Ришел Мийд
Ледено ухапване (18)

Глава 17

Какво си мислиш, че правиш? — поиска да узнае тя. Според мен гласът й продължаваше да е ненужно висок.

— Нищо, аз…

— Извинете ме, лорд Ивашков — изръмжа тя. После, сякаш бях петгодишно хлапе, ме сграбчи за ръката и най-безцеремонно ме издърпа от залата. Шампанското се разля от чашата ми и опръска полата на роклята ми.

— Какво си мислиш ти, че правиш? — възкликнах аз, след като се озовахме в пустия коридор. Огледах печално роклята си. — Това е коприна. Току-що я съсипа.

Тя сграбчи чашата ми с шампанско и я остави на най-близката маса.

— Добре. Може би това ще те възпре да се обличаш като евтина курва.

— Леле! — шокирах се аз. — Това беше много грубо. И откъде се пръкнаха тъй внезапно в теб тези майчински чувства? — Посочих към роклята си. — Това в никакъв случай не е някой евтин парцал. Ти самата каза, че е хубава, когато Таша ми я подари.

— Защото тогава не очаквах да се перчиш с нея пред мороите и да ставаш за смях.

— Не съм станала за смях. И между впрочем тази рокля е доста затворена.

— Една толкова прилепнала рокля показва всичко — възрази майка ми. Самата тя, разбира се, беше цялата в черно, каквато бе стандартната униформа на пазителите: плътно прилепнали черни панталони и блейзър в същия цвят. И нейното тяло не бе лишено от чувствени извивки, но всичко беше добре прикрито.

— Особено ако си сред такава група от млади мъже. Тялото ти е… предизвикателно. А като флиртуваш с онзи морой, само влошаваш нещата.

— Не съм флиртувала с него.

Обвинението й ме вбеси, защото смятах, че напоследък се държа направо образцово. Преди наистина флиртувах през цялото време — правех и други неща — с момчетата морои, но след няколко разговора и смущаващия инцидент с Дмитрий осъзнах колко глупаво е било всичко. Момичетата дампири наистина трябваше да внимават много с момчетата морои и напоследък не го забравях нито за миг.

Внезапно ми хрумна още нещо.

— Освен това — заговорих с подигравателен тон — не се ли очаква точно това от мен? Да се сваля с някой морой, за да допринеса и аз за размножаването на расата ни? Нали ти си направила точно това.

Тя ме изгледа свирепо.

— Не и когато бях на твоите години.

— Била си само с няколко години по-голяма, отколкото съм аз сега.

— Не върши глупости, Роуз — каза майка ми. — Още си твърде млада, за да имаш деца. Нямаш житейски опит, дори още не си живяла истински. Няма да можеш да се справяш с професията си така, както искаш.

Изпъшках отчаяно.

— Наистина ли трябва да обсъждаме всичко това? Как така стигнахме от обвинението, че уж флиртувам, до заключението, че ще имам бебе? Не съм правила секс нито с него, нито с някой друг. А дори и да бях, зная как да се предпазвам от забременяване. Защо ми говориш като на малко дете?

— Защото се държиш като малко дете.

Изгледах я кръвнишки.

— Значи сега за наказание ще ме изпратиш в стаята ми?

— Не, Роуз. — Внезапно ми се стори безкрайно уморена. — Не е нужно да отиваш в стаята си, но и там, вътре, не бива да се връщаш. Да се надяваме, че не си привлякла прекалено много внимание.

— Казваш го, сякаш там съм танцувала в нечий скут — изтъкнах сърдито. — А аз просто правех компания на Лиса за вечерята.

— Ще останеш безкрайно изненадана, като узнаеш как от нищо могат да плъзнат какви ли не слухове — предупреди ме тя. — Особено ако си в компанията на Ейдриън Ивашков.

След тези думи се обърна и тръгна обратно към залата. Изпратих я с гневен поглед, изгаряща от мъка и разочарование. Не прекаляваше ли? Не бях сторила нищо лошо. Знаех, че я измъчва неизлечима параноя от опасността да стана кървава курва, но това вече беше прекалено, дори и за нея. Но най-лошото бе, че направо ме извлече от залата и неколцина бяха станали свидетели на позора ми. Уж толкова държеше да не привличам хорското внимание, а с действията си бе постигнала тъкмо обратното.

Двама морои, които бяха стояли недалече от Ейдриън и мен, сега излязоха от залата. Изгледаха ме многозначително и си зашепнаха нещо, като минаха покрай мен.

— Много ти благодаря, мамо — промърморих горчиво под нос.

Безкрайно унизена се затътрих в противоположната посока, без да зная накъде отивам. Поех назад към фоайето, далече от всякакви тълпи.

Накрая коридорът свърши, но някаква врата вляво водеше към непознати за мен стълби. Вратата се оказа незаключена и аз поех нагоре по стъпалата към друга врата. За моя радост тя ме изведе на малка тераса на покрива на сградата. Явно това място не бе често посещавано, защото всичко наоколо бе покрито с тънко снежно одеяло, но утрото вече бе настъпило и слънчевите лъчи караха всичко да блести.

Забърсах снега от нещо като голяма квадратна кутия, която приличаше на част от вентилационна инсталация. Без да се замислям за скъпата си копринена рокля, се отпуснах уморено върху нея. Обвих ръце около раменете си и зареях поглед, наслаждавайки се на гледката и слънцето — това толкова рядко ми се удаваше.

Сепнах се рязко, когато след няколко минути вратата се отвори. Погледнах натам и се стреснах още повече, когато видях да се появява Дмитрий. Сърцето ми подскочи и побързах да се извърна настрани. Не знаех какво да мисля. Ботушите му проскърцаха в снега, докато пристъпваше към мястото, където се бях сгушила. Миг по-късно той свали дългото си палто и го наметна върху раменете ми.

— Сигурно си измръзнала — рече и приседна до мен. Наистина бях, но не исках да си го призная.

— Слънцето грее.

Той отметна глава и се загледа в синеещо се небе. Знаех, че и на него, както и на мен, понякога му липсва слънцето.

— Така е. Но все пак се намираме в планината посред зима.

Не му отговорих. Поседяхме известно време така, сред успокояващата тишина. От време на време лекият вятър вдигаше облаци сняг. За мороите настъпваше нощта и повечето от тях скоро щяха да се запътят към леглата си, така че ски пистите бяха пусти.

— Животът ми е съсипан. Истинска катастрофа.

— Не е катастрофа — възрази той машинално.

— Да не би да си ме проследил от приема?

— Да.

— А аз дори не разбрах, че си там. — Черните му дрехи подсказваха, че е бил сред дежурната смяна, натоварена с охраната на празненството. — Значи си видял как знаменитата Джанин Хатауей устрои небивала суматоха, като ме извлече навън.

— Не беше кой знае каква суматоха. Едва ли някой е забелязал. Аз ви видях само защото те следях през цялото време.

Нямаше да позволя думите му да ме развълнуват.

— Според нея изобщо не е било така — заявих аз. — От думите й излезе, че съм била в центъра на вниманието.

Описах му разговора ни в коридора.

— Тя просто се безпокои за теб — рече Дмитрий, щом свърших.

— Ама тя прекали.

— Понякога майките прекаляват с грижите си.

Изгледах го учудено.

— Да, но това е моята майка. И тя не изглеждаше толкова загрижена за мен. Мисля, че беше много повече разтревожена да не я посрамя или нещо такова. А и цялата тази майчинска загриженост, че още съм твърде млада, за да ставам майка, е пълна тъпотия. Нямам намерение да правя подобно нещо.

— Може би не е говорела за теб — вметна той.

Последва мълчание. Останах със зяпнала уста.

Още си твърде млада, за да имаш деца. Нямаш житейски опит, дори още не си живяла истински. Няма да можеш да се справяш с професията си така, както искаш.

Майка ми е била на двадесет, когато ме е родила. Достатъчно зряла, винаги досега съм мислила, че е била направо стара. Но сега… сега изведнъж се оказа, че тогава тя е била само с няколко години по-голяма от мен. Изобщо не е била стара. Дали не се е измъчвала, че ме е родила толкова рано? Дали не е успяла да ме отгледа по-добре просто защото не е знаела как да бъде майка? Дали не съжаляваше за начина, по който се бяха развили отношенията ни? И дали… дали тя също не е преживяла тогава някаква лична драма, нещо унизително с някой мъж от мороите и всички да са клюкарствали за нея? Аз бях наследила много нейни черти. Искам да кажа, че дори и сега, дори и тази вечер забелязах каква хубава фигура има тя. И лицето й е красиво — е, имам предвид като за жена, наближаваща четиридесетте. Когато е била млада, навярно е била истинска хубавица…

Въздъхнах. Не ми се мислеше за всичко това. Защото, ако се размисля, нищо чудно да се почувствам задължена да преоценя отношенията си с нея — може би дори да призная, че майка ми е реална личност, — а вече и без това имах твърде много взаимоотношения, които ме стресираха. Лиса не преставаше да ме тревожи, въпреки че напоследък за разнообразие всичко с нея изглеждаше наред. А и така нареченият ми романс с Мейсън се оказа пълен провал. И, разбира се, оставаше и Дмитрий…

— Сега не се сражаваме — изтърсих изневиделица.

Той ме изгледа косо.

— Искаш да се сражаваме?

— Не. Мразя да се сражавам с теб. С думи имам предвид. Нямам нищо против тренировките в гимнастическия салон.

Стори ми, че той леко се усмихна. За мен, както винаги, само с половин усмивка. Рядко ме даряваше с истинска усмивка.

Седях до него, изпълнена с почуда от топлите, щастливи емоции, нахлули в мен. Около него витаеше нещо хубаво, което ме изпълваше с трепет и възбуда, каквито Мейсън никога не можеше да събуди у мен. Осъзнах, че не можеш да обичаш насила. Любовта или я има, или я няма. И ако я няма, трябва да умееш да си го признаеш. Ако пък я има, си длъжен да сториш всичко, което е необходимо, за да защитиш тези, които обичаш.

Следващите думи, изплъзнали се от устата ми, ме изумиха, защото бяха напълно лишени от егоизъм и защото наистина мислех това, което казах.

— Трябва да приемеш.

Той трепна.

— Кое?

— Предложението на Таша. Трябва да го приемеш. Наистина е голям шанс.

Спомних си думите на майка ми за това, да бъдеш готов да имаш деца. Аз не бях. Може би и тя не е била. Но Таша беше. И знаех, че и Дмитрий е узрял за това. Двамата се разбираха наистина добре. Той можеше да бъде неин пазител, да имат деца… да, щеше да е добре и за двамата.

— Никога не съм очаквал, че ще чуя от теб подобно нещо — отвърна ми той с напрегнат тон. — Особено след…

— След като се държах толкова гадно? Да. — Загърнах се по-плътно в палтото му. Миришеше на него. Беше опияняващо, почти си представих, че съм в прегръдките му. Ейдриън може би имаше право за силата на миризмите. — Добре. Както казах, не искам повече да се сражаваме. Нито да се мразим. И… ами… — Стиснах очи, сетне ги отворих. — Няма значение какво чувствам за нас… искам да си щастлив.

Отново надвисна тишина. И тогава усетих как гърдите ми се стягат от болка.

Дмитрий протегна ръка и ме прегърна през кръста. Притегли ме към себе си, а аз отпуснах глава на гърдите му.

— Роза — беше единственото, което промълви.

Беше първият път, когато наистина ме докосваше след онази нощ, когато бяхме под влияние на магията на принц Дашков. Целувката ни в гимнастическия салон беше нещо различно… по-животинско. Докато това сега нямаше нищо общо със секса. Беше само желанието да си близо до някого, да усетиш невидимата връзка на емоциите между двама души.

Дмитрий може и замине с Таша, но аз пак щях да го обичам. И навярно завинаги.

Бях привързана към Мейсън. Но сигурно никога нямаше да се влюбя в него.

Въздъхнах, както бях притисната към Дмитрий. Само за едно копнеех — завинаги да остана все така до него. И без значение, колко ме болеше от мисълта за него и Таша… да направя това, което ще е най-добро за него. Сега вече знаех, че е дошло времето да престана да съм толкова страхлива и да направя още нещо, което беше най-правилното. Мейсън ми бе казал, че е време да науча нещо за себе си. Току-що го бях научила.

Отдръпнах се неохотно и подадох палтото на Дмитрий. Изправих се. Той ме изгледа с любопитство, усетил безпокойството ми.

— Къде отиваш? — попита ме.

— Да разбия нечие сърце — отвърнах.

Още за миг се полюбувах на Дмитрий — колкото за един удар на сърцето, — на тъмните му разбиращи очи и копринената коса. После се спуснах по стъпалата. Трябваше да се извиня на Мейсън… и да му кажа, че между нас никога не може да има нещо.