Ришел Мийд
Ледено ухапване (11)

Глава 10

Нямах търпение да потеглим за ски курорта. Беше невъзможно да си избия от главата мисълта за Дмитрий и Таша, но подготовката за пътуването и опаковането на багажа ми помогнаха да се поразсея малко. В резултат на това мозъчната ми дейност не беше сто процента посветена на Дмитрий. Може би само деветдесет и пет процента.

Но имаше и други неща, които отвличаха вниманието ми. Академията може би прекаляваше с предпазните мерки за нас — с основание, — но това си имаше своите предимства. Ето един пример: Академията разполагаше с два частни самолета. Това означаваше, че никакви стригои не можеха да ни нападнат на летището, а освен това ни осигуряваше и пътуване в изискан стил. Всеки от тези самолети беше по-малък от обикновените, но седалките бяха страхотно меки и имаше предостатъчно място да си опънеш краката, и можеха да се разпъват назад, ако решиш да поспиш. При по-дълги полети гледахме телевизия на малките екрани, с каквито бяха снабдени всички места. Понякога дори ни сервираха разни вкуснотии. Но сега можех да се обзаложа, че полетът ще е твърде кратък, за да гледаме филми или за по-обилно похапване.

Тръгнахме късно следобед на двадесет и шести. Когато се качих на самолета, се огледах за Лиса, защото исках да си поговоря с нея. Всъщност след коледния обяд двете почти не бяхме разговаряли. Не се изненадах да я видя седнала до Кристиан. Имаха вид на двойка, която не желае да бъде смущавана. Не можех да чуя разговора им, но той бе преметнал ръка през рамото й, а върху лицето му бе изписано онова отпуснато и сваляческо изражение, което единствено тя можеше да предизвика. Бях напълно убедена, че той никога нямаше да се грижи толкова добре за нея, колкото аз, но несъмнено я правеше щастлива. Лепнах си една мила усмивка и кимнах, докато минавах покрай тях по пътеката към мястото отзад, откъдето Мейсън ми махаше с ръка. Минах и покрай Дмитрий и Таша, които седяха един до друг. Престорих се, че не ги забелязвам.

— Здравей — поздравих, като се плъзнах на седалката до Мейсън.

Той ми се усмихна.

— Здравей. Готова ли си за скиорските предизвикателства?

— Няма накъде повече.

— Не се притеснявай — успокои ме той. — Ще бъда снизходителен към теб.

Подсмихнах се и се отпуснах назад на облегалката.

— Витаеш в облаците.

— Разумните са скучни.

За моя изненада той плъзна ръката си върху моята. Кожата му беше топла и усетих как моята настръхна там, където ме бе докоснал. Това ме сепна. Досега бях твърдо убедена, че единствено Дмитрий може да ме накара да реагирам на допира му.

Време е да продължиш напред, казах си. Дмитрий очевидно го е сторил. И ти отдавна трябваше да го направиш.

Сплетох пръсти с пръстите на Мейсън, с което доста го изненадах.

— Сигурна съм, че ще е адски забавно.

 

 

И наистина беше.

Опитвах се да си напомням, че бяхме тук заради една трагедия, че някъде се спотайваха стригои и хора, които можеха отново да ни нападнат. Но сякаш никой друг не помнеше това. И трябваше да призная, че доста често аз самата го забравях.

Хотелът в курорта беше великолепен. Външно приличаше на обикновена дървена хижа, но всъщност разполагаше с луксозни стаи и апартаменти, които побираха стотина гости. Три етажа, облицовани с дървена ламперия от блестящи, боядисани в златисто дървени плоскости, се издигаха сред величествените смълчани борове. Прозорците бяха високи, с елегантни арки, затъмнени за удобство на мороите. Кристални фенери — с електрически лампи, но оформени като факли — висяха над всеки вход и придаваха фееричен вид, като някаква гигантска скъпоценност.

Отвред ни заобикаляха планини, които дори моето остро зрение едва различаваше сред нощния мрак и бях готова да се обзаложа, че на дневна светлина ще секнат дъха ми от възхищение. От едната страна на хотела бяха ски пистите в комплект с лифтовете и ски влековете, виждаха се хълмове и по-малки възвишения. От другата страна на сградата имаше заледена пързалка за кънки, което ме зарадва, след като не успях да се пързалям онзи ден, когато Дмитрий ме запозна с Таша. А заоблените хълмове край нея бяха запазени за спусканията с шейни.

И всичко това беше само отвън.

Вътре бяха предвидени всички видове удобства за цялостно задоволяване на нуждите на мороите. Подръка имаше изобилие от захранващи, готови да бъдат на разположение по двадесет и четири часа в денонощието. Дори и разходките навън се организираха според нощното разписание, валидно само за мороите. Из цялото място сновяха стражи и пазители. Всичко, което можеше да си пожелае един жив вампир.

Основната зала имаше висок таван, като на катедрала, от който висеше огромен полилей. Подът бе от изкусно наредени мраморни плочи, рецепцията никога не затваряше, а служителите бяха готови да задоволят всякакви капризи. Останалите помещения — фоайетата, коридорите, бяха в стандартната цветова гама: червено, черно и златно. Червеното обаче доминираше над всички останали нюанси и аз се запитах дали неговата прилика с цвета на кръвта бе само плод на случайността. Огледала, картини и статуи украсяваха стените, а тук-там бяха пръснати малки маси с богати инкрустации. На тях бяха поставени вази с бледозелени орхидеи с пурпурни петна, изпълващи въздуха с приятен аромат.

Стаята, в която бяхме настанени двете с Лиса, бе по-голяма от нашите две стаи в Академията, взети заедно, и тънеше в същия разкош както всичко в този зимен курорт. Килимът бе толкова мек и дебел, че аз си събух обувките и закрачих боса по него, за да се насладя на начина, по който ходилата ми потъваха в тази невероятна мекота. Очакваха ни легла с царски размери, покрити с пухени завивки и обсипани с толкова много възглавници, че можех да се закълна, че човек може да се изгуби сред тях и никой да не го намери. От френските прозорци се излизаше на просторна тераса, където щеше да е много готино за купон, ако навън не беше толкова мразовито. Горещата вана за двама в дъното на терасата едва ли щеше да е достатъчна, за да компенсира студа.

Шашната от толкова лукс, достигнах до точката на пресищане, при която всичко заплува пред очите ми. Мраморната баня с джакузи. Плазменият телевизор. Кошницата, претъпкана с шоколади и други вкуснотии. Когато най-после решихме да излезем и да се попързаляме на ски пистата, трябваше едва ли не насила да ме измъкнат от стаята. Вероятно бих могла да прекарам целия остатък от ваканция вътре, да се излежавам и да се чувствам напълно доволна.

Но най-после се озовахме навън и след като успях да изтласкам от главата си мислите за Дмитрий и майка ми, си позволих да се отдам само на забавления. Помогна ми и това, че курортът беше достатъчно просторен и шансовете да се натъкна на тях бяха минимални.

За пръв път от седмици насам можех най-после да съсредоточа вниманието си изцяло върху Мейсън и да осъзная колко забавен е той. Освен това имах възможност по-дълго да бъда и с Лиса, което още повече подобри настроението ми.

Ние четиримата — Лиса, Кристиан, Мейсън и аз — изглеждахме като две двойки, които отдавна излизат заедно. Прекарахме почти целия първи ден в пързаляне със ските, макар че на двамата морои беше малко по-трудно да запазват равновесие. Тъй като Мейсън и аз бяхме обучавани да караме ски в училището, не се страхувахме да се впускаме в смели каскади. Състезателната ни природа ни караше да правим какво ли не, само и само да докажем кой е по-добрият.

— Вие двамата сте самоубийци — отбеляза Кристиан след едно опасно спускане. Навън вече се стъмваше, но лампите от високите стълбове осветяваха начумерената му физиономия.

Двамата с Лиса ни чакаха в подножието на пистата и наблюдаваха как с Мейсън летим надолу. Наистина скоростта ни беше налудничаво висока. Онази част от мен, която беше тренирана от Дмитрий за самоконтрол и разумно поведение, осъзнаваше колко голям е този риск, но останалото в мен се радваше именно на това безразсъдство. Явно мрачните бунтарски изблици още не ме бяха напуснали.

Мейсън се ухили, когато спряхме да си поемем дъх, като при рязкото спиране вдигна облак от сняг.

— Е, това беше само за загряване. Искам да кажа, че Роуз не изостана през цялото време. Детска работа.

Лиса поклати глава.

— Вие двамата не стигате ли твърде далече?

С Мейсън се спогледахме.

— Не.

Тя отново поклати глава.

— Е, ние влизаме вътре. Постарайте се да не се убиете.

И двамата с Кристиан се отдалечиха, хванати за ръце. Изпратих ги със замислен поглед, а сетне пак се обърнах към Мейсън.

— Аз съм за това да останем още малко. А ти?

— Абсолютно.

Отново поехме с лифта към върха на хълма. И тъкмо когато бяхме готови да се спуснем, Мейсън ми посочи нещо отпред.

— Добре, а какво ще кажеш за това? Да се изкачим по онези бабуни там, после да скочим над тях, да се завъртим през глава във въздуха, после един остър завой, за да избегнем дърветата, и там се спускаме.

Проследих маршрута, докато ми го сочеше с пръста си, и се вцепених, като разбрах каква сложна зигзаговидна комбинация ми предлагаше.

— Мейс, това вече е истинска лудост.

— Аха! — триумфално извика той. — Тя най-после се изплаши! Пламнах.

— Тя не се плаши толкова лесно. — След още един, последен поглед на самоубийствения маршрут на Мейсън аз отстъпих. — Добре. Да потегляме.

Той махна галантно с ръка.

— Първо ти.

Поех дълбоко дъх и се втурнах напред. Ските ми се плъзгаха плавно по снега, докато фучащият вятър навяваше сняг в лицето ми. Изпълних първия скок чисто и точно, но след това скоростта на спускането се увеличи и аз осъзнах колко опасно е всичко. Трябваше да взема решение за част от секундата. Ако не успеех, Мейсън щеше да ме скъса от подигравки, а аз наистина исках да му покажа на какво съм способна. Ако обаче успеех, щях с основание да твърдя, че съм страхотна. Но ако нещата се оплескат… можеше да си счупя врата.

Някъде в главата ми един глас, подозрително напомнящ на гласа на Дмитрий, започна да ми нарежда за разумния избор и умението да се въздържаш и отказваш.

Реших да пренебрегна този вътрешен глас и продължих надолу по пистата.

Спускането се оказа точно толкова трудно, колкото се опасявах, но аз взимах един след друг острите завои с безпогрешни и точни движения. При всяко остро и рисковано завъртане зад мен се вдигаше облак от сняг. Когато най-после стигнах дъното на пистата, без да пострадам, се обърнах нагоре и видях Мейсън разпалено да жестикулира. Нищо от виковете му не можеше да се разбере, но се досетих, че ме поздравява за успеха. Отдръпнах се назад и го зачаках да последва примера ми.

Ала не можа. Защото, когато стигна до средата на трасето, не съумя да се приземи плавно след поредния скок. Ските му задраха в снега, краката му се усукаха и той продължи надолу паднал по очи.

Добрах се до него едновременно с притеклия се на помощ скиор от персонала към курорта. За облекчение на всички Мейсън не си бе счупил нищо. Само глезенът му изглеждаше зле навехнат, което по всяка вероятност слагаше край на ски изпълненията му до края на ваканцията.

Една от ски инструкторките, която наблюдаваше спусканията, изтича насреща ни, побесняла от гняв.

— Какво си въобразявате, хлапаци? — разкрещя си тя. Обърна се към мен. — Не повярвах на очите си, когато се впусна в онези глупави каскади! — После се извърна и впери сърдит поглед в Мейсън. — А пък ти се втурна след нея, за да й подражаваш!

Исках да й възразя, че идеята за това главоломно спускане бе изцяло негова, но вече не беше важно чия е вината. Просто се радвах, че той не бе пострадал по-сериозно. Но като влязохме вътре, чувството за вина отново започна да ме гложди. Трябваше да се държа по-отговорно. Ами ако се бе наранил тежко? В главата ми се изредиха ужасяващи сцени. Мейсън със счупен крак… със счупен врат…

Къде ми беше умът? Никой не ме бе принудил да се спускам толкова опасно. Мейсън го предложи… но аз не се възпротивих. Само един Господ знаеше, че навярно трябваше да го сторя. Е, тогава може би щеше да ми се наложи да изтърпя някоя и друга подигравка, но Мейсън беше достатъчно хлътнал по мен, така че с женските си хитрини бих могла да го откажа от налудничавото му хрумване. Но бях прекалено увлечена от възбудата и риска — както когато целунах Дмитрий — и дори не се замислих за последиците, защото някъде в мен продължаваше да се спотайва онова импулсивно желание да бъда дива и безразсъдна. Мейсън също бе подвластен на подобно желание и неговото усили моето.

Вътрешният ми глас, звучащ точно като Дмитрий, отново ме скастри.

След като Мейсън се прибра без премеждия в хижата и му сложиха лед на глезена, аз понесох скиорските принадлежности, за да ги върна в ски гардероба в пристройката до главната сграда. На връщане тръгнах по друг път, а не по маршрута, който обикновено използвах. За да се стигне до входа, се минаваше през голяма тераса с богато украсен дървен парапет. Тя бе построена откъм страната на планината и оттам се разкриваше изумително красива гледка към върховете и долините наоколо — ако можеш обаче да издържиш достатъчно време при толкова ниска температура, за да се възхищаваш на гледката. Което повечето хора не успяваха.

Изкачих се по стъпалата към терасата, където изтупах снега от скиорските си обувки. Тогава ме лъхна някакъв плътен мирис, едновременно пикантен и сладък. Нещо в него ми се стори познато, но преди да го разпозная, един глас внезапно ме заговори от сенките.

— Здрасти, малък дампир.

Стреснах се и чак тогава осъзнах, че някой наистина стоеше на терасата. Някакво момче — морой — се бе облегнало на стената недалече от вратата. Поднесе цигара към устните си и дръпна дълбоко, преди да я хвърли на земята. Стъпка угарката и ми се усмихна. Ето каква беше миризмата, досетих се. На ароматните цигари „Кретек“^[1].

Спрях и го изгледах предпазливо, скръстила ръце пред гърдите си. Беше малко по-нисък от Дмитрий, но не толкова длъгнест както някои морои. Носеше дълго черно палто — вероятно от безумно скъпа вълна — което му стоеше изключително добре. Елегантните му кожени обувки също издаваха, че не страда от недостиг на пари. Имаше кестенява коса, която явно нарочно бе сресана така, че да изглежда рошава, а очите му бяха или сини, или зелени — нямаше достатъчно светлина, за да определя със сигурност. Доколкото видях, лицето му беше симпатично и реших, че навярно е с няколко години по-голям от мен. Изглеждаше така, сякаш току-що се прибираше от някакъв прием.

— Да? — попитах.

Погледът му се плъзна по тялото ми. Бях свикнала да привличам вниманието на момчетата морои. Но обикновено това не ставаше така очебийно. Пък и обикновено аз не се мотаех в зимна екипировка. Нито с насинено око.

Той сви рамене.

— Просто те поздравих, това е всичко.

Изчаках да каже още нещо, но той само пъхна ръце в джобовете на палтото си. На свой ред и аз свих рамене, като пристъпих две крачки напред.

— Знаеш ли, миришеш готино — внезапно заяви той. Отново се спрях и го изгледах озадачено, от което ироничната му усмивка само стана още по-широка.

— Аз… хм, какво?

— Миришеш готино — повтори той.

— Шегуваш ли се? Цял ден се потя. Сигурно мириша отвратително. — Исках да продължа по пътя си, но у този тип имаше нещо странно завладяващо. Като възбудата, която те обзема, когато летиш с влакче на ужасите. Не го намирах привлекателен сам по себе си, но внезапно се заинтересувах от разговора с него.

— Няма нищо лошо в потенето — заяви той, облегна глава на стената и зарея нагоре замислен поглед. — В този живот някои от най-хубавите неща се случват, докато се потиш. Е, ако се потиш прекалено силно и потта ти е стара и застояла, ще бъде много противно. Но у една красавица? Опияняващо. Ако можеше да подушваш нещата, както го умеят вампирите, щеше да знаеш за какво говоря. Повечето хора се обливат от горе до долу с парфюми. Един парфюм може да е добър… особено ако подбереш такъв, който да подхожда на твоята химия. Но ти специално се нуждаеш от съвсем малко. И ако смесиш около двадесет процента от него с приблизително осемдесет процента от твоята пот… ммм. — Наклони глава на една страна и се вгледа в мен. — Убийствено секси.

Изведнъж си спомних за Дмитрий и неговия афтършейв. Да. Това беше убийствено секси, но със сигурност нямаше да го кажа на този тип.

— Е, благодаря за урока по хигиена — изрекох на раздяла. — Но аз нямам никакъв парфюм и смятам добре да измия тази сгорещена пот от себе си. Съжалявам.

Той извади пакета с цигари и ми предложи една. Пристъпи само една крачка, но за мен бе достатъчно, за да доловя мириса на нещо друго от него. Алкохол. Поклатих глава, отказвайки цигарата, но той си взе една и почука с нея по кутията.

— Лош навик — отбелязах, докато гледах как я палеше.

— Един от многото — отвърна той. Дръпна си дълбоко. — Ти от „Св. Владимир“ ли си?

— Да.

— Тогава, като пораснеш, сигурно ще станеш пазител.

— Очевидно.

Издиша дима, а аз гледах как се издигна в нощта. Независимо дали вампирите имат изострени сетива, или не, цяло чудо беше как сред този ароматен облак от цигарата изобщо улавяше друга миризма.

— Колко ти остава, докато пораснеш? — заинтересува се той. — Може да ми потрябва пазител.

— Ще се дипломирам през пролетта. Но вече съм ангажирана. Съжалявам.

В очите му проблесна изненада.

— Така ли? И кой те е ангажирал?

— Тя е Василиса Драгомир.

— Аха. — На лицето му разцъфна широка усмивка. — Още щом те видях, се досетих, че си от тези, които създават доста грижи. Ти си дъщерята на Джанин Хатауей.

— Аз съм Роуз Хатауей — уточних. Не желаех да ме разпознават чрез майка ми.

— Радвам се, че се запознах с теб, Роуз Хатауей. — Протегна ръката си в ръкавица, която аз поех след кратко колебание. — Ейдриън Ивашков.

— А каза, че аз създавам доста грижи — промърморих. Ивашков беше кралска фамилия, една от най-богатите и най-могъщите. Те бяха от онези, които си мислеха, че могат да имат всичко, което си пожелаят, и прегазваха всеки, изпречил се на пътя им. Нищо чудно, че беше толкова арогантен.

Той се засмя. Смехът му беше приятен, с богат тембър и почти мелодичен. Напомни ми за горещ карамел, стичащ се от лъжица.

— Удобно, нали? Репутацията на всеки от нас го изпреварва.

Поклатих глава.

— Ти нищо не знаеш за мен. А аз съм чувала само някои неща за твоята фамилия, но не зная нищо за теб.

— А искаш ли да узнаеш? — запита ме той с леко насмешлив тон.

— Съжалявам, но не си падам по по-големи момчета.

— Аз съм на двадесет и една. Не съм кой знае колко по-голям от теб.

— Аз си имам гадже. — Беше малка лъжа. Мейсън със сигурност все още не ми беше гадже, но се надявах, че Ейдриън ще ме остави на мира, ако си мисли, че съм заета.

— Забавно е, че не го спомена още от самото начало — изрече Ейдриън замислено. — Да не би тази синината около окото ти да е от него?

Усетих как се изчервявам въпреки студа. Надявах се да не забележи насиненото ми око, което беше глупаво от моя страна. Благодарение на изостреното си вампирско зрение навярно го е съзрял още щом съм стъпила на терасата.

— Нямаше да е жив сега, ако го беше направил. Получих го… по време на тренировка. Искам да кажа, че се обучавам за пазител. По време на упражненията сме доста груби.

— Това е страхотно — констатира той. Хвърли на земята угарката от втората си цигара и я стъпка с подметката си.

— Да ме ударят по окото?

— О, не. Разбира се, че не. Исках да кажа, че идеята да се държат така грубо с теб е доста секси. Аз съм голям почитател на контактните спортове.

— Не се и съмнявам — заключих аз сухо. Беше арогантен и самонадеян и все пак не ми се щеше да си тръгна.

Звукът от нечии стъпки зад гърба ми ме накара да се извърна. Мия се зададе по пътеката и приближи стъпалата. Като ни видя, внезапно се спря.

— Здравей, Мия.

Тя ни изгледа поред и двамата.

— Още едно момче? — попита. Ако се съдеше по тона й, явно имах цял харем от момчета.

Ейдриън ме изгледа въпросително и развеселено. Аз пък стиснах зъби и реших да не я удостоявам с отговор. Предпочетох крайно нехарактерната за мен вежливост.

— Мия, това е Ейдриън Ивашков.

Ейдриън пусна в действие същия чар, който бе приложил и към мен. Стисна ръката й.

— Винаги е удоволствие да се запозная с приятелка на Роуз, особено ако е толкова хубава. — Говореше, сякаш двамата се познавахме едва ли не още от деца.

— Не сме приятелки — уточних. Дотук с вежливостта.

— Роуз си пада само по момчета и психопати — осведоми го Мия. Гласът й преливаше от презрение, обичайно за всеки обмен на злостни реплики с мен, но изражението на лицето й красноречиво издаваше, че Ейдриън е възбудил интереса й.

— Е — рече той весело, — тъй като съм едновременно и момче, и психопат, това обяснява защо сме толкова добри приятели.

— Двамата с теб също не сме приятели — отново ми се наложи да внасям уточнение.

Той се засмя.

— Винаги се правиш на труднодостъпна, така ли?

— Не е чак толкова недостъпна — промърмори Мия, очевидно подразнена, че Ейдриън обръщаше повече внимание на мен. — Просто попитай половината момчета в училището.

— Да — не й останах длъжна аз, — а пък за Мия можеш да попиташ другата половина. Ако й направиш някаква услуга, тя ще ти се отблагодари с много услуги. — Когато реши да обяви война на Лиса и мен, Мия насъска срещу нас две момчета, които трябваше да разкажат из цялото училище, че съм вършила с тях ужасии. Най-смешното бе, че за да ги убеди, тя беше преспала и с двамата.

По лицето й пробягна смущение, но успя да се окопити.

— Е, поне не съм го правила безплатно.

Ейдриън издаде звук, наподобяващ мяукане.

— Свърши ли? — попитах я. — Отдавна мина времето ти за лягане, а възрастните искат да си поговорят насаме. — Детинското лице на Мия беше нейното слабо място и аз често с удоволствие експлоатирах тази тема.

— Разбира се — сковано каза тя. Бузите й порозовяха, с което още повече подсилиха кукленското й изражение. — Впрочем и без това си имам по-приятни занимания. — Тръгна към вратата, но се спря с ръка върху дръжката. Погледна към Ейдриън. — А това на лицето й, ако не знаеш, е за спомен от майка й.

Тя влезе вътре. Красивите стъклени врати се затръшнаха след нея.

Ейдриън и аз останахме смълчани навън. Накрая той отново извади цигарите си и запали следващата.

— Майка ти, така ли?

— Млъкни.

— Ти си от онези, които или имат сродни души, или смъртни врагове. Нищо средно. Двете с Василиса вероятно сте като родни сестри, а?

— Предполагам.

— Как е тя?

— А? Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене и ако не знаех по-добре, бих казала, че прекалява с небрежния тон.

— Не зная. Искам да кажа, че зная за бягството ви… и че имаше някаква история със семейството й и Виктор Дашков…

При споменаването на Виктор Дашков се вцепених.

— И какво?

— Не зная. Само си представям, че сигурно доста й се е насъбрало, така да се каже.

Изгледах го внимателно, докато се питах накъде бие. Веднъж за кратко беше плъзнал слух за крехкото душевно здраве на Лиса, но той бързо бе задушен. Повечето хора вече бяха забравили за случилото се или смятаха, че е лъжа.

— Трябва да си тръгвам. — Реших, че най-добрата тактика засега ще е да го избягвам.

— Сигурна ли си? — Не ми се стори особено разочарован. По-скоро изглеждаше наперен и развеселен. Нещо в него обаче продължаваше да буди интерес у мен, но каквото и да бе то, не бе достатъчно, за да се пребори с останалите ми чувства, нито да ме накара да рискувам и да говоря за Лиса. — Мислех си, че е време възрастните да си поговорят насаме. Има много въпроси за зрели хора, които бихме могли да обсъдим.

— Стана късно, уморена съм, а пък от твоите цигари ме заболя главата — измърморих.

— Предполагам, че си права. — Дръпна от цигарата и изпусна дима. — Някои жени смятат, че цигарите ме правят по-секси.

— Мисля, че ги пушиш, за да печелиш време, докато измислиш следващата си остроумна реплика.

Той се задави от дима, понеже се засмя точно когато вдишваше.

— Роуз Хатауей, нямам търпение да се видим отново. Щом си толкова очарователна, когато си уморена и раздразнена, и толкова прекрасна с това насинено око и скиорско облекло, във върховата си форма навярно си опустошителна и неустоима.

— Ако под „опустошителна“ разбираш, че би трябвало да се боиш за живота си, тогава отговорът е „да“. Имаш право. — Пресегнах се да отворя вратата. — Лека нощ, Ейдриън.

— Скоро ще се видим.

— Едва ли. Както ти казах, не си падам по по-големи момчета.

Влязох в сградата.

— Да бе, сигурно не си падаш — долетя гласът му през затворената врата.