Ришел Мийд
Целуната от сянката (13)

Глава 13

Щом се върнахме в стаите си, аз се извиних на Лиса под предлог, че имам да свърша нещо заради моите задължения като пазител. Тя нямаше търпение да изглади конфликта си с Кристиан — вероятно под формата на трескаво смъкване на дрехите — така че нищо не ме попита. В стаята си имах телефон и след като се свързах с централата, разбрах коя е стаята на Дмитрий.

Той беше изненадан да ме види пред вратата си — и малко напрегнат. Последния път, когато се случи нещо подобно, бях под влиянието на магията за прелъстяване на Виктор и се държах… агресивно.

— Трябва да говоря с теб — започнах още от вратата.

Той ме пусна да вляза и аз незабавно му подадох бележката.

— В. Д.

— Да, знам — кимна Дмитрий и ми върна бележката. — Виктор Дашков.

— Какво ще правим сега? Искам да кажа, че говорихме за това, но сега той наистина потвърждава, че смята да ни издаде.

Дмитрий не каза нищо, но можех да се закълна, че обмисля проблема от всички възможни страни, също както постъпваше при сраженията. Накрая взе мобилния си телефон, много по-надежден срещу подслушване от вътрешния телефон в стаята.

— Изчакай малко.

Запътих се да седна на леглото, но реших, че е опасно, и вместо това се настаних на дивана. Не знаех на кого звънеше, само разбрах, че разговорът се проведе на руски.

— Какво става? — попитах го, когато свърши.

— Скоро ще ти кажа. Засега трябва да чакаме.

— Страхотно. Любимото ми занимание.

Той притегли едно кресло и седна срещу мен. Изглеждаше твърде малко за висок мъж като него, но той, както винаги, се справи непринудено и дори грациозно.

До мен на дивана бе оставен един от любимите му каубойски романи, каквито винаги носеше със себе си. Взех го и отново си помислих колко е самотен. Дори и тук, в кралския двор, той бе избрал да остане в стаята си.

— Защо четеш тези книги?

— Някои хора четат книги за удоволствие — отбеляза той.

— Хей, без подигравки. И аз чета книги, но най-вече такива, които ще ми помогнат да разреша загадките, заплашващи живота и здравия разум на най-добрата ми приятелка. Не мисля, че четенето на каубойски истории наистина ще помогне да се оправи този свят.

Той взе книгата от ръцете ми и я прелисти. Лицето му беше замислено и не толкова напрегнато, както бе обичайно за него.

— Както всяка книга, и тази е вид бягство. Но има и още нещо… Не зная, но има нещо особено привлекателно в Дивия запад. Никакви правила. Всички живеят според собствените си принципи. При раздаването на правосъдие не си длъжен да се обвързваш с нечии чужди идеи за това, кое е правилно и кое грешно.

— Почакай — засмях се аз. — Мислех, че аз съм тази, която постоянно иска да нарушава правилата.

— Не съм казал, че и аз искам. Просто има нещо примамливо в това.

— Не ме прави на глупачка, другарю. Искаш да нахлузиш каубойска шапка и да всяваш респект сред преследвани от закона обирджии на банки.

— Нямам време. И без това имам предостатъчно трудности да всявам респект у теб.

Усмихнах се и внезапно се почувствах както през онзи ден, когато чистехме в църквата или поне преди да се скараме. Спокойно, приятно. Всъщност ми заприлича най-вече на атмосферата от дните на нашите първи тренировки, преди всичко да се усложни. Е, да… нещата помежду ни винаги са били сложни, но известно време ми се струваха не чак толкова заплетени. Това ме натъжи. Искаше ми се да мога да върна онези ранни дни. Тогава нямаше нито Виктор Дашков, нито кръв по ръцете ми.

— Съжалявам — каза Дмитрий внезапно.

— За какво? Че четеш евтини романчета?

— Че не можах да те доведа тук. Имам чувството, че съм те разочаровал. — Забелязах как по лицето му пробягна тревога, сякаш се опасяваше, че може да е причинил някаква непоправима щета.

Извинението му ме свари напълно неподготвена. За миг се усъмних дали пък не ревнува от Ейдриън заради влиянието му, също като Кристиан. Но скоро осъзнах, че става дума за нещо напълно различно. Бях подложила Дмитрий на голям натиск, понеже сляпо вярвах, че е способен да постигне всичко. Някъде — дълбоко в себе си — той чувстваше същото или поне що се отнасяше до мен. Не искаше да ми откаже нищо. Доскорошното ми лошо настроение отдавна бе изчезнало и изведнъж се почувствах просто празна. И глупава.

— Не си — казах му. — Аз бях тази, която се държа като пълна глезла. Досега никога не си ме разочаровал. И сега не си.

Благодарният му поглед ме накара да се почувствам, сякаш са ми поникнали криле. Ако бяхме постояли още така, подозирах, че може би щеше да ми каже нещо толкова сладко, че направо да литна. Вместо това телефонът иззвъня.

След още един разговор на руски той се изправи.

— Хайде, да вървим.

— Къде?

— Да се видим с Виктор Дашков.

 

 

Оказа се, че Дмитрий имал приятел, който пък имал друг приятел и така, по някакъв необясним начин, въпреки че се намирахме в най-добре охраняваното място в света на мороите, успяхме да се промъкнем в затвора към резиденцията на кралицата.

— Защо правим това? — прошепнах му аз, докато крачехме забързано по коридора към килията на Виктор. Да си призная, очаквах да попадна сред тъмница в подземието на средновековна крепост, с влажни каменни стени и факли по тях, обаче мястото се оказа много модерно и практично подредено, с мраморни подове и идеално белосани стени. Но поне нямаше прозорци. — Мислиш ли, че ще успеем да го убедим да не казва нищо?

Дмитрий поклати глава.

— Ако Виктор искаше само да ни отмъсти, щеше да го направи без никакво предупреждение. Той не върши нищо без причина. Фактът, че първо ти казва, означава, че иска нещо. И сега ние трябва да разберем какво е то.

Стигнахме до килията на Виктор. Той бе единственият затворник в момента. Както и останалите помещения в сградата, неговата килия ми напомни по-скоро за болнична стая. Всичко беше чисто, светло и стерилно — и много голо. Място, лишено от всичко, което би могло да те разведри или разсее, което само за един час би могло да ме подлуди окончателно. Килията беше снабдена с яки решетки, боядисани в сребрист цвят, изглеждащи непробиваеми, което бе най-важното.

Виктор седеше на един стол и лениво изучаваше ноктите си. Три месеца бяха изминали от последната ни среща и кожата ми настръхна само като го видях отново. На повърхността изригнаха чувства, за които не подозирах, че са погребани дълбоко в мен.

Едно от най-непоносимите неща бе да го видя толкова здрав и млад. Беше си купил здравето с цената на мъченията, на които бе подложил Лиса. Адски го мразех за това. Ако болестта му бе следвала нормалния си ход, сега най-вероятно щеше да е мъртъв.

Черната му коса все пак беше пооредяла, с леко посребрени нишки тук-там. Беше в средата на четирийсетте и притежаваше царствени, почти красиви черти. При приближаването ни надигна глава. Очи с цвят на бледозелен нефрит, същите като на Лиса, срещнаха моите. В миналото родовете Драгомир и Дашков често са се сродявали, но все пак беше малко страшно да видиш други очи със същия толкова рядко срещан цвят. Лека усмивка озари лицето му.

— О, мила моя. Каква наслада за очите ми. Красивата Роузмари, вече почти като зряла личност. — Погледът му се отмести към Дмитрий. — Разбира се, има някой, който отдавна се отнася с теб като с такава.

Притиснах лице към решетките.

— Престани да се бъзикаш с нас, кучи сине. Какво искаш?

Дмитрий отпусна нежно ръка върху рамото ми и ме дръпна назад.

— По-кротко, Роуз.

Поех дълбоко дъх и после бавно отстъпих назад. Виктор се изправи в стола си и се засмя.

— След цялото това време твоята питомка още не се е научила да се контролира. Но може би никога не си го искал наистина.

— Не сме дошли тук, за да си бъбрим — каза Дмитрий спокойно. — Искаше да примамиш Роуз, а сега ние искаме да разберем защо.

— Непременно ли трябва да има някаква зловеща причина? Исках само да разбера как е тя, а нещо ми подсказа, че утре няма да имаме шанс за приятелски разговор.

Дразнещата усмивка не слизаше от лицето му. Реших, че има голям късмет, задето ни делят тези яки решетки и не мога да го докопам.

— Днес не сме дошли, за да водим приятелски разговор — изръмжах аз.

— Мислиш, че се шегувам. Но не е така. Наистина искам да зная какво става с теб. Ти винаги си била извор на очарование за мен, Роузмари. Единствената личност, „целуната от сянката“, която познаваме. И преди ти казах, че това не е нещо, от което можеш да се отървеш без последствия. Няма начин да затъваш тихо и кротко в скучната рутина на Академията. Хора като теб не са създадени, за да се приспособяват безпрекословно.

— Аз не съм някакъв вид научен експеримент.

Ала той продължи, все едно не бях казала нищо.

— Как беше? Какво забелязваш напоследък?

— Нямаме време за това — прекъсна го Дмитрий. — Ако не преминеш веднага по същество — предупреди го той, — ще си тръгнем.

Не разбирах как Дмитрий успяваше да говори толкова спокойно. Наведох се напред и удостоих Виктор с най-ледената си усмивка.

— Няма начин утре да се измъкнеш оттук. Надявам се затворът да ти се услади. Обзалагам се, че ще бъде безкрайно забавно, когато отново се разболееш — а ти сам знаеш, че точно така ще стане.

Виктор ме изгледа спокойно, със същия развеселен поглед, от който ми идеше направо да го удуша.

— Всичко умира, Роуз. Е, предполагам, че трябва да уточня: всичко, освен теб. Или може би ти вече си мъртва. Не зная. Тези, които са посетили Света на мъртвите, вероятно никога не прекъсват докрай връзката си с него.

На устните ми беше застинал язвителен и остроумен отговор, ала внезапно нещо ме възпря. Тези, които са посетили света на мъртвите. Ами ако виденията ми на Мейсън не се дължат на това, че съм полудяла, или защото той търси отмъщение? Ами ако зад тази загадка се крие нещо друго, свързано с мен — нещо, което се е случило, когато съм умряла и после съм се върнала обратно, — което именно ме свързва с Мейсън сега? Нали тъкмо Виктор бе този, който пръв ми обясни какво означава да си целуната от сянката. Зачудих се дали има отговори на някои от въпросите, които ме измъчваха.

Лицето ми трябва да е издало нещо, защото Виктор ме изгледа замислено.

— Да? Има ли нещо, което би искала да кажеш?

Никак не исках да го питам за каквото и да било. От това стомахът ми се обърна. Но преглътнах гордостта си и попитах:

— Какъв е светът на мъртвите? Рай или ад?

— Нито едното, нито другото — отвърна ми той.

— Кой живее там? — възкликнах. — Призраци? Ще отида ли обратно там? Може ли нещо да се върне оттам?

Точно както се опасявах, на Виктор явно му беше много приятно да му задавам всичките тези въпроси. Забелязах как самодоволството му се усили.

— Е, очевидно някои неща се връщат оттам, нали затова сега си тук сред нас.

— Той те разиграва — намеси се Дмитрий. — Хайде да си вървим.

Виктор изгледа Дмитрий.

— Аз й помагам. — Отново се обърна към мен. — Искаш ли да говорим съвсем честно? Не зная много за това. Все пак ти, Роуз, си била там. А не аз. Все още не. Някой ден вероятно ти ще ме просветлиш. Но в едно съм сигурен, че колкото повече убиваш, толкова повече се приближаваш до смъртта.

— Достатъчно — прекъсна го Дмитрий рязко. — Тръгваме си.

— Почакайте, почакайте — спря ни Виктор. — Още нищо не сте ми казали за Василиса.

Отново пристъпих към решетките.

— Стой далеч от нея. Тя няма нищо общо с това.

Виктор ме изгледа сухо.

— Както виждаш, аз съм заключен тук и нямам друг избор, освен да стоя далеч от нея, скъпа моя. Освен това ти грешиш — Василиса е свързана с всичко, което става.

— Това е. — Внезапно проумях за какво беше всичко това. — Затова си ни изпратил бележката. Искал си да се срещнем, за да узнаеш нещо за нея, а си бил наясно, че няма начин Лиса да се съгласи на среща с теб. Нямаш с какво да я изнудиш.

— Изнудване е грозна дума.

— Няма начин да се видиш с нея извън съдебната зала. Тя никога няма да се съгласи да те лекува. Казах ти: отново ще се разболееш и ще умреш. И тогава ще ми изпращаш пощенски картички от отвъдното.

— Мислиш, че всичко е само заради това? Нима смяташ, че нуждите ми са толкова жалки? — Нямаше и следа от подигравателния тон. Вместо това зелените му очи вече горяха трескаво, фанатично. Силно стиснатите му устни опънаха кожата по лицето му и чак сега забелязах, че е отслабнал доста от последната ни среща. Може би затворът все пак се е оказал по-суров за него, отколкото допусках. — Ти напълно си забравила защо направих всичко това. Уловена в капана на собственото си късогледство, не можа да проумееш мащаба на замисъла ми.

Напрегнах се, докато си мислех за случилото се през миналата есен. Той беше прав. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху злините, които той бе причинил на Лиса и лично на мен. Бях забравила другите разговори, както и налудничавите му обяснения за грандиозния му замисъл.

— Ти искаше да вдигнеш революция и явно все още искаш. Това е лудост. Никога няма да се случи — казах му аз.

— Вече се случва. Мислиш ли, че не зная какво става по света? Все още имам контакти. Хората се поддават на подкупи — как иначе, според теб, ти изпратих бележката? Зная, че се надига недоволство, зная за предложението на Наташа Озера мороите да се бият наравно с пазителите. Ти си я подкрепила. Застанала си до нея, а мен смяташ за злодей, Роузмари, но аз бях този, който миналата есен издигна същата тази идея. При все това явно не гледаш на нея по същия начин, както на мен.

— Таша Озера защитава каузата си по начин, доста по-различен от твоя — отбеляза Дмитрий.

— И тъкмо заради това няма да постигне нищо — сряза го Виктор. — Татяна и тронният съвет са сковани от вековните традиции. И докато имаме такива владетели, нищо няма да се промени. Никога няма да се научим да се сражаваме. Мороите без кралски произход никога няма да имат право на глас. А дампирите като теб ще бъдат изпращани в битките.

— На това сме посветили живота си — отвърна Дмитрий. Усетих как в него започна да се надига напрежение. Можеше да се владее много по-добре от мен, но не се съмнявах, че сега беше раздразнен не по-малко от мен.

— И тъкмо заради това жертвате живота си. Вие сте само роби и дори не го осъзнавате. И за какво? Защо трябва да ни защитавате?

— Защото… се нуждаем от вас — запънах се аз. — За да може нашата раса да оцелее.

— Но заради това не е необходимо да се хвърляте в битките. Да се правят деца в никакъв случай не е толкова трудно.

Пренебрегнах ироничната му забележка.

— И защото мороите… и техните магии са много важни. Те могат да правят удивителни неща.

Виктор отчаяно вдигна ръце.

— Някога правехме удивителни неща. Някога хората ни се прекланяха като пред богове, но с течение на времето станахме лениви. А напредъкът в изобретенията и технологиите все повече превръща нашите магии в странни, но демодирани традиции. Така че сега всичко, на което сме способни, са само някакви салонни фокуси.

— Щом имаш толкова много идеи — заговори Дмитрий с опасен блясък в очите, — тогава свърши поне едно полезно нещо в затвора. Напиши манифест.

— Все пак какво общо има всичко това с Лиса? — попитах аз.

— Защото Василиса е носител на промяна.

Зяпнах го недоумяващо.

— Да не си въобразяваш, че тя ще оглави твоята революция?

— Е, разбира се, че предпочитам лично аз да я оглавя — някой ден. Но независимо от това допускам, че тя може да бъде част от движението. Чух това-онова за нея. Тя вече е изгряваща звезда — все още млада, разбира се, но хората започват да я забелязват. Сама знаеш, че кралските особи от различни фамилии не се раждат с еднакви способности. Символът на рода Драгомир е змей или дракон, царят на зверовете. Съответно кръвта на рода Драгомир винаги е била силна — ето защо стригоите толкова упорито се стремят към нея. Да се повери властта в ръцете на кралица от рода Драгомир не е дребна промяна — особено ако е някоя като Василиса. Личното ми впечатление от докладите, които получавам, е, че тя трябва да е усъвършенствала магията си. Но ако действително е така, при нейните удивителни дарби, думите са бледи да опишат какво може да постигне. Хората са привлечени от нея, при това почти без никакви усилия от нейна страна. А когато наистина се опита да им въздейства… е, те ще направят всичко, което тя пожелае. — Очите му се разшириха, докато говореше, а лицето му сияеше от щастие и преклонение пред чудото, докато си представяше как Лиса сбъдва мечтите му.

— Невероятно! — ахнах аз. — Първо искаше да я скриеш някъде, за да те поддържа жив. А сега всъщност искаш тя да излезе на челно място в света и да използваш дарбата й за осъществяването на налудничавите си планове.

— Вече ти казах, че тя е носител, двигател на промяната. И също както ти си „целуната от сянката“, така тя е единствената, за която знаем, че притежава такива способности. Това я прави опасна — и много ценна.

Е, това все пак беше нещо. Виктор не се оказа чак такъв всезнайко, за какъвто се мислеше. Въобще не подозираше, че и Ейдриън владее магията с духа.

— Лиса никога няма да го направи — уверих го аз. — Тя няма да се съгласи да злоупотребява с дарбите си.

— А Виктор няма да каже нищо за нас — каза Дмитрий и стисна ръката ми. — Той постигна целта си. Повика те тук, защото искаше да узнае нещо повече за Лиса.

— Е, не научи кой знае колко — промърморих.

— Ще останеш изненадана — възрази ми Виктор и се усмихна на Дмитрий. — А защо си толкова сигурен, че няма да осведомя света за романтичната ви любовна авантюра?

— Защото това няма да те спаси от затвора. А ако съсипеш Роуз, ще унищожиш и най-малките шансове да убедиш Лиса да ти помогне за извратените ти фантазии. — Виктор трепна леко. Дмитрий беше прав. Самият Дмитрий пристъпи напред и притисна плътно лице о решетките, точно както направих аз преди малко. Аз си въобразявах, че мога да говоря застрашително, но когато Дмитрий изрече следващите думи, осъзнах, че изобщо не мога да се меря с него. — И всичко ще е безсмислено, защото няма дълго да останеш жив в затвора, за да осъществиш грандиозните си планове. Далеч не си единственият, който има могъщи връзки.

Дъхът ми секна. Дмитрий бе внесъл в живота ми толкова много неща: любов, спокойствие, треньорски напътствия. И аз вече дотолкова бях свикнала с него, че понякога забравях колко опасен може да бъде. Докато стоеше там, висок и застрашителен, вперил свиреп поглед във Виктор, усетих как по гърба ме полазиха тръпки. Спомних си как, когато за пръв път дойдох в Академията, хората говореха за него, сякаш беше бог. В този момент наистина приличаше на такъв.

Дори и да се изплаши от заплахата на Дмитрий, Виктор не се издаде. Нефритенозелените му очи танцуваха между мен и Дмитрий.

— Вие двамата сте двойка, благословена от Небесата. Или отнякъде другаде.

— Ще се видим в съдебната зала — отвърнах сухо.

Дмитрий и аз си тръгнахме.

По пътя към изхода от затвора той каза няколко думи на руски на дежурния пазач. Съдейки по жестовете им, предположих, че Дмитрий му благодари.

Излязохме навън и поехме през широкото, красиво оформено като парк, пространство, което трябваше да прекосим, преди да се приберем по стаите си. Вече не валеше мокър сняг, но всичко наоколо — сгради и дървета — беше покрито с лед. Все едно целият свят бе направен от стъкло. Стрелнах Дмитрий с поглед и видях, че се взира напред. Трудно беше да се прецени, докато вървяхме, но можех да се закълна, че трепереше.

— Добре ли си? — попитах загрижено.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Толкова добре, колкото е възможно.

— Мислиш ли, че ще каже на всички за нас?

— Не.

За кратко продължихме все така мълчаливо. Но накрая не издържах и му зададох въпроса, чийто отговор умирах да узная:

— Това означава ли, че… че ако Виктор ни издаде… че ти ще… — Не можах да довърша. Не бях способна да се насиля и да произнеса думите ще поръчаш да го убият.

— Нямам чак толкова голямо влияние сред най-високопоставените кралски фамилии на мороите, но пък притежавам предостатъчно приятели сред пазителите, които вършат цялата мръсна работа в нашия свят.

— Не ми отговори на въпроса. Ще го направиш ли?

— Способен съм да извърша много неща. Роза, за да те предпазя.

Сърцето ми заби като лудо. Използваше името Роза само когато беше особено разчувстван към мен.

— Това няма да ме предпази. След като вече ни с издал, това ще е… хладнокръвно убийство. А ти не би направил такова нещо — казах му аз. — Отмъщението повече приляга на мен, затова аз трябва да го убия.

Исках да се пошегувам, но той явно не го намери за много забавно.

— Не говори така. Впрочем това няма значение. Виктор няма да каже нищо.

Като влязохме в сградата, той ме остави и се запъти към своята стая. Докато отварях вратата на моята, Лиса се показа от ъгъла на коридора.

— Ето те и теб. Какво се случи? Пропусна вечерята.

Напълно я бях забравила.

— Съжалявам… трябваше да свърша малко работа, задължения на пазителя. Дълга история.

Тя се беше преоблякла за вечеря. Косата й оставаше вдигната, но сега носеше плътно прилепнала по тялото рокля от сребриста коприна. Изглеждаше красива. И царствена. Замислих се над думите на Виктор и се зачудих дали тя наистина би могла да е носител на онази промяна, за което той се кълнеше. Сега, като я гледах толкова прекрасна и самоуверена, с лекота си представих как хората я следват навсякъде. Аз — със сигурност, но пък от друга страна, не бях безпристрастна.

— Защо ме гледаш така? — попита ме тя, леко усмихната. Не можех да й кажа, че току-що се бях срещнала с човека, от когото тя най-много се страхуваше. Нито можех да й споделя, че докато тя живее пълноценно, устремена към върха, аз ще й пазя гърба, стаена в сенките, както винаги досега. Вместо това само й върнах усмивката.

— Харесва ми роклята ти.