Ришел Мийд
Ледено ухапване (3)

Глава 2

Дмитрий позвъни по телефона и в къщата пристигна истински специален отряд за бързо реагиране. Докато дойдат, изминаха два часа, всяка минута от които ми се стори дълга като година. Накрая не издържах и се върнах в колата. Дмитрий провери всеки сантиметър от къщата, преди и той да се върне в колата. Чакахме екипа в мълчание. Възбуденото ми въображение неуморно прожектираше поредица от ужасяващите гледки, които бях видяла в къщата. Чувствах се изплашена и самотна и ми се искаше той да ме прегърне и утеши.

Но побързах да се смъмря за тази слабост. За хиляден път си повторих, че той е мой инструктор и че не му влиза в работата да ме прегръща и утешава, независимо от ситуацията. Освен това исках да бъда силна. Следователно не се нуждаех от мъж всеки път, когато стане напечено.

Щом се показа първата група от пазители, Дмитрий отвори вратата на колата и ме погледна.

— Трябва да дойдеш, за да видиш как се прави това.

Честно казано нямах никакво желание да виждам каквото и да било в тази къща, но го последвах. Тези пазители бяха непознати за мен, но не и за Дмитрий. Явно познаваше всички. Групата се изненада да види новак на местопрестъплението, но никой не възрази срещу присъствието ми.

Следвах ги по петите, докато оглеждаха къщата. Не докоснаха нищо, но коленичиха до телата, за да проучат следите от кръвта. Специално внимание отделиха на счупените прозорци. Очевидно стригоите бяха нахълтали в къщата не само откъм предната врата и задния двор.

Пазителите говореха с рязък тон, в който не се усещаше и следа от отвращението и страха, които ме измъчваха. Действаха като роботи. Един от тях — единствената жена в екипа им — приклекна до Артур Шьонберг. Тя ме заинтригува, понеже жените пазители бяха рядкост. Чух, че Дмитрий я нарече Тамара. Изглеждаше около двадесет и пет годишна. Черната й коса едва стигаше до раменете й, както бе общоприето за жените пазители.

В сивите й очи се изписа дълбока скръб, докато оглеждаше лицето на мъртвия пазител.

— О, Артур — въздъхна тя. Също като Дмитрий тя съумяваше да изрази стотици неща само с две думи. — Никога не съм мислила, че ще доживея този ден. Той беше моят учител. — Тамара въздъхна още веднъж и се изправи.

Лицето й отново бе придобило делово изражение, все едно мъжът, който я бе обучавал, не лежеше сега на пода пред нея. Не можех да повярвам на очите си. Та той е бил неин учител. Как можеше да е толкова хладнокръвна? За част от секундата, колкото за половин удар на сърцето, си представих вместо него на пода да лежи Дмитрий. Не. На нейно място нямаше да остана така спокойна. Щях да се развилнея като обезумяла. Щях да крещя и да ритам всичко наоколо. Щях да ударя всеки, който се опита да ме утеши с празни приказки, че всичко ще бъде наред.

За щастие не вярвах, че някой наистина може да победи Дмитрий. Виждала съм го да убива стригой с невероятна лекота. Той беше непобедим. Велик. Бог.

Разбира се, и Артур Шьонберг е бил като него.

— Как са могли да направят това? — изтърсих, без да се усетя. Шест чифта очи се извърнаха към мен. Очаквах Дмитрий да ме изгледа сърдито заради избухването ми, но той само изглеждаше любопитен. — Как са успели да го убият?

Тамара присви леко рамене, все още с невъзмутима физиономия.

— По същия начин, както убиват всички останали. Той беше смъртен, също като нас.

— Да, но той… той е Артур Шьонберг.

— Ти ми кажи, Роуз — рече Дмитрий. — Нали огледа цялата къща. Хайде, обясни ни как е станало.

Докато всички ме наблюдаваха, внезапно осъзнах, че в крайна сметка днес все пак ще ме изпитват. Замислих се върху това, което бях видяла и чула. Преглътнах, опитвайки се да разбера как невъзможното е станало възможно.

— Проникнали са от четири места, което означава, че атакуващите стригои са били поне четирима. Вътре е имало седем морои… — Фамилията, обитаваща къщата, явно бе поканила и гости, което още повече бе увеличило размера на касапницата. Три от жертвите бяха деца. — … и трима пазители. Мъртвите са твърде много. Четирима стригои не биха могли да убият толкова души. Шестима навярно биха се справили, ако първо са нападнали пазителите, сварвайки ги неподготвени. Членовете на фамилията сигурно са изпаднали в паника и не са могли да окажат съпротива.

— А как са успели да изненадат пазителите? — попита ме Дмитрий.

За миг се поколебах. По принцип пазителите не допускат да бъдат изненадвани.

— Защото е имало пробив в защитата. В домакинство, което поначало няма магическа защита, вероятно някой пазител би дежурил през нощта в двора. Но явно тук не е имало такава охрана.

Зачаках следващия очевиден въпрос, как е била елиминирана защитата. Но Дмитрий не ме попита. Не беше необходимо. Всички го знаехме. Всички бяхме видели сребърния кол. По гръбнака ми отново пробягна вледеняваща тръпка. Хора са действали заедно със стригоите… при това с голяма група стригои.

Дмитрий само кимна в знак на одобрение, а екипът продължи работата си. Като стигнахме до банята, понечих да извърна очи. Преди това вече бях огледала помещението с Дмитрий и не желаех отново да преживявам този кошмар. Вътре лежеше мъртвец и засъхналата му кръв контрастираше ярко на белите фаянсови плочки. И тъй като помещението беше вътрешно, в него не беше толкова хладно както в стаите откъм двора.

Липсваше студът, който да забави разлагането. Въпреки това трупът още не вонеше силно, но и не миришеше приятно.

Но докато се извръщах, с крайчеца на окото си зърнах нещо тъмночервено — всъщност по-скоро кафяво — върху огледалото. Преди не го бях забелязала, защото останалата сцена бе привлякла изцяло вниманието ми. Върху огледалото беше изписано с кръв:

 

Бедни, бедни Бадика. Толкова малко останахте. Цяла една кралска фамилия изчезна почти напълно. Останалите ще ги последват.

 

Тамара изсумтя с отвращение и се извърна с гръб към огледалото, за да проучи останалите подробности в банята. Но докато излизахме, думите продължиха да отекват в главата ми. Цяла една кралска фамилия изчезна почти напълно. Останалите ще ги последват.

Наистина Бадика бяха един по-малобройните кралски родове. Но едва ли убитите тук бяха последните представители на тази фамилия. Вероятно бяха останали още около двеста морои от фамилията, макар че броят им не бе толкова голям, колкото примерно на членовете на фамилията Ивашков. Специално тази кралска фамилия беше удивително многобройна и разпръсната на различни места. Все пак съществуваха още представители на фамилията Бадика, за разлика от други кралски родове.

Като Драгомир.

От който бе останала само Лиса.

Ако стригоите искаха да изтребят кралските фамилии, какво по-лесно от това да се насочат към нея. Кръвта на мороите дава сила на стригоите, така че разбирах защо така страстно жадуват за нея. Предположих, че преследването конкретно на кралски особи е просто неотменима част от жестоката им и садистична природа. Беше ирония на съдбата, че стригоите искаха да унищожат обществото на мороите, след като мнозина от тях някога са били част от него.

Огледалото и предупреждението върху него продължиха да ме тревожат до края на престоя ни в къщата. Страхът и шокът накрая прераснаха в гняв. Как са могли да го направят? Как е възможно някое същество да е толкова извратено и зло, за да причини това на цяла една фамилия? Как така ще искат да затрият цялото им родословие? Как е възможно създание, което някога е било като мен и Лиса, да пожелае да направи това?

При мисълта за Лиса — и най-вече за това, че стригоите искат да унищожат фамилията й — в гърдите ми се надигна заслепяваща ярост. Силата на тази емоция едва не ме повали на земята. Беше нещо черно и зловещо, заразно, набъбващо, помитащо всичко наоколо. Като буря, готова да се развихри. Внезапно ми се прииска да разкъсам всеки стригои, който ми попадне в ръцете.

Когато най-после се качих в колата, за да се върна обратно с Дмитрий в академията „Св. Владимир“, затръшнах вратата толкова силно, че беше истинско чудо, че не се откачи.

Той ме изгледа изненадано.

— Какво не е наред?

— Сериозно ли питаш? — възкликнах, не повярвала на ушите си. — Как може да ме питаш? Нали беше там. Видя всичко.

— Видях — съгласи се той. — Но не си го изкарвам на колата.

Сложих си колана и го изгледах кръвнишки.

— Мразя ги. Мразя ги всичките. Иска ми се аз да съм била тук. И тогава техните гърла щяха да бъдат прегризани.

Почти крещях. Дмитрий ме гледаше спокойно, но явно беше удивен от избухването ми.

— Наистина ли го вярваш? — попита ме той. — Мислиш ли, че ти би се справила по-добре от Арт Шьонберг, след като видя какво са направили стригоите? След като видя какво ти причини Натали?

Млъкнах. Когато Натали, братовчедката на Лиса, се бе превърнала в стригой, се бях била за кратко с нея, преди Дмитрий да се появи и да ме спаси през онзи драматичен ден. Макар Натали да беше стригой съвсем отскоро — слаба и със зле координирани движения, — тя буквално ме бе хвърляла из стаята.

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Внезапно се почувствах ужасно глупава. Бях виждала с очите си на какво са способни стригоите. Ако се втурна презглава в някоя битка на живот и смърт, само ще ускоря гибелта си. Постепенно се оформях като упорит и силен пазител, но явно имаше още много да уча.

Пък и как би могло едно седемнадесетгодишно момиче да се бие срещу шестима стригой. Отворих очи.

— Съжалявам — промълвих, щом успях да се съвзема. Надигналият се в гърдите ми гняв започна да стихва. Не можех да си обясня откъде се взе. По принцип си бях избухлива и лесно се палех, но този пристъп беше твърде мощен и плашещ дори и самата мен. Странно.

— Всичко е наред — каза Дмитрий. Протегна ръка и за кратко я отпусна върху моята. После я дръпна и включи двигателя на колата. — Днес беше дълъг и тежък ден. За всички нас.

 

 

Към полунощ се прибрахме в академията „Св. Владимир“. Там всички вече знаеха за касапницата. Учебният ден в училището за вампири току-що бе приключил, а аз не бях спала повече от двадесет и четири часа. Очите ми се затваряха и Дмитрий ми заповяда да отида веднага в стаята си и да си легна. Той, разбира се, както винаги имаше свеж вид, готов за нови задачи. Понякога се съмнявам дали въобще спи. Отиде да обсъди с другите пазители нападението над фамилията Бадика, а аз му обещах веднага да си легна. Само че вместо това, след като изчаках да изчезне от погледа ми, се отправих към библиотеката. Трябваше да видя Лиса, а нашата връзка ми подсказа, че тя е там.

Поех по застланата с големи каменни плочи алея от нашето спално помещение към главната сграда на Академията. Снегът бе покрил напълно тревата, но алеята бе почистена от сняг и лед. Това ми напомни за занемарената пътека пред дома на злочестата фамилия Бадика.

Сградите на администрацията бяха масивни и приличаха на готически катедрали, по-подходящи за декори на филм за Средновековието, отколкото за училище. Вътре бе съхранена атмосферата на мистерия и древна история, въпреки че по стените, сред изкусно изработените древни стенописи и антични мозайки, се виждаха флуоресцентни лампи и залите бяха пълни с бюра с компютри върху тях. Съвременните технологии бяха проникнали дори и тук, но никога нямаше да доминират.

Промъкнах се през вратата на библиотеката, снабдена с електронна брава, и се насочих към един от ъглите в задната част на залата, където държаха книгите по география и пътеводителите. Точно както очаквах, заварих Лиса седнала на пода, опряла гръб в най-близкия шкаф с книги.

— Здравей — рече тя, като вдигна очи от разтворената върху коленете й дебела книга. Отметна от челото си няколко кичура от светлорусата си коса. Гаджето й Кристиан лежеше на пода до нея, опрял глава върху едното й коляно. Той ме поздрави с нещо като кимване. Като се имаше предвид колко силна бе някога взаимната ни неприязън, това, с което ме удостои сега, можеше да мине за топла прегръдка. Въпреки че Лиса леко се усмихна, аз долових натрупалите се в нея напрежение и страх през телепатичната ни връзка.

— Вече си научила, нали? — отбелязах аз, седнах до тях и кръстосах крака.

Усмивката й се стопи, а страхът и безпокойство в нея се усилиха. Бях благодарна, че телепатичната ни връзка ми помагаше да я защитавам по-добре, но точно сега не се нуждаех от допълнително усилване на собствените ми тревожни чувства.

— Ужасно е — промълви тя и потръпна. Кристиан се размърда и сплете пръсти в нейните. Стисна ръката й, а тя веднага му върна жеста. Тези двамата бяха толкова влюбени един в друг, такава захаросаност се точеше помежду им, че всеки път, след като съм била около тях, имах желание да си измия зъбите. Макар че точно сега и двамата бяха унили, несъмнено заради новините за ужасното клане. — Разправят, че… че са били шестима или дори седмина стригои. И че хора са им помогнали да пробият защитата.

Облегнах глава на шкафа за книги. Новините наистина се разпространяваха адски бързо. Внезапно ми се зави свят.

— Вярно е.

— Наистина ли? — попита ме Кристиан. — Аз пък си помислих, че е само всеобща параноя.

— Не… — Едва сега ми хрумна, че всъщност никой не знаеше къде съм била днес. — Аз… аз бях там.

Очите на Лиса се разшириха. От нея към мен се преля вълна от страх и шокираща изненада. Дори и Кристиан, който обикновено се правеше на голям умник, доби мрачно изражение. Ако новините не бяха толкова ужасни, щях да изпитам садистично удоволствие, че съм разклатила невъзмутимостта му.

— Шегуваш се — подхвърли той, ала с неуверен тон.

— Аз пък си мислех, че си на изпита ти за пазител — заговори Лиса.

— Точно така беше по програма — потвърдих. — Просто се оказа, че съм попаднала на неподходящо място в неподходящо време. Пазителят, който трябваше да проведе изпита, живееше там. Двамата с Дмитрий влязохме вътре и…

Не можах да довърша. Картините на кръв и смърт, изпълващи къщата на фамилията Бадика, отново нахлуха в главата ми. По лицето на Лиса се изписа загриженост, която се предаде и по връзката ни.

— Роуз, добре ли си? — попита тихо.

Лиса беше най-добрата ми приятелка, но не желаех да разбере колко силно ме бе изплашила и покъртила цялата история. Исках да изпитвам само ярост.

— Добре съм — процедих през стиснати зъби.

— Как беше там? — не се сдържа Кристиан. Тонът му издаваше любопитството, което го глождеше, макар че се прокрадваше и нотка на вина — сякаш съзнаваше, че не е редно да проявява такъв оживен интерес към нещо толкова ужасно. Ала не бе успял да се сдържи. Всъщност липсата на контрол над импулсивността ми бе едно от нещата, по които си приличахме.

— Беше… — Поклатих глава. — Не ми се говори за това.

Кристиан понечи да отвори уста, за да протестира, но Лиса прокара пръсти през лъскавата му черна коса. Нежното предупреждение го накара да замълчи. Между нас се възцари неловка тишина. Четейки мислите на Лиса, разбрах, че тя отчаяно се чуди как да смени темата.

— Казват, че това ще обърка коледните свиждания — продължи Лиса след кратка пауза. — Лелята на Кристиан ще му дойде на гости, но повечето от мороите не смеят да пътуват и предпочитат децата им да останат тук, на сигурно място. Всички са ужасени, че върлува банда от стригои.

Не се бях замислила за подобни последици от нападението над фамилията Бадика. До Коледа оставаше само една седмица. По това време на годината обикновено започваха многобройни пътувания в света на мороите. Учениците се прибираха по домовете си, за да прекарат празниците с родителите си, но се случваше и обратното — родителите да пристигнат в кампуса, за да се видят с децата си.

— Много семейства ще останат разделени — промърморих аз.

— И ще объркат кралските сбирки — додаде Кристиан. Краткотрайното му сериозно изражение се бе стопило. Отново бе възвърнал обичайната си насмешливост. — Нали знаете какви са по това време на годината — надпреварват се кой да устрои по-голям купон. Не знаят с какво друго да си запълнят времето.

Вярно беше. Целият ми живот бе посветен на битките, но и мороите определено си имаха своите — предимно с други благородници и кралски особи. Но те водеха своите битки с думи и политически съюзи. Честно казано, предпочитах много по-директния подход с раздаване на юмруци и ритници. Докато Лиса и особено Кристиан бяха принудени да лавират предпазливо в тези опасни води. И двамата бяха от кралски родове, което означаваше, че са обект на внимание както от вътрешните кръгове в Академията, така и от външните.

Но нещата за тях бяха по-трудни, отколкото за повечето кралските фамилии. Над фамилията на Кристиан тегнеше петното, лепнато от родителите му. Те съзнателно бяха станали стригои, губейки магическите си сили и смъртността си, за да станат безсмъртни и да се хранят, като убиват други морои. Сега родителите му бяха мъртви, но това не пречеше на мороите да му нямат доверие. Изглежда се опасяваха, че той във всеки един момент може да стане стригой и да вземе и още някой със себе си. Сприхавият му характер и мрачното му чувство за хумор никак не облекчаваха положението му.

Вниманието на обществото на мороите към Лиса се дължеше на факта, че тя бе единствената оцеляла от нейния род. Нито един друг морой не притежаваше достатъчно от кръвта на славната някога фамилия Драгомир, за да претендира за това родово име. Вероятно бъдещият й съпруг щеше да докаже, че в родословното му дърво има достатъчно драгомирска кръв, за да е сигурно, че децата им ще имат фамилията Драгомир, но засега тя бе единствената, на която се признаваше правото да носи това почетно име.

Като се замислих за това, внезапно си припомних зловещото кърваво предупреждение върху огледалото в дома на Бадика. Прилоша ми. В мен се смесиха заслепяващият гняв и отчаянието, но все пак намерих сили, за да пропъдя мрачните мисли и дори да се опитам да обърна всичко на шега.

— И вие би трябвало да се опитате да решите проблемите си като нас, пазителите. Малко размяна на юмручни удари може да се отрази добре на кралски особи като вас.

Лиса и Кристиан прихнаха от смях. Той вдигна очи към нея с типичната си лукава усмивка, без да скрива острите си кучешки зъби.

— Какво ще кажеш? Мога да се обзаложа, че ще победя, ако решим да се бием.

— Мечтай си — подразни го тя.

Усетих как тревогата й се разсея.

— Всъщност това и правя — промълви той, без да откъсва поглед от нея.

В гласа му се долавяше силна чувствена нотка, което накара сърцето й да запрепуска лудо. А мен ме прониза пристъп на ревност. Двете с нея бяхме най-добри приятелки, откакто се помнехме. Аз можех да чета мислите й. Но фактът си оставаше: сега по-голямата част от нейния свят принадлежеше на Кристиан, като той играеше роля, която аз никога не бих могла — също както той никога нямаше да бъде част от връзката между нея и мен. Двамата с него се бяхме примирили с това, но никак не ни допадаше фактът, че се налага да си поделяме вниманието й. Нищо чудно примирието помежду ни, което негласно бяхме сключили заради Лиса, да се окаже извънредно крехко и нетрайно.

Тя го погали по бузата.

— Дръж се прилично.

— Че нали точно това правя — отвърна той, но гласът му оставаше леко дрезгав. — Понякога. Но понякога ти самата не искаш да съм…

Аз изпъшках и се надигнах.

— Мили Боже. Ще ви оставя да си гукате на спокойствие.

Лиса примигна и отклони поглед от Кристиан, внезапно почувствала се неудобно.

— Извинявай — промърмори. По страните й се плъзна деликатна розовина. Тъй като беше бледа като всички морои, това само я направи още по-красива. Не че се нуждаеше от допълнителна помощ в тази насока. — Не е нужно да си тръгваш толкова рано…

— Не, наистина, всичко е наред. Пък и съм толкова изтощена — уверих я. Кристиан не изглеждаше особено съкрушен от моето оттегляне. — Утре ще се видим.

Надигнах се да си вървя, но ме спря гласът на Лиса.

— Роуз? Ти… сигурна ли си, че всичко с теб е наред? След онова, което се е случило?

Вгледах се в нефритенозелените й очи. Загрижеността й бе толкова силна и дълбока, че сърцето ме заболя. Тя може и да беше най-близкото ми и скъпо същество на света, но не исках да се безпокои за мен. Моята работа беше да бдя над нейната безопасност. Тя не биваше да се тревожи как да предпази мен, особено след като стригоите внезапно бяха решили да нападат кралски особи и да ги избиват.

Хвърлих й закачлива усмивка.

— Добре съм. Няма за какво друго да се тревожите, освен за това, как да се сдържите да не разкъсате дрехите си, преди да съм излязла оттук.

— Ами тогава по-добре да побързаш — подхвърли Кристиан сухо.

Лиса го сръга с лакът в ребрата, а аз само завъртях очи.

— Лека нощ — пожелах им.

Веднага след като се обърнах с гръб към тях, усмивката ми се стопи. Прибрах се в стаята си с натежало сърце, надявайки се тази нощ да не сънувам кошмари за фамилията Бадика.