Ришел Мийд
Целуната от сянката (19)

Глава 19

Лиса беше моята най-добра приятелка още от началното училище и затова ме болеше, че в последно време пазех от нея толкова много тайни. Тя винаги е била открита с мен, винаги готова да сподели какво й е на ума — но пък и тя нямаше избор. До определен момент и аз бях така с нея, но после започнах да крия тайни, неспособна да й споделя за Дмитрий или за причината за провала със Стан. Мразех, че нещата стоят така. Това ме изяждаше отвътре и изпитвах вина.

Днес обаче нямаше никакъв начин да се измъкна без обяснение на това, което се случи на летището. Дори и да измислех нещо, фактът, че няма да бъда през цялото време с Кристиан, а само половината, беше достатъчно красноречив, че нещо става. Този път никакви измъквания нямаше да минат.

И така, колкото и да ми беше тежко, представих на нея и Кристиан — както и на Еди и Ейдриън, които се мотаеха наоколо — кратка версия на това, което се бе случило.

— Мислиш, че виждаш призраци? — възкликна Кристиан. — Сериозно? — По изражението на лицето му разбрах, че вече си съставя списък с подигравателни коментари.

— Виж — скастрих го, — казах ви какво става, но не искам да се задълбочавам в това. По проблема се работи, така че да спрем дотук.

— Роуз… — поде Лиса несигурно. Ураган от емоции нахлуваше от нея към мен. Страх. Загриженост. Шок. Състраданието й ме накара да се почувствам още по-зле.

Поклатих глава.

— Не, Лис. Моля те. Вие, приятели, можете да си мислите каквото щете за мен или да си измисляте най-различни теории, но няма да говорим за това. Не сега. Просто ме оставете на мира по въпроса.

Не очаквах Лиса да го стори заради присъщата й настойчивост. Както и Кристиан и Ейдриън заради вроденото им желание да дразнят и провокират околните. Но въпреки че думите ми бяха съвсем прости и кратки, твърдостта и решителността в гласа и изражението ми явно са били достатъчно красноречиви. Разбрах го по изненаданата вътрешна реакция на Лиса. Сетне ми бе нужен един поглед върху лицата на момчетата, за да осъзная, че сигурно съм прозвучала като истинска кучка.

— Извинете — промърморих. — Оценявам загрижеността ви, но просто не съм в настроение.

Лиса ме погледна. По-късно, беше мисленото й послание. Кимнах й кратко, тайно питайки се как ще избегна разговора.

Двамата с Ейдриън щяха отново да упражняват магия. Харесваше ми по време на тези уроци да съм близо до нея, но това ставаше само защото Кристиан почти не се отделяше от нея. Ала, честно казано, не беше ясно защо не си тръгваше. Предполагам, че все още малко ревнуваше, въпреки всичко, което се бе случило. Разбира се, ако знаеше за сватовническите намерения на кралицата, щеше да има съвсем основателна причина. Както и да е, беше съвсем ясно, че тези уроци по магия започват да го отегчават. Днес се намирахме в класната стая на госпожа Майснър. Кристиан събра два чина, излегна се върху тях и закри очите си с ръка.

— Събуди ме, когато стане интересно — поръча ми.

Двамата с Еди бяхме заели удобни позиции, за да наблюдаваме вратата и прозорците, като в същото време стояхме близо до мороите.

— Наистина ли си видяла Мейсън? — прошепна ми Еди. Лицето му доби смутен вид. — Извинявай… ти каза, че не искаш да говориш за това…

Понечих да отвърна „да, точно това казах…“, но тогава видях изражението му. Той не ме питаше от някакво извратено любопитство. Питаше заради Мейсън, заради близостта им, защото Еди, също като мен, все още не бе преодолял смъртта на най-добрия си приятел. Мисля, че намираше идеята Мейсън да общува с нас отвъд гроба, за успокояваща, но в същото време не той бе видял призрака на Мейсън.

— Мисля, че беше той — промърморих в отговор. — Не зная. Всички смятат, че съм си го въобразила.

— Как изглеждаше той? Беше ли разстроен?

— Изглеждаше… тъжен. Наистина тъжен.

— Ако наистина е бил той… искам да кажа, не зная. — Еди заби поглед в пода, забравил да наблюдава стаята. — Винаги съм се питал дали е бил разстроен, задето не го спасихме.

— Нищо не можехме да направим — отвърнах му, повтаряйки съвсем точно думите, които всички ми казваха. — Но аз също съм си задавала този въпрос, защото отец Андрю спомена, че понякога духовете се връщали обратно, за да търсят отмъщение. Но Мейсън не приличаше на някой, който търси отмъщение. Изглеждаше така, сякаш иска да ми каже нещо.

Еди вдигна глава, внезапно осъзнал задълженията си на пазител. След това не каза нищо повече, но аз знаех за какво си мисли.

Междувременно Лиса и Ейдриън постигаха напредък. Или по-скоро Ейдриън. Двамата бяха изкопали някакви мижави цветя, които бяха мъртви или заспали зимен сън, и ги бяха сложили в малки саксии. Сега саксиите бяха подредени в редица върху дългата маса. Лиса докосна едната и аз почувствах как еуфорията на магията избухва в нея. След миг малкото хилаво растение позеленя и му поникнаха листа.

През цялото време Ейдриън се взираше напрегнато в саксията, сякаш всички тайни на вселената бяха скрити там. Накрая въздъхна дълбоко.

— Добре. Най-много нищо да не се получи.

Докосна леко с пръсти друго растение. Явно репликата му „нищо да не се получи“ си беше съвсем точна, защото наистина не стана нищо. После, след няколко секунди, растението леко потрепери. По него започна да пониква нещо зелено, но сетне спря.

— Ти успя! — възкликна Лиса, искрено впечатлена. Дори долових у нея лека ревност. Ейдриън бе усвоил една от нейните способности, но тя все още не бе усвоила нито една от неговите.

— Едва ли — процеди той и изгледа цветето кръвнишки. Беше напълно трезвен и нито един от пороците му не смекчаваха характера му. Явно магията на духа не можеше да спре раздразнението му. Днес настроенията на двама ни си приличаха. — По дяволите!

— Шегуваш ли се? — попита Лиса. — Това беше велико! Ти накара растението да порасне — с мисълта си. Това е удивително!

— Но не бях толкова добър като теб — настоя той. Звучеше като капризно десетгодишно хлапе.

Не можах да се сдържа да не се намеся.

— Тогава престани да се цупиш и се опитай отново.

Той ме погледна и устните му се извиха в усмивка.

— Хей, без съвети, Призрачно момиче. Пазителите трябва да се виждат, но не и чуват.

На свой ред аз му хвърлих свиреп поглед заради „призрачното момиче“, но той не забеляза, защото Лиса отново му говореше.

— Тя е права. Опитай отново.

— Ти го направи още веднъж — рече той. Искам да те наблюдавам… Искам да почувствам какво правиш.

Тя повтори опита с друго растение. Аз отново почувствах как магията избухна в нея заедно с радостта — и тогава нещо засече. Проблясък на страх и нестабилност помрачиха магията, напомняйки ми малко за времето, когато душевното й състояние се бе влошило толкова много. Недей, помолих се мислено. Пак се случва. Знаех си, че ще стане така, ако тя отново използва магията. Моля те, не позволявай това да се случи отново.

И сякаш с магическа пръчка тъмното петно, засенчващо магията, се разсея. Всичките и мисли и чувства станаха нормални. Тогава забелязах, че бе накарала цветето да поникне. Бях го пропуснала, защото краткотрайната й засечка ме бе разсеяла. Ейдриън също бе пропуснал магията, защото очите му бяха приковани в мен. Изражението му беше тревожно и много, много смутено.

— Добре — рече Лиса щастливо. Тя не бе забелязала, че той не бе внимавал. — Сега ти опитай отново.

Ейдриън насочи отново вниманието си върху работата. Въздъхна и приближи към друго цвете, но Лиса му даде знак да се върне.

— Не, продължи да работиш върху това, с което започна. Може би ще успееш да го направиш с два последователни опита.

Той кимна и насочи вниманието си към първоначалното растение. В продължение на няколко минути не направи нищо, просто се взираше в нето. Стаята потъна в тишина. Никога досега не го бях виждала да се концентрира толкова напрегнато върху каквото и да било, по челото му избиха капки пот. Накрая, сякаш след цяла вечност, растението отново потрепери. Стана още по-зелено и върху стъблото му се появиха малки пъпки. Аз погледнах Ейдриън и видях как присви очи и стисна зъби. Явно се концентрираше до краен предел. Пъпките се разтвориха. Появиха се нежни и малки бели цветчета.

Лиса нададе силен вик на радост.

— Успя! — Прегърна го и чувство на радост се проля от нея в мен. Беше искрено щастлива, че той е успял. И въпреки че беше разочарована от своята липса на прогрес, постигнатото от Ейдриън й даваше надежда. Това означаваше, че двамата наистина можеха да се учат един от друг.

— Нямам търпение да науча нещо ново — заяви той, все още с лека ревност.

Ейдриън потупа тетрадката, която държеше.

— Е, в света на духа има още много трикове. Ти явно си успяла да научиш поне един от тях.

— Какво е това? — попитах аз.

— Спомняш ли си онова изследване, което направих за хората, които се държат странно? — попита ме Лиса. Направихме списък с всички различни неща, в които се бяха проявили.

Спомнях си. В проучването си да намери други, които владеят духа, тя бе открила сведения за морои, които демонстрирали способности, непознати дотогава. Малцина вярваха, че докладите са истина. Лиса беше убедена, че те са използвали магията на духа.

— Заедно с дарбата да се лекува, да се виждат аурите, ходенето насън, изглежда, има и такива, които владеят супер внушението.

— Ти вече умееш това — напомних й аз.

— Не, това е нещо много по-силно. Не става дума само да казваш на някого какво да направи. А и да го накараш да види и почувства неща, които не съществуват.

— Какво, нещо като халюцинация? — попитах.

— Нещо такова — кимна Ейдриън. — Има истории за хора, които използвали внушението, за да накарат други да преживеят най-страшните си кошмари, да си мислят, че са нападнати или са в смъртна опасност.

Аз потръпнах.

— Това наистина е доста страшно.

— И велико — добави Ейдриън.

Лиса обаче беше съгласна с мен.

— Не зная. Обикновеното внушение е едно, но това ми се струва грешно.

Кристиан се прозина.

— И сега, след като тази победа бе постигната, може ли да я наречем нощ на магиите?

Погледнах назад и видях, че Кристиан е буден и нащрек. Погледът му бе прикован в Лиса и Ейдриън и никак не изглеждаше щастлив от прегръдката на победата преди малко. Лиса и Ейдриън вече се бяха разделили, но не защото бяха забелязали реакцията му. И двамата бяха твърде въодушевени от успеха, за да обърнат внимание на недоволството му.

— Можеш ли да го направиш отново? — попита Лиса нетърпеливо. — Да го накараш да порасне още повече?

Ейдриън поклати глава.

— Не веднага. Това доста ме изтощи. Мисля, че имам нужда от цигара. — Махна по посока на Кристиан. — Върви при приятеля си. Прояви доста търпение досега.

Лиса отиде при Кристиан. Лицето й грееше от радост. Изглеждаше красива и сияеща и аз видях, че на него му беше много трудно да й се сърди дълго. Твърдото изражение на лицето му се смекчи и съзрях върху него нежността, която единствено тя можеше да пробуди у него.

— Да се връщаме в общежитието — заяви Лиса и сграбчи ръката му.

Всички потеглихме. Еди пазеше Лиса и Кристиан отблизо, а аз — по-отдалеч. Така останах в компанията на Ейдриън, който бе изостанал, за да говори с мен. Той пушеше и на мен за пореден път ми се налагаше да поглъщам отровния облак, който издишаше. Често казано, не разбирах защо никой от отговорниците за реда не го бе наказал за това.

— Знаеш ли, можеш да играеш ролята на нашия още по-далечен пазител и да изостанеш назад с това зловонно нещо — промърморих аз.

— Мм, стига ми толкова. — Той пусна цигарата и я смачка, като не си даде труд да прибере угарката. Мразех този му навик даже още повече от пушенето му.

— За какво си мислиш, малък дампир? — попита той. — Бях велик с онова растение, нали? Разбира се, щеше да е много по-яко, ако например можех да накарам да се възстанови отрязаната ръка на някого. Или да разделя сиамски близнаци. Но и това ще стане с повече практика.

— Ако искаш един съвет — което съм сигурна, че не искаш, — двамата с Лиса трябва да се откажете от часовете по магия. Кристиан все още си мисли, че сваляш гаджето му.

— Какво? — престори се на смаян той. — Нима още не е разбрал, че сърцето ми принадлежи единствено на теб?

— Не е вярно. И, да, той продължава да се тревожи, въпреки това, което му казах.

— Знаеш ли, ако започнем веднага да се натискаме, ще го накараме да се почувства по-добре.

— Ако ме докоснеш — заявих с най-сладкия си тон, — ще ти предоставя възможността да се излекуваш сам. Тогава ще видим дали наистина си толкова велик.

— Ще накарам Лиса да ме излекува — рече той самодоволно. — За нея ще е лесно. Макар че… — Сардоничната му усмивка се стопи. — Нещо странно се случи, докато тя използваше магията.

— Да — кимнах. — Зная. И ти ли го усети?

— Не. Но го видях. — Ейдриън се намръщи. Роуз… спомняш ли си, когато ме пита дали си луда и аз ти казах, че не си?

— Да…

— Мисля, че съм сгрешил. Струва ми се, че наистина си луда.

Едва не се заковах на място.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ами… разбираш ли, работата е там, че когато Лиса работеше с второто растение… аурата й малко потъмня.

— Това съвпада с онова, което почувствах и аз — съгласих се. — Беше сякаш тя… не зная, за миг стана психически нестабилна, както преди. Но това мина бързо.

Той кимна.

— Да, работата е там, че… черното в нейната аура изчезна и се появи в твоята. Аз и преди бях забелязал, че вие двете имате голяма разлика в аурите, но този път видях как се случва. Все едно черното петно прескочи от нейната аура в твоята.

Нещо в думите му ме накара да потреперя.

— Какво означава това?

— Ето защо мисля, че си луда. Лиса повече няма странични ефекти от използването на магията, нали? А ти, ами… напоследък лесно избухваш и виждаш призраци. — Изрече думите небрежно, сякаш да виждаш духове е нещо, което се случва на всеки от време на време. — Мисля, че каквото и зловредно влияние да има използването на магията на духа върху психиката, то се прелива от нея към теб. Така тя остава стабилна, а ти, ами… както казах, виждаш призраци.

Беше все едно да те цапардосат по лицето. Нова теория. Никакво посттравматично разстройство. Никакви реални призраци. Аз „попивам“ лудостта на Лиса. Припомних си как беше тя в най-тежките си моменти — депресирана, саморазрушителна. Спомних си и някогашната ни учителка, госпожа Карп, която също владееше духа — но накрая откачи напълно и стана стригой.

— Не — промълвих сковано. — Това не се случва с мен.

— Ами връзката ви? Вие двете имате връзка. Нейните мисли и чувства проникват в теб… защо не и лудостта? — Ейдриън говореше с типичното си нехайство, с оттенък на любопитство. Не осъзнаваше колко много ме ужасяват думите му.

— Защото това няма никакъв…

И тогава ме осени. Отговорът, който търсехме през цялото време.

Св. Владимир се бе борил през целия си живот със страничните ефекти на духа. Имал е сънища, халюцинации, преживявания, които бе приписвал на „демоните“. Но не е полудял, нито се е опитал да се самоубие. Двете с Лиса бяхме сигурни, че е било така, защото е имат пазителка, „целуната от сянката“ — Анна. И споделянето на тази връзка с нея му е помогнало. Ние предполагахме, че това се е изразявало просто във факта, че имал толкова близък приятел до себе си, някой, който да го подкрепя, да говори с него в моменти на криза, тъй като тогава още не са имали антидепресанти или успокоителни.

Но ако… ако…

Дъхът ми секна. Нямаше да мога да продължа да живея и миг, без да разбера отговора. Кое време беше? Още час или приблизително толкова до вечерния час? Трябваше да разбера. Спрях рязко и едва не се подхлъзнах върху заледената земя.

— Кристиан!

Групата отпред спря и всички погледнаха към мен и Ейдриън.

— Да? — попита Кристиан.

— Трябва да се отклоня малко. Или по-скоро ние трябва да го направим, след като не мога да отида никъде без теб. Налага се да отидем до параклиса.

Той повдигна изненадано вежди.

— Какво, нима искаш да се изповядаш?

— Не ми задавай въпроси. Моля те. Ще отнеме само няколко минути.

Сянка на загриженост премина по лицето на Лиса.

— Ами, ние всички можем да отидем…

— Не, няма да се бавим. — Не исках тя да идва с нас. Не исках да чуе отговора, който вече бях сигурна, че ще получа. — Вие продължете към общежитието. Ще ви настигнем. Моля те, Кристиан.

Той ме изгледа изучаващо, разколебан между желанието да ми се подиграе и да ми помогне. В крайна сметка не беше пълен гадняр. Последното надделя.

— Добре, но ако се опиташ да ме накараш да се моля с теб, ще си тръгна.

Двамата поехме към параклиса, а аз вървях толкова бързо, че той трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво е всичко това? — попита.

— Няма. Макар че оценявам жеста ти.

— Винаги се радвам да помогна. — Бях сигурна, че е завъртял очи, но се бях концентрирала върху пътеката пред нас.

Стигнахме до параклиса. Както можеше да се очаква, вратата беше затворена. Аз почуках и огледах нетърпеливо, за да видя дали някой прозорец не свети. Май нямаше такъв.

— Знаеш, че преди се промъквах вътре — обади се Кристиан. — Ако искаш да влезеш…

— Не, нужно ми е нещо повече. Трябва да говоря със свещеника. По дяволите, май не е тук.

— Вероятно е в леглото.

— По дяволите — повторих. Почувствах лека вина, задето ругая на прага на църквата. Ако свещеникът се бе оттеглил за среднощния си отдих, значи се намираше в сградата, където живееше персоналът на мороите, и нямаше как да го видя. — Трябва да…

Вратата се отвори и отец Андрю се втренчи в нас. Изглеждаше изненадан, но не и ядосан.

— Роуз? Кристиан? Случило ли се е нещо?

— Искам да ви задам един въпрос — отвърнах. — Няма да ви отнема много време.

Изненадата му нарасна, но той отстъпи настрани, за да влезем. Спряхме в преддверието на параклиса.

— Тъкмо си тръгвах — осведоми ни отец Андрю. — Всичко е затворено.

— Вие ми казахте, че св. Владимир е живял дълго и починал на преклонна възраст. Истина ли е?

— Да — отвърна бавно отецът. — Поне доколкото ми е известно. Всички книги, които съм чел — включително последните — твърдят същото.

— Ами Анна? — настоях аз. Гласът ми прозвуча, сякаш бях на ръба на истерията. Което не беше далеч от истината.

— Какво за нея?

— Какво е станало с нея? Как е умряла тя?

През цялото това време двете с Лиса се бяхме тревожили за последствията за св. Владимир. Никога не бяхме помисляли за Анна.

— Ах, да. — Отец Андрю въздъхна. — Боя се, че нейният край не е бил толкова добър. Тя посветила целия си живот на това да го закриля, макар че има сведения, че когато остаряла, също започнала да става малко нестабилна. И тогава…

— И тогава? — попитах. Кристиан местеше поглед от мен към свещеника, напълно шашнат.

— И тогава, няколко месеца след смъртта на св. Владимир, тя се самоубила.

Стиснах очи за част от секундата, сетне ги отворих. Точно от това се страхувах.

— Съжалявам — рече отец Андрю. — Зная колко присърце вземаш тяхната история. Аз едва напоследък попаднах на тези сведения за нея. Да отнемеш собствения си живот, разбира се, е грях… но, ами като се има предвид колко близки са били, не е трудно да си представим как се е почувствала, след като той си е отишъл.

— И вие казахте, че станала малко луда.

Той кимна и разпери ръце.

— Трудно е да се каже какво си е мислела бедната жена. Вероятно много фактори са повлияли. Защо толкова те вълнува това?

Поклатих глава.

— Дълга история. Благодаря за помощта.

Двамата с Кристиан бяхме изминали половината път до общежитието, когато той най-сетне попита:

— За какво беше всичко това? Спомням си, че двете с Лиса се интересувахте от тази история. Владимир и Анна са били като вас с Лиса, нали?

— Да — отвърнах мрачно. — Виж, не искам да ти създавам неприятности, но те моля да не казваш на Лиса за това. Само й кажи… не зная. Ще й кажа, че внезапно съм се паникьосала, защото съм решила, че според графика ми остава да свърша още общественополезен труд.

— Значи и двамата ще я излъжем, така ли?

— Мразя да го правя, повярвай ми. Но в момента така ще е най-добре за нея.

Защото, ако Лиса узнаеше, че тя може да стане причината да полудея, щеше да го приеме много тежко. Щеше да спре да упражнява магията. Разбира се, аз винаги съм искала точно това… но все пак, усещах огромната радост, която я изпълва, когато използваше магията на духа. Можех ли да й отнема това щастие? Можех ли да пожертвам себе си?

Нямаше лесен отговор и не можех отсега да правя заключения. Не и докато не узнаех повече. Кристиан се съгласи да го запази в тайна и двамата се присъединихме към останалите. Вечерният час почти наближаваше. Щяхме да прекараме още половин час заедно, а след това да се разделим, за да си легнем — включително и аз, след като според уговорката за практиката ми на половин ден, през нощта не бях на работа. И без това тогава рискът от нападение на стригой беше минимален, а инструкторите ми предпочитаха да се наспя добре.

Затова, когато настъпи вечерният час, аз се отправих сама към спалните помещения на дампирите. И тогава, малко преди да стигна до сградата, той отново се появи.

Мейсън.

Спрях рязко и се огледах, за да видя дали наоколо има някой, който да е свидетел на това и веднъж завинаги да се изясни дати съм луда, или не. Обвитата му в меко, перлено сияние форма стоеше там, с почти небрежно пъхнати ръце в джобовете на паното му, което някак си правеше цялата сцена още по-зловеща.

— Е — подех, чувствайки се изненадващо спокойна, въпреки огромната тъга, която ме обземаше винаги, когато го видех. — Радвам се отново да те видя сам. Компанията, с която беше на самолета, не ми се понрави особено.

Той се взираше в мен с пусто лице и тъжни очи. Това ме накара да се почувствам още по-зле, вината сплиташе стомаха ми на възли. Не се сдържах и избухнах.

— Какво си ти? — извиках. — Истински ли си? Или полудявам?

За моя изненада той кимна.

— Кое от двете? — изписках. — Да, ти си истински?

Той отново кимна утвърдително.

— Да, полудявам?

Той поклати отрицателно глава.

— Е — рекох, опитвайки се да се измъкна от урагана на бушуващите в мен емоции. — Това си е огромно облекчение, но честно казано, какво друго щеше да кажеш, ако беше халюцинация?

Мейсън само се взираше в мен. Отново се озърнах с надеждата да видя някой да минава.

— Защо си тук? Бесен си ни и търсиш отмъщение?

Той поклати глава и нещо в мен се успокои. До този момент не бях осъзнала колко ме тревожеше това. Вината и болката бяха пуснали толкова дълбоко корени в мен. Да ме обвинява — също както Райън — ми се струваше неизбежно.

— Трудно… трудно ти е да намериш покой ли?

Мейсън кимна и сякаш стана още по-тъжен. Припомних си последните мигове от живота му и преглътнах напиращите сълзи. Вероятно и на мен щеше да ми е трудно да намеря покой, ако бяха отнели живота ми още преди да е започнат.

— Но има и нещо повече, нали? Друга причина, заради която идваш при мен?

Той кимна.

— Каква? — попитах. Напоследък имаше толкова много въпроси, чиито отговори не знаех. — Каква е тя? Какво трябва да направя?

Но явно всеки друг отговор, освен „да“ и „не“ беше отвъд възможностите му. Той отвори уста, сякаш щеше да каже нещо. Имаше вид, сякаш се опитваше с все сили, също както Ейдриън с растението. Но от устните му не излезе нито звук.

— Съжалявам — прошепнах. — Съжалявам, че не разбирам… и… съжалявам за всичко останало.

Мейсън ме дари с още един тъжен поглед и после изчезна.