Стивън Гулд
Телепорт (13)

12
Посвещаването

Разхождахме се по Кенсингтън Хай Стрийт на третата ни среща, когато Иви предложи:

— Хайде да влезем тук.

Помислих, че има предвид бутика за обувки, но тя ме затегли настрани към магазина на ъгъла.

— Какво? В аптеката ли?

— Да, в аптеката.

Последвах я вътре — в Ню Джърси беше следобед, ала в Лондон наближаваше десет вечерта и се канеха да затварят.

— Какво ти трябва?

Иви ме погледна през рамо.

— Какво ни трябва. — И се изчерви.

Купи презервативите, „Дюрекс“, а също и лубрикант, ала взе парите от мене, тъй като имаше само долари.

Аптекарката изглеждаше отегчена и ушите ми пламнаха.

— Имаме още два часа — съобщи Иви, когато излязохме на улицата.

По-рано й бях предлагал да й покажа дома си, Дупката, но тя все отказваше. Досега ми беше позволила да я заведа на плуване в Мексико, на кафе в Париж, на тапас в Мадрид и сатай в Пукет. Само не вкъщи.

— Ъъъ, никога не съм го правил.

Иви кимна.

— Знам. Виждам. — Приближи се и се притисна към мене. — Искаш ли?

Мълчаливо кимнах.

— Ами, добре тогава.

По-късно, когато лежахме в леглото ми, опрели хълбок в корем, Иви най-после научи, че съм тринайсет месеца по-малък от нейните седемнайсет и половина години.

— О, божичко! Че това си е сексуално насилие срещу дете!

Плъзнах длан настрани и тя изви гръб.

— Е, по-скоро удоволствие, отколкото насилие — отбелязах. — Приеми го като благодеяние за едно бедно сираче.

— Сираче ли?

— Сираче. Иви запя:

— Мъже на мрака с път нерад, жестокия си обичай вий оставете, над мойта самота се пожалете, че съм сираче клето аз!

— А? — напълно се обърках.

— А ти си и англичанин! „Пиратите от Пензанс“, Гилбърт и Съливан. Чат ли си?

— Ааа, така и не гледах тая рок опера. Песента на модерния генерал-майор, нали така беше? Добре, над мойта самота се…

— Пожалете. Колко е часът? Уф, мамка му! — Тя отблъсна ръцете ми. — Върни ме обратно, че ще ме закотвят доживотно вкъщи.

Скочих с нея на ъгъла на нейната пряка, разчитайки, че спускащият се здрач ще скрие внезапната ни поява. Иви ме целуна и се затича към дома си. Чантата със скицника подскачаше на рамото й.

Вмъкнах се между две паркирани коли на улицата и скочих обратно.

Баща й пътуваше дълго от работа, четирийсет и пет минути, и обикновено се прибираше след шест. Майка й работеше в гимназията в окръг Нишамини, Пенсилвания, оттатък реката, че и малко отгоре. Рядко се връщаше преди пет и половина. Та затова през повечето работни дни разполагахме с времето от три и петнайсет до пет и половина.

— Обаче нямам намерение да докарам и двама ни до пълно изтощение — заяви Иви. — Три пъти седмично, максимум.

Наложи се да купя още кондоми. Нарисува ме гол. Е, гол със скицник. Нарисувахме се взаимно.

И плувахме голи на лунна светлина край Пукет.

И похапвахме в ресторантчетата на Сена, докато тя си пишеше домашните. Помагах й по френски, пък Иви ми помагаше по алгебра, втора част.

— Мадам Брескин ме похвали, че акцентът ми значително се е подобрил.

— Le francais est la langue de amour. Хайде да се връщаме при мене.

Тя се засмя.

— Не. Няма да имам време да си довърша есето.

Красноречиво въздъхнах.

— Утре. Независимо от домашните — обеща Иви.

Ала на другия ден не дойде. Имахме среща при бензиностанцията на „Шел“ на Грийнуд Авеню, точно срещу нейното даскало, само на няколко преки от дома й.

Обмислих дали да й се обадя, обаче знаех от нея, че домашният им телефон е с дисплей, на който се вижда номерът, от който им звънят, та ако го сторех, трябваше да е от място, където се предполагаше, че се намирам. Застанах пред уличен телефон в Балбоа Парк в Сан Диего с цяла планина от монети в шепата и набрах номера.

Вдигна тя.

— Здрасти.

— Откъде се обаждаш? Къде е това шест-едно-девет?

— Сан Диего. Как си? — Всъщност имах предвид „можеш ли да разговаряш?“

— Бясна съм. Татко е претършувал нощното ми шкафче. Намерил е голата скица, която ти направих. Когато се рисувахме един друг, помниш ли?

— Тя беше страхотна. Ъъъ, и какво каза? И какво му отговори ти?

— Че съм те рисувала по въображение. И че не е негова работа, а ако още веднъж си позволи да ми бърка в шкафчето, ще си тръгна от къщи. — Иви се прокашля. — Доста си крещяхме.

— Кога се случи това?

— Днес. Цъфна в даскалото и ме измъкна от последния час. Съжалявам. Забрани ми да излизам един месец. Подозира нещо — трябва да се прибирам направо от училище и да му се обаждам на работа. Никъде не мога да ходя. Сигурно ще ме проверява по телефона.

— Какво ще правиш?

— Ще се съпротивлявам. Майка ми също е ядосана, но май малко повече на него. Сигурна съм, че двамата са го правили в гимназията. Той просто е лицемер. Тъкмо мама се погрижи да имам кондоми, когато влязох в гимназията.

— Сериозно? Знаех си, че има защо да я харесвам. — Опитвах се да придам на гласа си весели нотки, но всъщност ми се плачеше. Не можех да си представя да не виждам Иви цял месец.

— Да. Когато бях в долните класове, се дърлехме като диви котки, ама сега се разбираме доста добре. Но с татко не си говорим. Предвиждам две седмици, най-много, после ще омекне. Може и по-рано.

Това не звучеше чак толкова кофти.

— Ще може ли да ти се обаждам?

— Хммм. Не виждам защо не. Само че той ще разбере, че ми звъниш — ще проверява телефонните номера, когато се прибира от работа, та гледай да се обаждаш от Сан Диего, нали?

— Ясно.

Чух далечен шум.

— Викат ме на вечеря. Трябва да затварям.

— Добре. Je t’aime. — Обичам те.

— И аз.

Изпрах прането си. Спалното бельо трябваше да се смени. Купих още чаршафи, по-хубава завивка, нови възглавници. Беше мърморила, че нямам музика, затова избрах голяма преносима уредба, която можеше да работи с моята дванайсетволтова електрическа система, както и дискове. Заредих с любимата й диетична кола и разни неща за хапване, здравословни и не толкова. Падаше си по ония странни оризови сладки, дето са като стиропор, та купих и една кутия от тях.

Купих по-хубава портативна тоалетна за банята, от химическите, които убиват миризмата. Пак можех да я изхвърлям в клозета в зоната за пикник, а и имаше по-прилична дъска.

Прибавих още два слънчеви нагревателя за душа в Оахака.

Е, така си убих три дни.

Раната ми заздравяваше. Въпреки че вече не ме болеше, усещах опъване, когато движех горната част на тялото си, затова започнах да правя упражнения за разтягане.

Купих тежък чувал и стойка, само че не успях да я стабилизирам върху неравния под, затова накрая я циментирах. След няколко дни упражнения с нея започнах да се връщам при макиварите на Пустото място. Едната липсваше, може да я бяха взели за огрев, и се наложи да укрепя две от останалите, които се бяха разхлабили в пръстта.

Лявата половина на тялото ми беше слаба, опъването от белега ме измъчваше. Удвоих упражненията за тая страна, и разтягането, и ударите, и постигнах известно подобрение.

Обаждах се на Иви всеки делничен следобед.

— Сега е още по-подозрителен. Чуди се защо по-рано не си звънял, пък сега го правиш.

— Уф, страхотно. Да престана ли?

— По дяволите, не! Ако това продължава обаче, мисля, че можеш ти да идваш при мен. Искам да кажа, нали и аз си имам легло.

— Никога не си ми показвала стаята си. Всъщност, аз съм бил у вас само оня път, когато ти донесох портрета, и после, когато се запознах с Патрик и Бугър.

— И какво означава това?

— Не мога да скоча без ясен спомен. Чат ли си, мога да скачам на места, които виждам, с други думи, трябва да познавам мястото. Нали затова рисувам всички тия скици.

— Хмм. Е, само че аз отчаяно се нуждая от тебе. Ако разбираш какво искам да кажа.

— Повярвай ми, много добре те разбирам.

След три седмици баща й омекна. Срещнахме се на нашето си място и отидохме направо в Дупката. Иви одобри възглавниците, завивката и тоалетната, ала ми се стори, че ги забеляза чак след втория път.

— О, Господи, имах нужда от това. Божичко, наистина имах нужда. — Тя ме сръга в ръката. — Упражнявал си се.

— Да. Особено дясната ръка.

Взехме заедно душ в Оахака, като бавно се миехме един друг. Температурата беше точно колкото трябваше.

След като се облякохме, седнахме на плажа долу, аз на един камък, а тя — на пясъка в краката ми. Ресах й косата, докато изсъхне.

Оставих я на нашия ъгъл на гробището „Мърсър“. Исках да я изпратя до вкъщи, но Иви ме целуна и каза:

— Не, нали би трябвало да си в Сан Диего. До четвъртък!

В четвъртък дойде, само че ми се стори бледа.

— Какво има?

— Нищо, боли ме главата. Но имам и добра новина. Казах им, че ще се прибера в девет. Едни мои приятели свирят в Младежкия клуб. Трябва да им окажа морална подкрепа. Не ги бива чак толкова, ама вдигат адски голям шум.

Неочакваният късмет ме порази.

— Та това са почти шест часа!

— Да де, ама наистина трябва да идем в клуба — но нямам намерение да съм там преди седем. — Иви разтревожено ме погледна. — Съгласен ли си?

— Не те ли е шубе, че някой ще ме види и ще ме издаде на родителите ти?

— Искам да танцуваме заедно.

— Ти виждала ли си ме как танцувам? Пък и можем да намерим къде да танцуваме далеч от Трентън.

Тя поклати глава.

— Искам да отидем.

— Claro que si! На твоите заповеди. А какво ще правим дотогава?

— Не знам за тебе, ама на мен ми се чука.

Имаше нещо нередно. Притискаше се към мене силно, почти отчаяно.

— Добре ли си?

— Не спирай! — Тя зарови лице в гърдите ми и ме притегли към себе си. Въпреки слабото осветление ми се стори, че очите й са мокри. Ала когато заби нокти в гърба ми, забравих всичко друго, освен движението.

Свърши с вик, почти мъчителен стон, силно, разтърсващо задъхване, и аз изгубих малкото останал ми самоконтрол. После ми се доспа и Иви намести главата ми върху рамото си.

— Спи. Поне тоя път имаме време.

Помислих си, че може пак да е заради баща й. Сигурно беше трудно да лъжеш родителите си. За кратко се уплаших, че може да е свързано с мен, обаче тя ме притискаше към себе си и ме галеше по гърба.

Събуди ме по-късно и отново се любихме, дълго и бавно. После Иви си погледна часовника.

— Леле! Един бърз душ?

Слънцето в Оахака залязваше, но водата беше още топла и наистина трябваше да сме бързи, защото комарите вече излизаха.

Младежкият клуб се намираше по-близо до река Делоуеър, ама все пак отидохме пеш и въпреки че в Трентън беше хладно, не можеше да се сравнява със студа от миналата седмица. Носех анорака си, но в момента, в който платихме куверта и влязохме, трябваше да го сваля и взема на ръка, защото вътре, или от прекалено силното централно отопление, или заради твърде многото посетители, беше като в пещ, по-горещо от Оахака.

И повечето от тия хлапетии явно не употребяваха дезодорант.

Нейните приятели от бандата наистина вдигаха голям шум, но не бяха ужасни — три момчета на барабаните, китарата и баса, и три вокалистки. Свиреха нещо като пънк с елементи на индъстриъл и или клубът разполагаше със страхотна осветителна техника, или тия пичове бяха големи мангизлии. Имаше пулсиращи и проследяващи прожектори, лазери и машина за дим.

Разговорите бяха почти невъзможни, трябваше или да викаш, или да използваш почивките. Продаваха само безалкохолни. Повечето посетители бяха под двайсет и една, но имаше и по-големи, а също и възрастни придружители, облегнати на стените, внимателно наблюдаващи всичко наоколо. Единият постоянно си запушваше ушите с пръсти.

По краищата бяха подредени маси, ала всички бяха заети, или от хора, или от купчини горни дрехи.

— Да оставя ли палтата ни вкъщи?

— Моля?

Направих още два опита да надвикам шумотевицата.

— Аха! Добре. — Тя извади чантичката си и още нещо от джобовете на палтото си и ми го тикна в ръцете.

Замотах се обратно към тоалетните в търсене на свободно ъгълче, само че в тъмния коридор се натискаха някакви хлапета. В самата тоалетна нямаше никой и аз скочих необезпокояван.

На връщане се появих на пустия паркинг, който бяхме прекосили по-рано. Имаше улична лампа, чиято крушка обаче бе разбита, и си спомних, че имах известни затруднения, докато водех Иви, лавирайки между пръснатите навсякъде боклуци.

Тъй като бях сам, не ми пукаше, дори когато видях трима да се приближават към средата на паркинга, за да ми пресекат пътя. Продължих да крача право към тях и когато единият размаха тръба в ръката си и каза: „Стой!“, просто скочих на тротоара в ъгъла.

Някой от ония извика, друг само повтаряше: „Какво стана, мамка му!“ Хвърлих поглед натам и видях, че са се обърнали, навярно чувайки стъпките ми, ама не се опитаха да ме последват.

Още се хилех, докато показвах на портиера печата на дланта си.

Иви стоеше до бара и балансираше с две чаши и чантичката си. Дансингът се беше уголемил и тя едва успяваше да пази напитките от размахващите се ръце и подскачащите тела. Наблюдаваше задния коридор към тоалетните, посоката, в която се бях отдалечил, и имаше тревожно изражение, сякаш се боеше, че няма да се върна или нещо от тоя род.

Потупах я по рамото и тя се сепна. Заклевам се, че даже нададе вик, ала музиката дънеше така яко, та може и само да е ахнала. Двете чаши обаче полетяха към пода и заляха краката ни.

Все пак съвсем отчетливо я чух да изругава — случи се тъкмо едно от затишията.

— Извинявай, извинявай. — Понечи да се наведе, но аз я хванах за рамото и я спрях. По пода и без това вече се въргаляха картонени чаши, смачкани от танцуващите.

Бандата изпя поредната песен и барабанистът започна да обсъжда нещо с главната вокалистка.

— Какво ще пием? — възползвах се от моментната тишина.

— Бях ти взела спрайт. А знаеш какво пия аз. Ама ги изпуснах и двете! Каквото поръчаш.

Успях да дам поръчката точно преди музиката да закънти отново. Заплащането се реализира успешно със знаци с ръце. Донесох й диетичната кола и опитах своето кафе. Беше в стиропорена чаша, прекалено горещо за пиене, а и в тая обстановка, потенциално опасно. Изгаряния първа и втора степен, помислих си, и рязко се обърнах към бара да си взема сметана или лед, за да го охладя.

Беше по-възрастен от хлапетиите наоколо, облечен като грънджар, ала когато го видях, пристъпваше напред, леко протегнал лява ръка пред гърдите си и отпуснал другата до тялото. Замахна в мига, в който пулсиращите прожектори проблеснаха, и ножът се заиздига нагоре на отделни интервали, като в стопкадър.

Отскочих, блъскайки се в някой от танцуващите, и запратих кафето право напред. Той се дръпна, вдигнал ръце към лицето и ризата си. Усетих някакво друго движение — внезапно, не озадачена реакция от тийнейджърите наоколо, а преднамерено, някъде на дансинга. Завъртях се. Иви непохватно тършуваше в чантичката си. Хванах я и скочих.

Електрически ток, изгарящ, пронизващ цялото ми тяло. Откъснах се от Иви. Яркосиньото небе помръкна и избухна. Ноктите ми задращиха по чакъл и пясък, ала не можех да накарам ръцете си да направят каквото и да било.

— Не! — изкрещя тя. — Не! НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Усилено запримигвах в опит да проясня зрението си. Бяхме сами на Пустото място. Помислих, че са я нападнали — че я нападат. Стоеше на колене на земята, превита одве, протегнала ръце, за да се задържи. Чантичката й се беше разтворила и отвътре се подаваха мобифон, пари и шишенце с някакво лекарство. И черен цилиндър, някъде седемнайсет — осемнайсет сантиметра дълъг, стиснат в другата й ръка.

— Добре съм — успокоих я аз. Не бях съвсем сигурен, но Иви изглеждаше ужасно разтревожена.

— Върни ме обратно! Веднага!

И ненадейно се наведе над мене, сграбчи ме с една ръка за пуловера и разтърси черния цилиндър пред лицето ми с другата.

— Какво? — Мускулите ми отново започваха да функционират и се опитах да седна, обаче тя ме блъсна обратно на земята. Плачеше и имаше отчаяно уплашен вид.

— ВЪРНИ МЕ ОБРАТНО!

После допря цилиндъра до тялото ми и електрическият ток отново ме прониза с изгаряща болка. Извих гръб така, че до земята се докосваха само петите и главата ми. Тоя път окончателно изгубих съзнание.

Когато се свестих, слънцето се спускаше ниско на хоризонта. Иви несигурно слизаше по склона, като се препъваше в камъните. Плачеше, очите й бяха пълни със сълзи, които явно й пречеха да вижда.

Надигнах се и седнах. Мускулите ми бяха като след маратон, боляха ме в резултат на млечната киселина, имах рани от изгаряне на хълбока и гърба си, усещах обаче, че мога да скоча, ако се наложи.

Тя държеше мобифона в ръка. Не забелязах черния цилиндър.

— Не знаех, че имаш мобифон — отбелязах. Струваше ми се, че се побърквам. „Сигурно на това му викат психически срив?“

Иви спря и хвърли телефона на пясъка помежду ни.

— Не е мой. Техен е. Уф, мама му стара.

После извади черната пръчка от задния си джоб. Напрегнах се, но тя пусна и нея на земята.

— И това. И тия хапчета. — Иви махна с ръка към чантичката си. — Изпуснах чашите. Защо изпуснах чашите?! Всичко щеше да е приключило, ако не бях изпуснала чашите!

Погледнах чантичката й, шишенцето с таблетки.

— Какви са тия хапчета? Тя извърна очи.

— Казаха, че щели да те приспят. За да могат да те заловят. — Пак ме погледна и потрепери. — Да, знам. Ако беше скочил, нямаше да има никаква полза, даже след това да заспиш. Трябва да е било отрова.

— Знаела си го?! — Имах чувството, че лицето ми ще се пръсне. — Знаела си го и… Може би тъкмо затова си ги изпуснала. — И тогава ме осени. — Хванали са родителите ти. — Това не беше въпрос.

Иви се свлече на колене.

— Убиха баща ми. Прерязаха гърлото му пред очите ми, мамка му! След това опряха ножа в гърлото на майка ми!

— О, Господи! Ужасно съжалявам. — Изправих се и отидох при нея, ала тя ме отблъсна. Започна да ме рита и дере с нокти. Отдръпнах се назад и седнах с подвити под себе си крака. — Как са те открили? Чрез мене ли? Сигурно са усетили скоковете ми в Трентън?

Иви лежеше, свита на кълбо.

— Той го направи! Проклет да е. Той го направи. Искал да те проучи. След като намерил оная скица, накарал един свой приятел да провери полицейското ти досие. Те се представили с полицейски карти и той отговорил на всичките им въпроси. Поднесъл им те на сребърна тепсия, а те после му прерязаха гърлото. Татко, идиот такъв! Тъпият телефон няма сигнал. О, Господи! Ще убият и двамата!

Уф.

— Хванали са и брат ти.

Тя отново изкрещя и заудря по земята с юмруци. Тогава разбрах.

— Качила си се на хълма, за да се свържеш. Какво щеше да направиш, ако беше успяла да им се обадиш? Да се върнеш при мен и да ме довършиш ли? И после да ги изчакаш, за да се уверят, че съм мъртъв?

Иви скочи на крака и се затича на север по дерето. Все още хлипаше. Пъхнах мобифона в джоба си, после предпазливо прибрах и черния цилиндър и вдигнах чантичката й. Оставих я да измине петдесетина метра и я препънах, появявайки се встрани от пътя й с протегнат крак. Докато още лежеше на земята, аз я хванах за колана на дънките и скочих в Дупката.

Тя погледна леглото и се свлече на пода, разтърсвана от безспирни ридания.

Не можех да го понеса, затова скочих при бензиностанцията на „Шел“ на Грийнуд Авеню, срещу нейната гимназия. На светлината на флуоресцентните лампи разгледах черната пръчка. Имаше четири електрода, остри, явно за действие през дрехи, и плъзгач като фенерче. Включих го, обаче не даде искра, та затова предположих, че се активира при свързване на контактните точки с полупроводник.

Извадих мобифона и се обадих на единствения въведен номер.

— Казвай. — Гласът на Кемп.

— Тя е мъртва. Ти си виновен. Затворих.

Нямах желание да слушам заплахите му какво ще стори с госпожа Келсън и брата на Иви, Патрик. Исках да снижа летвата, да отстраня всякакви причини ония копелета да ги убият. Телефонът зазвъня в дланта ми, завибрира, и ми се прищя да го хвърля. Вместо това натиснах бутона за изключване и го задържах, докато дисплеят угасна.

Скочих обратно в Дупката.

— Къде ги държат?

Когато чу гласа ми, тя се сепна и ме погледна.

— Какво?

— Къде държат майка ти и брат ти?

— Казаха, че щели да ги местят. Да не съм си правила труд да организирам спасителна акция, защото нямало да са там.

Вдигнах очи към тавана и стиснах клепачи.

— Така са ти казали. Къде бяха, когато убиха… когато заплашиха майка ти?

— В мазето. Всички бяха в мазето.

— Колко са? Имам предвид, колко души видя?

— Не знам. Не видях вкъщи нито един от хората в клуба. Вкъщи бяха четирима.

Скочих.

В къщата цареше мрак. Приближих се откъм бензиностанцията, очаквайки да се появят с коли или пеш. По дяволите — почти очаквах да скочат с парашути.

Ала не.

Спомних си взрива в дома на Алехандра и се зачудих какво са намислили. Скочих на Пустото място, после пак обратно.

Нищо.

Отворих с ритник входната врата и отскочих на тротоара.

Кучето се разлая от задния двор.

Заобиколих отстрани. Имаше покрито стълбище, точно до оградата. Бугър подскачаше от отсрещната му страна, едновременно лаеше и въртеше опашка. Натиснах бравата. Оказа се отключено, ала аз пак скочих на тротоара, преди вратата да се отвори.

Нищо.

Спомних си бомбата в Сан Диего, която се задействаше при движение в къщата, освен ако първо не се отвори вратата. В Мексико я бяха взривили с мобифон. Ами сега? Със сигурност знаеха, че съм там. Даже всички да бяха чак в Младежкия клуб, определено бяха усетили скоковете ми.

Или ме причакваха вътре.

Изправен на самия праг, аз натиснах електрическия ключ и скочих на тротоара. Осветлението се включи. Нищо не избухна. Никой не се появи от дрешника с нож или пушка. Скочих в къщата, в края на коридора откъм кухнята, после пак обратно.

Нищо.

Върнах се, включих лампата в кухнята и отскочих.

Спуснах се по стълбището в мазето. Вратата беше заключена, но имаше ромбовиден стъклен прозорец. Показах си главата през него и отскочих.

Нищо.

Не бях видял нищо вътре — осветлението беше угасено и там цареше пълен мрак. Намерих вътрешното стълбище за мазето в кухнята. Горе имаше електрически ключ. Натиснах го и отскочих.

След няколко минути отново надникнах през прозореца на външната врата.

Господин Келсън лежеше по очи на пода със завързани зад гърба му ръце. Бяха го направили точно до канала на пода и нямаше толкова много кръв, колкото бях видял в кухнята на Консуело. До отсрещната стена, пред купчина смачкани кашони имаше два дървени стола, на които седяха госпожа Келсън и Патрик. Краката им бяха залепени с изолирбанд за предните крачета на столовете, а ръцете им — за страничните облегалки. Устите им също бяха облепени — изолирбандът се увиваше около целите им глави и обхващаше и очите им.

Нямах представа дали са живи.

Не видях никого друг вътре, което не означаваше, че ония не са там.

Скочих в средата на мазето и после колкото може по-бързо обратно, толкова паникьосан, че ще задействам сензор за движение, та се озовах на Пустото място, обгърнат в облак от парчета разкъсани кашони.

„Божичко, отдавна не бях го правил.“

Скочих на тротоара пред къщата, която си стоеше на мястото. От храстите не се подаваха мъже с извадени ножове, нито пък падаха от небето.

Когато се върнах в мазето, долових мъчителното им дишане. Бяха се изпуснали и кой знае защо това ме вбеси повече от всичко. „Завързали са ги и просто са ги оставили.“ Зачудих се откога са без вода.

Приближих се към госпожа Келсън, протегнах ръка към лепенката на лицето й и се вцепених.

С припрения си скок бях разместил купчината картони зад тях.

И тъкмо там беше скрита бомбата.

Военна бомба в масленозелен найлонов чувал, разтворен отгоре. Вътре — масленозелен метал със завинтени клеми и два различни многожични кабела, всеки водещ към един от двата стола. Кабелите се издигаха под изолирбанда по крачетата и продължаваха към седалката, подпъхнати под коленете им.

Може би реагираха на промяна в натиска? Ако ги освободиш и повдигнеш телата им от столовете, веригата затваряше ли се, или се отваряше?

И дали копелетата можеха да взривят бомбата и дистанционно?

„Трябва да повикам сапьори!“

Но ония сигурно щяха да я взривят, когато видеха прииждащите полицейски коли, нали?

Мама му стара!

Хванах двата стола за облегалките и скочих.

Ръцете ме заболяха и не успях да задържа стола на Патрик, ала забавих падането му и ето че се озовахме насред Пустото място.

Живи.

Кабелите бяха откъснати от клемите — в краищата им стърчаха оголени медни жички. Зачудих се дали бомбата е експлодирала. Може да имаше закъснител.

Първо смъкнах изолирбанда от устите им и дишането им се облекчи. Проблемът с лепенката върху очите беше деликатен — боях се, че ще нараня клепачите им, затова я оставих.

Госпожа Келсън изпъшка.

Патрик се размърда.

— Кой е тук? Какво става?

Обмислих дали да ги успокоя, после поклатих глава.

Оставих ги завързани на столовете и скочих с тях един по един на тротоара пред медицинския център „Сейнт Франсис“ в Трентън — от източната страна на гимназията на Иви. Някой нададе вик и чух стъпки, но дори не се обърнах, а направо скочих на Юклид Авеню.

Къщата не беше взривена.

Чух, че кучето още лае в задния двор. Това ме зарадва.

— Полицейско управление. Какъв е характерът на проблема?

— В мазето на една къща на Юклид Авеню има убит мъж и неизбухнала бомба. — Дадох адреса.

Обадих се от мобифона и когато затворих, без да отговоря на въпросите на телефонистката, той пак иззвъня. Зачудих се дали се обаждат от полицията.

Търсеше ме Кемп.

— Ще убием майка й и брат й, нали ти е ясно.

Да не очакваше да се предам? Или по някакъв начин проследяваха телефона?

— Непременно ги убийте — отвърнах. — Те си го заслужават.

Върнах се в мазето — бързо, преди да са се появили сапьорите. Избърсах отпечатъците от мобифона и го оставих до трупа на господин Келсън. Тъкмо се канех да скоча, когато видях облегнатата в ъгъла бейзболна бухалка. Малка, сигурно останала от детските години на брата или сестрата.

Спуснах поглед към трупа.

— Нещо против да я взема назаем?

Първите сирени завиха в далечината.

Скочих.