Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Академия за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vampire Academy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 225гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
helyg(2009)

Издание:

Ришел Мийд. Академия за вампири

Американска. Първо издание

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ИК „Ибис“, София, 2009

ISBN 978-954-9321-22-7

История

  1. —Добавяне

Глава 11

Имаш ли какво да облечеш? — попита ме Лиса.

— Хм? Какво?

Погледнах към нея. Двете чакахме да започне часът на господин Наги по славянско изкуство. Междувременно бях прекалено заета да подслушвам как Мия упорито отрича слуховете за своите родители пред една от приятелките си.

— Те не са били прости слуги или нещо подобно! — възкликна тя, видимо смутена. Лицето й се изопна в опит да добие надменно изражение. — На практика те са били съветници. Принцовете от фамилията Дроздов не са решавали нищо, без да се допитат до тях.

Едва не се задавих от смях, а Лиса само поклати недоволно глава.

— Прекалено много се забавляваш с това.

— Защото представлението е страхотно. Всъщност какво ме попита току-що? — Недочакала отговора й, зарових трескаво в чантата си, за да намеря гланца си за устни. Но като го намерих, свих устни в кисела гримаса — беше почти свършил; не знаех откъде да се сдобия с нов.

— Попитах те дали имаш нужда от нещо за обличане за тази вечер — повтори тя.

— Е, да, разбира се, че имам нужда. Само че нищо от твоя гардероб не ми става.

— И какво ще правиш тогава?

Свих рамене.

— Ще импровизирам, както винаги досега. Всъщност никак не ме вълнува. Радвам се, че Кирова ми разреши да отида.

Тази вечер имахме бал. Беше първи ноември или празникът Вси светии, което означаваше, че вече бе изтекъл почти пял месец. Очакваше се кралската свита да посети Академията, оглавявана от самата кралица Татяна. Но мен, честно казано, това не ме вълнуваше. Тя и преди бе посещавала Академията. Беше доста обикновено и не чак толкова велико събитие, както може да се стори някому. Освен това, след като поживях сред хората, сами избиращи водачите си чрез избори, вече нямах високо мнение за надутите кралски особи. Разрешиха ми да присъствам, защото всички останали щяха да бъдат там. Това бе шанс да се срещна за разнообразие с истински хора, а не да стоя заключена в стаята си. Малката глътка свобода определено си струваше да изтърпя досадните официални речи при откриването на церемонията.

След часовете не останах да си побъбрим с Лиса, както бях свикнала. Дмитрий спазваше стриктно обещанието си за допълнителните тренировки, така че и аз трябваше да спазя своето. Вече имах два допълнителни часа за практически упражнения с него — по един преди и по един след часовете. И колкото повече го наблюдавах, толкова по-добре разбирах на какво се дължеше репутацията му на смъртоносен противник. Той несъмнено знаеше много — шестте му татуировки под формата на мълнии го доказваха, — а аз изгарях от желание да ме научи на всичко, което знаеше.

Когато пристигнах в гимнастическия салон, ми направи впечатление, че днес бе облякъл тениска и по-широки панталони вместо обичайните за него джинси. Изглеждаше добре. Всъщност много добре. Дори адски добре. Стига си го зяпала, веднага си заповядах аз.

Зае позиция пред мен така, че да застанем лице в лице. Кръстоса ръце.

— Какъв е първият проблем, с който ще се сблъскаш, когато се озовеш пред стригой?

— Че са безсмъртни?

— Помисли за нещо още по-важно. По-важно от това?

Замислих се.

— Може да са по-едри от мен. И по-силни.

Повечето от стригоите — освен ако преди това не са били простосмъртни хора — имат същия ръст като техните братовчеди мороите. В сравнение с нас, дампирите, стригоите са по-силни, с по-бързи рефлекси и по-изострени сетива. Ето защо ние, пазителите, тренираме толкова упорито — за да компенсираме.

— Това доста затруднява битките с тях, но не е невъзможно да бъдат победени — кимна Дмитрий. — Можеш да използваш прекомерно голямата височина и тегло на противника в негов ущърб.

Той се обърна и ми показа няколко техники, като ми демонстрираше каква трябва да е стойката на тялото и как се нанасят съкрушителните удари. Докато следях движенията му, донякъде ми стана ясно защо редовно ядях пердах при груповите ни упражнения. Бързо попивах неговите технически похвати и изгарях от желание да ги използвам на практика. Към края на часа той най-после ми позволи да се пробвам.

— Хайде, опитай се да ме удариш — подкани ме той.

Не се нуждаех от втора покана. Втурнах се напред, опитах се да го ударя и веднага бях блокирана и повалена на земята. Болката прониза цялото ми тяло, но отказвах да се предам. Отново скочих с надеждата да го издебна незащитен. Не успях.

След още няколко провалени опита се изправих и вдигнах ръце в знак, че искам прекъсване.

— Добре де, къде сбърках?

— Никъде.

Не бях убедена в това твърдение.

— Ако в нищо не съм сбъркала, досега да бях те проснала в безсъзнание на пода.

— Едва ли. Всичките ти движения бяха правилни, обаче това с първият път, когато наистина се опитваш да се биеш. Докато аз правя това от години.

Поклатих глава и завъртях очи при това изтъкване, че е по-стар и по-умен. Веднъж ми бе споменал, че е на двадесет и четири.

— Както кажеш, дядка. Може ли да опитаме отново?

— Вече закъсняваме. Не искаш ли да се приготвиш за вечерта?

Погледнах към прашния часовник на стената и рязко подскочих. Почти наближаваше часът за празничната вечеря. Тази мисъл ме зашемети. Чувствах се като Пепеляшка, само че без бална рокля.

— По дяволите, да, трябва да вървя.

Дмитрий тръгна пред мен. Докато го наблюдавах внимателно, осъзнах, че не бива да пропускам тази възможност. Нахвърлих му се изотзад, като избрах именно онази позиция, на която ме бе учил като стартова при атака на противника в гръб. Всичко беше перфектно изпипано от моя страна и той дори не би трябвало да успее да съзре, че му връхлитам от засада.

Ала преди да го достигна, той се завъртя невероятно бързо. С едно ловко движение ме сграбчи, сякаш бях лека като перце, и ме тръшна на земята, приковавайки ме като пеперуда в хербарий.

— Никъде не сгреших! — изпъшках.

Очите му бяха на нивото на моите, докато стискаше китките ми, обаче сега, кой знае защо, не изглеждаше толкова сериозен както по време на уроците. Сякаш се забавляваше.

— Бойният ти вик те издаде. Опитай се следващия път да атакуваш мълчаливо.

— Щеше ли да има разлика, ако бях съвсем тиха?

Замисли се върху въпроса ми.

— Не. Вероятно не.

Въздъхнах шумно, все още запазила остатъците от доброто си настроение, за да се оставя на разочарованието да ме срази без остатък. Имаше някои предимства да разполагам с такъв страхотен учител — такъв, който освен това се бе случил по-висок с две глави от мен и доста по-тежък, да не говорим за силата му. Не беше много грамаден, но тялото му бе изтъкано само от корави стегнати мускули. Ако успеех да го победя, щях да мога да побеждавам всеки друг.

Внезапно осъзнах, че той продължаваше да ме държи прикована към пода. Пръстите му, които стискаха китките ми, бяха топли и леко влажни. Лицето му бе на сантиметри от моето, а краката му и торсът му се притискаха плътно към моите. Част от кафявата му коса се бе спуснала около лицето и ми се стори, че той притаи дъх, загледан в мен, също като онази вечер, когато ни сгащи с Джеси в празния салон. И, о, Боже, ухаеше тъй добре. Внезапно ми стана ужасно трудно да си поемам дъх, но това нямаше нищо общо с усилената тренировка, нито с това, че притискаше гръдния ми кош.

Бих дала всичко, за да можех в този миг да прочета мислите му. Вече неведнъж след онази вечер бях забелязвала, че ме гледа със същото изучаващо изражение. Никога не си позволяваше подобна волност по време на практическите ни упражнения — за него те бяха работа. Но преди, както и след часовете за тренировките понякога лицето му светваше и забелязвах, че ме изпива с очи, едва ли не преливащи от възхищение. И понякога, ако наистина имах късмет, но голям късмет, ми се усмихваше. С истинска неподправена усмивка — а не с онази суховата имитация на усмивка, която придружаваше саркастичните забележки, които толкова често си разменяхме. Никому не исках да призная това — нито пред Лиса, нито пред себе си дори, — но имаше дни, през които живеех само заради тези негови усмивки. От тях лицето му светваше. Дори думи като „прекрасно“ или „великолепно“ са много бледи, за да го опишат.

Надявайки се, че изглеждам спокойна, се опитах да измисля нещо професионално, което би казал един опитен пазител. Вместо това само изтърсих притеснено:

— И така… ще ми покажеш ли още някои хватки?

Дмитрий сви устни и за миг си помислих, че отново ще зърна една от онези усмивки. Сърцето ми замря. Но след малко, с видимо усилие, той пропъди усмивката и отново се превърна в моя строг възпитател. Отдръпна се от мен, стъпи на крака и се надигна.

— Хайде. Трябва да вървим.

Аз също се изправих и го последвах към изхода от гимнастическия салон. Докато вървеше отпред, нито веднъж не се обърна да ме погледне и аз през цялото време мислено се ругаех. И продължих все така чак докато се прибрах в моята стая.

Падах си по моя наставник. Падах си по по-възрастния ми учител. Трябва да съм напълно полудяла. Той беше със седем години по-голям от мен. Достатъчно възрастен, за да ми бъде… е, добре де, нищо. Но все пак е по-стар от мен. Седем години не са малко. Когато съм се родила, той вече е започвал да се учи да чете. Когато съм започвала да се уча да чета и да запращам тетрадките си по учителите, той навярно вече се е целувал с разни момичета. Нищо чудно да са били много, като се имаше предвид как изглежда.

Не, не, точно сега никак не се нуждаех от усложнения в личния си живот.

 

 

Щом се прибрах в стаята си, намерих един по-запазен пуловер, взех си душ и прекосих забързано двора на кампуса на път към залата за приема.

Въпреки мрачно надвисналите стени, фантастичните статуи и готическите кули по фасадите на сградите, отвътре Академията бе обзаведена съвсем модерно. Имахме локална мрежа за безжична връзка с интернет, флуоресцентни лампи и всякакви други технологии, които можете да си помислите. По-конкретно столовата много приличаше на сладкарниците и барчетата, в които се хранех, докато бях в Портланд и Чикаго, с прости правоъгълни маси, с боядисани в различни тонове на сивото успокояващи стени, с малки стаички отстрани, където приготвяха храната ни от съмнително качество. По някои стени висяха черно-бели фотографии в рамки като скромно усилие да послужат за декоративни цели, макар че аз никога не възприемах снимките на вази или оголени дървета като „произведения на изкуството“.

Тази вечер обаче някой се бе погрижил да преобрази обикновено скучно изглеждащата столова в истински изискана дворцова зала за хранене. Вазите по масите бяха пълни с тъмночервени рози и нежни бели лилии, навред искряха свещи, покривките бяха от — че как иначе? — кървавочервен ленен плат. Ефектът бе пищно грандиозен. Трудно бе да се повярва, че това е същото място, където обикновено нагъвах сандвичите си с пилешко. Имаше вид на място, достойно, да кажем, за една кралица.

Масите бяха подредени в прави редици, образуващи централна пътека по средата на залата. Досущ като в католическа катедрала. Всички ние бяхме разпределени кой къде да седне и аз, естествено, нямах правото да седна до Лиса — която според високия й придворен ранг бе настанена в предната редица от маси заедно с останалите морои, докато моето място беше най-отзад сред новаците. Но щом влязох в залата, тя погледна към мен и ме поздрави отдалече с блага усмивка. Беше взела назаем една рокля от Натали — синя, копринена и без презрамки, — така че изглеждаше възхитително с бледата си кожа и изящните си черти. Кой да знае, че Натали криела в гардероба си такива хубави тоалети? От всичко това моят скромен пуловер веднага изгуби още няколко точки в класацията за вечерта.

В Академията винаги провеждаха тези строго официални банкети по един и същи неизменен начин. Почетната маса както всякога бе подредена върху подиума в предната част на залата, за да можем всички ние, присъстващите, да ахкаме и охкаме, докато се любуваме на гледката как се хранят кралица Татяна и другите кралски особи от придворната й свита. Покрай стените се бяха строили плътни редици от пазители, сковани и официални, бездушни като статуи. Дмитрий също беше сред тях и като го зърнах, странно усещане присви стомаха ми от спомена за това, което преди малко се бе случило в гимнастическия салон. Очите му гледаха право напред, сякаш нефокусирани върху нищо и в същото време следящи всичко, което ставаше в залата.

Когато настъпи моментът за появата на кралицата, всички се изправихме от уважение към Нейно кралско величество, за да проследим с погледи как тя и свитата й пристъпват по централната пътека. Разпознах неколцина сред тях, най-вече онези, чиито потомци учеха заедно с мен в Академията. Сред тях се отличаваше Виктор Драшков, понеже крачеше доста бавно и се подпираше на бастун. Макар че се зарадвах да го видя, сърцето ми се присви, като гледах всяка негова мъчителна стъпка, докато напредваше към подиума с почетната маса в дъното на залата.

След преминаването на височайшата група в залата влязоха четирима пазители със сериозни физиономии, издокарани в червени жакети, обшити със сърма. Всички, освен подредените покрай стените пазители, мълком коленичиха с глуповат израз на почит и преданост към кралицата.

Прекалено много церемониалност и позиране, уморено си помислих аз. Монарха на мороите се избираше от предишния владетел сред членовете на най-видните фамилии с кралски произход, като той нямаше право да посочва някой от преките си наследници. Тронният съвет, съставен от най-достойните представители на аристократичните родове имаше правото да оспори избора при наличието на достатъчни основания. Това обаче почти никога не се случваше.

Кралица Татяна следваше личните си телохранители, облечена в рокля от червена коприна и съответно подбран жакет. Беше малко над шестдесетте. Черната й коса, вече започнала да посивява, бе подстригана на черта под брадичката й и украсена с корона като на мис Америка. Нейно величество пристъпваше по пътеката бавно, сякаш теглеше с невидими въжета втората група от четирима телохранители, подредени зад нея.

Тя не се задържа край нашия сектор от новаци, но все пак ни удостои с някое и друго кимване или усмивка. Дампирите може и да бяха наполовина човешки същества, незаконни деца на мороите, но ние тренирахме и отдавахме живота си в служба и опазване на тях, мороите. Никак не бе за пренебрегване вероятността много от нас да загинат млади, така че кралицата бе длъжна да прояви уважение към нас.

Когато стигна до сектора с мороите, тя се спря за по-дълго и дори заговори няколко от учениците. Беше голяма работа да те удостоят с кралското внимание, но в повечето случаи това се дължеше на добрите отношения между кралицата и родителите на ученика. Кралските особи естествено се радваха на най-много внимание от нейна страна, макар че тя всъщност не разменяше много реплики с тях, а само по няколко предвзети думи.

— Василиса Драгомир.

Вдигнах рязко глава. През връзката ни се предаде сигнал за тревога още щом нейното име прозвуча от устата на кралицата. Нарушавайки протокола, аз се измъкнах от мястото си и се проврях напред, за да мога да виждам по-добре с надеждата, че точно сега никой няма да ми обърне внимание, защото околните следяха зорко как кралицата лично удостои с внимание последната наследница на рода Драгомир. Всички изгаряха от нетърпение да узнаят какво ще каже монархът на Лиса, прочула се като единствената принцеса, дръзнала да избяга от Академията.

— Узнахме, че сте се завърнали. Радваме се да посрещнем отново принцеса от фамилията Драгомир, още повече, че е останала само една. Дълбоко съжаляваме за загубата на вашите родители и вашия брат, те бяха сред най-изисканите морои и тяхната смърт е трагедия.

Така и никога не проумях защо всяка кралска особа винаги говореше за себе си като „ние“, но иначе всичко прозвуча много добре.

— Имате интересно име — продължи кралица Татяна. — Много от героините в руските приказки са носели името Василиса като Василиса Безстрашна и Василиса Прекрасна. Те са били млади жени, всичките носещи еднакво име и с еднакво превъзходни качества: сита, интелигентност, дисциплинираност и добродетелност. Всички те са извършвали велики дела и са постигали триумфални победи над противниците си. Както и да е, името на фамилията Драгомир винаги е вдъхвало особен респект. В нашата история има крале и кралици от рода Драгомир, които са управлявали мъдро и справедливо. Използвали са могъществото си за велики дела. Избивали са стригоите, като са се сражавали редом със своите пазители. Ето защо са се прославили като кралски род.

Изчака за кратко, така че аудиторията да възприеме думите й. Долових как се промени настроението в залата, както и изненадата и плахото задоволство, излъчвано от Лиса към мен посредством връзката ни. Това изявление на кралицата щеше да наруши равновесието в обществото. Вероятно бихме могли да очакваме още от утре да се появят първите ласкатели, които ще се опитат да направят добро впечатление на Лиса.

— Да — продължи кралица Татяна, — вие сте наследили величие и с двете си имена. Вашите имена символизират най-добрите качества, с които човек би могъл да се гордее. Синоним са на величие и доблест. — Замлъкна за миг. — Но както самата вие демонстрирахте, имената не правят хората. Нито са отговорни за това как се държат тези хора и какви ще се окажат в живота.

И след тази словесна плесница кралицата се обърна и продължи напред.

Колективен шок обзе залата. За кратко се замислих, но бързо се отказах от намерението си да изскоча на централната пътека и да се втурна срещу кралицата. Поне половин дузина пазители щяха да ми се нахвърлят и да ме повалят на пода още преди да съм извървяла и пет крачки. И останах така, измъчвана от безпокойство по време на празничната вечеря, докато през цялото време усещах безмилостното унижение, на което бе подложена Лиса.

 

 

След вечерята дойде ред на представянето на благородниците пред кралицата. Лиса предпочете да излезе на двора. Последвах я към вратите на залата, но се забавих, докато си проправях път сред множеството, увлечено в шумни разговори.

Тя обикаляше навън, в съседния вътрешен двор, който с оформлението си толкова добре подхождаше на величествения архитектурен стил на целия комплекс, съставляваш Академията. Над главите на посетителите винаги се извисяваха извити преплетени клони на вековни дървета, толкова нагъсто разположени, че само тук-там просветваха отвори, пропускайки оскъдно светлината, така че да не страдат мороите от слънчевите лъчи. Сега, преди настъпването на зимата, клоните бяха напълно лишени от листата си, които бяха изпопадали долу, засипали всички старателно охранявани алеи и по-малките вътрешни пътеки, водещи към другите градини, спомагателните дворове и главния четириъгълен плац. В ъгъла се намираше езеро, също изпразнено за зимата, а над него се извисяваше внушителната статуя на самия свети Владимир. Изсечен от сив гранит, той изглеждаше страховито с дългото наметало, брадата и мустаците.

Щом заобиколих ъгъла, веднага се спрях на място, тъй като Натали беше настигнала Лиса преди мен. Замислих се дали да не прекъсна разговора им, но предпочетох благоразумно да отстъпя назад, преди да ме забележат. Шпионирането може би е нещо много лошо, но изведнъж бях обзета от непреодолимо силно любопитство да узная какво иска да сподели Натали с Лиса.

— Тя не биваше да казва това — рече Натали. Носеше жълта рокля с кройка, подобна на роклята на Лиса, но някак си й липсваше фигурата и грациозността, за да изглежда така добре като Лиса. Поначало жълтото никак не й подхождаше, защото така мазната й черна коса още повече изпъкваше, особено както я бе събрала на кок, леко изместен от центъра на главата й. — Не беше справедливо — продължи тя. — Не позволявай това да те съсипе.

— Май вече е късно за това. — Погледът на Лиса не се отделяше от каменните плочи, с които бяха настлани алеите.

— Тя нямаше право.

— Тя имаше право! — възкликна Лиса. — Родителите ми… и Андре… те биха ме намразили заради това, което извърших.

— Не, не биха те намразили — заговори Натали нежно.

— Глупаво беше да избягам. И безотговорно.

— И какво от това. Сгрешила си. Та аз през цялото време греша. Преди два дни имах за домашно да прочета глава десета, а сбърках и вместо нея прочетох глава единадесета… — Натали млъкна и след като разигра една добре изпипана сцена на съжаление и размисъл, се върна отново към основната тема: — Хората се променят. Ние винаги се променяме, нали? Ти сега не си същата, каквато беше тогава. Сега и аз не съм същата, каквато бях тогава.

Всъщност на мен Натали абсолютно винаги ми е изглеждала една и съща, но това сега не ме вълнуваше. И без това вече ми бе напълно ясна.

— Освен това — додаде тя — дали наистина си допусната грешка? Все трябва да е имало някаква причина, за да избягаш оттук. Нещо трябва да те е принудило, нали? С теб се случиха много лоши неща. Особено след огромното нещастие с родителите ти и брат ти. Искам да кажа, че навярно си имала основания да постъпиш така.

Лиса прикри усмивката си. Както на нея, така и на мен ни беше пределно ясно, че Натали се опитваше да разбере защо бяхме избягали… както всички останали в училището. Ала тя действаше по-предпазливо, но за сметка на това по-коварно.

— Не зная дали съм имала причина, по-скоро нямах — отвърна Лиса. — Просто бях слаба. Ако беше на мое място, Андре не би побягнал. Той беше толкова добър. Добър във всичко. Добър в отношенията си с хората и с всички тези кралски глупости.

— И ти се справяш добре.

— Вероятно е така. Но всичко това не ми харесва. Искам да кажа, че харесвам хората, но… повечето от това, което вършат, е толкова фалшиво. Именно това не харесвам.

— Тогава не се чувствай зле, задето не участваш активно в социалния живот тук — посъветва я Натали. — Самата аз почти не се движа с тези хора и виж ме само. Чувствам се отлично. Тати казва, че изобщо не е важно дали общувам единствено с хора от кралски произход. Той иска само да бъда щастлива.

— Тъкмо заради това — заявих аз, като най-после излязох на сцената — би трябвало да управлява той, а не тази кучка кралицата. Той е ощетен.

Натали едва не отскочи на три метра от изненадата. Бях сигурна, че целият й запас от ругатни се свеждаше единствено до думите „Божичко!“ и „Проклятие“.

— Тъкмо се чудех къде си се дянала — каза ми Лиса.

Натали гледаше ту едната ту другата, внезапно смутена да се озове сред двете най-добри приятелки в цялото училище. Запристъпва смутено от крак на крак, после отметна кичур от косата си зад ухото.

— Ами… трябва да отида и да намеря тати. Ще се видим по-късно в стаята.

— Ще се видим там — обеща й Лиса. — И ти благодаря.

Натали изчезна от погледите ни.

— Тя наистина ли го нарича тати?

Лиса ме изгледа укорително.

— Остави я на мира. Тя е добра.

— Да, наистина. Чух какво ти каза и макар никак да не ми е приятно, трябва да си призная, че всичко беше вярно. — Замълчах за кратко. — Ще я убия, да знаеш. Кралицата, а не Натали. Майната им на всичките й пазители. Ще го направя въпреки тях. Не бива просто така да й се размине.

— За Бога, Роуз! Дори не го казвай на глас. Ще те арестуват за измяна на короната. Просто забрави.

— Да го забравя? След това, което ти каза? И то пред всички в залата?

Тя не ми отговори, дори не ме погледна. Вместо това се заигра разсеяно с клоните на един храст, който вече се бе приготвил за дългия си зимен сън. На лицето й се изписа онова уязвимо изражение, което толкова добре познавах — и от което толкова много се боях.

— Хей, почакай — отново я заговорих, но този път по-тихо. — Само не ме гледай така. Тя си няма представа за какво говори, разбра ли? Не се оставяй това да те съсипе. И не прави нищо, което не бива да правиш.

Лиса ме погледна отново.

— Но пак ще се случи, нали? — прошепна тя. Ръката й, все още стискаща клонката, затрепери.

— Няма, ако ти не му позволиш. — Опитах се да хвърля скришом поглед към китките й. — Нали не си…

— Не. — Тя поклати глава и примигна с насълзените си очи. — Не исках. Бях много разстроена след лисицата, но после се съвзех. Предпочитам да го даваме тихо и кротко, както ти беше казала. Ти ми липсваше, но вече всичко е наред. Харесвам… — Тя изведнъж замълча.

Но аз успях да чуя името, вече изплувало в съзнанието й.

— … Кристиан.

— Иска ми се да не правиш това. Или да не можеше.

— Съжалявам. Нужно ли е пак да ти изнасям лекция за вредата от близостта ти с онзи психар и загубеняк Кристиан?

— Мисля, че вече съм запомнила всичките ти съвети, след като ми ги повтори поне десет пъти — промърмори тя.

Тъкмо подех за единадесети път, когато чух нечий звънлив смях и тракане от високи токчета по каменните плочи. Към нас идваше Мия, следвана както винаги от неколцина приятелки, но този път без Ейрън. Всичките ми защитни механизми незабавно настръхнаха.

Вътрешно Лиса още бе потресена от забележките на кралицата. В нея се бяха загнездили тъга и унижение. Срамуваше се от това, което си мислеха сега другите за нея. Продължаваше да се измъчва и от мисълта как щеше да я презира собствената й фамилия заради бягството й оттук. Самата аз не го вярвах, но за нея беше съвсем реално и мрачните й емоции кипяха все по-неудържимо. Не, тя не беше добре, колкото и да се стараеше да не го показва и да изглежда безгрижна. Така че в момента Мия бе последната личност, която се нуждаеше да види.

— Какво искаш? — попитах я сърдито.

Мия се ухили надменно на Лиса, а на мен въобще не обърна внимание, преди да пристъпи още няколко крачки напред.

— Искам само да добия представа какво е да си толкова важна и толкова царствена. Би трябвало да си изключително вълнуваща особа, след като самата кралица благоволи да поговори с теб. — От свитата й се разнесе презрителен кикот.

— Прекалено близко си застанала — предупредих я, като се изпречих между двете. Мия леко трепна и се олюля назад, изплашена, че мога да й счупя ръката. — И освен това кралицата поне знае името й, което далеч не може да се каже за теб и тези мазни блюдолизци, дето вечно се мъкнат подир теб. Нито пък за родителите ти.

Видях как се сгърчи от унижение. Господи, тя умираше от желание да бъде признавана за личност с кралски произход.

— Поне мога да виждам родителите си — тросна ми се тя. — Поне ги познавам. Докато само Бог знае кой е баща ти. А пък майка ти, макар да е сред най-прочутите пазители тук, хич не се грижи за теб. Всички знаят, че никога не те посещава. Дори може би много се е зарадвала, когато се е отървала от теб. Ако въобще е забелязала отсъствието ти.

Заболя ме. Стиснах зъби.

— Е, тя поне е известна. И наистина съветва кралски особи и аристократи. А не почиства трапезата им след всяко хранене.

Чух как една от приятелките й отзад се изкиска злобно. Мия отвори уста, несъмнено за да се впусне в някоя от поредните злобни реплики. През последните дни, откакто се разнесоха слуховете за родителите й, бе насъбрала доста злъч в себе си. Но се сепна за миг, може би защото една сигнална лампичка светна в главата й.

— Ти си била! — ахна тя с облещени очи. — Някой ми подшушна, че слухът тръгнал от Джеси, но той няма откъде да знае толкова много за мен. Значи го е научил от теб, когато си преспала с него.

Сега вече действително започна да ми писва от нея.

— Не съм спала с него.

Мия погледна към Лиса и после отново към мен.

— Значи така, а? Ти й вършиш мръсната работа, понеже тя е прекалено възвишена, за да си цапа ръчичките. Ти няма да можеш винаги да я защитаваш — предупреди ме тя. — Защото и ти не си в безопасност.

Напразни заплахи. Наведох се напред и придадох на гласа си колкото бе възможно по-заплашителна нотка. Което при сегашното ми вкиснато настроение никак не беше трудно.

— Нима? Опитай се де, само да ме докоснеш и ще си го получиш.

Надявах се да го направи. Исках да го направи. Точно сега едва ли имахме нужда от побърканата й жажда за мъст. В момента тя просто беше едно разсейване, макар че много ми се искаше да й прасна един във физиономията.

Погледът ми се отмести от нея и видях Дмитрий да идва откъм градината, търсейки с очи нещо… или някого. Имах много ясна идея коя можеше да е тая личност. Като ме видя, той мигом закрачи към нас. Пазителите умеят от километър да надушват опасността от сбиване. Разбира се, атмосферата около мен бе заредена с толкова електричество, че дори и шестгодишно дете би проумяло какво се задава.

Дмитрий застана до мен и скръсти ръце пред гърдите си.

— Наред ли е всичко?

— Разбира се, пазител Беликов — усмихнах му се аз, но вътрешно кипях от гняв. Цялата тази тъпа конфронтация с Мия само караше Лиса да се чувства още по-зле. — Тъкмо си обменяхме поучителни истории за фамилното ни минало. Чувал ли си за родителите на Мия? Очарователна история.

— Хайде — обърна се Мия към свитата си. Поведе ги нататък, но не и преди да ми хвърли един последен леден поглед. Нямаше нужда да чета мислите й, за да разбера какво искаше да ми каже. Не сме свършили. На всяка цена щеше да се опита да си го върне на едната от нас или и на двете. Чудесно. Хайде, Мия, давай.

— Трябва да те заведа в спалните — заяви сухо Дмитрий. — Не смяташе да се биеш, нали?

— Разбира се, че не — излъгах бодро, докато погледът ми трескаво оглеждаше безлюдната вече алея, по която Мия току-що бе изчезнала. — Не се бия пред публика.

— Роуз — простена Лиса.

— Да вървим. Лека нощ, принцесо.

Той се обърна, но аз не помръднах.

— Нали си добре, Лис?

Тя кимна.

— Да, всичко е наред.

Това беше такава лъжа, че не можах да повярвам, че имаше смелостта да се опитва да ми я пробута. Нямах нужда от връзката ни, за да видя как очите й блестят от сълзите. Не биваше да се връщаме тук, казах си мрачно.

— Лис…

Тя ми се усмихна с тъжна и вяла усмивка, сетне кимна към Дмитрий.

— Казах ти, че съм добре. А сега трябва да тръгваш.

Последвах неохотно Дмитрий. Той ме изведе към другия край на градината.

— Май ще трябва да добавим допълнителни часове за самоконтрол — отбеляза.

— Притежавам достатъчно способност за самокон… хей!

Замлъкнах, като видях как покрай нас се промъкна Кристиан, забързан точно по алеята, откъдето преди малко бяхме дошли. Не го видях на празненството, но след като Кирова ми бе позволила да присъствам, нищо чудно да бе проявила същото благоволение и спрямо него.

— Отиваш да се видиш с Лиса? — попитах го настойчиво, прехвърляйки върху него гнева, насъбран от разправията с Мия.

Той пъхна ръце в джобовете си и ме измери с един от непукистките си погледи.

— И какво, ако е така?

— Роуз, сега не е моментът — предупреди ме Дмитрий.

Само че тъкмо сега бе моментът. В продължение на седмици Лиса бе пренебрегвала предупрежденията ми по адрес на Кристиан. Сега бе времето да се насоча право към източника на тези ядове и да прекратя веднъж завинаги техния смешен флирт.

— Защо просто не я оставиш на мира? Толкова ли си го закъсал, толкова ли отчаяно се нуждаеш от нечие внимание, та не можеш да проумееш кога не те харесват? — Той се намръщи. — Ти си само един луд, който я преследва и се мъкне вечно подире й, и тя много добре го знае. Самата тя ми разказа за странните ти мании — как вечно висиш на оня мухлясал таван, как си подпалил Ралф само и само за да я впечатлиш. Тя си мисли, че си нещастен особняк, но е прекалено добра, за да ти го каже.

Лицето му пребледня, а нещо черно засенчи очите му.

— Но ти не си толкова добра, така ли?

— Не. Не и когато съжалявам някого.

— Достатъчно — намеси си Дмитрий и ме побутна да продължим.

— Тогава ти благодаря за помощта — процеди зад гърба ми Кристиан с глас, натежал от злост.

— Няма защо — провикнах се през рамо.

Когато се отдалечихме малко, аз хвърлих крадешком поглед назад и видях Кристиан застинал сред градината. Беше спрял да крачи и сега стоеше като истукан, вперил поглед към алеята, водеща към вътрешния двор, където беше Лиса. Докато обмисляше решението си, сянка помрачи лицето му. След още няколко мига той се обърна и тръгна обратно към спалните помещения на мороите.