Стивън Гулд
Телепорт (8)

7.
Карате и пъпки

Хенри Лангсфърд беше копеле от голямото добрутро с чувство за хумор. Изпитаха ни заедно за икю и той постоянно ме бъзикаше за американския ми език и акцент. Баща му работеше като втори секретар в британското посолство в Аман и Хенри учеше в един лондонски пансион.

— Обаче в даскалото има само бокс. Тренирам и там, но ме освобождават за тренировките по карате.

Висок и слаб, той гонеше метър и деветдесет, въпреки че беше на моята възраст. Достигаше ме с крак много преди да успея да го атакувам, ала аз бях по-бърз. Боксът обаче си казваше своето. Опитвах се да се пазя от ръцете му. Стремях се да го улуча в бъбреците или да го подсека с долен ритник.

Хенри предложи да идем на по чаша чай.

— Няма да ме търсят до девет и половина, а по линията за Пикадили е само на седем спирки. Какво ще кажеш?

На езика ми бяха десет оправдания. Вместо това отговорих:

— Защо не?

Отидохме в „Експресо Бар“ откъм северната страна на Бичъм Плейс. Той си поръча чай, а аз — двойно капучино с много захар.

— Нищо чудно, че си такъв дребосък. С тоя кофеин си си спрял растежа си, сериозно. Как изобщо спиш?

Всъщност за мене беше обяд, обаче отвърнах:

— Може би тъкмо затова съм по-бърз от тебе.

Върнахме се обратно на Бромптън Роуд и се поразходихме из Хайд Парк, движейки се в източна посока.

Разговаряхме за пътешествия, за местата, където сме живели. И двамата бяхме ходили в Тайланд, както и в Испания, само че той беше обикалял на юг, в Кадис и Севиля, а аз — на север, в Барселона и Сарагоса. Разказах му за „колониите“ и Мексико. Той ми описа Кения, Норвегия и семейните им ваканции в Нормандия. В резултат преминахме на френски и акцентът му се оказа превъзходен — моят дърамски произход разваляше чистотата на произношението ми, обаче имах по-богат речник.

— Et ой est votre maison, mon petit ami^[1].

— Кой е малък? Е, не ми се налага да се навеждам, когато влизам през вратата. Живея в дупка под земята.

— Какво? Като хобит ли?

— Почти като хобит.

— В сутерен?

— И така може да се каже. В Уестсайд. — Само че не в западната част на Лондон, а на западното крайбрежие. На Америка.

Той се замисли.

— Краката ти са бая космати.

— В такъв случай ти живееш в Ломидол, нали?

— А? Ааа, да. Елфите. — Хенри се захили и си погледна часовника. — Уф. Мамка му, ако не се размърдам, ще се наложи да разговарям с директора.

Намирахме се близо до Хайд Парк Корнър Стейшън и той се затича натам, правейки огромни крачки с дългите си крака.

— До ритане в доджото — извика през рамо новият ми приятел.

— Ще ти се!

Излизанията ни след тренировка станаха редовни и когато навърших шестнайсет, доджото участва в състезание в Бирмингам. С Хенри спахме в една стая, под надзора на сенсей Пател.

— Никога не споменаваш вашите — отбеляза във влака Хенри.

Дойде ми неочаквано, думите му де, и ме изненада. Запримигвах с клепачи.

— Мамка му, нещо ми влезе в окото. — Дълбоко си поех дъх. — К’во те интересува? Татко преподава по компютри. Мама учи децата на Волтер, Бомарше и Дидро в оригинал. Адски скучно, ако питаш мене, ама са готини. — Бях уморен. Събуждах се и заспивах по американско тихоокеанско време, пък сега беше към девет сутринта по Гринуич. Струваше ми се като два през нощта, по дяволите.

— Явно не са скръндзи — продължи той. — Татко постоянно мърмори за таксите в доджото, ама го прави гордо. Само най-доброто за детето, нали чаткаш. Ти очевидно нямаш такъв проблем.

Поклатих глава.

— Виж, това не са техни пари, мои са.

— Богата баба?

— Далечен чичо. — Чичото от колата. Бронираната кола.

Във втория рунд на кумите при кафявите пояси ме отстрани младеж на студентска възраст от Ковънтри, след което сенсей Пател и още един инструктор контестираха.

— Какво от това? — опъвах се аз, докато сенсеят ме водеше към съдийската маса. — Той ме победи честно и почтено! — Беше спечелил, нанасяйки ми мълниеносен страничен ритник в лицето.

Съдиите изслушаха сенсей Пател и привикаха съперника ми. Размениха се разгорещени реплики и реферът се върна на тепиха, за да обяви, че печеля аз, служебно.

Противникът ми ме стрелна с убийствен поглед и си тръгна.

— Виждаш ли, господин Уикс, е издържал изпита за шодан преди пет години — обясни ми сенсей Пател.

— И по-рано се е случвало на тия големи регионални турнири. Хората се пишат едно ниво надолу, за да имат шанс за по-добро класиране. Все едно студент трети курс да държи изпитите от първия семестър. Какъв смисъл има?

Ха.

Издържах още два рунда и после ме елиминира някакво хлапе от Падингтън, което даже не блокираше атаките ми. Просто удряше едновременно, като се навеждаше настрани, за да избегне ръката или крака ми. Три бързи точки и край.

— Много можеш да научиш от тоя приятел — отбеляза Хенри, който беше стигнал само до първия рунд.

Падингтънският каратист взе първо място, така че не се чувствах особено кофти.

Сенсей Пател нареди всички да участваме в състезанието по кати и за своя изненада взех второ място в категорията кафяв пояс.

— Виждаш ли? — рече сенсеят. — Така става, когато си дадеш малко зор. — Той разроши косата ми. Купата беше висока наполовина колкото мене. Доста щеше да ми тежи във влака.

— Паметник. Ето какво е това — подхвърли Хенри.

— Паметник на твоето величие.

— На неговото постоянство — поправи го Пател.

По-късно сенсеят се отби при нас и отиде да вечеря с неколцина от съдиите и собствения си сенсей, японец от Окинава.

— Ще се оправите ли сами, момчета?

— Разбира се, сенсей.

— Тогава ще се видим после в хотела. Не по-късно от десет, нали така? Има един дансинг, ако ви се иска да потанцувате, или пък кино, ей го там на Броуд Стрийт, виждате ли го?

— Ясно, сенсей.

Преоблякохме се и хвърлихме екипите и „паметника“ в хотела. Намерихме една кръчма, където храната нямаше да е „прекалено здравословна“. По настояване на Хенри.

— Само с това ни тъпчат в стола. Зеленчуци, зеленчуци и пак зеленчуци. Със салата за гарнитура.

Надлежно бяха поръчани и ометени риба с пържени картофки.

— Обаче от тая мазна храна целият ще се изприщя — оплака се приятелят ми, след като не остави нито троха в чинията си.

— И това с какво ще промени нещата? — И аз си имах проблеми с пъпките, ама Хенри представляваше изключителен случай, цялото му лице пламтеше, викаше му „моята карта на Африка“. — Пък и щом ти излизат пъпки при всички тия зеленчуци, с които ви тъпчат в стола, не виждам как малко пържени картофки ще влошат положението.

Хенри отмъкна последното ми картофче.

— Гледай кой дави мъката си тук — посочи с брадичка към съседна маса.

Беше Уикс, дисквалифицираният черен пояс от Ковънтри. Седеше в едно сепаре с полупълна халба и още две празни. Той се озърна към нас и погледите ни се срещнаха. Сведох очи и пак се обърнах към Хенри.

— Виж ти. Предполагам, че в такъв случай господин Уикс е над осемнайсетгодишен.

— Защо го прави? Защо лъже за категорията си, имам предвид. Какво ще получи от това?

Свих рамене.

— Може да има етажерка за купи, с които да шашка мацките. — Крадешком погледнах настрани, само с периферно зрение. — Още ни зяпа.

— Хмм. Е, ще мине известно време, докато ми се прияде десерт. Да видим какво дават в киното.

— Дадено.

Вече бяхме платили, но Хенри остави бакшиш на келнерката с думите:

— Изпий едно от мен. — Тя му се усмихна и докато прекосявахме парка по посока на Броуд Стрийт, го скъсах от майтап за това.

Уикс ни чакаше.

— Мислиш си, че е смешно, нали?

Заковах се на място. В парка беше достатъчно светло от многобройните лампи край аркадата, обаче наоколо нямаше жива душа.

— Не съм ти се смял, приятел.

— Не съм ти приятел.

— Прав е — съгласи се Хенри. — Не ни е приятел. Изобщо не се познаваме. — И ме задърпа за ръката. — Да вървим натам. — Той се обърна и аз го последвах, целият изпънат от напрежение, ала оня първо ритна Хенри и се заклевам, че чух нещо да се чупи.

Искаше ми се да видя как е Хенри, обаче Уикс се насочваше към мене, а вече знаех колко е бързо това копеле. Блокирах ли блокирах, но ритниците му бяха адски яки и или ми причиняваха болка в ръцете, или пробиваха блоковете ми, само отчасти омекотявани от тях. Веднъж го цапардосах здравата с фронтален ритник, който го отблъсна и го накара да се хване за корема.

— Виж, това е по-добре, отколкото се представи на състезанието — злобно се ухили Уикс. — Май че няма да…

Отстъпих назад, заех дзенкуцудачи и изпълних гедан барай, долен блок.

Той ми се изсмя. Бях на три метра от него, ала противникът ми повдигна ръце още докато пристъпвах напред и нанасях удар с високо вдигнато лице.

Прескочих разстоянието и забих юмрук в устата му.

Уикс се строполи на земята и не се изправи.

Хенри се надигаше, притиснал хълбок с ръце, облещен. Отидох да видя как е противникът ми — имаше пулс, дишаше, от устата му течеше кръв и очите му примигваха. Ритнах го по бедрото, силно го ритнах, и той изскимтя.

— Заболя ли те? Това ми стига. — Върнах се при Хенри и му помогнах да се изправи. — Добре ли си, приятел?

— Не. Струва ми се, че ми е счупил ребро. А може да съм получил и мозъчно сътресение.

Погледнах го.

— Защо смяташ така?

— Изгубих съзнание за момент, когато го удари. Така ми се струва. Видях началото, видях края…

— Как се казвам? Коя дата сме? Кой е премиер-министър?

— Гриф. Днес е събота, осемнайсети. Тони Блеър, по дяволите.

— Хм, може само да си мигнал. Да викаме ли ченгета за господин Уикс?

Хенри се вторачи в кръвта, която шуртеше по брадичката на моя съперник.

— Не. Според мене му стига и това.

Подпирах го на път до хотела и повиках доктор Колник. Един от възрастните членове на доджото, лекарят имаше черен пояс трета степен. Мисля, че беше кардиолог, обаче толкова отдавна се занимаваше с бойни изкуства, че много го биваше с навяхванията и мозъчните сътресения.

Доктор Колник зацъка с език, закара Хенри в градската болница и му направи рентген, „за да сме сигурни, че нямаш счупено ребро, което да се забие в белия ти дроб“. Когато диагнозата се оказа миниатюрна пукнатина, той му направи превръзка. Освен това дезинфекцира дланта ми. Имах рана под кокалчетата, която изобщо не бях забелязал.

— От зъби, най-вероятно — посочи лекарят. Зъби.

На сутринта взехме обратния влак. Хенри го болеше. Аз му съчувствах, бях уморен и ядосан.

— Мисля, че не биваше да го оставяме без наказание.

— Разкарай се! — изсумтя моят приятел.

Чувствах се странно, на пътуването де. Освен за оня удар (само какъв удар беше!), не бях скочил нито веднъж. Пристигнах в Бирмингам с влак, помотах се там и взех обратния влак за Лондон.

Чувствах се… странно. Чувствах се… нормален.

Може би тъкмо от това се нуждаех. Може би имах нужда да съм само на едно място, където да се придвижвам като всички останали хора. Хмм. Просто си представях как се опитвам да си наема квартира. „На колко си години, малкият? Къде са родителите ти? Я не ме лъжи!“

Родителите на Хенри се разтревожили заради пукнатото му ребро, обаче и те, както и директорът му, в крайна сметка останали с впечатлението, че се е случило на самото състезание, и както каза той, „По-добре така“.

Когато научи подробностите от нас, сенсей Пател пожела да разговаря с моите родители за боя. Занесох му писмо от името на татко, в което се казваше:

„С Гриф обсъдихме случая и Ви благодаря за примера, който му давате. Обезпокоен съм от инцидента, но смятам, че не може да се сравнява по сериозност с поведението на футболните хулигани. А и Гриф си е взел поука от него.“

Разпечатах го в един компютърен клуб в Сан Диего и го подписах с лявата си ръка, както и по-рано.

— Какво научи от тая история? — попита ме сенсей Пател.

— Да не обръщам гръб.

— Деца… — Но не ме поправи. Макар да изрази учудване, че баща ми никога не идва на тренировките или на изпитите като другите родители.

— Зает е. Много зает.

През декември Хенри замина за ваканцията в Аман и затвориха доджото за една седмица. Тая година в Лондон дърво и камък се пукаше от студ, имам предвид истински сняг и всичко останало, затова отидох на юг, в далечната Байа Чакакуал. Взех Консуело и Сам с мене и ги закарах с лодката на запад от Ла Крусесита, в Сан Августин. Това рибарско селце се намираше само на петнайсетина километра по права линия от семейното имение, ала на петдесет по пътя. До международното летище „Байас де Хуатулко“ пътуваше colectivo, междуградски микробус, и оттам можеха да вземат рейса до града.

Трябваше да ги взимам веднъж седмично, от същото място, стига времето да позволяваше. Така се уговорихме.

Излязох обратно в морето и заплавах на изток, покрай брега. Минах покрай Чакакуал и рибарското село Байа Магуей и след като внимателно проучих крайбрежната ивица с морския си бинокъл, по залез-слънце влязох в залива Санта Крус. На обществения кей бяха завързани десетки лодки, обикновени и надуваеми. Поставих мачтата в гнездото, проврях се между тях и пристанах до вълнолома. Завързах лодката и взех бинокъла със себе си. Исках да видя Алехандра.

Отне ми цял час, докато стигна до хълмовете над Ла Крусесита. Можех да взема пътя и за трийсетина минути, ако не отбягвах хората и колите, ала мнозина там ме познаваха по лице.

Попроменил се бях. След тригодишно отсъствие вече бях по-висок. Носех бейзболна шапка и леко яке с вдигната яка. Ветровитото и достатъчно хладно време оправдаваше вида ми. По-рано духащият откъм сушата вятър бе благоприятен за плаване, обаче сега клатеше дърветата и с всеки нов звук човек си мислеше, че идва враг.

Имението беше осветено за фиеста, гореше огън в открития край на двора и навсякъде висяха фенери. Чух музика. Ястията ухаеха фантастично.

Стомахът ми закурка. Сега бях готов да ям даже chapulines.

Приближих се, като се провирах през гъсталака. Когато сградата ми препречи пътя, се покатерих на един стар мексикански кипарис, криейки се зад дебелия му дънер, и намерих място, откъдето да наблюдавам двора с бинокъла.

Там бяха Сам, Консуело и майка й, сеньора Монхарас и Ромера, и майката на Алехандра, сеньора Монхарас и Лосада. После видях Родриго и едно момиче, което няколко лета по-рано той преследваше, а след това от къщата излязоха Алехандра и братовчедка й Мариана с подноси в ръце.

За миг престанах да дишам. Алехандра беше по-красива отвсякога.

И изглеждаше добре.

Бях се информирал за нея от Консуело, ала дълбоко в себе си трябва да се бях съмнявал, защото едва не се разридах. Известно време усилено примигвах с клепачи и скоро се взех в ръце.

По лъкатушния черен път се изкачваха още коли и хора — празникът ставаше все по-весел, колкото повече роднини и приятели продължаваха да пристигат. Повечето познавах, макар че едва ли можех да се сетя за имената им. Зърнах и един мъж с кола под наем от Сабор де Хуатулко — щях да забележа сака, даже да не си спомнях самия него.

Родриго го поздрави като отдавна изчезнал роднина и първо си помислих, че навярно е тъкмо такъв, само че после Родриго го заведе да го запознае със Сам и Консуело. Видях, че Сам присвива очи, въпреки че се усмихна и ръкува, и макар Консуело да изглеждаше любезна, бях я виждал да поздравява по-сърдечно абсолютно непознати хора.

Бях готов да се басирам, че това е новият пиколо от хотел „Вила Бланка“ — оня, който наблюдаваше къщата на Алехандра по време на нейното отсъствие.

Искаше ми се да го ударя, както бях ударил Уикс в Бирмингам. Или да скоча с него на Исла ла Монтоса. Или на онова поле с бика в Оксфордшир.

„И какво ще постигна с това?“

Даже да го убиех, това само щеше да ги привлече тук и можеха да отвлекат Алехандра, Сам или Консуело. Или и тримата.

От клона, за който се държах, се откърти парче кора и за малко да падна от дървото и да изпусна бинокъла.

Върнах се в Санта Крус и рискувах да вечерям в един от туристическите ресторанти, единственият, където говореха английски. Когато свърших, изгряваше три четвърти луна, така че беше достатъчно светло да отплавам обратно в Байа Чакакуал, макар че стигнах там след полунощ. После скочих с лодката в Дупката.

На другата седмица ги нямаше в Сан Августин, затова потърсих уличен телефон, обадих се в семейното имение и според уговорката потърсих сеньора Консуело. Тя се забави и си помислих, че трябва да се е случило нещо ужасно, обаче после чух гласа й.

— Bueno?

— Hola, Tia. Quieres tomar el sol en la playa manana?^[2]

Не знаех дали ни подслушват. Консуело имаше няколко племенници и обръщението можеше да ги заблуди. Поне щеше да остави съмнение. А и тя обичаше да се пече на плажа или да се разхожда по брега, оставяйки вълните да заливат глезените й.

— No puedo ir. Volamos a casa manana^[3]. — Така. Значи ги наблюдаваха. Копелетата може да бяха проверили списъците на пасажерите в самолетите за Хуатулко. В които не фигурираха Сам и Консуело. Така или иначе, двамата щяха да се приберат у дома, без да рискуват нова среща с мене. Не и в Оахака.

— Que lastima. Vaya con Dios.

— Debes tener cuidado.

— Usted tambien^[4].

Да, всички трябваше да внимаваме.

Хенри се прибра от почивка и ми донесе петнайсетсантиметрово дървено конче, изправено на задни копита.

— Честита Коледа и така нататък. Това е маслиново дърво. Нямах представа какъв подарък би ти харесал.

Трогнах се, обаче, естествено, не го показах външно.

— Благодаря. Нямаше нужда. И аз имам нещо за тебе, ама остана в Дупката. Ще ти го донеса на тренировката в четвъртък. — Ходех на тренировка почти всекидневно, ала той можеше да идва само във вторник, четвъртък и от време на време в събота.

Всъщност не му бях взел нищо. Бях купил подаръци за Сам и Консуело, както и за Алехандра (пратен по Консуело), но празниците ме потискаха и избягвах пазаруващите навалици, украсите и песните.

Правех покупките си в Тайланд, най-често.

В Пукет постъпих също като в Хуатулко — избрах си отдалечено място за скачане, в тоя случай островчето Ко Бон край Равай. Един пукетски курорт го смяташе за свой „частен“ остров, но аз пристигах в южния край, далеч от техните бални зали, шезлонги и апартаменти за младоженци (макар че веднъж гледах как едни се къпят голи) и отплавах с лодката за Чалонг, като заобикалях курортите.

Донесох на Хенри тайландска глава на Буда, със златно листо върху онова нещо на главата му, провиснали възглавнички на ушите, тесни очи и усмихнати устни. Тъкмо заради усмивката я и купих. За разлика от другите, тая ми се стори особено весела.

Той запримигва с клепачи, когато отвори кутията.

— Много яко. Откъде знаеш?

— Какво да знам?

— Имам олтар в стаята си. Всъщност не съм будист, обаче така се измъквам от неделната служба.

— Долен лицемер! — разхилих се.

Хенри сви рамене и се усмихна.

— Е, да, на тебе не ти се налага да слушаш ония тъпи проповеди на тъпите твърди пейки, нали? Целият се схващам.

Поклатих глава. Както обикновено, бяхме излезли след тренировка, но вместо да се разхождаме, бяхме седнали на една ъглова маса в „Експресо Бар“. Навън валеше лапавица.

Той отвори раницата си, за да напъха Буда до кимоното си. За да направи място, измъкна навън някаква книга и аз я прелистих.

— Пфу. Степени и многочлени. Това бяха две отвратителни седмици. За малко да се чална.

— Защо „бяха“? Да не си минал тоя материал?

— Аха. Още миналата година. Аз уча вкъщи, разбираш ли? Сам си определям темпото. Добре се справям с математиката.

Той навлажни устни с език.

— Ще дадеш ли едно рамо на приятеля си, а? Трябваше да уча през ваканцията, ама аз през цялото си свободно време… хм… — Хенри се изчерви.

Понадигнах се.

— А, трябва да си имал сериозно основание. Чакай да позная — сигурно е замесено момиче.

Той ме плесна по ръката.

— Е, не беше момче, ясно.

— Местно момиче ли е?

— Не. Триша Питърсън, познавам я от години. Майка й е съветник по протокола в посолството, стара приятелка на родителите ми.

— И не си решавал задачи, защото сте се натискали в храстите.

Хенри още повече се изчерви.

— Обикаляхме забележителностите. И тя не живее с техните. Гостува им през ваканциите. Нейното училище е някъде из пущинаците в Оксфордшир. Момичешки ад, така разправя.

Кимнах. Той си имаше гадже. Мислех си за Алехандра и му съчувствах, даже малко му завидях.

— Покажи ми какво те затруднява. И нямам предвид натискането.

Решавахме опростяване на степенувани дроби, докато стана време Хенри да тича за метрото.

— Гледай да не паднеш — посъветвах го. — Навън е хлъзгаво като стъкло.

— Благодаря за помощта. Ще ми помогнеш ли пак в събота? Ще помоля да ме пуснат извънредно. Може да решаваме у вас.

— Добра идея — запънах се аз. — Обаче ще ни отнеме адски много време да стигнем там. Приемате ли гости в твоето даскало? Никога не съм бил в пансион — виждал съм само на кино.

Той ме изгледа сякаш съм се побъркал.

— Ами, щом така си представяш забавлението… Естествено. Ще идем там.

— Дадено.

Качих се на мотриса, пътуваща в западна посока, и на Ърлс Корт се прехвърлих на юг. Някъде между Саутфийлд и Уимбълдън Парк скочих в Дупката.

В петък вечер пак валеше сняг, адски странно за Лондон.

— „Сняг заваля, докато всички спяха, снежинки бели връз града кафяв летяха“ — на път за метрото след тренировка изрецитира Хенри.

Неразбиращо го погледнах.

— Робърт Бриджис, „Лондонски сняг“. — Той подритна снега на тротоара. — Нали разбираш… поезия?

— Аха. Аз пък съм от ония, дето повече си падат по гатанката „Когато в Сейнт Айвс отивах“. Практичното над красивото. Макар че доста харесвам Колридж. И Грийн Дей.

— Виж само снега.

Загребах шепа сняг.

— Ти го виж — и го запратих в лицето му. Последва леденостудена битка и докато чакахме на перона, двамата трябваше да отупваме снега от дрехите и косата си.

Академията „Сейнт Бартоломю“ или съкратено „Сейнт Барт“ се помещава в старо джорджианско имение южно от Ръсел Скуеър.

— Но, естествено, откакто излезе „Затворникът от Азкабан“, му викаме „Свети Брут“.

Неразбиращо го погледнах. Книгата току-що се беше появила в книжарниците.

— Чичо му се преструва, че Хари учи в „Свети Брут“, строго охраняван център за непоправими непълнолетни престъпници — поясни Хенри.

Засмях се.

— Аха, страхотно. Още съм чел само първата.

— Тотално ще се изкефиш! Ще ти дам да прочетеш втората и третата, искаш ли?

Кимнах. Чувствата ми бяха смесени. В края на краищата, Хари беше сираче — родителите му бяха убити от някой, който искаше да убие и него. Май прекалено близо до мене беше тая работа.

Отвътре „Сейнт Барт“ целият лъщеше в полирано дърво и окачените по стените стари портрети неодобрително зяпаха всеки. Стаите на учениците бяха малко по-нормални и имаше по-голяма вероятност да видиш по стените плакати на „Манчестър Юнайтед“ или някоя музикална банда.

Хенри ме заведе в стола и взе малко плодове („Тук има само здравословни закуски — направо да хвърли топа човек“) от кухнята, после ме запозна с няколко момчета от неговия етаж:

— Това е Гриф, от групата ми по карате. Ще ми помага по алгебра.

Съквартирантът му, който живееше в пансиона само през учебно време, беше при родителите си в Ипсуич, така че двамата се настанихме спокойно, на отворена врата. Разгледах олтара му, лавица с памучна възглавничка за медитиране отпред и сувенири от целия свят.

Един час се занимавахме с многочлените, после направихме почивка. Той ми показа физкултурния салон в мазето, където имаше боксов ринг, както и различни гимнастически уреди, топки, ракети и бухалки за крикет.

— Когато времето позволява, играем футбол и крикет на поляната при Брънзуик Скуеър. А даскалът ни по физическо е ужасен педант по отношение на кросовете. При всякакво време.

Порешавахме задачи още половин час, след което Хенри ми даде „Стаята на тайните“ и „Затворникът“ и ме изпрати до долу.

— Как се казва гаджето ти, Хенри? — попита го на стълбището едър младеж, който седеше на площадката с още двама, всички по-големи от моя приятел.

Хенри продължи да върви с каменно лице.

— Това копеле е причината да започна да тренирам карате — осведоми ме той, когато слязохме в централния коридор и ония не можеха да ни чуят.

— Ти му обърна гръб.

— Но не и ти. Забелязах. — Хенри наклони глава. — Уотърс е от хората, дето ще ти забият нож в гърба, ама не и пред свидетели. Последния път, когато се опита, му разкървавих носа. Тогава загазих, ама той също. Върши дребни гадости, може например да ти открадне писмената работа или да ти подхвърли порно в стаята и да те наковлади.

— Значи, затова си заключваш стаята.

— Да, наложи се да започна миналата година. Почтени отношения между джентълмени, бабини деветини.

— Родителите ти знаят ли?

— Баща ми е учил в това даскало. По негово време даже имало случаи на хомосексуално насилие, та според него всичките ми премеждия са само от полза, допринасяли за изграждане на характера. И в крайна сметка поне нямало опасност от хемороиди. — Той забеляза изражението ми. — Ей, не е чак толкова кофти. Моят съквартирант е свястно момче, въпреки че по математика е по-зле и от мен, ако изобщо можеш да си го представиш. Поклатих глава.

— Никога повече няма да кажа лоша дума за самообразованието.

Неделята прекарах в Хогуортс. Да де, всъщност четох на плажа в Оахака, ама книгите си ги биваше. Опитах да се видя със Сам и Консуело, но кодовият израз „No la conozco“ ми даде да разбера, че според тях продължават да ги наблюдават.

Затова си четох. До понеделник вечер изгълтах двата тома и пренебрегвайки собственото си образование, написах есе, в което сравнявах еволюцията на употребата на магия в трите романа, на френски. Така правя, когато непоносимо ми липсва мама. Работя на френски.

Когато на тренировката във вторник му върнах „Хари Потър“, дадох на Хенри и разпечатка на есето.

— Хм, имаш право за бедния ми речник. За да го прочета, ще имам нужда от „Dictionnaire Frangais-Anglais“. Навярно ще ми е от полза. Пфу! — Но го сгъна и грижливо го пъхна в „Затворникът“, преди да прибере книгите в раницата си.

После излязохме заедно, както обикновено.

— Знаеш ли, през февруари се задава междусрочната пи ваканция — рече той. — Заминавам на къмпинг при братовчед ми в Нормандия. Ще успееш ли да убедиш вашите да те пуснат с мене?

— В Нормандия ли? Къде? — за да спечеля време, попитах. — В Шербург ли?

Хенри поклати глава.

— Не, в едно селце, Порторсон, на няма и десет километра от Мон Сен Мишел.

Бях виждал снимки на Мон Сен Мишел. Кой не е виждал?

— Много яко. Как ще пътуваш?

— С влак до Портсмут. С нощен ферибот до Сен Мало. Братовчед ми ще ме посрещне на ферибота със ситроена си и ще ме закара в своята къща.

— Възрастта ти няма ли да е проблем? Да пътуваш, искам да кажа.

— Е, по-мъчно е прибирането, затова братовчед ми обикновено идва с мене да ме преведе през границата, напазарува си и се връща обратно.

— С какво се занимава той, братовчед ти, имам предвид.

— Пенсионер е… всъщност той е братовчед на баба ми, на мене ми се пада прачичо или нещо такова. Обича виното си. Обича градинарската работа. По-рано е бил държавен служител. В транспорта, струва ми се.

— Сигурен ли си, че няма да има нищо против?

— Ами, да. Сам ми е предлагал. Не конкретно тебе — доведи си приятел, така каза. Когато съм при него, той ме оставя на мира. Имам предвид, ако в градината възникне някаква тежка работа, и аз се включвам, ама наблизо има гора и река и с рейса си за десет минути на брега — приливът идва като гръм от ясно небе, гледаш километри пясък и изведнъж нахлува вода.

— Е, звучи страхотно. Знаеш ли какво, ще пусна мухата на ma mere et mon pere и ще видим какво ще излезе.

— Мога да накарам мама да се обади, ако това ще помогне.

— Ясно — отвърнах. — Ако се наложи. Трябваше да откажа.