Ришел Мийд
Целуната от сянката (20)

Глава 20

— Да поговорим за майка ти.

Въздъхнах.

— Какво за нея?

Беше първият ден от терапията ми и при все това не бях особено впечатлена. Вероятно първото, за което трябваше да повдигна въпрос, беше появата на Мейсън миналата нощ. Но не исках училищните власти да имат допълнителна причина да вярват, че откачам — дори да беше истина.

А и честно, не бях сигурна. Анализът на Ейдриън за аурата ми и историята на Анна определено навеждаха на мисълта, че може да се наредя сред редиците на откачалките. Но в същото време не се чувствах луда. Дали лудите осъзнават, че са такива? Ейдриън ми каза, че не. Самият термин „луд“ ми се струва странен. Бях научила достатъчно за психологията, за да зная, че е доста разтегливо понятие. Повечето от формите на душевните заболявания са много специфични и се характеризират с определени симптоми — безпокойство, депресия, честа смяна на настроението, и т.н. Не знаех къде попадам в тази скала, ако въобще попадах в нея.

— Какво мислиш за нея? — продължи психотерапевтката. — За майка ти?

— Че е страхотен пазител и посредствена майка.

Терапевтката, чието име беше Диърдри, записа нещо в тетрадката си. Тя беше руса и слаба, типична представителка на мороите, облечена в тъмносиня кашмирена рокля. Всъщност не изглеждаше много по-възрастна от мен, но дипломите на бюрото й показваха, че има всички научни степени по психология. Кабинетът й се намираше в административната сграда, където се помещаваше и кабинетът на директорката и където се извършваха всякакви видове административни дейности. Аз се надявах да ми предложи да легна на диван, както правят психотерапевтите в телевизионните сериали, но получих само един стол. Поне беше удобен. Стените бяха покрити със снимки на животни и растения, такива неща като разни пеперуди и нарциси. Предполагам, че трябваше да имат успокояващ ефект.

— Искаш ли да обясниш по-подробно защо е „посредствена“ майка? — попита Диърдри.

— По скалата на майките това е повишение. Преди месец щях да кажа „ужасна“. Какво общо има всичко това с Мейсън?

— Искаш ли да говориш за Мейсън?

Забелязах, че винаги отговаря на въпросите ми с въпрос.

— Не зная — признах си. — Предполагам, че за това съм тук.

— Какво изпитваш към него? Към смъртта му?

— Тъга. Какво друго бих могла да изпитвам?

— Изпитваш ли гняв?

Припомних си стригоите, злобните им похотливи лица и нехайството, с което убиваха.

— Да, малко.

— Вина?

— Разбира се.

— Защо да се разбира?

— Защото аз съм виновна да отиде там. Аз го разстроих… и той направи това нещо, за да се докаже. Аз му казах къде са стригоите, а не биваше да го правя. Ако той не знаеше за тях, нямаше да направи всичко това и сега щеше да е жив.

— Не смяташ ли, че той сам е отговорен за действията си? Че той е бил този, който е избрал да постъпи така?

— Ами… да. Предполагам, че е така. Аз не съм го накарала да го направи.

— Има ли друга причина да се чувстваш виновна?

Отместих поглед от нея и го вперих в снимката на една калинка.

— Той ме харесваше — романтично. Ние излизахме, но аз не можах да отвърна на чувствата му. Това го нарани.

— Защо не можа да отвърнеш на чувствата му?

— Не зная. — Образът на тялото му, проснато на пода, изплува за миг в съзнанието ми, но побързах да го пропъдя. Нямаше начин да се разплача пред Диърдри. — В това е работата. Трябваше. Той беше мил. Беше забавен. И двамата наистина се разбирахме много добре… но просто не ми се струваше редно. Дори целувките и тези неща… накрая просто не можах да го направя.

— Смяташ ли, че имаш проблем с интимния контакт?

— Какво искате да каж…? О, не! Разбира се, че не.

— Правила ли си секс с някого?

— Не. Да не би да казвате, че е трябвало?

— А ти мислиш ли, че е трябвало?

По дяволите. Мислех, че съм я хванала натясно. Бях уверена, че със сигурност няма да измисли въпрос на последния ми.

— Мейсън не беше правилният човек.

— Има ли някой друг? Някой, който според теб е правилният човек?

Поколебах се. Не ми беше ясно какво общо имаше всичко това с факта, че виждах призраци. Съгласно документите, които подписах, всичко, което се казваше в този кабинет, бе поверително. Тя не можеше да каже на никого, освен ако не съм в опасност или не върша нещо незаконно. Не бях сигурна дали връзката с по-възрастен мъж попада в някои от тези категории.

— Да… но не мога да ви кажа кой е той.

— От колко време го познаваш?

— Почти шест месеца.

— Чувствате ли се близки?

— Да, със сигурност. Но ние не… — Как точно може да се опише това? — Ние не сме истински обвързани. Той не е… не мога да бъда с него. — Можеше да си мисли каквото си иска за това — например, че се интересувам от някой, който си има гадже.

— Той ли с причината, за да не се сближиш с Мейсън?

— Да.

— И заради него ли не се срещаш други момчета?

— Ами… той не ми е забранявал нищо.

— Но тъй като го харесваш, не се интересуваш от други?

— Точно така. Но това няма значение. Аз вероятно изобщо не би трябвало да излизам с когото и да било.

— Защо не?

— Защото нямам време. Аз се обучавам за пазител. И цялото ми внимание трябва да е посветено на Лиса.

— И ти не смяташ, че можеш да изпълняваш задълженията си и да имаш романтична връзка с някого?

Поклатих глава.

— Не. Трябва да съм готова да се откажа от собствения си живот заради нейния. Не мога да си позволя да ме разсейват мислите за някой друг. Ние, пазителите, имаме правило: „Те са на първо място“. Вие, мороите.

— И ти смяташ, че винаги трябва да поставяш нуждите на Лиса пред своите?

— Разбира се. — Намръщих се. — Какво друго бих могла да направя? Аз ще бъда неин пазител.

— Как те кара да желаеш това? Да се откажеш от всичко, което искаш, заради нея?

— Тя е най-добрата ми приятелка. И е последната от рода си.

— Не те попитах това.

— Да, но… — Млъкнах. — Хей, вие не ми зададохте въпрос.

— Мислиш, че аз винаги задавам въпроси?

— Няма значение. Вижте, аз обичам Лиса. И ще съм щастлива да прекарам живота си, защитавайки я. Край на историята. Освен това, да не би вие, една жена морой, да се каните да кажете на мен, момиче дампир, че не трябва да поставям мороите на първо място? Знаете как работи системата.

— Зная — кимна тя. — Но аз не съм тук, за да я анализирам. Аз съм тук, за да ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Изглежда май няма да можете да постигнете едното без другото.

По устните на Диърдри пробягна лека усмивка, сетне погледът й се отклони към часовника.

— За днес времето ни изтече. Следващия път ще продължим.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Мислех си, че ще ми дадете някой страхотен съвет или ще ми кажете какво да правя. Но вие просто ме карахте да говоря.

Тя се засмя тихо.

— Терапията не е за това какво мисля аз, а за това какво мислиш ти.

— Тогава защо ми е нужна?

— Защото ние невинаги знаем какво мислим или чувстваме. Когато някой те напътства, е много по-лесно да си обясниш нещата. Често откриваш, че вече знаеш какво трябва да правиш. Аз мога да ти помогна да си зададеш въпроси и да надникнеш в някои кътчета на съзнанието си, което може би няма да направиш по свое желание.

— Е, няма съмнение, че сте добра в задаването на въпроси — отбелязах сухо.

— Въпреки че не разполагам със „страхотен съвет“, искам да ти посоча някои неща, върху които да помислиш до следващата ни среща. — Погледна в тетрадката си и потупа с молив по листа. — Първо, искам да помислиш още веднъж над това, което те попитах за Лиса — какво изпитваш наистина относно факта, че трябва да посветиш живота си на нейния?

— Вече ви го казах.

— Зная. Просто си помисли още малко. Ако отговорът е същият — добре. Освен това, искам да обмислиш още нещо. Дали причината да си толкова привлечена от този младеж, с когото „не можеш да бъдеш“, не е тъкмо тази, че по някакъв начин е недостижим за теб?

— Това е шантаво. Няма никакъв смисъл.

— Така ли? Ти току-що ми заяви, че не можеш да имаш романтична връзка с когото и да било друг. Не мислиш ли, че е възможно желанието ти към някого, когото не можеш да имаш, да е твоят подсъзнателен начин да се справиш с това? Ако за теб е невъзможно да бъдеш с него, тогава никога няма да се изправиш срещу чувство, което е в конфликт с чувствата ти и задълженията ти към Лиса. Никога няма да ти се налага да избираш.

— Това е объркващо — промърморих аз.

— Така е, и затова си тук.

— И какво общо има всичко това с Мейсън?

— Има общо с теб, Роуз. Това е важното.

 

 

Излязох от кабинета на терапевтката с усещането, че мозъкът ми се е разтопил. Освен това имах чувството, че съм била на разпит в съда. Ако Диърдри беше в съдебната зала и задаваше въпроси на Виктор, процесът щеше да приключи много по-бързо.

Освен това мислех, че Диърдри върви в напълно погрешна посока. Разбира се, че не изпитвах негодувание към Лиса. А мисълта, че съм се влюбила в Дмитрий, защото не мога да го имам, беше абсурдна. Никога не бях мислила за конфликта между чувствата ми и задълженията ми на пазител, докато той не го спомена. Аз се влюбих в него, защото… ами, защото си беше Дмитрий. Защото беше сладък, силен, забавен, страстен и прекрасен. Защото ме разбираше.

Въпреки това, докато вървях обратно към училището, въпросът й не спираше да се върти в главата ми. Може и да не се бях сетила, че връзката ни би ни разсеяла от задълженията ни на пазители, но със сигурност от самото начало знаех, че разликата във възрастта ни и работата са големи пречки. Дали това наистина е имало значение, за да хлътна по него? Дали някаква част от мен не е знаела, че помежду ни никога не може да има нещо — и така ще си остана завинаги отдадена докрай на Лиса?

Не, отхвърлих твърдо тази мисъл. Това бе нелепо. Диърдри може и да беше добра в задаването на въпроси, но определено задаваше погрешните въпроси.

— Роуз!

Огледах се надясно и видях Ейдриън да прекосява поляната, идвайки към мен, без да обръща внимание на пагубното влияние на кишата върху дизайнерските му чепици.

— Да не би да ми се е счуло или ти току-що ме нарече „Роуз“? — попитах аз. — А не „малък дампир“. Не вярвах, че някога ще се случи.

— Случва се през цялото време — възрази той и закрачи до мен.

Влязохме в сградата. Имаше учебни занятия и коридорите бяха пусти.

— Къде е по-добрата ти половина? — попита той.

— Кристиан?

— Не. Лиса. Ти знаеш къде е тя, нали?

— Да, зная, защото това е последният час и тя е в клас, както всички останали. Ти май забравяш, че за всички нас това е училище.

По лицето му се изписа разочарование.

— Открих още случаи, които исках да обсъдя с нея. Още истории за супер внушението.

— Леле, ти вършиш нещо полезно? Впечатлена съм.

— Точно ти ли ще ми говориш за това! Особено имайки предвид, че цялото ти съществуване тук се заключава в това да раздаваш юмруци и да биеш околните. Вие, дампирите, сте нецивилизовани — но пък и точно заради това ви обичаме.

— Всъщност — отвърнах замислено — напоследък ние не сме единствените, които раздават юмруци и бият околните. — Почти бях забравила за загадката с бойния клуб на кралските потомци. Напоследък ми се бяха струпали толкова много неща, за които да се тревожа. Беше все едно да се опитам да задържа вода в шепите си. Беше като изстрел в тъмното, но трябваше да го попитам. — Думата Мана говори ли ти нещо?

Ейдриън се облегна на стената и извади цигарите си.

— Разбира се.

— Намираш се вътре в училището — предупредих го.

— Какво… о, добре. — С въздишка пъхна обратно пакета в джоба на палтото си. — Половината от вас тук не учат ли румънски? Това означава „ръка“.

— Аз уча английски. — Ръка. В това нямаше никакъв смисъл.

— Откъде този интерес към превода?

— Не зная. Май съм разбрала всичко погрешно. Мислех, че има някаква връзка с това, което става между тези кралски отрочета.

Очите му заблестяха. Явно се бе сетил нещо.

— О, господи. Не и това. Наистина ли и тук правят такива неща?

— Да правят какво?

— Мана. Ръката. Това е едно тъпо тайно общество, което никне из училищата. И в „Олдър“ има такъв клуб. Това са най-вече група аристократи, които се събират и се срещат тайно, за да дрънкат колко са по-велики от всички останали.

— Значи за това става дума — заключих аз. Парчетата от мозайката се наместиха. — Това е малката група на Джеси и Ралф — тази, към която се опитаха да привлекат Кристиан. Значи това е Мана.

— Кристиан ли? — засмя се Ейдриън. — Трябва да са били много отчаяни — не искам да кажа нищо лошо за Кристиан. Той просто не е от този тип, който ще се занимава с такива неща.

— Да, той им отказа доста грубо. И какъв му е смисълът на това тайно общество?

Ейдриън сви рамене.

— Както и на всяко друго. Това е начин хората да имат по-високо мнение за себе си. Всеки обича да се чувства специален. Да си част от елитна група е начин да го постигнеш.

— Но ти не си бил част от нея?

— Нямах нужда. Аз знам, че съм специален.

— Според Джеси и Ралф кралските потомци трябва да се държат заедно заради всички спорове, които се водят — за участието в битките, пазителите и т.н. Говореха така, сякаш могат да направят нещо по въпроса.

— Не и през този век — заяви Ейдриън. — Най-многото, което могат да направят, е да дрънкат. Когато пораснат, понякога членовете на клубовете Мана си помагат в разните сделки и продължават да се срещат тайно.

— И това ли е всичко? Те просто се срещат и само си дрънкат, за да се слушат как говорят?

Ейдриън се замисли.

— Ами да, разбира се, през повечето време правят това. Но отделните малки общества обикновено имат някаква конкретна цел, която тайно преследват. Всяка група си избира различни неща, така че и тази навярно има някакъв план, заговор или нещо такова.

План или заговор. Това никак не ми хареса. Особено щом бяха замесени Джеси и Ралф.

— Знаеш доста за някой, който не е бил член.

— Баща ми е бил. Но не говори много за това — като се има предвид, че всичко е тайна, — но съм подочувал по нещо, а и докато бях в училище, също разбрах някои неща.

Облегнах се на стената. Според часовника в коридора часовете скоро щяха да свършат.

— А чувал ли си дали бият други? Има поне четирима морои, които са били нападнати. И не искат да говорят за това.

— Кои? Обикновени морои ли?

— Не. От кралските потомци.

— В това няма никакъв смисъл. Основната идея на клуба е елитната аристокрация да се обедини, за да се защитава срещу промените. Освен ако не преследват аристократи, които отказват или подкрепят обикновените морои.

— Може би. Но един от тях беше братът на Джеси, а изглежда Джеси е един от основателите. В това няма смисъл. А и те не направиха нищо, когато Кристиан им отказа.

Ейдриън разпери широко ръце.

— Дори и аз не зная всичко, а и, както ти казах, конкретно членовете на тази група сигурно си имат свой план, който пазят в тайна. — Аз въздъхнах безсилно, а той ме изгледа любопитно. — Защо се интересуваш толкова?

— Защото не е редно. Тези, които видях, бяха пребити много лошо. Ако някаква група вилнее наоколо и си търси жертви, трябва да бъде спряна.

Ейдриън се засмя и уви кичур от косата ми около пръста си.

— Не можеш да спасиш всички, макар че, бог е свидетел, наистина се опитваш.

— Правя това, което смятам за правилно. — Спомних си коментара на Дмитрий за каубоите от Дивия запад и не можах да сдържа усмивката си. — Смятам, че трябва да се раздава справедливост, когато е нужно.

— Най-шантавото нещо, малък дампир, е, че ти наистина си вярваш. Виждам го по аурата ти.

— Какво, да не би да казваш, че вече не е тъмна?

— Не… все още определено е тъмна. Но има малко светлина в нея, ивици от злато. Като слънчева светлина.

— Може би тогава теорията ти, че улавям черното от Лиса, е погрешна. — Опитвах се усилено да не мисля за миналата нощ, когато узнах за Анна. Споменаването на аурата ми сега отново събуди онези страхове. Лудост. Самоубийство.

— Зависи — рече той. — Кога за последен път си я виждала?

Ударих го леко с юмрук.

— Ти не знаеш нищо, нали? Измисли си го мимоходом.

Той сграбчи китката ми и ме привлече по-близо към себе си.

— Не действаш ли и ти обикновено по този начин?

Противно на желанието ми се усмихнах. Бях толкова близо до него, че можех да видя колко красиви са зелените му очи. Всъщност, въпреки факта, че продължавах да се държа подигравателно с него и постоянно да го занасям, не можех да отрека, че беше много красив. Пръстите му бяха топли върху китката ми и имаше нещо много секси в начина, по който я държеше. Като оставим настрани предупрежденията на кралицата, формално Ейдриън беше свободен или както се казва — на разположение. Припомних си думите на Диърдри и се опитах да преценя какво изпитвам. Дали ме привличаше? Дали ме вълнуваха допирът и близостта му?

Отговорът — не. Не и по същия начин, както беше с Дмитрий. Ейдриън беше секси по свой начин, но не ме подлудяваше както Дмитрий. Дали защото Ейдриън беше на разположение? Дали Диърдри беше права, че съзнателно искам връзка, която е невъзможна?

— Знаеш ли — рече той, прекъсвайки мислите ми, — при всички други обстоятелства това щеше да е много възбуждащо. Вместо това ти ме гледаш, все едно съм някакъв интересен научен проект.

Точно така се отнасях към цялата ситуация.

— Защо никога досега не си използвал внушение върху мен? — попитах го. — И имам предвид не само да ме спреш да се сбия с някого.

— Защото половината от удоволствието с теб е, че си толкова трудна.

Хрумна ми нещо.

— Направи го.

— Да направя какво?

— Използвай внушение върху мен.

— Какво? — Това бе един от редките мигове, когато Ейдриън изглеждаше искрено шокиран.

— Използвай внушението, за да ме накараш да пожелая да те целуна. Само че трябва да ми обещаеш, че няма да ме целунеш наистина.

— Това е много странно, а когато аз кажа, че нещо е странно, значи работата е много сериозна.

— Моля те.

Той въздъхна, после фокусира погледа си право в мен. Беше все едно да потъваш, потъваш в море от зелено. В света не остана нищо друго, освен тези очи.

— Искам да те целуна, Роуз — промълви той тихо. — Искам и ти да пожелаеш да ме целунеш.

Всяка част от тялото му — устните, ръцете, уханието му — внезапно ме обгърна и завладя. Стана ми топло. С всяка фибра от съществото си закопнях той да ме целуне. Нищо друго не исках в живота толкова силно, освен тази целувка. Наклоних лицето си към неговото, а той се наведе. Почти усещах вкуса на устните му.

— Искаш ли? — попита той с глас като кадифе. — Искаш ли да ме целунеш?

— Да — отвърнах. Лицето му се приближи, устните му бяха само на един дъх от моите. Бяхме толкова близо и тогава…

Той спря.

— Свършихме — заяви и отстъпи назад.

Аз мигновено се окопитих. Сладката омая беше изчезнала, както и копнежът, изгарял тялото ми само до преди миг. Но открих нещо. Под въздействие на внушението определено исках той да ме целуне. Въпреки това, дори и под въздействие на внушението, го нямаше онова на електризиращо, всепоглъщащо чувство, както когато бях с Дмитрий — усещането, че сме едно цяло и сме свързани от сили по-огромни от самите нас. С Ейдриън всичко беше някак си механично.

Диърдри грешеше. Ако привличането ми към Дмитрий беше само някаква подсъзнателна реакция, тогава щеше да бъде също толкова повърхностна, както принудителното привличане към Ейдриън. С Дмитрий беше любов — не само някакъв трик, с който съзнанието ми си играеше с мен.

— Хмм — промълвих.

— Хмм?

— Хмм.

Третото „хмм“ не го каза нито един от двама ни. Погледнах към коридора и видях Кристиан да ни наблюдава. Освободих се от Ейдриън тъкмо когато звънецът иззвъня. Врявата от излизащите от класните стаи ученици изпълни коридора.

— Сега мога да се видя Лиса — заяви Ейдриън щастливо.

— Роуз, ще ме придружиш ли до захранващите? — попита Кристиан. Говореше с равен тон, а лицето му бе безизразно.

— Днес не те пазя.

— Да, обаче ми липсва чаровната ти компания.

Казах „довиждане“ на Ейдриън и пресякох столовата с Кристиан.

— Какво става? — попитах го.

— Ти ми кажи — парира той. — Ти си тази, която беше готова да се натиска с Ейдриън.

— Беше експеримент — отвърнах. — Част от терапията ми.

— По дяволите, що за терапия провеждаш?

Приближихме залата на захранващите. Въпреки че той бе излязъл по-рано от час, вече имаше неколцина, наредени на опашка пред нас.

— Какво ти пука? — поинтересувах се. — Би трябвало да си щастлив. Това означава, че той няма нищо с Лиса.

— Той може да сваля и двете ви.

— Сега какъв си — големият ми брат?

— Раздразнен и обезпокоен. Ето какъв съм.

Погледнах зад него и видях да влизат Джеси и Ралф.

— Е, по-добре млъквай, че нашите добри приятели може да те чуят.

Обаче Джеси беше твърде зает, за да чуе каквото и да било, тъй като спореше с една от координаторките на захранващите.

— Нямам време да чакам — казваше й той. — Трябва да съм записан някъде.

Тя посочи към нас и останалите на опашката.

— Тези са преди теб.

Джеси я погледна в очите и се усмихна.

— Този път можете да направите изключение.

— Да, той много бърза — намеси се Ралф с глас, с какъвто никога досега не го бях чувала да говори. Беше равен и не толкова стържеш както обикновено. — Просто напишете името му най-отгоре в списъка.

Координаторката отвори уста, навярно за да им каже да се махат, когато върху лицето й се появи странно, разсеяно изражение. Погледна в списъка си и написа нещо. След няколко секунди отвърна поглед, вдигна рязко глава, а очите й отново гледаха остро и строго. Тя се намръщи.

— Какво става?

— Вие сте ме записали най-отгоре — отвърна Джеси. Посочи към листа. — Виждате ли?

Тя погледна стреснато надолу.

— Защо името ти е начело в списъка? Не дойде ли току-що?

— Ние бяхме по-рано и се записахме. Вие ни казахте, че всичко е наред.

Тя погледна отново надолу, явно озадачена. Не си спомняше да са идвали по-рано — защото не бяха, — но очевидно не можеше да си обясни защо името на Джеси сега е начело на списъка. Миг по-късно сви рамене и навярно реши, че не си заслужава да му отдава твърде много внимание.

— Застани при останалите и ще те извикам.

Щом Джеси и Ралф се приближиха към нас, аз се извърнах към тях.

— Току-що използвахте внушение върху нея — изсъсках. За частица от секундата Джеси се паникьоса, сетне възвърна обичайните си наперени маниери.

— Все едно. Просто я убедих, това е всичко. Да не би да смятате да ме докладвате или нещо такова?

— Няма за какво да докладваме — отвърна Кристиан подигравателно. — Това беше най-скапаното внушение, което някога съм виждал.

— Сякаш пък си виждал внушение — обади се Ралф.

— Виждал съм доста — отвърна Кристиан. — От много по-приятни личности от теб. Разбира се, навярно това е причината да не си толкова добър.

Ралф изглеждаше леко засегнат, че не го смятат за приятен, но Джеси го сръга и понечи да се обърне.

— Забрави го. Той имаше своя шанс.

— Своя шанс в… — подех аз, но си припомних как Брандън се бе опитал да приложи внушение върху мен, когато искаше да ме убеди, че синините и раните му са нищо. Джил беше казала, че Брет Озера наистина е убедил учителя, че му няма нищо. Учителят не настоял повече за огромна изненада на Джил. Брет сигурно е използвал внушението. В мозъка ми засвяткаха сигнални лампички. Връзките бяха навсякъде около мен. Проблемът беше, че още не можех докрай да разплета възлите. — Затова е всичко, нали? Вашата глупава Мана и желанието да биете другите. Има нещо общо с внушението…

Не разбирах цялостната картина, но изненадата върху лицето на Джеси беше доказателство, че съм напипала нещо, въпреки че той разпалено заяви:

— Не знаеш за какво говориш.

Но аз не се отказвах. Надявах се, че няколко изстрела напосоки могат да го вбесят и той да изтърси нещо, без да се усети.

— И какъв е смисълът? Да не би тези жалки трикове да ви карат да се чувствате всемогъщи? А те са точно това и вие би трябвало да го знаете. Сериозно ви казвам, вие не знаете основни неща за внушението. Виждала съм внушение, което ще ви накара да се изправите на ръце и да се хвърлите през прозореца.

— Научили сме много повече, отколкото можеш да си представиш — заяви Джеси. — А когато разбера кой ти е казал…

Нямаше възможност да довърши заплахата си, защото в този момент го извикаха при захранващия. Двамата с Ралф се отдалечиха и Кристиан моментално се извърна към мен.

— Какво става? Какво е това Мана?

Обясних му накратко какво бях узнала от Ейдриън.

— Точно към това тайно общество са искали да се присъединиш. Навярно тайно упражняват внушението. Ейдриън каза, че тези групи винаги се състоят от потомци на кралски фамилии, които имат някакъв план да променят и контролират нещата, ако настанат опасни времена. Навярно смятат, че внушението е отговорът — това са имали предвид, когато са ти казали, че имат начини да ти помогнат да получиш това, което искаш. Ако знаеха колко е скапано внушението ти, вероятно нямаше да те поканят.

Той се намръщи. Никак не му беше приятно да му напомням за единствения път, когато се опита да приложи внушението — и се провали, — за да убеди охраната в ски курорта.

— А къде се вписва онова, дето биели другите?

— Това е загадката — отвърнах аз. Тогава повикаха Кристиан и аз изоставих теориите си, докато не се сдобиех с повече информация, за да действам. Забелязах към кой захранващ ни водят.

— Пак ли Алис? Как така винаги я получаваш? Специално ли молиш за нея?

 

— Не, но мисля, че има хора, които специално не искат нея. Както винаги, Алис беше щастлива да ни види.

— Роуз. Още ли се грижиш за безопасността ни?

— Ще го правя, ако ми разрешат — казах й.

— Не бързай много — предупреди ме тя. — Запази силата си. Ако си прекалено нетърпелива да се биеш с неживите, има опасност да се присъединиш към тях. Тогава никога повече няма да ни видиш, а това ще бъде много тъжно.

— Да — обади се Кристиан. — И аз всяка нощ ще мокря възглавницата със сълзите си.

Устоях на желанието си да го сритам.

— Е, ако се превърна в стригой, няма да мога да ви посещавам, но се надявам да ме застигне нормална смърт. Тогава ще идвам да ви виждам като призрак.

Колко тъжно, помислих си, че сега се шегувам с точно същите неща, които доскоро ме плашеха до смърт. Алис обаче не го намери за забавно и поклати глава.

— Не, няма. Магическите защити ще те държат настрани.

— Магическите защити не допускат само стригоите — напомних й спокойно.

Тъжното й изражение се стопи и тя възрази решително и убедено:

— Магическите защити не допускат нищо, което не е живо. Мъртво или безсмъртно.

— Сега те затапиха — заяви Кристиан.

— Защитите не задържат призраците — настоях. Аз съм ги виждала.

Имайки предвид лудостта на Алис, нямах нищо против да обсъдя собствената си с нея. Всъщност дори беше освежаващо да говоря за това с някой, който няма да ме съди. И тя наистина възприемаше разговора като съвсем нормален.

— Ако си видяла призраци, тогава ние вече не сме в безопасност.

— Казах ти последния път, че защитата е добра.

— Може би някой е допуснал грешка — възрази Алис съвсем убедено. — Може би някой е пропуснал нещо. Защитите са изградени с магия. Магията е жива. Призраците не могат да пресичат магическите пръстени поради същата причина, поради която не могат и стригоите. Те не са живи. Ако си видяла призрак, значи някъде защитите са пробити. — Тя замълча. — Или си луда.

Кристиан се засмя шумно.

— Получи си го, Роуз. Право от източника. — Изгледах го кръвнишки. Той се усмихна на Алис. — В защита на Роуз обаче ще кажа, че тя е права за магическите защити. Училищната охрана редовно ги проверява. Единственото място, което може би е пазено по-добре, е кралският двор, но и двете места гъмжат от пазители. Не ставай параноична.

Той започна да се храни, а аз се извърнах настрани. Не биваше да слушам Алис. Тя едва ли можеше да се смята за достоверен източник на информация, нищо, че беше отдавна тук. Все пак… странната й логика имаше смисъл. Ако защитите държаха стригоите настрани, защо не и призраците? Истина е, че стригоите са мъртви, завърнали се, за да бродят по земята, но в думите й имаше смисъл: всички те бяха мъртви. Но и Кристиан имаше право. Магическите пръстени около училището бяха здрави. Искаше се огромна сила, за да се пробият защитите. Не всеки дом, обитаван от морои, разполагаше с тях, но на места като училищата и кралския двор те се изграждаха и поддържаха изключително усърдно.

Кралският двор…

Докато бях там, нямах срещи с призраци, въпреки че пребиваването ми там беше невероятно стресиращо. Ако виденията ми бяха породени от преживяния стрес, не бяха ли престоят ми в двора, както и срещите с Виктор и кралицата достатъчни причини, за да ги предизвикат? Фактът, че не бях видяла нито един, опровергаваше теорията за посттравматичното стресово разстройство. Не видях призраци, докато не кацнахме на летището в Мартинвил.

Където нямаше защитни пръстени.

Едва не сподавих вика си. Кралският двор разполагаше със силни защити. И там не видях призраци. Летището, което беше част от света на хората, нямаше защити. Там бях бомбардирана от духове. На самолета също имах откъслечни видения — а той не беше защитен във въздуха.

Погледнах към Алис и Кристиан. Тъкмо свършваха. Възможно ли беше тя да е права? Дали защитите не допускаха призраци? И ако е така, какво ставаше с училището? Ако защитите бяха наред, аз не би трябвало да виждам нищо — също както в кралския двор. Ако защитите бяха пробити, призраците щяха да ме връхлетят на тълпи, както на летището. Вместо това в Академията нещата бяха някъде по средата. Имах видения само от време на време. В това нямаше смисъл.

Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че ако нещо не е наред със защитите на Академията, тогава не само аз бях в опасност.