Ришел Мийд
Целуната от сянката (29)

Глава 29

Почти седмица по-късно почуках на вратата на Ейдриън. След нападението нямахме занятия, но нормалният ни вечерен час все още беше в сила, а вече почти наближаваше време за лягане. Когато ме видя, по лицето на Ейдриън се изписа абсолютен шок. За пръв път аз го търсех, а не той мен.

— Малък дампир — промълви и отстъпи назад. — Влез.

Направих го и едва не се замаях от алкохолните изпарения, докато минавах покрай него. Академията осигуряваше удобни и приятни апартаменти за гостите си, но той определено не си даваше труд да поддържа своя чист. Имах чувството, че от нападението не е спирал да пие. Телевизорът беше включен, а върху малката маса до дивана се виждаше бутилка водка. Взех я и прочетох етикета. Беше на руски.

— Неподходящ момент? — попитах и я оставих обратно.

— За теб моментът никога не е неподходящ — отвърна той галантно. Лицето му бе изпито и измъчено. Както винаги беше красив, но под очите му имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спал добре. Махна ми към креслото, а той се отпусна на дивана. — Напоследък не съм те виждал.

Облегнах се назад.

— Не исках да ме виждат — признах.

След нападението почти не бях говорила с никого. Прекарвах голяма част от времето си с Лиса. Действаше ми успокоително да бъда около нея, но двете не говорехме много. Тя разбираше, че ми е нужно време, за да осмисля и подредя нещата. Просто беше до мен. Не настояваше да узнае неща, за които не исках да говоря — макар че я измъчваха доста въпроси.

Академията почете своите мъртъвци с обща възпоменателна служба, въпреки че родителите им бяха уредили всеки един да има подобаващо погребение. Аз отидох на голямата церемония. Параклисът бе претъпкан с правостоящи. Отец Андрю прочете имената на мъртвите, като сред тях бяха и тези на Дмитрий и Моли. Никой не говореше за това, което действително се бе случило с тях. И без това имаше твърде много болка и страдание. Направо се давехме в тях. Никой не знаеше как Академията ще успее да събере парчетата, да се съвземе и отново да започне нормалния си ритъм на живот.

— Изглеждаш по-зле и от мен — казах на Ейдриън. — Не мислех, че е възможно.

Той поднесе бутилката към устните си и отпи щедра глътка.

— Не, ти винаги изглеждаш добре. Колкото до мен… ами, трудно е да се обясни. Аурите ме съсипват. Наоколо има толкова много тъга. Дори не можеш да я проумееш. Излъчва се от всеки на духовно ниво. Всепоглъщаща е. В сравнение с нея твоята тъмна аура изглежда весела.

— Затова ли пиеш?

— Да. Слава богу, алкохолът пречи на аура-зрението ми, така че днес не мога да докладвам нищо за аурата ти. — Предложи ми бутилката, но аз поклатих глава. Той сви рамене и отпи нова глътка. — И така, какво мога да направя за теб. Роуз? Имам чувството, че не си дошла само за да провериш как съм.

Беше прав и аз се чувствах малко зле заради причината, поради която го бях потърсила. През изминатата седмица много мислих. Беше ми много тежко да приема и да осмисля смъртта на Мейсън и болката. Дори още не бях успяла, когато започна историята с призраците. А сега отново трябваше да оплаквам и скърбя. В крайна сметка не само Дмитрий бе изгубен. Умряха наши учители, пазители и морои. Никой от близките ми приятели не бе загинал, но с някои от жертвите посещавахме едни и същи класове. Те бяха ученици в Академията също толкова дълго, колкото и аз, и сега ми беше трудно да приема, че никога повече няма да ги видя отново. Трябваше да се справя с огромна загуба, да се сбогувам с мнозина.

Но Дмитрий… Това беше различно. В крайна сметка как можеш да се сбогуваш с някой, който всъщност не си е отишъл? Това беше проблемът.

— Нуждая се от пари — заявих направо на Ейдриън.

Той повдигна вежди.

— Неочаквано. Най-малкото от теб. Често съм получавал подобни молби от другите. Ще имам ли честта да ме осветлиш какво ще финансирам?

Отместих поглед от него и го забих в телевизора. Вървеше реклама на някакъв дезодорант.

— Напускам Академията — казах накрая.

— Също неочаквано. Остават ти само няколко месеца до дипломирането.

Погледите ни се срещнаха.

— Това няма значение. Сега трябва да свърша други неща.

— Никога не съм и помислял, че точно ти ще се откажеш да бъдеш пазител. Да не би да ставаш кървава курва?

— Не — отвърнах. — Разбира се, че не.

— Не се обиждай толкова. Това не е неразумно предположение. Ако няма да бъдеш пазител, какво друго ще правиш?

— Казах ти. Трябва да се погрижа за някои неща.

Той отново повдигна вежди.

— Неща, които ще те забъркат в неприятности?

Свих рамене. Ейдриън се засмя.

— Глупав въпрос, нали? Всичко, което правиш, те забърква в неприятности. — Отпусна единия си лакът върху облегалката на дивана и подпря брадичка на ръката си. — Защо дойде да искаш пари от мен?

— Защото ти имаш.

Думите ми отново го разсмяха.

— И защо мислиш, че ще ти дам?

Не казах нищо. Просто го погледнах, като вложих целия си женски чар в изражението си. Усмивката му се стопи и зелените му очи се присвиха озадачено. След миг отмести поглед.

— По дяволите, Роуз. Не го прави. Не и сега. Играеш си с чувствата ми към теб. Не е честно. — Отпи солидна глътка от водката.

Беше прав. Бях дошла при него, защото мислех, че мога да използвам слабостта му към мен, за да получа това, което исках. Беше гадно и долно, но нямах избор. Станах, пристъпих до дивана и седнах до него. Улових ръката му.

— Моля те, Ейдриън. Моля те, помогни ми. Ти си единствената ми надежда.

— Това не е честно — повтори той, заваляйки леко думите. — Използваш тези свои очи убийци, но не аз съм този, когото искаш. Никога не съм бил аз. Винаги е бил Беликов и само един бог знае какво ще направиш сега, когато него вече го няма.

И за това беше прав.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах, все още пуснала в ход своя чар. — Ти си единственият, с когото мога да говоря… единственият, който наистина ме разбира…

— Ще се върнеш ли? — попита той.

— Евентуално.

Той отпусна глава назад и пое дълбоко дъх. Косата му, която винаги бе изглеждала стилно разрошена, днес беше просто разрошена.

— Може би ще е по-добре да заминеш. Може би така ще го прежалиш по-бързо, ако се махнеш за известно време. Не е зле и малко да се отдалечиш от Лиса. Това може да забави потъмняването на аурата ти — да спре този гняв, който сякаш винаги бушува в теб. Имаш нужда да си щастлива. Да спреш да виждаш призраци.

За миг забравих за ролята си на прелъстителка.

— Лиса няма нищо общо с това, че виждам призраци. Е, има, но не по начина, по който си мислиш. Виждам духове, защото съм „целуната от сянката“. Свързана съм със Света на мъртвите и колкото повече убивам, толкова по-силна става тази връзка. Затова виждам мъртъвци и затова се чувствам по странен начин, когато стригоите са наблизо. Сега мога да ги усещам. Те също са свързани с онзи свят.

Той се намръщи.

— Да не би да ми казваш, че аурата не означава нищо? Че не поемаш страничните ефекти от магията на духа?

— Не. Това също е вярно. Затова всичко е толкова объркано. Мислех си, че е само едно нещо, но са всъщност две. Виждам призраци, защото съм „целуната от сянката“. И се… разстройвам и побеснявам… дори ставам зла… защото поемам в себе си тъмната страна на Лиса. Затова аурата ми почернява, затова напоследък толкова лесно избухвах и се вбесявах. Засега това са само прояви на раздразнителност, избухливост… — Намръщих се, като се замислих за онази нощ, когато Дмитрий ме бе спрял да не хукна след Джеси. — Но не зная в какво може да се превърне занапред.

Ейдриън въздъхна.

— Защо всичко с теб е толкова сложно?

— Ще ми помогнеш ли? Моля те, Ейдриън. — Прокарах пръсти по ръката му. — Моля те, помогни ми.

Низко, низко. Това беше толкова низко и неприсъщо за мен, но нямаше значение. Единствено Дмитрий имаше.

Накрая Ейдриън погледна отново към мен. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше уязвим.

— Когато се върнеш, ще помислиш ли сериозно за мен?

Прикрих изненадата си.

— Какво имаш предвид?

— Това, което ти казах. Ти никога не си ме искала, никога не съм означавал нещо за теб. Цветята, ухажването… всичко това не достигаше до теб. За теб съществуваше само той и не забелязваше никой друг. След като свършиш работата си, ще ме приемеш ли на сериозно? Ще ми дадеш ли шанс, когато се върнеш?

Втренчих се в него. Определено не го очаквах. Вътрешният ми инстинкт ми казваше да отвърна с „не“, че никога повече нямаше да обичам друг, че сърцето ми е разбито заедно с онази част от душата ми, която принадлежеше на Дмитрий. Но Ейдриън ме гледаше толкова настойчиво, с такава безумна надежда. Не бе останало нищо от подигравателната му, саркастична природа. Наистина говореше сериозно и аз осъзнах, че цялото привличане и слабост към мен, с които той винаги ме поднасяше, никога не са били шега. Лиса беше права за чувствата му.

— Ще го направиш ли? — повтори той.

Само един бог знае какво ще направиш сега, когато него вече го няма.

— Разбира се. — Не беше честен отговор, но необходим. Ейдриън отмести поглед и отпи от бутилката. Не беше останало много.

— Кога заминаваш?

— Утре.

Той остави бутилката, изправи се и отиде в спатията. Върна се с голяма пачка банкноти. Запитах се дали ги държи под дюшека или нещо такова. Подаде ми я, без да каже нито дума, после вдигна телефона и проведе няколко разговора. Слънцето вече бе изгряло и светът на хората, където се пазеха по-голямата част от парите на мороите, вече бе буден и на крак.

Опитах се да гледам телевизия, докато той говореше, но не можех да се концентрирам. Постоянно се почесвах по тила. Тъй като нямаше начин да се определи колко точно стригои бяхме убили аз и останалите, ни направиха различна татуировка вместо обичайния почетен знак мълния. Забравих името й, но татуировката приличаше на малка звезда. Означаваше, че този, който я носи, е участвал в битка и е убил много стригои.

Когато най-после свърши с разговорите, Ейдриън ми подаде един лист. Съдържаше името и адреса на банка в Мисула.

— Иди там — рече той. — Предполагам, че, така или иначе, първо ще трябва да се отбиеш в Мисула, ако наистина отиваш в някое цивилизовано място. Там има открита банкова сметка на твое име с… доста пари в нея. Поговори с тях и те ще довършат попълването на документите с теб.

Изправих се и пъхнах парите в джоба на якето си.

— Благодаря ти.

Без колебание, протегнах ръце и го прегърнах. Миризмата на водка едва не ме задуши, но чувствах, че му го дължа. Възползвах се от чувствата му към мен, за да постигна целите си. Той ме обгърна с ръце и ме задържа за миг в обятията си, преди да ме пусне. Докоснах с устни бузата му, преди да се разделим, и ми се стори, че дъхът му секна.

— Никога няма да забравя това — прошепнах в ухото му.

— Предполагам, че няма да ми кажеш къде отиваш? — попита Ейдриън.

— Не — поклатих глава. — Съжалявам.

— Просто изпълни обещанието си и се върни.

— Аз всъщност не използвах думата обещание — изтъкнах.

Той се усмихна и ме целуна по челото.

— Права си. Ще ми липсваш, малък дампир. Пази се. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Ще те чакам.

Благодарих му отново и си тръгнах. Не си дадох труда да му кажа, че може да му се наложи да чака доста дълго. Съществуваше голяма вероятност да не се върна никога.

На следващия ден станах рано, много преди останалата част от обитателите на кампуса да се събудят. Почти не бях мигнала. Преметнах чантата си през рамо и се запътих към главната дирекция в административната сграда. Канцеларията още не беше отворена, затова седнах на пода в коридора пред кабинета и зачаках. Огледах ръцете си и забелязах две малки златни точици върху нокътя на палеца ми. Това бяха останките от маникюра ми. Около двайсетина минути по-късно се появи секретарката с ключовете и ме пусна вътре.

— Какво мога да направя за теб? — попита тя, след като се настаних на стола пред бюрото й.

Подадох й купчината документи, които държах.

— Напускам.

Очите й се разшириха толкова много, че имах чувството, че ще изскочат от орбитите.

— Но… какво… не можеш… Потупах по купчината.

— Мога. Всичко съм попълнила.

Тя все още не се бе съвзела от смайването си, промърмори нещо, в смисъл че трябва да почакам, и изхвърча от стаята. След няколко минути се върна с директор Кирова. Очевидно Кирова бе осведомена накратко и ме изгледа неодобрително. Клюнестият й нос потрепери.

— Госпожице Хатауей, какво означава всичко това?

— Тръгвам си — осведомих я. — Напускам. Отписвам се. Все едно.

— Не можеш да го направиш.

— Е, очевидно мога, след като в библиотеката има формуляри за напускане. Попълнила съм всички графи най-надлежно.

Гневът й се стопи. На негово място се появи нещо по-тъжно и тревожно.

— Зная, че напоследък се случиха много неща — на всички ни е трудно да свикнем, — но това не е причина да се вземат прибързани решения. Ако не друго, сега повече от всякога се нуждаем от теб. — Звучеше почти умолително. Трудно бе да се повярва, че само преди шест месеца искаше да ме изключи от училището.

— Това решение не е прибързано — уверих я. — Много мислих, докато го взема.

— Нека поне поговоря с майка ти, за да видим какво може да се направи.

— Тя замина преди три дни за Европа. Не че това има значение. — Посочих най-отгоре на формуляра, където пишеше дата на раждане. — Днес навърших осемнайсет. Тя вече не може да направи нищо. Това е мой избор. А сега, ще подпечатате ли документите, или ще се опитате да ме спрете? Можете да сте сигурна, че в директна схватка нямате шанс с мен, Кирова.

И така, те подпечатаха документите, макар и доста неохотно. Секретарката направи копие на официалния документ, в който се казваше, че повече не съм ученичка в Академията „Св. Владимир“. Беше ми нужен, за да изляза през главния портал.

Разстоянието до входа на училището беше доста дълго, а западното небе беше обагрено в червено, докато слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Времето бе станало по-топло, дори и през нощта. Пролетта най-сетне бе дошла. Беше подходящо за ходене пеша, а и мен ме чакаше доста път, преди да стигна до магистралата. Оттам смятах да се придвижа на стоп до Мисула. Пътуването на автостоп не беше безопасно, но в джоба на палтото си имах сребърен кол, който ме караше да се чувствам спокойна за всичко, което можех да срещна. Никой не ми го беше взел след нападението и беше отлична защита както срещу всякакви хора извратеняци, така и срещу стригои.

Тъкмо щях да мина през портала, когато я усетих. Лиса. Спрях и се обърнах към групичката току-що напъпили дървета. Тя стоеше сред тях, напълно неподвижна и бе успяла да скрие толкова добре мислите си, че не бях разбрала, че е съвсем близо до мен. Косата и очите й излъчваха особена светлина сред припадащия мрак. Изглеждаше твърде красива и неземна, за да е част от този пуст и мрачен пейзаж.

— Здравей — казах аз.

— Здравей. — Тя обви ръце около себе си. Мръзнеше дори с палто. Мороите не притежават такава устойчивост срещу температурните промени както дампирите. Това, което за мен бе топло, пролетно време, за нея бе мразовито. — Знаех — промълви тя. — От онзи ден, когато казаха, че тялото му е изчезнало. Нещо ми подсказа, че ще го направиш. Просто чаках.

— Да не би вече да можеш да четеш мислите ми? — попитах унило.

— Не, просто чета теб. Най-накрая. Не мога да повярвам, че съм била толкова сляпа. Коментарът на Виктор… той е бил прав. — Тя погледна към залеза, сетне отново извърна очи към мен. Лумналият гняв в зелените им дълбини и в гърдите й ме връхлетя като огромна вълна. — Защо не ми каза? — извика. — Защо не ми каза, че обичаш Дмитрий?

Втренчих се слисано в нея. Не си спомнях кога за последен път Лиса е крещяла на някого. Може би миналата есен, когато лудостта на Виктор го бе подтикнала да я отвлече. Шумните изблици бяха моя запазена марка, не нейна. Дори докато измъчваше Джеси, гласът й бе зловещо спокоен.

— На никого не можех да кажа — отвърнах.

— Аз съм най-добрата ти приятелка, Роуз. Преживяхме толкова много заедно. Наистина ли мислеше, че щях да кажа на някого? Щях да запазя тайната ти.

Забих поглед в земята.

— Зная, че щеше. Просто аз… не зная. Не можех да говоря за това. Дори и с теб. Не мога да го обясня.

— Колко… — Търсеше подходящите думи, за да зададе въпроса, оформил се в съзнанието и. — Колко сериозно беше? Само ти ли беше влюбена в него, или…?

— Беше взаимно. Той изпитваше същото. Но знаехме, че не можем да бъдем заедно, не и с тази разлика във възрастта… и, ами, не и след като щяхме да бъдем твои пазители.

Лиса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Дмитрий все ми повтаряше, че ако имаме връзка, ще мислим много повече как да се защитим взаимно, отколкото да се тревожим за твоята закрила. Не можехме да го позволим.

Прониза я вина, задето е била отговорна да не сме заедно.

— Вината не е твоя — побързах да я успокоя.

— Сигурно… трябвало е да има начин… Това не би трябвало да е проблем…

Свих рамене. Не исках да мисля, нито да споменавам нашата последна целувка в гората, когато двамата с Дмитрий смятахме, че сме открили решение на всичките ни проблеми.

— Не зная — казах аз. — Ние просто се опитвахме да стоим далеч един от друг. Понякога се получаваше. Понякога не.

В нея се надигна вихрушка от емоции. Изпиташе съжаление към мен, но в същото време беше бясна.

— Трябваше да ми кажеш — повтори. — Сега имам чувството, че ми нямаш доверие.

— Разбира се, че ти имам доверие.

— И заради това ли се измъкваш потайно?

— Това няма нищо общо с доверието — признах. — Става дума за мен… е, не исках да ти казвам. Не можех да понеса да ти кажа, че си тръгвам или да обясня защо.

— Вече знаех — каза тя. — Разбрах го.

— Как? — Днес Лиса беше пълна с изненади.

— Бях там. Миналата есен, когато пътувахме с онзи микробус до Мисула. Когато отидохме там на шопинг обиколка, помниш ли? Двамата с Дмитрий говорехте за стригоите и как да си такъв означава да се превърнеш в нещо извратено и зло… как това разрушава личността, която си бил, и те кара да правиш ужасни неща. И аз чух… — Трудно й беше да го каже. На мен ми беше трудно да го чуя и очите ми плувнаха в сълзи. Споменът беше твърде мъчителен, да си припомням как седях до него през онзи ден, когато за пръв път осъзнах, че се влюбвам. Лиса преглътна и продължи: — Тогава ви чух и двамата да казвате, че предпочитате да умрете, отколкото да се превърнете в подобни чудовища.

Помежду ни надвисна тишина. Вятърът подхвана косите ни — мрак и светлина.

— Трябва да го направя, Лиса. Трябва да го намеря.

— Не — отвърна тя твърдо. — Не трябва. Не си му обещала нищо.

— Не и с думи, не. Но ти… не разбираш.

— Разбирам, че се опитваш да се справиш и това е един от начините да го направиш, но не е единственият. Трябва да откриеш друг начин да се сбогуваш с него.

Поклатих глава.

— Трябва да го направя.

— Дори и да означава да ме напуснеш?

Начинът, по който го каза, по който ме погледна… О, господи. Поток от спомени нахлу в съзнанието ми. Бяхме заедно от деца. Неразделни. Свързани. При все това… двамата с Дмитрий също бяхме свързани. По дяволите. Никога не съм искала да избирам между двамата.

— Трябва да го направя — казах отново. — Съжалявам.

— Предполагаше се, че ще бъдеш мой пазител и ще дойдеш с мен в колежа — възрази тя. — Ти си „целуната от сянката“. Предполагаше се, че ще бъдем заедно. Ако ме напуснеш…

Грозната глава на мрака се надигна в гърдите ми. Когато заговорих, гласът ми беше напрегнат.

— Ако те напусна, ще ти намерят друг пазител. Двама. Ти си последната от фамилията Драгомир. Ще бъдеш в безопасност.

— Но няма да си ти, Роуз — промълви тя. Онези лъчисти зелени очи се впиха в мен и гневът ми се охлади. Тя беше толкова красива, толкова сладка… и говореше толкова разумно. Тя беше права. Дължах й го. Трябваше да…

— Престани! — изкрещях и се извърнах. Тя използваше магията си. — Не използвай внушението върху мен. Ти си моя приятелка. Приятелите не използват силите си, за да си въздействат взаимно.

— Нито пък се изоставят — отвърна тя остро. — Ако наистина си моя приятелка, няма да го направиш.

Извъртях се към нея, като внимавах да не гледам прекалено отблизо в очите й, в случай че отново реши да използва внушението. Гневът в мен избухна.

— Не става дума за теб, разбра ли? Този път става дума за мен. Не за теб. През целия ми живот, Лиса… през целия ми живот винаги е било едно и също. Те са на първо място. Живеех заради теб. Обучавах се да бъда твоя сянка, но знаеш ли какво? Искам аз да съм на първо място. Имам нужда поне веднъж да се погрижа първо за себе си. Уморих се да мисля за другите и постоянно да се отказвам от това, което аз искам. С Дмитрий го направихме и виж какво се случи. Той си отиде. Никога вече няма да го прегърна. Сега му дължа това. Съжалявам, ако те наранява, но това е моят избор!

Изкрещях думите, без да спирам да си поема дъх, и се надявах гласът ми да не привлече вниманието на охраната. Лиса се взираше в мен, шокирана и наранена. По страните й се стичаха сълзи и част от мен се сви от мъка, че наранявах тази, която се бях заклела да пазя.

— Ти го обичаш повече от мен — изрече тя с тънък, детински глас.

— Сега той се нуждае от мен.

— Аз се нуждая от теб. Той си отиде, Роуз.

— Не. Но скоро ще го направи. — Пъхнах ръка под ръкава си и извадих четките, броеницата, която ми бе подарила за Коледа. Подадох й я. Тя се поколеба за миг, сетне я взе.

— За какво е всичко това? — попита.

— Не мога да я нося. Тя принадлежи на пазителя на Драгомир. Ще я взема, когато… — Почти бях готова да кажа ако, а не когато. Мисля, че Лиса го разбра. — Когато се върна.

Пръстите й се сключиха около мънистата.

— Моля те, Роуз. Моля те, не ме напускай.

— Съжалявам. — Нямаше какво повече да кажа. — Съжалявам. Оставих я да плаче там и закрачих към портата. Част от душата ми умря, когато Дмитрий… си отиде. Сега, когато й обърнах гръб и я напуснах, почувствах, че умира още една част. Много скоро нямаше да остане нищо в мен.

Пазителите на портала бяха не по-малко шокирани от секретарката и Кирова, но нямаше какво да направят. Честит рожден ден, Роуз, помислих си горчиво. Най-после на осемнайсет. Никога не бях очаквала, че ще стане така.

Те отвориха портите и аз пристъпих навън, извън земите на училището и магическите защитни пръстени. Тези линии бяха невидими, но се почувствах странно уязвима и незащитена, сякаш бях скочила в огромна бездна. Но в същото време се чувствах свободна и изпълнена с увереност. Закрачих надолу по тесния път. Слънцето почти бе залязло; много скоро единствената светлина щеше да ми бъде луната.

Когато се отдалечих достатъчно, за да не могат да ме чуят пазителите, се спрях и тихо извиках:

— Мейсън.

Трябваше да чакам дълго. Когато се появи, едва го виждах. Беше почти прозрачен.

— Време е, нали? Ти си тръгваш… най-после отиваш в…

Е, нямах представа къде отива. Вече не знаех какво ни очаква отвъд, дати е царството, в което отец Андрю вярва, или някакъв различен свят, който бях посетила. Но каквото и да беше. Мейсън ме разбра и кимна.

— Изминаха повече от четирийсет дни — промълвих замислено. — Така че, предполагам, малко си просрочил времето. Радвам се… искам да кажа, надявам се, че ще намериш покой. Въпреки че донякъде се надявах, че ще ме заведеш при него.

Мейсън поклати глава. Не бяха нужни каквито и да е думи, за да разбера какво иска да ми каже. Оттук насетне трябва да разчиташ само на себе си, Роуз.

— Всичко е наред, не ти се сърдя. Заслужаваш да намериш покой. Освен това, зная откъде да започна търсенето. — През изминалата седмица постоянно мислих за това. Ако Дмитрий беше там, където вярвах, че е, то ме очакваше доста работа. Помощта на Мейсън щеше да е добре дошла, но не исках да го притеснявам. Изглежда му предстоеше да се справи с доста неща.

— Сбогом, Мейсън. Благодаря ти за помощта… Аз… ще ми липсваш.

Силуетът му ставаше все по-блед и по-блед. Малко преди съвсем да изчезне, зърнах нещо като усмивка — онази весела и дяволита усмивка, която толкова много обичах. За пръв път от смъртта му мисълта за Мейсън не ми причиняваше ужасяваща болка. Бях тъжна и той наистина щеше да ми липсва, но знаех, че се е преселил на по-добро място — наистина много добро. И повече не изпитвах вина.

Обърнах се и се втренчих в дългия път, който се виеше пред мен. Въздъхнах. Това пътуване нямаше да е кратко.

— Тогава започвай да вървиш. Роуз — промърморих на себе си. И потеглих напред, за да убия мъжа, когото обичах.