Ришел Мийд
Ледено ухапване (7)

Глава 6

Животът ми изглеждаше прекрасен, когато на следващия ден тръгнах към гимнастическия салон за практическите упражнения преди часовете. Тайното ни събиране снощи беше суперготино и аз бях изпълнена с гордост, задето се опълчих на правилата и окуражих Дмитрий да отиде с Таша. Но още по-страхотно бе това, че вчера за пръв път нанесох удар със сребърен кол и доказах, че мога да се справям. Доволна от себе си, нямах търпение да продължа упражненията със сребърния кол.

Преоблякох се в обичайното облекло за тренировките и се втурнах към салона. Но като пъхнах глава през вратата, установих, че вътре е тъмно и тихо. Натиснах ключа на осветлението и се озърнах наоколо за всеки случай, да не би Дмитрий да провеждаше някакво странно и тайно обучение. Нищо. Празно. Май днес не се очертаваха упражнения със сребърния кол.

— По дяволите! — измърморих.

— Него го няма.

Извиках и едва не подскочих три метра нагоре. Обърнах се и се озовах срещу присвитите кафяви очи на майка ми.

— Какво правиш тук? — Веднага щом думите изскочиха от устата ми, се вторачих в облеклото й. Широка, свободно падаща риза с къс ръкав. Разхлабени работни панталони, привързани с шнур, също като моите. — По дяволите! — повторих.

— Внимавай какво говориш — скастри ме тя. — Очевидно не си се научила на добри обноски, но поне се опитай да сдържаш езика си.

— Къде е Дмитрий?

— Пазител Беликов е в леглото. Върна се само преди два часа и се нуждае от сън.

На устните ми застина следващата ругатня. Преглътнах я. Разбира се, че Дмитрий спи. Трябваше да пътува с Таша до Мисула при дневна светлина, за да стигнат там в часовете на хората за пазаруване. На практика той е будувал през цялата нощ и навярно току-що се е върнал. Уф. Нямаше да го насърчавам толкова да помогне на Таша, ако знаех, че в резултат на пътуването ще се стигне до това.

— Добре — изрекох забързано. — Предполагам, че тренировката за днес се отменя…

— Млъкни и си сложи това. — Тя ми подаде чифт тренировъчни ръкавици, приличащи на боксьорски, но не толкова дебели и издути. Служеха обаче за същата цел: да пазят ръцете и да не ти позволяват да одереш противника с ноктите си.

— Трябваше да тренираме със сребърния кол — обясних й сърдито, докато си слагах ръкавиците.

— Е, днес ще се занимаваме с това. Хайде.

Последвах я към средата на салона. По-добре да ме беше блъснал някой автобус на идване. Къдравата й коса беше вдигната с фиби и разкриваше врата й. Кожата там бе покрита с татуировки. Най-отгоре се виеше серпантина — клетвеният белег за вярна служба, който получаваха всички пазители при дипломирането си от академията „Св. Владимир“. Под него бяха татуираните мълнии, с които награждаваха всеки пазител при убийство на стригой. Имаха формата на светкавици и оттам бяха получили названието си. Не успях да ги преброя, но е достатъчно да се каже, че на майка ми почти не й бе останало свободно място по тила за още татуировки. Доста смърт бе посяла досега.

Като стигна до мястото, което си беше избрала, тя се обърна към мен и зае нападателна стойка. Като очаквах да ме атакува, аз бързо застанах в същата поза.

— Какво ще правим? — попитах.

— Ще тренираме нападение и отбрана. Спазвай червените линии.

— Това ли е всичко? — попитах.

Тя се нахвърли срещу мен. Избягнах удара — но едва — и отново си стъпих здраво на краката. Побързах да се стегна.

— Добре — изрече тя с тон, който прозвуча почти саркастично. — Както беше така любезна да ми напомниш, не съм те виждала от пет години. Нямам представа на какво си способна.

Отново ми връхлетя и аз пак се спасих на косъм, като почти настъпих червената линия. Това много бързо се наложи като стил в днешната тренировка. Тя нито веднъж не ми даде шанс да премина в нападение. Или може би аз не притежавах умения за това. През цялото време се отбранявах — поне физически. Макар и неохотно, бях длъжна да призная, че е добра. Наистина добра. Но със сигурност нямаше да й го кажа.

— И така, сега какво? — запитах. — Това ли е начинът ти да компенсираш липсата на майчински грижи?

— Това е начинът ми да ти помогна да се освободиш малко от озлоблението си. Откакто дойдох, се държиш предизвикателно. Искаш да се бием? — Първият й удар ме улучи в рамото. — Тогава ще се бием. Едно на нула за мен.

— Точка за теб — признах, като се отдръпнах назад. — Не искам да се бием. Само се опитвах да говоря с теб.

— Не бих нарекла заяждането ти пред класа разговор. Две на нула за мен.

Изсумтях недоволно. Когато започнах да тренирам с Дмитрий, му се оплаках, че не е справедливо да се бия с някой, който е с две глави по-висок от мен. Той ми изтъкна, че може да се наложи да се бия срещу много стригои, всеки от които ще е по-висок от мен, и че си остава в сила старото правило: височината няма значение. Понякога си мислех, че той ми дава фалшива надежда, но сега, съдейки по изпълнението на майка ми, започвах да му вярвам.

Всъщност никога не се бях била с някой по-нисък от мен. Като едно от малкото момичета в клас аз бях свикнала с мисълта, че винаги ще съм по-ниска и по-слаба от противниците си. Ала майка ми беше още по-ниска, обаче дребното й тяло несъмнено беше изтъкано единствено от стегнати мускули.

— Просто притежавам уникален стил за комуникация, това е всичко — обясних й аз.

— По-скоро си в плен на някаква тийнейджърска заблуда, че през последните седемнадесет години ти е причинена несправедливост. — Този път ударът й улучи бедрото ми. — Три на нула за мен. На практика животът ти не е бил по-различен от този на всеки друг дампир. Всъщност дори е бил по-добър. Защото можех да те изпратя да живееш с някоя от моите братовчедки. Искаш ли да бъдеш кървава курва? Това ли искаш наистина?

Терминът „кървава курва“ винаги ме е карал да потръпвам. Обикновено се използваше за самотните майки сред дампирите, които решаваха да отгледат децата си, вместо да станат пазители. Тези жени често завързваха краткотрайни любовни романси с мъже морои, заради което биваха презирани, въпреки че нямаха друг избор, защото мъжете морои обикновено сключваха брак с жени морои. Изразът „кървава курва“ произлизаше от факта, че някои от жените дампири позволяваха на любовниците си морои да пият кръвта им по време на секс. В нашия свят само хората, така наречените захранващи, даваха кръвта си на мороите. Но ако го направи жена дампир, се смяташе за мръсно и извратено, особено докато се люби. Подозирах, че само малка част от жените дампири наистина го вършеха, но въпреки това бяха лепнали обидното прозвище на всички жени дампири. Аз бях давала от кръвта си на Лиса, докато бяхме избягали. И макар че тогава нямаше друг начин, все още се чувствах донякъде опозорена и изпитвах срам.

— Не. Разбира се, че не искам да съм кървава курва. — Сега вече дишах тежко. — Пък и не всичките са такива. Има съвсем малко, които наистина заслужават да ги наричат така.

— Те сами са си виновни да ги смятат за такива — изръмжа майка ми. Ловко успях да избегна поредния й удар. — Те би трябвало да изпълняват дълга си като пазители, а не да се излагат и да стават мимолетни любовници на мороите.

— Но те поне отглеждат децата си — изпръхтях аз. Искаше ми се да го изкрещя в лицето й, но трябваше да си пестя въздуха в дробовете. — Нещо напълно непознато за теб. Освен това нима ти не си същата като тях? Не виждам венчална халка на пръста ти. Не си ли била и ти мимолетна любовница на баща ми?

Лицето й се вкамени, което бе доста красноречиво предупреждение, особено след като вече бе започнала да бие дъщеря си.

— Това — заяви тя сковано — е нещо, за което ти не знаеш нищо. Четири на нула за мен.

Трепнах от силния удар, но иначе бях щастлива, че съм я засегнала толкова надълбоко. Нямах представа кой е бил баща ми. Знаех само, че е бил турчин. Може и да съм наследила чувствените форми и красивото лице от майка си — макар че най-самодоволно бих могла да заявя, че в момента моите са много по-готини от нейните, — обаче цветовете бяха от баща ми. Говоря за леко мургавата си кожа, черната коса и черните очи.

— И как се е случило? — продължих да разпитвам. — Да не си била на поредната важна мисия в Турция? И си го срещнала насред някой от местните пазари? Или е било нещо по-долно? Или пък, според теорията на Дарвин, си избрала този, който ти се е сторил най-подходящ да предаде войнските ти гени на потомците ти? Искам да кажа, че ми е напълно ясно, че си ме родила, защото е било твой дълг. Затова предполагам, че си се постарала да осигуриш на кастата пазители най-качествения екземпляр.

— Роузмари — предупреди ме тя през стиснати зъби, — млъкни поне веднъж в живота си.

— Защо? Да не би моето съществуване да хвърля петно върху скъпоценната ти репутация? И за теб важи това, което ми каза преди малко: и ти не си по-различна от всяка друга жена сред дампирите. Защото просто си го изчукала и…

Сега разбрах какво означава поговорката „Гордостта предхожда падането“. Толкова бях опиянена от самодоволния си триумф, че съвсем забравих да внимавам къде стъпвам. Бях прекалено близо до червената линия. Ако я прекрачех, това щеше да означава още една точка за нея. Затова се опитах да се задържа на границата, като в същото време се стараех да избягвам ударите й. За нещастие само едната от тези две цели беше постижима. Юмрукът й се стовари върху мен — светкавичен, съкрушителен и най-важното — уцели ме малко над позволеното ниво, според правилата за този вид упражнения.

Смаза ми физиономията със силата на малък трактор. Политнах назад и се проснах върху твърдия под в гимнастическия салон по гръб, а миг след това и главата ми се удари с трясък. И на всичкото отгоре се озовах извън червената линия. По дяволите.

Болката прониза тила ми, зрението ми се замъгли и в същото време снопове искри затанцуваха пред очите ми. След секунди майка ми се наведе над мен.

— Роуз? Роуз? Добре ли си? — Гласът й звучеше дрезгаво и изплашено. Но светът около мен се завъртя и се разми.

 

 

По-късно май дойдоха други хора и някак си съм се озовала в клиниката на Академията. Там някой светеше с лампичка в очите ми и ми задаваше невероятно тъпи въпроси:

— Как се казваш?

— Какво? — измърморих аз, замижала срещу силната светлина.

— Името ти. — Едва сега познах доктор Оленски, вторачена в мен.

— Знаете името ми.

— Искам ти да ми го кажеш.

— Роуз. Роуз Хатауей.

— А помниш ли кога е рожденият ти ден?

— Разбира се, че го помня. Защо ме питате такива глупости? Да не сте изгубили картона ми?

Доктор Оленски въздъхна уморено и се отдръпна, като взе със себе си източника на дразнещата светлина.

— Мисля, че е наред — чух я да казва на някого. — Но искам да остане тук през целия ден просто за да съм сигурна, че няма сътресение на мозъка. И настоявам да не влиза в нито един от часовете на пазителите.

През целия ден ту се унасях в сън, ту отново изплувах, защото доктор Оленски все ме будеше, за да прави някакви тестове. Даде ми торбичка с лед и ми каза да я притискам към лицето си. А когато приключиха учебните часове в Академията, тя реши, че вече съм достатъчно добре и мога да си вървя.

— Както е тръгнало, Роуз, май ще трябва да ти издам постоянна пациентска карта. — На лицето й се появи лека усмивка. — Като изключим страдащите от хронични заболявания, като алергия и астма, не мисля, че има друг ученик, с когото се виждам толкова често напоследък, при това за толкова кратък период от време.

— Благодаря — рекох, макар да не бях съвсем сигурна, че желаех тази чест. — Значи нямам сътресение на мозъка?

Тя поклати глава.

— Не. Е, все пак няма да се разминеш без малко болка. Преди да си тръгнеш, ще ти дам нещо против болките. — Усмивката й помръкна и тя внезапно придоби нервно изражение. — Но, честно казано, Роуз, мисля, че най-вече е пострадало, ами, лицето ти.

Рипнах от леглото.

— Какво значи „най-вече е пострадало лицето ми“?

Тя ми посочи с ръка огледалото над умивалника в другия край на болничната стая. Изтичах дотам и се взрях в отражението си.

— Кучка!

Пурпурни петна покриваха горната част на лявата половина от лицето ми, особено около окото. Отчаяна, аз се извърнах отново към доктор Оленски.

— Нали това скоро ще се разсее? Ако държа торбичката с леда отгоре?

Тя отново поклати глава.

— Ледът може да помогне… но се опасявам, че за известно време ще трябва да се примириш с насиненото си око. Вероятно утре сутринта ще е най-зле, но след около седмица синината ще избледнее. И не след дълго отново ще бъдеш както преди.

Напуснах клиниката замаяна от мисълта, че нищо повече не може да се направи с последствията от удара по главата ми. След една седмица синината щяла да избледнее! Как можеше доктор Оленски да говори така спокойно за това? Не осъзнаваше ли какво се бе случило? Щях да изглеждам като мутант навръх Коледа и през повечето време от екскурзията до ски курорта. Око ми бе насинено. Имах чудовищно насинено око.

И го дължах на майка си.