

— Да. Имам един въпрос за… хм, магиите.

Тя вдигна учудено вежди. Дампирите не изучаваха предмети, свързани с магиите.

— Разбира се. Какво искаш да знаеш?

— Един ден чух проповедта на свещеника за свети Владимир… Знаете ли по какъв елемент е специализирал той? Искам да кажа Владимир, а не свещеникът.

Госпожа Кармак смръщи вежди.

— Странно. Макар да е много известен и почитан тук, много рядко се говори за него. Не съм експерт, но ако трябва да съдя по всички истории, които съм слушала за него, той нито веднъж не е извършил нещо, което би го свързало с някой от основните елементи. Или е било така, или пък никой не го е записал.

— А какво ще кажете за дарбата му да лекува? — продължих да настоявам аз. — Съществува ли елемент, който да позволява да се извършва това?

— Не, поне доколкото аз зная. — Устните й се извиха в лека усмивка. — Свещениците биха казали, че е лекувал благодарение на Божията сила, а не чрез магия с използване на някой от елементите. В края на краищата поне едно в тези легенди за него е сигурно: имал е изключителна духовна сила.

— Възможно ли е да не е се специализирал в нито един?

Усмивката й помръкна.

— Роуз, ти наистина ли питаш за свети Владимир? Или всичко това е единствено заради Лиса?

— Е, не съвсем… — заекнах аз.

— Зная, че на нея сега никак не й е лесно… особено на фона на съучениците й… но тя трябва да бъде много търпелива — любезно ми обясни госпожа Кармак. — Ще се случи. Винаги се е случвало.

— Но има случаи… искам да кажа, че понякога все пак не се е случвало, нали?

— Да. Но твърде рядко. Ала аз не смятам, че тя е от тези изключения. Постигнала е умения далеч над средните във всички четири основни елемента, макар и да не се е изкачила чак до високоспециализираните нива. И някое от тези умения може в най-скоро време да се прояви с пълна сила.

Това ми подсказа една идея.

— Възможно ли е да се специализира по повече от един елемент?

Тя се засмя и поклати глава.

— Не. Изисква се прекалено много сила. Никой не може да контролира всички елементи. Не може, освен ако не се лиши от разсъдъка си.

О, страхотно, няма що!

— Добре. Благодаря. — Наканих се да си тръгвам, когато ми хрумна още нещо: — Хей, помните ли госпожа Карп? Тя по какво беше специализирала?

Лицето на госпожа Кармак моментално придоби същото онова изражение на неудобство, което се изписваше по физиономиите на всичките наши учители всеки път, щом се споменеше името на госпожа Карп.

— Всъщност…

— Какво?

— За малко щях да забравя. Мисля си, че тя е била един от онези редки случаи, които никога не са се специализирали само върху един елемент. Просто донякъде е контролирала и четирите.

 

 

Прекарах остатъка от следобеда в размисли върху думите на госпожа Кармак, като се опитвах да ги съчетая с теорията ми за Лиса, госпожа Карп и свети Владимир. Освен това наблюдавах Лиса. Толкова много хора се натискаха сега да разговарят с нея, че тя едва ли бе забелязала мълчанието ми. Все пак често я улавях да ме гледа и да ми се усмихва, но в очите й бе стаена умора. Да се смее и клюкарства по цял ден с хора, които дори не харесваше, не можеше да не й се отрази и тя се изтощаваше все повече и повече.

— Мисията е приключена — казах й аз след часовете. — Вече можем да прекратим проекта „Промиване на мозъците“.

Седяхме на една от пейките в двора. Тя леко поклащаше краката си напред-назад.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти успя да се справиш. Накара всички тук да се откажат от опитите си да вгорчат живота ми. Съсипа Мия, като й задигна Ейрън изпод носа. Ще си поиграеш с него да кажем още седмица или две, след което ще го зарежеш, както и другите от тайфата с шибания кралски произход. И накрая ще бъдеш по-щастлива.

— А защо смяташ, че сега не съм щастлива?

— Зная, че не си. Някои от купоните са доста забавни, но ти мразиш да се преструваш на приятелка на хора, които не харесваш — а ти не харесваш повечето от тях. Зная, че онази вечер едва изтърпя Зандър.

— Той е кретен, но с това мога да се справя. Но ако престана да се навъртам в тяхната компания, всичко ще се върне постарому. Мия ще започне отново да пръска отровата си. А аз не искам тя да ни притеснява.

— Само че не си струва, ако всичко останало те притеснява.

— Нищо не ме притеснява. — В гласа й прозвуча отбранителна нотка.

— Така ли? — запитах ехидно. — Защото си влюбена в Ейрън? И защото нямаш търпение да правиш отново секс с него?

Тя ме изгледа свирепо.

— Казвала ли съм ти, че понякога можеш да бъдеш истинска кучка?

Не обърнах внимание на заяждането й.

— Самоунищожаваш се, като прибягваш до внушението. И то толкова често.

— Роуз! — Тя се огледа тревожно. — Говори по-тихо!

— Но е вярно. Ако постоянно го използваш, главата ти ще гръмне. Наистина е така.

— Не ти ли се струва, че преувеличаваш?

— А какво ще кажеш за госпожа Карп?

Лицето на Лиса застина.

— Какво за нея?

— Ами ти… ти си същата като нея.

— Не, не съм! — В зелените й очи проблесна неудържима ярост.

— Тя също лекуваше.

Думите ми я шокираха. Тази тема ни тежеше отдавна, но ние почти никога не смеехме да говорим за нея.

— Това още нищо не означава.

— А не мислиш ли, че все пак може да означава нещо? Познаваш ли някого другиго, който да е способен на това? Или да може да използва внушението спрямо дампирите и мороите?

— Тя никога не е използвала внушението по този начин — възрази ми Лиса.

— Напротив, използваше го. Опита се да го приложи и върху мен онази нощ, преди да я отведат. Тъкмо бе започнало да действа, но онези я замъкнаха, преди да довърши.

Само че дали наистина беше станало точно така?… В края на краищата това се случи само месец, преди Лиса и аз да избягаме от Академията. Винаги досега бях мислила, че идеята за бягството ни е моя, но може би внушението на госпожа Карп всъщност е било истинската движеща сила.

Лиса скръсти ръце. По лицето й се изписа упорито, дори предизвикателно изражение. Само че емоциите й, предавани по връзката ни, я издаваха, че вътрешно цялата се разкъсва от адски мъчителни колебания.

— Чудесно. И какво от това? Значи и тя е била особнячка като мен. Това все още нищо не доказва. И е полудяла, защото… ами просто защото си е била луда. Съвсем откачена. И това няма нищо общо с всичко останало.

— Само че не се е случило само с нея — заговорих аз бавно. — Имало е още един като вас двете. И аз го открих. — За миг се поколебах. — Нали знаеш историята за свети Владимир…

И тогава най-после й разказах всичко. Обясних й как тя, госпожа Карп и свети Владимир са били способни да лекуват всякакви болести и да използват супервнушението. Моят разказ силно я смути, особено когато стигнах до такива подробности като как все по-лесно изпадали в униние и накрая стигнали до опити да посягат на живота си.

— Той се е опитал да се самоубие — промълвих, избягвайки да я гледам в очите. — А пък аз много добре си спомням, че забелязах ония ужасно подозрителни белези по кожата на госпожа Карп… все едно, че сама бе забивала нокти в лицето си.

— Това все още абсолютно нищо не означава — продължи да настоява Лиса. — Това е… просто едно съвпадение.

Говореше така, сякаш искаше да повярва в това, дори някаква скрита част от нея действително вярваше. Но съществуваше и другата, втората половина от нея, много по-отчаяна, която отдавна се стремеше да убеди първата, че тя не е някакъв уникален каприз на природата, че не е единствена на този свят. Въпреки че това, което й казах, не беше никак успокоително, поне можеше да се утешава с мисълта, че и други са били като нея.

— Съвпадение ли е това, че никой от вас тримата не се е специализирал по нито един от елементите?

Преразказах й разговора ми с госпожа Кармак и й обясних теорията си за четирите елемента. Накрая не пропуснах да изтъкна коментара на госпожа Кармак как това накрая може доведе до пълна лудост.

Щом свърших, Лиса разтърка очи и размаза малко грима си.

— Не зная кое ще се окаже по-налудничаво: това, което току-що ми разказа, или фактът, че наистина си изчела толкова много, за да откриеш всичко това.

Усмихнах се, облекчена от мисълта, че възприема всичко като някаква шега.

— Хей, та дори и аз мога да чета. Или си забравила?

— Зная, че можеш. Още помня как изчете „Шифърът на Леонардо“ — Тя се засмя.

— Не беше моя вината! И не се опитвай да сменяш темата на разговора.

— Не се опитвам. — Лиса се усмихна, после въздъхна. — Само че не зная какво да мисля за всичко това.

— Няма какво толкова да му мислиш. Просто не прави неща, които те разстройват. Забрави ли, че трябва да го даваме тихо и кротко? Върни се към предишния начин на живот. Така и за теб ще е много по-лесно.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя. Все още не.

— Защо не? Нали вече ти казах… — Млъкнах, зачудена защо досега не се бях сетила. — Не е само заради Мия. Ти правиш всичко това, защото чувстваш, че от теб се очаква нещо подобно. Още се опитваш да бъдеш като Андре.

— Родителите ми биха искали от мен да…

— Родителите ти биха искали да си щастлива.

— Не е лесно, Роуз. Не мога вечно да игнорирам с лека ръка всички тези хора. Нали и аз съм от кралски род.

— Ама повечето от тях нищо не струват.

— Но много от тях подпомагат властта на мороите. Андре го знаеше. Той не беше като другите, но правеше всичко, което бе длъжен, защото знаеше колко е важно.

Отпуснах се на облегалката на пейката.

— Е, може би именно в това е проблемът. Ние решаваме кои са „важните“ единствено според това на кои знатни фамилии са потомци, така че накрая се стига дотам да оставяме тези шибаняци да взимат решенията. Ето защо броят на мороите непрестанно намалява и такива смотани кучки като Татяна стават кралици. Може би е необходимо да се измисли нова система за подбор на висшите аристократи.

— Стига, Роуз. Така е било открай време, от много столетия. Ще трябва да живеем с всичко това.

Аз я изгледах свирепо.

— Добре, какво според теб, трябва да направим? — продължи тя. — Ти се тревожиш да не стана като тях, като госпожа Карп и свети Владимир, нали? Е, тя ти е казала, че не бива да използвам силите, иначе ще стане по-лошо. Ами ако внезапно престана да ги използвам? Внушението, лечението, всичко.

Присвих очи.

— Можеш ли да го направиш?

Най-силно жадувах да се откаже от внушението. Депресията й започна точно, когато в нея избликнаха силите, а това се случи веднага след ужасната злополука, когато загинаха родителите й и Андре. Вярвах, че тези събития са свързани, особено с оглед на доказателствата и предупрежденията на госпожа Карп.

— Да.

Лицето й беше съвсем спокойно, изражението — сериозно и съсредоточено. Със светлорусата си коса, прибрана в спретната френска плитка, и наметката си от шведска кожа имаше толкова достолепен вид, все едно се бе запътила да заеме полагаемото й се място в тронния съвет на кралицата.

— Ще трябва да се откажеш от всичко — предупредих я аз. — Никакво лечение повече, независимо колко е симпатично животното и как ти се иска да го гушнеш. И повече никакво внушение с цел да омаеш онези лигльовци, синчетата и дъщеричките на висшата дворцова аристокрация.

Тя кимна сериозно.

— Мога да се въздържа. Но това ще ти помогне ли да се чувстваш по-добре?

— Да, но ще се почувствам още по-добре, ако престанеш да се занимаваш с всякакви магии и отново започнеш да обръщаш повече внимание на Натали.

— Зная, зная. Но не мога изведнъж да спра, поне не толкова скоро.

Не можех да я принудя — засега — но обещанието, че най-после ще престане да използва свръхестествените си сили, ме изпълни с огромно облекчение.

— Добре — кимнах и взех раницата си. И без това вече закъснявах за практическите си упражнения. При това за пореден път. — Можеш да продължаваш да си играеш с тази пасмина от пикльовци, но само при условие, че държиш под контрол уменията си. — Поколебах се за миг. — Има и още нещо. Знаеш ли, ти наистина успя да се наложиш над Ейрън и Мия. Но повече не е необходимо да го държиш вързан за полата ти, докато се движиш с особите от кралски произход.

— Защо не мога да се отърся от чувството, че ти нещо не го харесваш?

— Харесвам го — колкото и ти. Но не мисля, че си умираш да се натискаш с хора, които ти харесват само донякъде.

Очите на Лиса се разшириха в престорена изненада.

— Наистина ли това го казва самата Роуз Хатауей? Толкова ли си се преобразила? Или и ти си имаш някого, който да е повече от „харесван само донякъде“?

— Слушай — прекъснах я аз, внезапно почувствала се неудобно, — сега говорим само за теб. Освен това досега не бях обръщала внимание какъв скучен досадник е Ейрън.

— Според теб всички са досадници — усмихна се Лиса.

— Кристиан не е.

Изплъзна ми се от устата, преди да успея да го спра. Усмивката й мигом се стопи.

— Не, той е кретен. Изведнъж просто спря да ми говори без никаква причина. — Лиса само скръсти ръце. — Но ти не го ли мразеше?

— Още го мразя, но в същото време мисля, че е интересен. — Но освен това започнах да се съмнявам дали не допуснах сериозна грешка с Кристиан. Той наистина беше тайнствен, страховит, мрачен тип, а на всичкото отгоре му харесваше да подпалва хората. От друга страна обаче беше умен и забавен — макар и по своя извратен начин — и някак си действаше успокояващо на Лиса.

Но цялата тая каша я бях забъркала аз. Позволих на гнева и ревността да вземат връх и се стигна дотам, че ги разделих. Ако го бях оставила онази вечер да отиде при нея в градината, сега тя може би нямаше да е толкова объркана, а пък аз нямаше да се страхувам, че може да посегне на себе си. Може би сега щяха да бъдат заедно, далеч от всички интриги в Академията.

Съдбата сигурно си е мислела същото като мен, защото пет минути след като се разделих с Лиса, срещнах Кристиан, който минаваше през вътрешния двор. Погледите ни се кръстосаха за миг, преди да се разминем. Едва не продължих нататък. Едва. Поех дълбоко дъх и си заповядах да спра.

— Почакай… Кристиан. — Ето че го заговорих. По дяволите, закъснявах за тренировката. Дмитрий ще ме убие.

Кристиан се обърна с лице към мен, пъхнал ръце в джобовете на дългото си черно палто, заел безгрижно отпусната поза.

— Да?

— Благодаря ти за книгите. — Той нищо не каза. — Онези, които даде на Мейсън.

— О, помислих си, че имаш предвид други книги.

— Остроумен задник.

— Няма ли да ме попиташ защо ми трябваха?

— Това си е твоя работа. Предположих, че ти е станало скучно да стоиш затворена в стаята си.

— Трябва да ми е много скучно, за да се зачета в някоя книга.

— Той не се засмя на шегата ми.

— Какво искаш, Роуз? Имам работа.

Знаех, че лъже, но сарказмът ми вече не звучеше така забавно, както обикновено.

— Исках, хм, ти отново да започнеш да се виждаш с Лиса.

— Ама ти сериозно ли? — Изгледа ме внимателно, целият изпълнен с подозрение. — След всичко онова, което ми наговори?

— Да, ами… Мейсън не ти ли каза?

— Кристиан сви устни презрително.

— Спомена ми нещо.

— Е?

— Е, аз пък не искам да го чуя от Мейсън. — Презрителното му изражение леко се пречупи под гневния ми поглед. — Ти си го изпратила да те извини. По-добре е сама да го беше направила.

— Ти си кретен — осведомих го аз.

— Да. А пък ти си лъжкиня. Искам да видя как ще преглътнеш гордостта си.

— Вече от две седмици преглъщам гордостта си — изръмжах аз.

— Той сви рамене, обърна се и се накани да си тръгне.

— Почакай! — извиках и отпуснах ръка на рамото му. Той спря, пак се обърна и ме погледна изчаквателно. — Добре, добре. Излъгах те за това какво чувства тя. Никога не ми е казвала онези работи за теб, разбра ли? Тя те харесва. Направих го, защото аз не те харесвам.

— И въпреки това сега искаш да се виждам с нея?

Не можах да повярвам на ушите си, когато следващите думи се отрониха от устата ми.

— Мисля, че… ти би могъл… да се окажеш добър за нея. Ще бъде за добро.

През следващите минути се гледахме напрегнато. Усмивката му вече не беше толкова самодоволна. Малко неща можеха да го изненадат. Е, това сега беше едно от тях.

— Съжалявам. Не те чух добре. Би ли повторила? — попита накрая той.

Едва се сдържах да не го халосам по лицето.

— Ще престанеш ли най-после? Искам да започнеш отново да се срещаш с нея.

— Не.

— Виж какво, нали вече ти казах, че излъгах…

— Не говоря за това. А за нея. Мислиш ли, че мога сега да говоря с нея? Тя отново е принцеса Лиса. — Жлъч като отрова се процеждаше от думите му. — Не мога да съм край нея, когато е заобиколена от всичките тези аристократи от кралски произход.

— И ти си с такъв произход — казах аз, но май по-скоро на себе си, отколкото на него. Все пак не бях забравила, че Озера са сред дванадесетте фамилии.

— Не означава много, след като е фамилия, изобилстваща със стригои, нали?

— Но ти не си… почакай. Ето защо тя се е сближила с теб — досетих се аз.

— Защото ще се превърна в стригой ли? — ехидно попита той.

— Не… а защото и ти си изгубил родителите си. При това и двамата сте били свидетели на смъртта им.

— Тя е видяла как нейните умират. Аз видях как моите ги убиват.

Изтръпнах.

— Зная. Съжалявам. Трябва да е било… е, всъщност нямам представа какво е било.

Кристал посините му очи придобиха особено изражение.

— Беше като да видиш как армията на Смъртта нахълтва в къщата ти.

— Искаш да кажеш, че… твоите родители?

Той поклати глава.

— Говоря за пазителите, дошли да ги убият. Искам да кажа, че родителите ми изглеждаха страшно, но все пак си бяха моите родители. Може би малко по-бледи, с червени очи, обаче продължаваха да ходят и да говорят по същия начин. Не знаех, че с тях нещо не е наред, но леля ми е знаела. Тя ме наглеждаше онази вечер, когато те дойдоха да ме вземат.

— Те са дошли, за да те преобразят? — За миг забравих за първоначалната си мисия, прекалено увлечена от тази история. — Та ти си бил съвсем малък.

— Мисля, че са искали да ме задържат, докато порасна, а после да ме преобразят. Обаче леля Таша не им позволила да ме вземат. Те се опитали да я убедят, да я накарат да стане като тях, но когато отказала, опитали със сила. Но тя им оказала силна съпротива, настъпила голяма суматоха, а после се появили пазителите. — Отново премести погледа си към мен. Усмихна се, но никак не изглеждаше щастлив. — Както ти казах, това беше армията на Смъртта. Мисля, че си луда, Роуз, но ако станеш пазител, един ден ще си много опасна. Дори и аз не бих искал да си имам работа с теб.

Почувствах се ужасно. Той бе живял толкова нещастно, а аз се бях опитала да му отнема едно от малкото хубави неща в живота му.

— Кристиан, съжалявам, че оплесках нещата между теб и Лиса. Глупаво беше от моя страна. Тя искаше да бъде с теб. Мисля, че още го желае. Ако ти можеш да…

— Казах ти вече. Не мога.

— Много се безпокоя за нея. Тя се въвлече в цялата тази кралска суетня, понеже си мисли, че така ще си го върне на Мия… и че го прави заради мен.

— А ти не си ли й благодарна? — Сарказмът му отново се възвърна.

— По-скоро съм разтревожена. Тя няма да може да се справи с всички тези лукави и подмолни дворцови игри. Не е добре за нея, но дори не иска и да чуе. Така че се налага… да потърся помощ.

— Тя може да потърси помощ. Хей, не ме гледай толкова изненадано. Зная, че с нея става нещо странно. И дори не говоря за онази история с китките.

Подскочих от изненада.

— Тя ли ти каза? — Че защо не? Нали му бе споделила толкова много неща.

— Не е нужно да ми го казва. Имам очи, за да виждам с тях. — Трябва да съм изглеждала доста ошашавена, защото той въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Виж какво, ако се случи да се видя с Лиса насаме… ще се опитам да поговоря с нея. Но, честно казано… ако наистина искаш да й помогнеш… е, добре, зная, че тук всички ме имат за противник на статуквото и дворцовите кръгове, но ти може би най-добре ще й помогнеш, като се посъветваш с някого другиго. Може би с Кирова. Или с твоя приятел, пазителя. Не зная. С някого, който знае нещо. С някого, на когото имаш доверие.

— На Лиса няма да й хареса — замислих се аз. — Нито на мен.

— Да, но на всички нас понякога ни се налага да вършим неща, които не харесваме. Такъв е животът.

Отново се раздразних.

— Ти какво, да не би да посещаваш някакви специални курсове по психология след часовете?

През лицето му пробягна усмивка.

— Ако не беше толкова сбъркана, с теб би било много забавно.

— А най-забавното е, че и аз си мисля същото за теб.

Той не каза нищо повече, но усмивката му се разшири и бързо се отдалечи.