Ришел Мийд
Ледено ухапване (12)

Глава 11

Когато се събудих на следващата утрин, Лиса беше станала и излязла, което означаваше, че имах банята изцяло на мое разположение, за да се приготвя за днешния ден. Обичах тази баня. Беше огромна. Моето царско легло спокойно можеше да се помести вътре. Горещият душ с три различни дюзи бързо успя да ме събуди, въпреки че мускулите ме боляха от вчера. Докато стоях пред огледалото в цял ръст и разресвах косата си, открих с известно разочарование, че синината още си беше там. Беше значително по-бледа и синьото бе станало жълто. С малко грим и пудра щях да я прикрия почти напълно.

Слязох на долния етаж, за да потърся нещо за хапване. Вече затваряха ресторанта след закуската, но една от келнерките ми даде две парчета от кейка с праскови, за да залъжа глада си. Задъвках първия в движение, като наострих сетивата си, за да открия къде е Лиса. След няколко мига я усетих на другия край на сградата, далече от помещенията за учениците. Последвах следата, докато не се озовах пред една стая на третия етаж. Почуках.

Кристиан ми отвори вратата.

— Спящата красавица пристигна. Добре дошла.

Побутна ме вътре. Лиса седеше на леглото с кръстосани крака и ми се усмихна, като ме видя. Стаята беше разкошна като нашата, но повечето от мебелите бяха разместени, за да се освободи място в средата, където беше застанала Таша.

— Добро утро — поздрави ме тя.

— Здравей — кимнах. Дотук с опитите ми да я избягвам.

Лиса потупа на мястото до нея.

— Ела тук. Трябва да видиш това.

— Какво става? — Настаних се на леглото до нея и довърших второто парче кейк.

— Лоши неща — каза тя закачливо. — Ще ти харесат.

Кристиан пристъпи към празното място в средата и застана пред Таша. Двамата си размениха погледи, забравили за Лиса и мен. Очевидно бях прекъснала нещо.

— Защо да не използвам унищожителния огън? — попита Кристиан.

— Защото ще изгубиш много енергия — каза му Таша. Дори и по джинси, с конска опашка — ме белезите — тя успяваше да изглежда привлекателна. — Освен това е много вероятно да убиеш противника си.

Той се подсмихна.

— Че защо да не убия един стригой?

— Невинаги противникът ти ще е стригой. Или може да ти е нужна информация от него. Независимо от всичко трябва да си подготвен.

Осъзнах, че упражняваха магии за нападение. Възбудата и интересът ми скоро засенчиха мрачното настроение, което ме бе обзело, като видях Таша. Очевидно Лиса не се шегуваше, когато каза, че правят „лоши неща“. Винаги бях подозирала, че се занимават с магии за нападения, но това… О! Да си го мислиш и да го видиш с очите си, бяха две съвсем различни неща. Използването на магията като оръжие беше забранено. Наказваше се. Ако някой ученик си позволи да експериментира с това, прегрешението можеше да му бъде опростено и да му се размине единствено с дисциплинарно наказание, но ако възрастен обучаваше младежи… нищо добро не го очакваше. Това можеше да навлече сериозни неприятности на Таша. За част от секундата си помислих какво ще стане, ако я издам. Но моментално отхвърлих идеята. Може и да я мразех, задето се сваляше с Дмитрий, но част от мен вярваше в това, което правеха двамата с Кристиан. Освен това беше страхотно.

— Разсейващата вниманието магия също може да се окаже много полезна — продължи тя.

Сините й очи се фокусираха напрегнато, точно както бях виждала да правят мороите, когато прибягваха до магиите. Китката й се стрелна напред и един огнен език профуча покрай лицето на Кристиан. Не го докосна, но съдейки от начина, по който той трепна, заподозрях, че много малко оставаше да почувства топлината.

— Сега опитай ти — предложи тя.

Кристиан се поколеба само за миг, след което повтори движението й. Огънят припламна, но не бе така умело контролиран като нейния. Освен това не беше и така добре насочен. Лумна право към лицето й, но преди да достигне до него, се раздели на две и го заобиколи, сякаш се бе сблъскал с невидим щит. Таша го отклоняваше чрез своята магия.

— Не беше зле, като оставим настрана факта, че имаше опасност да обгориш лицето ми.

Дори и аз не исках лицето й да бъде обгорено. Но косата й… а, да. Нека да видим колко щеше да е красива без дългата си гарвановочерна грива.

Двамата с Кристиан продължиха да се упражняват. С напредване на времето той постепенно подобряваше техниката си, въпреки че явно му оставаше да извърви още много път, докато достигне класата на Таша. Моят интерес също нарастваше, докато мислех за възможните приложения на магията.

Приключиха урока, когато Таша каза, че трябва да тръгва. Кристиан въздъхна, явно огорчен, че не бе успял усъвършенства способностите си за един час. Състезателният му дух беше силен почти колкото моя.

— Все пак мисля, че щеше да е по-лесно, ако изцяло ги изгоря — настоя той.

Таша се усмихна, докато връзваше косата си на стегната конска опашка. Определено би било по-добре да няма толкова разкошна коса, особено след като знаех колко много Дмитрий обича дългите коси.

— Щеше да е по-лесно, защото няма да изисква много силна концентрация. И щеше да е проява на небрежност. Твоята магия ще се усили след многобройни тренировки, особено ако усвоиш тези методи. И както вече ти казах, така могат да се постигнат и други цели.

Не исках да говоря с нея, но не се сдържах.

— Би било много по-добре, ако се сражаваш заедно с пазителя си — заговорих възбудено. — Особено ако пълното изгаряне на стригоите изисква толкова много енергия. По този начин можеш да използваш само част от енергията си, за да отвлечеш вниманието на противника си. А това наистина ще отвлече вниманието им, защото те мразят огъня. Този миг ще е напълно достатъчен пазителят да ги прободе. Така ще можеш да се справиш с цяла банда стригои.

Таша ми се усмихна. Някои морои — като Лиса и Ейдриън — се усмихваха, без да показват зъбите си, но Таша винаги ги оголваше, включително и кучешките си зъби.

— Точно така. Двете с теб трябва да отидем някой ден на лов за стригои — пошегува се тя.

— Не мисля така — отвърнах аз.

В самите думи нямаше нищо лошо, но тонът, с който ги произнесох, не прозвуча добре. По-скоро студено. С неприязън. Таша за миг се изненада от рязката промяна в държанието ми, но явно реши да не ми обръща внимание. Докато шокът на Лиса се предаде и на мен по нашата връзка.

Таша обаче не изглеждаше обезпокоена. Поговори още малко с нас, като се уговори с Кристиан за вечеря. Докато Лиса, Кристиан и аз слизахме надолу по спираловидната стълба, Лиса ме изгледа остро.

— За какво беше всичко това? — запита ме тя.

— Кое за какво беше? — попитах аз най-невинно.

— Роуз — заговори тя многозначително. Трудно е да се правиш на глупачка, когато най-добрата ти приятелка знае, че можеш да четеш мислите й. Така че отлично знаех за какво става дума. — Държа се гадно с Таша.

— Не беше чак толкова гадно.

— Беше груба! — възкликна тя и отстъпи, за да направи път на група деца морои със скиорски екипи, следвани от един морой, инструктор по ски, с доста изморен вид.

Сложих ръце на кръста.

— Виж какво, просто днес съм в кисело настроение, ясно ли е? Не си доспах. И освен това аз не съм като теб. Не съм длъжна през пялото време да бъда учтива.

Както често се случваше напоследък, не можах да повярвам на това, което току-що казах. Кристиан смръщи лице и малко оставаше да ми се сопне, но за щастие тъкмо в този миг Мейсън се приближи към нас. Глезенът му не бе гипсиран или нещо подобно, но леко понакуцваше.

— Здрасти, скокливко — поздравих го аз и плъзнах длан в неговата.

Кристиан забрави за гнева си към мен и се обърна към Мейсън:

— Вярно ли е, че след всичките си самоубийствени спускания най-сетне си получи заслуженото?

Но очите на Мейсън оставаха приковани само в мен.

— А вярно ли е, че ти снощи си се занасяла с Ейдриън Ивашков?

— Аз… какво?

— Чух, че вие двамата сте пиянствали снощи.

Озърнах се озадачено към Лиса и Кристиан и накрая отново към Мейсън.

— Не, разбира се, че не! Та аз едва го познавам.

— Но го познаваш все пак — настоя той.

— Съвсем слабо.

— Той има лоша репутация — предупреди ме Лиса.

— Да — подкрепи я Кристиан. — Доста момичета са минали през ръцете му.

Не можах да повярвам, че всичко това се случваше.

— Ама вие ще престанете ли? Просто говорих с него, да кажем, за около пет минути! И то само понеже ми беше запречил пътя на влизане. Откъде разбра за това? — обърнах се към Мейсън, но още докато изричах въпроса вече знаех отговора. — От Мия.

Мейсън кимна, като прояви благоприличието да добие смутен вид.

— И кога успя да си поговориш с нея? — попитах.

— Просто налетях на нея, това е всичко — заоправдава се той.

— И й повярва? Много добре знаеш, че тя през половината време сипе само лъжи.

— Да, но зад тези лъжи обикновено се крие и по малко истина. И ето че ти наистина си разговаряла с него.

— Да. Разговарях. И това бе всичко.

Съвсем сериозно обмислях възможността да започна да излизам с Мейсън, така че не ми се нравеше, че не ми вярва. Преди време той наистина много ми помогна да разкрия лъжите на Мия, затова сега се изненадах, че с такава готовност им е повярвал. Явно със засилването на чувствата му към мен е нараснала и ревността му.

Но най-изненадващото бе, че Кристиан ми се притече на помощ, като побърза да смени темата.

— Е, предполагам, че днес няма да има каране на ски? — Посочи към глезена на Мейсън, с което незабавно си заслужи възмутения му отговор.

— Какво, да не мислиш, че това може да ме спре? — тросна му се той.

Гневът му се бе разсеял, заменен от желанието да се докаже — чувство, което Мейсън и аз напълно споделяхме. Лиса и Кристиан го изгледаха, сякаш си бе загубил разсъдъка, но аз знаех, че никакви наши увещания няма да го разубедят.

— Вие двамата идвате ли с нас? — попитах ги аз.

Лиса поклати глава.

— Не можем. Трябва да отидем на официалния обяд, даван от фамилията Конта.

Кристиан простена.

— Е, ти трябва да отидеш.

Тя го сръга с лакът.

— Както и ти. В поканата е написано, че имам право да взема и придружител. Пък и това е само загрявка за големия купон.

— И кой е той? — попита Мейсън.

— Пищната вечеря на Присила Вода — въздъхна Кристиан. Подсмихнах се при вида на болезнената му гримаса. — Най-добрата приятелка на кралицата. Всичките придворни сноби ще бъдат там и аз ще трябва да облека костюм.

Мейсън ми се ухили. Не бе останало и следа от сърденето му преди малко.

— Карането на ски започва да ми се струва все по-примамливо, нали? Няма толкова изисквания за облеклото.

Оставихме двамата морои зад нас и излязохме навън. Мейсън обаче не можеше да ми бъде равностоен съперник както вчера. Движенията му бяха бавни и предпазливи. Все пак се справяше забележително добре, като се има предвид всичко, което се бе случило. Нараняването му не се оказа толкова лошо, колкото се опасявахме, но той прояви благоразумието да се ограничи само с лесни спускания.

Пълната луна бе надвиснала от нощното небе като блестяща сфера от сребристобяло. Земята наоколо се осветяваше най-вече от електрическите лампи над нас, но тук-там между сенките се процеждаха лунните лъчи. Искаше ми се да е достатъчно светло, за да се разкрият планинските хребети край курорта, но високите им върхове се губеха в мрака. Забравих да ги погледна по-рано, когато още беше светло.

Спусканията днес бяха прекалено лесни за мен, но останах с Мейсън и от време на време се шегувах с него, като му напомнях, че днешното каране е започнало да ме приспива. Независимо дали спусканията бяха отегчителни, или не, беше хубаво да съм навън с приятелите си, пък и движението стопли кръвта ми въпреки студения въздух. Светлината от лампите хвърляше отблясъци по снега, превръщайки го в обширно море от белота, сред което блещукаха ледени кристалчета. И ако можех да се обърна и да закрия изцяло светлините от погледа си, щях да се любувам на звездите, пръснати из небосвода. Те светеха силно и ярко, в ясния мразовит въздух. И този ден бяхме през повечето време навън, но реших да се приберем по-рано, преструвайки се на уморена, за да може Мейсън да си почине. Въпреки леките спускания виждах, че навехнатият му глезен започва да го боли.

Двамата с Мейсън се запътихме към хижата, крачейки много близо един до друг, като се смеехме на нещо от предишните ни общи преживелици. Внезапно с периферното си зрение улових да ни връхлита нещо бяло и след миг една снежна топка се пръсна право в лицето на Мейсън. Незабавно заех отбранителна поза, като рязко отскочих назад и трескаво се заозъртах. Откъм складовите бараки до хотела се нададоха шумни викове и крясъци.

— Прекалено бавно го даваш, Ашфорд — провикна се някой. — Така става, като си толкова влюбен.

Последва още смях. Еди Кастъл, най-добрият приятел на Мейсън, заедно с още неколцина от долните класове изскочиха иззад боровете. Зад тях чух още викове.

— Все пак ще те вземем, ако искаш да бъдеш в нашия отбор — каза Еди. — Макар и да се държиш като момиче.

— Отбор ли? — попитах възбудено.

Спомних си, че в Академията хвърлянето на снежни топки беше строго забранено. Необяснимо защо ръководството на нашето учебно заведение се опасяваше, че ще започнем да се замеряме със снежни топки, натъпкани с натрошено стъкло или ножчета за бръснене, макар че не можех да си обясня откъде изобщо им бе хрумнало, че сме способни на подобни щуротии.

Не че боят със снежни топки беше кой знае каква бунтарска постъпка, но след целия стрес, който ми се бе насъбрал напоследък, замерянето с тях внезапно ми се стори страхотна идея. Мейсън и аз се смесихме с другите. Участието в това забранено развлечение му вля нова енергия и му помогна да забрави болката в глезена. Сражавахме се разгорещено, с всички сили.

Но сражението скоро се превърна в истинско забавление, защото се присъединиха още участници. Аз се въодушевих още повече и открито демонстрирах незрелостта си, като дюдюках и крещях глупави обиди срещу жертвите от точните ми попадения.

По едно време някой видя с какво се занимаваме и ни се развика, но ние продължихме да се смеем, целите засипани със сняг. Когато двамата с Мейсън отново поехме към хижата, бяхме в прекрасно настроение. Знаех, че разправията заради Ейдриън вече е забравена.

И наистина, точно на влизане Мейсън ме погледна.

— Извинявай, хм, че преди малко ти се нахвърлих заради Ейдриън.

Стиснах ръката му.

— Всичко е наред. Зная, че Мия е способна да си измисля истории, които наистина изглеждат доста убедителни.

— Да-а… но дори и да си била с него… май нямам право да…

Взрях се в него, изненадана от срамежливостта, заменила обичайното му дръзко поведение.

— Нямаш ли? — попитах.

На устните му разцъфна усмивка.

— А имам ли?

И аз му се усмихнах, пристъпих към него и го целунах. Устните му бяха удивително топли в мразовития въздух. Е, не беше като разтърсващата целувка с Дмитрий преди пътуването, но беше сладка и приятна — като приятелска милувка, която би могла да прерасне в нещо повече. Или поне на мен така ми се струваше. Съдейки по изражението на Мейсън, би могло да се каже, че целият му свят се е преобърнал.

— Брей — промълви той с разширени очи. На лунната светлина очите му изглеждаха сребристосини.

— Видя ли? Няма за какво да се безпокоиш. Нито за Ейдриън, нито за някой друг.

Отново се целунахме, но този път малко по-дълго, преди най-после да се приберем по стаите си. Сега Мейсън несъмнено беше в много по-добро настроение, а аз се отпуснах на леглото си с усмивка на уста. Не бях съвсем сигурна дали двамата с него сме двойка, но явно бяхме много близо до това.

Но като заспах, сънувах Ейдриън Ивашков.

Отново стоях с него на терасата, само че беше през лятото. Въздухът бе благоуханен и топъл, а яркото слънце грееше високо в небето, заливайки всичко със златиста светлина. Не бях излизала в толкова слънчево време навън, откакто бях живяла сред хората. Всичко наоколо, планините и долините тънеха в зеленина и кипяха от живот. Навред чуруликаха птички.

Ейдриън се облегна на парапета на терасата, огледа се и трепна, когато ме видя.

— О! Не очаквах да те срещна тук. — Усмихна се. — Прав бях. Ти наистина си опустошителна, когато си се понагласила.

Инстинктивно докоснах лицето си под насиненото око.

— Вече го няма — каза ми той.

Въпреки че не можех да видя, някак си бях сигурна, че беше истина.

— А пък ти не пушиш.

— Лош навик — рече той и кимна към мен: — Уплашена ли си? Виждам, че носиш много силна магическа защита.

Намръщих се, сетне сведох поглед. Не бях забелязала как съм облечена. Носех онези джинси с бродерия, които веднъж си бях харесала, но не можех да си ги позволя. Тениската ми беше срязана отпред, оголвайки част корема ми и пъпа, на който се виждаше халка. Винаги съм искала да си направя такъв пиърсинг, но никога не съм можела да си го позволя. Халката представляваше сребриста висулка, на чийто край бе закрепено онова странно синьо око, което ми даде майка ми. Около китката ми бе усукана броеницата на Лиса.

Отново вдигнах глава към Ейдриън и се загледах в кестенявата му коса, по която танцуваха слънчевите лъчи. Сега, на дневна светлина, видях, че очите му наистина са зелени — наситенозелени, като изумруди, а не бледо нефритени като тези на Лиса. Внезапно ми хрумна нещо смайващо.

— Слънцето не ти ли пречи?

Той сви лениво рамене.

— Не. Това е моят сън.

— Не, моят сън е.

— Сигурна ли си? — И отново се усмихна.

Смутих се.

— Аз… не зная.

Той се засмя, но след миг лицето му помръкна. За пръв път, откакто се бяхме срещнали, Ейдриън изглеждаше сериозен.

— Защо около теб има толкова много мрак?

Намръщих се.

— Какво?

— Обкръжена си от мрак. — Пронизващият му поглед ме изучаваше старателно, но в него не се четеше подозрение. — Никога не съм виждал друга като теб. Сенките са навсякъде. Не съм допускал, че е възможно. Дори и докато стоиш тук, сенките се сгъстяват.

Сведох поглед към ръцете си, но не видях нищо необичайно. Пак вдигнах лице.

— Аз съм целуната от сянката…

— Какво означава това?

— Веднъж умрях. — С никого, освен с Лиса и Виктор Дашков, не съм говорила за това, но нали беше само сън. Така че нямаше значение. — И се върнах обратно.

По лицето му се изписа учудване.

— Ах, колко интересно…

Събудих се.

Някой ме разтърсваше. Беше Лиса. Чувствата й толкова неудържимо прелитаха през връзката ни, че за кратко проникнах в съзнанието й и се видях през нейните очи. Думата „странно“ е твърде слаба, за да опиша усещането. Върнах се в себе си, като се опитвах да се отърся от ужаса и страха, които струяха от нея.

— Какво не е наред?

— Стригоите са нападнали отново.